Джоана Линдзи
Покорителят (43)

Глава четиридесет и трета

— Проклятие! Не е възможно да го мислиш сериозно! — изсъска извън себе си от гняв Джорджина. — Трябва поне да ги видя, след като са изминали целия този дълъг път…

— Хич не ме интересува колко път са минали — изстреля Джеймс, обзет от бесен гняв.

Миналата нощ не бяха имали възможност да поговорят за пристигането на братята й, защото след като двамата възрастни братя се сбогуваха, Джорджина побърза да се оттегли в стаята си. Напразно очакваше появяването на Джеймс и заспа сама. На следващата сутрин той отказа категорично да я откара до пристанището или да й поръча карета, след което недвусмислено й заяви, че изобщо няма да види братята си.

Джорджина се надигна във възглавниците и се опита да внесе малко разум в разговора.

— Би ли ми обяснил смисъла на решението си? Те идват само за да се убедят, че съм добре.

— Не на мен тия! — изръмжа Джеймс, който не беше в състояние, а може би просто не желаеше да разговаря разумно. — Искат да те отведат в Америка.

Най-после можеше да му зададе въпроса, който беше отлагала толкова дълго.

— Нима твоето намерение не е да ме върнеш обратно у дома?

Като каза това, Джорджина спря да диша и зачака отговора му.

— Как ти хрумна тази невероятна идея? Кога съм казвал такова нещо? — изрева той, сякаш въпросът беше измъкнат от въздуха.

— Не беше нужно. Все пак не се държа като въодушевен младоженец…

— Ако си спомням добре, ти изчезна, без дори да ми кажеш сбогом, Джордж.

Джорджина го изгледа изненадано. Защо след толкова време се връщаше към една тема, нямаща нищо общо със семейството му?

— Аз ли изчезнах? Отидох си в къщи, Джеймс. Затова се качих на твоя кораб — за да се прибера у дома.

— Без да ми кажеш нито думичка!

— Вината не беше моя. Щях да се сбогувам с теб, но когато Дрю свърши да ме ругае, „Тритон“ вече беше вдигнал платна. Може би трябваше да скоча през борда, за да ти кажа довиждане?

— Не биваше изобщо да слизаш от „Мейдън Ан“.

— Това е смешно! Та ти през цялото пътуване не каза нито дума, дори не ми намекна, че имаш намерение да продължиш връзката ни в каквато и да е форма. Не мога да чета мисли. Наистина ли имаше сериозни намерения спрямо мен?

— Все пак смятах да те попитам дали ще ми станеш… — При вида на заплашително свитите вежди следващата дума заседна в гърлото му. — Хайде, не се обиждай сега — изсъска ядно той.

— Ти не можеш да ме обидиш — заяви упорито Джорджина и мъжът проумя, че я е засегнал твърде дълбоко. — Освен това отговорът щеше да бъде ясно „не“.

— Тогава се радвам, че изобщо не попитах — изръмжа в отговор Джеймс и се запъти към вратата.

— Не смей да изчезваш! — изкрещя подире му Джорджина. — Не си отговорил на въпроса ми!

— Така ли? — обърна се рязко мъжът и едната руса вежда се надигна заплашително. Самообладанието му беше отишло по дяволите и Джорджина знаеше какво ще последва. — Достатъчно е да кажа, че си моя жена и като такава няма да отидеш никъде.

Това вече преля чашата.

— Значи най-после призна, че съм ти жена? Само защото се появиха братята ми, нали? Това е част от отмъщението ти, така ли?

— Мисли, каквото си искаш, а проклетите ти братя дано изгният в пристанището! Те няма да те намерят, а ти в никакъв случай няма да отидеш при тях. Край на спора, скъпа — изгърмя Джеймс и тресна вратата зад гърба си.

Джорджина затвори с трясък вратата цели три пъти, надявайки се разгневеният й съпруг да се върне и да доведе до почтен край започнатата караница. Колкото й да беше нахален, тя щеше да се справи с него.

 

 

— Вече каза ли й, че я обичаш?

Джеймс бавно отпусна картите и посегна към чашата си. Веждите му се надигнаха смаяно при този въпрос, който нямаше нищо общо с предишния разговор. Погледът му се отмести от Джордж Армхърст, който седеше вляво от него и се взираше напрегнато в картите си, сякаш ги виждаше за първи път, насочи се към Кони, който с усилия запазваше равнодушното изражение на лицето си, и се спря върху Антъни, който бе хвърлил тази неочаквана бомба.

— На мен ли говориш, момче?

— На кого другиго? — ухили се Антъни.

— Над това ли размишляваш цялата вечер? Нищо чудно, че губиш непрекъснато.

Антъни посегна към чашата си и небрежно разклати златистата течност, без да удостоява брат си с поглед.

— По-точно казано, питам се още от сутринта, когато чух адски шум от стаята ви. Следобед пък залови малката си жена, която се опитваше да се измъкне тайно от къщи, и доста рязко я изпрати обратно в стаята й. Май имам достатъчно основания да размишлявам…

— Тя повече не се осмели да си покаже носа навън, така ли беше?

— Мисля, че да. Дори не слезе за вечеря и това накара жена ми също да се умърлуши.

— Аха, милостивата госпожа се цупи — установи делово Джеймс и равнодушно сви рамене. — Това се случва често и се отстранява лесно. Засега нямам желание да се захващам.

— Надявам се да не се лъжеш. Особено след като дори не си й признал любовта си.

Веждата на Джеймс направи скок.

— Откога раздаваш добри съвети, Тони?

— Щом обуваш тази обувка, както чудесно се изрази женичката ти…

— Обувката не ми става. Не си ли ти човекът, който беше затънал до гуша в калта…

— Сега не говорим за мен — прекъсна го строго Антъни.

— Добре, добре — усмири се Джеймс, но веднага си го върна: — Ако не бях изпратил онова писмо на Рослин, за да удостоверя невинността ти, и до днес щеше да спиш на дивана.

— Съжалявам, но се налага да те разочаровам, стари момко — процеди през зъби Антъни. — Аз уредих въпроса още преди Рослин да получи писъмцето ти.

— Сега играем вист, господа — опита се Джордж Армхърст да привлече вниманието им отново върху картите. — А аз съм затънал с двеста фунта, ако не сте забелязали.

Кони избухна в сърдечен смях.

— Откажи се, Антъни. Както го познавам, ще стои в собствената си мръсотия дотогава, докато не му писне. Освен това ми се струва, че той просто се наслаждава на целия този театър… Борба за власт, разбираш ли? Докато тя не знае какви са чувствата му към нея, ще крие и своите към него. Това придава известно очарование на отношенията им, прав ли съм?

Антъни потвърди с кимане, без да изпуска от очи Джеймс, който гневно изпухтя.

В момента, в който братята Малъри продължиха играта, Джорджина се измъкна незабелязано през задната врата и се запрепъва през мрачни улички и задни дворове към Парк Лейн, където след тревожно очакване, продължило цял четвърт час, успя да спре един раздрънкан файтон, който я отведе на пристанището. За нещастие вече бе платила на файтонджията и го бе отпратила, когато се сети, че Лондон има най-голямото пристанище на света с безброй докове. Имаше Лондонски док в Уапинг, Док Ийст Индия в Блекуол, Хермитейдж и Шедуел Док — и това бяха само няколко от безбройните докове, които се простираха на мили по брега на Темза.

Как да открие един или два американски кораба, защото бе уверена, че братята й не са дошли с цяла флотилия при всеизвестната липса на корабни стоянки в Лондон? Не й оставаше нищо друго, освен да събере някои сведения, а това можеше да стане само край стълбичките, където се събираха моряците, или в пристанищните кръчми.

Как можа дори да си помисли, че би могла да влезе в някоя от онези мръсни дупки? Само Джеймс беше виновен, като я заключи в онази проклета къща! Какво друго й оставаше? Макар че беше много по-разумно, а и по-безопасно да потърси братята си при дневна светлина, тя знаеше, че през деня няма да има възможност да се измъкне. Освен това просто не можеше да допусне братята й да поемат обратния път с ужасната увереност, че сестра им е изцяло зависима от някакъв си коварен пират и те дори не са успели да я открият.

Когато стигна до стълбичките, където моряците шумно се забавляваха, гневът й се изпари, но тревогата нарасна. Не биваше да скита нощем по места като тези, още повече в биеща на очи вечерна рокля. Макар да носеше подходяща наметка, тя не я предпазваше от влажния вечерен въздух. Освен това нямаше и понятие как да разпита насъбралите се хора. Поне Мак да беше с мен, каза си обезкуражено Джорджина, когато на пътя й се изпречиха двама пияни, изскочили от близката кръчма, и веднага се сбиха помежду си. Беше истинска лудост да дойде тук сам-сама.

Трябваше да се поумилква малко около Джеймс и всичко щеше да се уреди. Разполагаше с достатъчно женски трикове и трябваше да ги използва поне от време на време.

Джорджина се обърна рязко и понечи да тръгне обратно, за да намери някакво превозно средство за вкъщи, когато видя чакащия в другия край на улицата файтон. Спря колебливо, питайки се дали да измине сравнително сигурния, но дълъг обратен път или да тръгне по мрачната улица с две кръчми, от чиито врати се стелеха гъсти кълба дим и долиташе ревът на пияните моряци. С изключение на двамата негодници, които продължаваха да се бият, по улицата не се виждаше жива душа. Хайде, стегни се и се затичай, така ще стигнеш до файтона след по-малко от минута. После ще ти остане само незабелязаното прибиране в къщата на Пикадили.

Джорджина събра кураж, премина на другата страна на улицата и се понесе с бързи крачки към файтона. Мина покрай една кръчма, която не беше чак толкова оживена, и страхливо сви глава в раменете си. Погледът й беше устремен надолу и тя бързаше през улицата, без да смее да погледне напред. Внезапно се блъсна в нечий широк гръден кош и щеше да се строполи на паважа, ако мъжът не я беше задържал.

— Прощавайте — смънка засрамено Джорджина и с ужас установи, че ръцете, които я бяха подкрепили, се сключиха по-здраво около нея, вместо да пуснат.

— Няма нищо, миличка — прозвуча дрезгав глас. — Можеш по всяко време да ме блъскаш, от това не ми става нищо.

Джорджина не знаеше дали трябва да благодари на бога или не, защото гласът звучеше доста цивилизовано. Човекът, който я държеше, очевидно беше джентълмен. Това потвърди и бързият поглед към добре облечените гърди. Ала когато очите й продължиха пътя си нагоре, тя спря като вцепенена: едър, рус, красив — младежът й напомни неумолимо за Джеймс, с изключение само на очите, които бяха лешниковокафяви.

— Може би иска да ни придружи — чу се още един глас, леко фъфлещ.

Джорджина се обърна и хвърли поглед към мъжа, който я беше хванал. И той беше млад, но вече трудно се държеше на крака. Обзе я неприятното чувство, че е попаднала на търсачи на приключения.

— Разбира се, Пърси, идеята ти е блестяща — съгласи се русият и се обърна към нея: — Имаш ли желание да пием по едно, сладката ми?

— Не — отговори рязко Джорджина и се опита да се освободи от прегръдката му. Без успех.

— Само без прибързани решения — разбъбри се момъкът. — Господи, каква хубавица! Все едно чия си, аз давам двойно и дори отгоре, миличка. Така няма да ти се наложи да излизаш повторно в тази ужасна нощ.

Джорджина беше твърде стъписана, за да отговори веднага, когато зад гърба й прозвуча още един глас:

— По дяволите, братовчеде, ти говориш с дама. Погледни само изисканите й дрешки, ако не ми вярваш.

Вече бяха трима. Джорджина започваше да се тревожи. Едрият все още не я пускаше.

— Не ставай глупак, приятелче — изръмжа той. — Една дама тук? Съвсем сама? — Той се обърна към Джорджина и изписа на лицето си прелъстителна усмивка, която със сигурност беше в състояние да размекне женското сърце. Момъкът беше дяволски красив. — Ти не си лейди, нали, сладурче? Моля те, кажи не!

Джорджина едва не се изсмя на искрената молба в гласа му.

— Колкото и да съжалявам, трябва да призная, че след женитбата си името ми е украсено с титлата „лейди“. Но независимо от това смятам, че ме задържахте твърде дълго, господине. Ако обичате, пуснете ме да си вървя.

Джорджина каза тези думи учтиво, но твърдо. За съжаление момъкът реагира с нахална усмивка. Тя беше готова да го изрита по пищяла и да избяга, когато някой зад нея изсвири през зъби и задъхано проговори:

— Всемогъщи боже! Аз познавам този глас, Дерек. Ако не си решил да прелъстиш новата си леля, готов съм да изям една метла.

— Много смешно, Джереми — изръмжа Дерек.

— Джереми? — извърна се рязко Джорджина и веднага позна младежа, застанал зад нея.

— Това е моята мащеха — допълни негодникът и избухна в луд смях. — Слава богу, че не се опита да я целунеш, както правиш с всички проститутки, които са ти хвърлили око. Баща ми щеше да те удуши със собствените си ръце, ако не го изпревареше твоят.

Младежът незабавно пусна Джорджи и тя се олюля. От три страни се протегнаха услужливи ръце, за да я подкрепят, но бързо се отпуснаха. По дяволите, щом се сблъскваха с човек от семейството насред доковете, не можеше ли да е някой от техните, вместо жената на Джеймс?

Дерек Малъри, единствен син и наследник на Джейсън, се начумери и отмести очи. Смехът заседна в гърлото на Джереми и той се огледа да види баща си, но като не го забеляза, си направи логичния извод, че Джорджина е излязла сама.

— Това означава ли, че госпожицата няма да ни придружи? — обади се Пърси.

— Дръж си устата — произнесе предупредително Дерек. — Дамата е съпруга на Джеймс Малъри.

— Да не говориш за човека, който едва не уби приятеля ми Ник? Леле, Малъри, кой знае какво щеше да ти се случи, ако беше сложил ръка върху нея…

— Дръж си устата, Пърси, идиот такъв! Нали Джереми ти каза, че ми е леля.

— Момент, момент — обиди се Пърси. — Каза го на теб, не на мен.

— Хайде стига, много добре знаеш, че Джеймс ми е вуйчо. Той няма да… О, по дяволите, забрави го! — Дерек не отместваше поглед от Джорджина. Той приличаше изцяло на Джеймс. Изглежда беше само десетина години по-млад от него. — Като че ли е редно да се извиня, лельо… Джордж, така ли беше?

— Джорджи — поправи го тя, не можейки да си обясни защо я гледа толкова сърдито. Следващите му думи внесоха яснота:

— Не бих твърдял, че се радвам да те видя в семейството ни.

— Така ли? — примигна смаяно Джорджина.

— Точно така. Предпочитах да не бяхме роднини — изръмжа той и се обърна към Джереми: — По дяволите, знаеш ли къде вуйчовците ни намират такива жени?

— Във всеки случай баща ми е намерил своята в една кръчма — обясни кисело момчето, ала Джорджина усети, че гневът му е насочен срещу бащата. — Не се ли чудиш, че я срещаме тук?

— За бога, Джереми, положението е съвсем различно — възрази Джорджина и усети как и в нейното сърце се надига гняв. — Смятах да взема файтона и…

— И нямаше да стигнеш доникъде, защото това е каретата на Дерек и кочияшът му нямаше да ти обърне внимание. Освен ако не му беше казала името си, което надали щеше да направиш. Слава на бога, че те намерихме ние, Джордж.

„Какъвто бащата, такъв и синът“, каза си ядно Джорджина и внезапно осъзна, че вече няма възможност да се промъкне незабелязано в къщата на Антъни. Джеймс непременно щеше да узнае за приключението й. Или пък…

— Доколкото разбирам, ти гориш от нетърпение да разкажеш случилото се на баща ти?

— Точно така — отговори кратко момчето.

— Ти си отвратителен заварен син, Джереми Малъри — изсъска през стиснати зъби Джорджина.

Жалкият й опит да избегне надвисналото нещастие развесели толкова много младия лондонски франт, че той избухна в гръмък смях.