Джоана Линдзи
Скандал и още нещо (32)

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Денят и нощта бяха ясно очертани противоположности, но на сутринта Маргарет откри още разлики между тях. Ако през нощта беше в пълно съзвучие със ставащото между нея и Себастиян, то сутринта я изпълни с угризения, от които тя пламна като божур. Приседна на ръба на леглото, отказвайки да погледне към спящия Себастиян. Вместо това се втренчи в разпилените по пода дрехи, неговите дрехи. Този мъж не беше спретнат. Едно копче блестеше ярко на утринната светлина в средата на стаята. Като се сетеше само как Себастиян го откъсна…

Бързо откри нощницата си и се покри, докато събираше дрехите му и ги трупаше на стола. После приготви облеклото си за през деня. Надяваше се, че е достатъчно рано да се облече и да излезе, преди Една да дойде да й помогне. Нямаше представа колко е часът.

Не извади късмет. Разнесе се тихо почукване и както обикновено Една подаде глава през вратата, за да види дали Маргарет е будна. Не й убягна, че има човек в леглото, както и фактът, че там не лежи господарката й.

Маргарет бързо повика камериерката си в банята. Така Една можеше да си извади заключението, че тя е спала там вместо Себастиян. Не, намръщената Една изобщо не се хвана на номера, особено когато видя, че купчината завивки, които беше донесла вчера, са непокътнати.

— Да не си се побъркала съвсем? — направо запита тя.

Маргарет въздъхна:

— Не, само малко. Виж, няма да те лъжа. Любопитството ми надделя. Но тъй като уж сме женени и после ще се разведем, нищо лошо не се е случило.

— Освен ако не ти е направил дете — изрече Една.

— Дете ли? Изобщо не ми…

Маргарет не довърши изречението си. Мисълта за дете, детето на Себастиян, я порази и за миг тя се развълнува безкрайно. Колко би искала да бъде майка и да държи своето бебе в прегръдките си! Ако съжаляваше, че още не се е омъжила, то беше заради липсата на собствени дечица.

— Струва ми се, че трябва да се връщаме у дома, където спането в една стая няма да е част от преструвката — разумно предложи камериерката. — Не живеем далеч и всеки ден можеш да идваш тук, и да се осведомяваш за здравето на графа.

Маргарет нерешително прехапа долната си устна:

— Права си, разбира се, като се изключи, че Себастиян трябва да бъде тук, за да свърши работата, за която го наех. Докато Дъглас не го изрита… не, ще останем тук, докато сме добре дошли. Но това, което се случи снощи, няма да се повтори. Много мислих върху това.

— Най-после ти дойде умът в главата — сурово изрече Една. — Няма да е зле да побързаш с обличането. Лекарят е долу и иска да говори с теб. А пък Абигейл те чака за онова пътуване до Еджфорд, което си й обещала.

— Божичко, защо не ми каза веднага? — Маргарет слезе долу, веднага щом се приведе в приличен вид.

Себастиян беше задействал нов план. Вероятно това бе единственият му шанс да остане насаме с Жюлиет. Не очакваше утре да е желан гост в „Горския кът“, защото тази сутрин смяташе да говори с баща си. Интуицията му подсказваше, че той ще го изгони. Надгробният паметник, който Дъглас му бе издигнал в съзнанието си, щеше да бъде ключовият фактор. Затова реши, че ще получи някои отговори днес или никога, а „никога“ въобще не го устройваше.

Предишната вечер тъкмо той бе предложил баба му и Маги да обиколят магазините в Еджфорд, за да се поразсеят. Веднага щом тръгнеха, Дентън спешно щеше да бъде извикан в конюшнята по настояване на Джон. Сънотворно, смесено със захар, щеше да забави Дентън, който имаше да се чуди какво му има на коня му. Така плячката му временно щеше да остане сама. Разчиташе, че тя ще се прибере в стаята си, щом Дентън излезе навън, вместо да рискува да се натъкне на него, преди мъжът й да се е върнал от конюшните.

Жюлиет не го разочарова. Тя отвори вратата на стаята си, без да си направи труда първо да провери има ли някой вътре. Себастиян услужливо затвори вратата зад нея.

— Dieu! — ахна тя, завъртя се и изпъшка. — Махай се! Махай се, или ще викам!

Всъщност тя вече почти крещеше. Каква ирония: заради шумните й кавги с Дентън сега никой нямаше да й обърне внимание.

В случай, че не го е разбрала, Себастиян каза:

— Викай, и аз може би ще те стисна за гушата за малко тишина.

Тя неистово се огледа, вероятно за оръжие, с което да го отблъсне. Вместо това би трябвало да се отдръпне от него, но не го направи. Ето защо Себастиян я сграбчи и я прикова към стената.

— Дентън се закле, че няма да ме убиеш! — изрече тя и го изгледа яростно.

— След единайсет години отсъствие Дентън не ме познава кой знае колко добре.

Това простичко твърдение, което беше съвсем вярно, я накара да се разтрепери от страх, но когато заговори, тонът й беше все така предизвикателен:

— Какво искаш?

— Отговори. Ще ми кажеш защо предизвика дуела ми с Джайлс.

— Но аз не…

Той я стисна за гърлото достатъчно силно, за да я накара да млъкне.

— Нека изясним нещо. Казах „отговори“, не лъжи или опровержения. И двамата знаем какво се случи в Лондон. Ти уреди рандевуто ни с определена цел. Каква?

Последва дълго мълчание. Тя твърдо беше решила да не му отговаря. В някои случаи търпението на Себастиян се оказваше неговото спасение. Идеше му да й извие врата, но се въздържа. Според него тя беше отговорна за неговия провален живот. Нямаше нещо, за което да съжалява повече, от онази нощ, когато беше правил секс с нея. Дори не беше сигурен какво толкова е намерил в нея освен лесно завоевание. В онези дни не се интересуваше къде точно ще постигне удоволствието си. Типичното невежество на младостта.

Неговото мълчание подейства като катализатор. Вероятно то я плашеше повече от заплахите му.

— Аз… за да го накажа — изрече тя. — Помоли ме да се омъжа за него, после започна да се срамува. Скри ме в Лондон. Криеше ме, докато отиде да признае на баща си и на годеницата си какво е направил. Сякаш бе сторил нещо ужасно. Бях му бясна. Изобщо не биваше да се омъжвам за такъв страхливец.

Странно, това звучеше искрено. Така би постъпила една егоцентрична, себелюбива жена. Но Себастиян си напомни, че не я познава чак толкова добре. А и очите й казваха нещо различно. В тях имаше пресметливост, а също и страх, което предполагаше, че Жюлиет скоростно измисля лъжи. Но пак стигаше до същия проблем: не я познаваше добре, за да прецени дали му говори истината.

— Значи си убила съпруга си, защото според теб е допуснал грешка?

— Не! Този дуел не биваше да се случва. Вие, англичаните, взимате прекалено навътре тези неща.

— А ти какво мислеше, че ще се случи, когато му призна, че си спала с най-добрия му приятел?

— Казах ти, просто исках да го накажа, да го засрамя. Мислех, че ще се скарате и ти, понеже си по-едър, да го нараниш мъничко. Нищо повече. Чувствах, че така му се пада. Не смърт. Никога не съм искала това.

— А изобщо ли не ти хрумна как ще се почувствам аз? Просто си ме използвала като инструмент да дадеш урок на мъжа си?

— Знам, че звучи ужасно — съгласи се Жюлиет. — Ти… да, ти просто беше средството за постигане на една цел, за което съжалявам. Но аз съм ужасно избухлива и гневът ме водеше. Не съм се замисляла за последствията.

— Ти рядко мислиш за каквото и да било освен за себе си, нали така, уважаема? — подхвърли Дентън, който току-що беше отворил вратата.

Себастиян му хвърли поглед през рамо и забеляза, че брат му е съвършено спокоен.

— Колко чу?

— Достатъчно, за да преценя, че на мен ми беше представена съвсем различна версия.

— Да, че аз съм бил прелъстителят. Разбира се, пред мен не би могла да излезе с това, защото двамата с нея знаем истината за онази вечер. Би ми било по-приятно да науча, че я е обзела неудържима страст по прекрасното ми тяло.

— Наранен си, нали?

— Определено.

— Вие двамата сте гнусни копелета! — изръмжа Жюлиет, вбесена от типично английския им хумор, и се обърна към съпруга си: — Не можех да ти призная, че съм наказвала Джайлс. Ти си мой съпруг. Не исках да мислиш, че и с теб ще постъпя така!

— Но нима не ме наказваше? И то по много и разнообразни начини?

Вместо да отговори, тя задърпа пръстите на Себастиян, които още бяха сключени около врата й. Той не искаше да я пусне. Имаше десетки други въпроси към нея, но знаеше, че сега няма да получи отговорите — освен ако Дентън не беше готов да проговори.

Пусна Жюлиет. Тя незабавно изтича при Дентън и го зашлеви с всичка сила.

— Никога не го оставяй да се приближи до мен!

Дентън попипа бузата си, но не изглеждаше ни най-малко изненадан от тази бурна проява. Себастиян въздъхна. Подозираше, че са го пратили за зелен хайвер, а също, че брат му живее в ада. Маргарет определено беше права по този въпрос.

Тръгна към вратата и Жюлиет побърза да се махне от пътя му. Беше приключил с нея. За втори път попита брат си:

— Защо не се разведеш с нея?

Дентън мълчеше. Обаче Жюлиет се изсмя подигравателно и започна да обижда съпруга си:

— Хайде, кажи му. Какво толкова може да ти направи? Най-много да те убие. Колко пъти си казвал, че предпочиташ да си мъртъв, вместо женен за мен. Сега е твоят шанс, cheri.

— Затваряй си устата, Жюли!

Тя само се изсмя по-силно. Себастиян протегна ръка към дръжката на вратата. Беше чул достатъчно. Бе дошъл моментът да се маха.

Но преди да ги остави да се хванат за гушите — метафорично — той ги предупреди:

— Баща ми е претърпял много злополуки. Ако му се случи още нещо, ще се върна и някой от вас ще си плати.

— Себ! — Дентън понечи да го спре, но той затвори вратата.

Имаше чувството, че ако чуе поредното извинение или лъжа, ще излети през покрива. Не издържаше повече. Всъщност моментът беше назрял да посети онзи френски коняр. Стълкновението им сигурно щеше да е брутално и да облекчи част от объркването му.