Джоана Линдзи
Скандал и още нещо (24)

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Треската на Дъглас все още бе много силна. Сутринта доктор Кълдън отново се отби и доста се разтревожи, когато безуспешно се опита да събуди пациента. Прецени, че все още не е нужно да наливат течности в гърлото му с фуния, но нареди да нахранят Дъглас веднага щом той се събуди. За тази цел Маргарет нареди да приготвят котле със супа, което донесоха от кухнята и поставиха близо до огнището, за да не изстине. Освен това поиска да й донесат ведра със студена вода от зимника за компресите върху челото на Дъглас, които редовно трябваше да се сменят.

Доктор Кълдън провери раната на графа и установи, че не изглежда да е инфектирана. Цицината обаче не беше спаднала. Засега треската оставаше главният проблем. Докато температурата на Дъглас беше висока, животът му беше в опасност.

Маргарет прекара сутринта в неговата стая. Той бе спал достатъчно дълго и сигурно щеше да се събуди скоро. Тя искаше да е до него, когато това стане.

Към единайсет часа Абигейл подаде глава през вратата. Не влезе в стаята, само надзърна към леглото, макар че по всяка вероятност не можеше да види дали Дъглас още спи.

— Някаква промяна? — попита тя.

— Засега никаква — отвърна Маргарет.

— Не съм изненадана — заяви Абигейл. — Дори когато е болен, той е упорит глупак.

Забележката на старата жена беше свързана с ожесточението, което изпитваше към сина си и заради което не му беше проговорила толкова години. Маргарет отиде при нея и тихичко каза:

— Той не знае, че Себастиян е тук. Бих предпочела нещата да се задържат така, докато той не е в състояние да се справи с този факт.

— Да се справи ли? — присмя се Абигейл. — Искаш да кажеш, докато не изрита отново Себи.

Маргарет потрепери.

— Това е напълно възможно. Всъщност Себастиян го очаква. Той е тук, за да те види, Аби, не за да оправи отношенията с баща си.

— И да беше опитал, щеше да е напълно безсмислено — предрече старицата.

— Наистина ли мислиш така? След единайсет години? — полюбопитства Маргарет.

— Толкова ли станаха? Да, разбира се. Не се е случило нищо, което да накара Дъглас да размисли. Тогава отказа да обсъжда въпроса, защо да го прави сега?

— Сигурна съм, че е имал основателни причини…

— Не го защитавай пред мен, момиче — прекъсна я Абигейл. — Той сбърка жестоко. Вместо да подкрепи Себастиян в тази злощастна трагедия, предпочете да изпълни това, което сметна за свой дълг.

— Себастиян открито не е зачел волята му и е причинил смърт с неподчинението си. Не ти ли е хрумвало, че затова Дъглас е реагирал бурно?

— Себастиян допусна грешка. Не заслужаваше да бъде заклеймен от собственото си семейство заради нея.

— Имаш нежно сърце, Аби. Ти виждаш нещата по този начин. Очевидно гледната точка на Дъглас е различна. Но оттогава е изтекло много време.

— И още много има да изтече — изсумтя Аби и си тръгна по коридора.

Маргарет въздъхна и безшумно затвори вратата. И Дъглас, и Аби бяха големи инати. Никога не беше забелязвала подобна черта у Дентън. Себастиян обаче…

— Това майка ли беше?

— Дъглас! — ахна тя и се втурна към леглото, за да провери челото му. Все още бе доста горещо. — Преди да говорим, първо ще те нахраним. Така каза докторът.

Очите му бяха притворени. Маргарет много се притесняваше, че той отново ще се унесе, преди да е успяла да му даде малко супа. Дъглас се опита да седне. Не успя, затова тя натрупа зад гърба му възглавници, на които да се подпре. Той протегна ръка към купичката, която Маргарет му поднесе, но след като за малко не я разля, тя я взе от ръцете му и започна да го храни.

Този начин на хранене не му хареса и между две супени лъжици Дъглас попита:

— Защо съм толкова слаб?

— Загубил си много кръв, освен това имаш лоша треска. Тихо сега. Ще говорим, след като изядеш цялата купичка.

Той се подчини, макар и неохотно. Всъщност изглеждаше раздразнен. Маргарет си спомни как два пъти преди Дъглас боледуваше и трябваше да пази леглото. Все едно се опитваха да държат лъв в тясна клетка.

Когато довърши супата, очите му започнаха да се затварят.

— Обикновено бих ти предложила да поспиш, докато се почувстваш по-добре. Но ти спа толкова дълго… Главата боли ли те?

— Ужасно.

— О, Боже! Е, доктор Кълдън ми даде някакво прахче, което ще облекчи болката ти. Ей сега ще го разтворя в малко чай.

Маргарет отиде до масичката, където за нея беше сервиран поднос с чай.

— Как се нарани? — попита тя. — Спомняш ли си?

— Не съм много сигурен. Струва ми се, че конят се уплаши от нещо. Помня, че яздех по пътя за насам, когато той внезапно скочи в канавката. Един проклет клон ме повали от седлото. Май се прекатурих на няколко пъти, значи е било на хълма. Последва страшна болка в тила ми, а после — нищо. Напомни ми да отрежа по-ниските клони по пътя към къщи. Само ми се пречкат.

Гласът му ту се засилваше, ту глъхнеше. Маргарет побърза с чая. Боеше се, че той пак ще припадне. Поне го беше нахранила. Доктор Кълдън я беше предупредил, че прахчето ще облекчи болката на Дъглас, но и ще го замае.

Тя му донесе чая. Дъглас не беше припаднал, както се страхуваше. Очите му се отвориха, когато усети, че тя стои край леглото.

— Присъни ми се нещо много странно — рече той, след като изпи чая. — Сънувах, че съм буден и виждам майки ми да стои до мен. Понечих да я заговоря, но нищо — пълна чернота. Предполагам, че или наистина съм се събудил, или сънят просто е свършил.

— Това не ми звучи кой знае колко странно. Аз редовно имам сънища, които или свършват ненадейно, или се превръщат в нещо друго.

Маги реши, че това вероятно е била Аби. Да не би старицата толкова да се беше разтревожила за сина си, че наистина е дошла край леглото му? А може би Абигейл си беше спомнила за техния разговор и бе проявила желание отново да разговаря с него?

— Да, но после ми се присъни абсолютно същото — продължи Дъглас. — Само дето този път на стола седеше Себастиян.

Маргарет едва успя да прикрие изненадата си. Нямаше да му каже, че вероятно това не са били сънища.

— Обикновено сънищата не следват някаква логика — задоволи се да му отговори. — А сега ще изпратя за доктор Кълдън. Той ще иска да те прегледа, докато си буден. Нали се сещаш, ще ти задава въпроси, любими на лекарите.

Тя се запъти към вратата, но Дъглас я спря:

— Маги, чакай.

Маргарет се вцепени и се изпълни с ужас. Страхуваше се, че той ще й зададе въпрос, на който все още не е готова да отговори.

— Радвам се, че се върна — продължи той, — и съжалявам, че това произшествие ми попречи да се запозная със съпруга ти. Разкажи ми за него. Къде се запознахте? Добър ли е с теб? Щастлива ли си с него?

Тя се усмихна от облекчение, когато чу, че въпросите му засягат единствено историята, която бяха съчинили със Себастиян. Обърна се с лице към него и му разправи каквото искаше да знае, без да споменава името на „съпруга“ си. Не й се наложи да се впуска в подробности. Дъглас се унесе отново, преди да е приключила с изброяването на основните факти. За съжаление това не бе естественият, пълноценен сън, на който се надяваше. Изглежда, Дъглас пак беше изгубил съзнание.

Всъщност беше облекчена и до голяма степен изпитваше вина заради това. Но все пак не желаеше тъкмо тя да му съобщи, че Себастиян се е завърнал. Той скоро щеше да го научи, когато синът му дойдеше да разговарят. Дано това не станеше, преди Дъглас да се е възстановил достатъчно, за да превъзмогне неприятните емоции, които сблъсъкът между баща и син неизбежно щеше да породи.