Джоана Линдзи
Покорителят (32)

Глава тридесет и втора

— Какво става с теб, Джорджи? — попита уплашено Бойд. — Не ти ли е добре? Защо така побледня?

Джорджина не беше в състояние да отговори. Усети тежката ръка на брат си върху рамото си, но не го видя. Не можеше да откъсне очите си от Джеймс, нито да повярва, че той стои пред нея в действителност, а не е само плод на въображението й.

Отрязал е косите си, беше първата мисъл, която проникна в съзнанието й. Докато плаваха към Ямайка, косата му беше сплетена на плитка и вързана на тила и с блещукащата златна обица приличаше на истински пират. Днес обаче нямаше вид на морски разбойник. Сламенорусата грива беше както винаги разбъркана, сякаш току-що се бе отървал от някоя силна буря, но в последно време това беше на мода сред изисканите господа, които обаче прекарваха часове пред огледалото, за да го постигнат. Кичурите падаха над ушите му и не й беше възможно да разбере дали още носи общата си.

Беше толкова елегантен, че можеше да вземе участие дори в кралски бал. Костюмът му беше от кадифе и коприна. Досега Джорджина мислеше, че изглежда неустоим само в турскосиньо, но днес разбра, че се е лъгала. Тъмночервеното одеяние беше зашеметяващо, а кадифето направо блестеше. Копринените чорапи бяха снежнобели, също като модерната вратовръзка, на която беше закрепен голям диамант. Дори само той беше достатъчен да привлече погледите на присъстващите, макар че като цяло Джеймс представляваше внушителна гледка.

Джорджина пое дълбоко в себе си всяка подробност, но Джеймс я изгледа толкова унищожително, че й се дощя да избяга. През седмиците, прекарани в морето, беше виждала Джеймс Малъри във всевъзможни лоши настроения, но никога дотолкова разгневен, че да загуби самообладание — ако изобщо имаше такова. Ала онова, което сега прочете в очите му, накара кръвта във вените й да замръзне. Мъжът срещу нея изглеждаше безкрайно разярен и тя дори не смееше да си представи какво ще се случи ей сега. Предстоеше й да го узнае.

— Ти също ли го познаваш?

„Също“? О, разбира се, преди малко Бойд каза, че новодошлият му се струва познат. Не, той сигурно се лъжеше. Преди да успее да му отговори, затруднена от заседналата в гърлото й буца, Джеймс се запъти към тях с небрежната си походка.

— Джордж в рокля? Колко необикновено! — Сухият му глас си проправи път през салона. — Стои ти добре, извънредно добре. Ала те предпочитам в панталони, те ме карат да си представям възхитителни…

— Кой сте вие? — прекъсна го остро Бойд и направи няколко решителни крачки към него, отрязвайки му пътя към сестра си.

В продължение на един кратък миг изглеждаше, че Джеймс просто ще го отблъсне настрани, и Джорджина изобщо не се усъмни, че това ще му се удаде без усилия. Двамата с Бойд бяха горе-долу еднакви на ръст, ала Бойд беше по-скоро мършав и жилав като братята си, докато Джеймс имаше фигура на боксьор, широкоплещест, едър и невероятно мускулест. Бойд не беше мъж, който можеше да бъде подминат, но въпреки двайсет и шестте си години изглеждаше като ученик в сравнение с Джеймс.

— По дяволите, да не си решил да се месиш, пале такова?

— Питам кой сте вие — повтори Бойд и макар че по лицето му изби червенина, причинена от невероятното нахалство на непознатия, прибави подигравателно: — С изключение на това, че сте англичанин.

Веселието се изпари от лицето на запитания.

— С изключение на това, че съм англичанин, се казвам Джеймс Малъри. А сега бъди добро момче и се отстрани от пътя ми.

— Я по-полека — обади се Уорън и застана до брат си, за да пререже пътя на Джеймс. — Името още не обяснява кой сте и какво търсите тук.

— Още един! Да им дам ли да се разберат, Джордж? — попита в посока към нея Джеймс, защото не можеше да я види зад широките рамене на Уорън. Независимо дали братята й приеха въпроса сериозно или не, Джорджина не се усъмни нито за миг, че той щеше да го направи. Затова светкавично се плъзна под рамото на Уорън и застана пред него.

— Това са братята ми, Джеймс. Моля…

— Братята ти? — изсмя се подигравателно той, но зелените очи си останаха ледени. — Никога не би ми дошло на ум подобно нещо, особено като ги гледах как кръжат около теб…

Ехидството в гласа му не оставяше съмнение в смисъла на казаното. Джорджина затаи дъх. Бойд почервеня като рак, а Уорън замахна с дясната ръка. Силният прав удар беше отразен с лекота и това го накара да спре. В следващия миг Дрю се втурна към тях, за да ги накара да се опомнят.

— Да не си полудял? — изсъска той. — Уорън, къщата е пълна с хора. Имаме гости, забрави ли? По дяволите, бях сигурен, че днес следобед се налудя достатъчно с мен!

— Не чу ли какво каза този кучи…

— Чух, разбира се. Но за разлика от теб аз знам, че този човек е капитан на кораба, който доведе Джорджи в Ямайка. Вместо да го смелиш на кайма, първо го попитай какво търси тук и защо се държи толкова… странно.

— Сигурно е пиян — предположи Бойд.

Джеймс счете, че не е нужно да опровергае това предположение. Вместо това устреми леден поглед в лицето на Джорджина, който я вцепени дотолкова, че й отне и последната искрица радост от появата му.

— Права беше, Джордж, твоите наистина са досадни.

Очевидно намекваше за братята й и за забележката, която се беше изплъзнала от устата й първия ден на борда, когато му призна, че има и други братя, освен Мак.

Джорджина не знаеше как би трябвало да се държи. Не смееше да го попита защо е дошъл или защо е толкова сърдит. Трябваше да го отвлече по-далеч от братята си, преди да се разрази бурята, но не беше сигурна, иска ли да остане сама с него. Все пак това беше единственият изход от положението.

Докосна рамото на Уорън и усети напрежението му.

— Искам да поговоря на четири очи с капитана.

— Не — гласеше краткият отговор.

По израза на лицето му Джорджина разбра, че няма да го разубеди, затова потърси помощ другаде.

— Дрю?

Дрю беше по-дипломатичен. Без да я удостои с поглед, той се обърна направо към Джеймс:

— Е, каква е причината за идването ви, капитан Малъри? — Гласът му звучеше делово.

— Ако непременно държите да узнаете, дошъл съм да върна багажа на Джорджи, който тя по невнимание забрави в нашата кабина.

Джорджина едва потисна напиращия стон и хвърли бърз поглед към братята си. Думата „нашата“ надвисна над салона като светла точка в безлунна нощ. Никой от присъстващите не разбра погрешно значението й.

Предчувствието й се оказа правилно: тя вървеше с бързи крачки към гибелта си. Време беше да си изкопае гроба, особено след като Джеймс изглеждаше твърдо решен да отиде още по-далеч с безсрамието си.

— Мога да ви обясня — започна тя, знаейки, че няма да стигне доникъде с обясненията — и излезе права.

— Предпочитам да чуя обяснението на Джеймс Малъри. — Уорън все още владееше гласа, но не и яростта си.

— Но…

— Аз също — намеси се Дрю и гласът му прозвуча не особено овладяно.

Това вече беше твърде много за Джорджина. Моментът не беше подходящ да демонстрира самообладание.

— Сега вече стига! Писна ми от вас двамата! Не виждате ли, че той нарочно ви предизвиква? Поне ти би трябвало да разпознаеш признаците, Уорън, самият ти често си в това състояние.

— Някой от вас ще бъде ли така любезен да ми обясни какво става тук? — прозвуча гласът на Клинтън.

Джорджина едва не извика от радост, когато големият й брат се появи, придружен от Томас. Дано, божичко, дано поне сега Джеймс се вразуми! Защо му трябваше да излага доброто й име? Без съмнение именно това беше целта му, въпреки че тя не можеше да си обясни причината.

— Добре ли си, мила? — попита загрижено Томас и сложи ръка на рамото й.

Джорджина едва успя да кимне, когато Джеймс се обади подигравателно:

— Мила?

— Стига толкова, Джеймс Малъри. Не продължавай в същия — изсъска Джорджина, треперейки от гняв. — Това е брат ми Томас.

— А онзи пън?

— Брат ми Клинтън — процеди през стиснати зъби тя.

Джеймс равнодушно сви рамене.

— Никога не бих могъл да предположа. Членовете на семейството никак не си приличат. Как беше, майките ли бяха различни или бащите?

— Вие ли ми говорите за прилика! Брат ви е черен като греха.

— Антъни ще оцени високо любезното сравнение. А аз съм възхитен, че го помниш толкова добре, Джордж. Той също не те е забравил — както и аз…

Джорджина беше толкова развълнувана, че не обърна внимание на последния намек. Клинтън все още чакаше обяснение, както пролича по острото му изкашляне. Ала Бойд я изпревари.

— Това е капитанът на кораба, с който Джорджи е напуснала Англия. Той самият е англичанин.

— Вече го разбрах. Само затова ли разиграваш този спектакъл пред всички гости?

Неодобрението, което прозвуча в гласа на Клинтън, накара Бойд да се свие засрамено. Дрю продължи вместо него:

— Не започнахме ние, Клинт. Този тип влезе и веднага започна да обижда безсрамно Джорджи.

Джеймс презрително сви устни.

— Може би не ви хареса забележката, че госпожицата ми харесва повече в панталони? Това е въпрос на вкус, уважаеми приятелю, а не обида.

— Обаче прозвуча другояче, Малъри, и вие много добре го знаете — изфуча разярено Уорън. — Той надрънка и куп други глупости, Клинтън. Осмели се да твърди, че Джорджина е забравила багажа си в неговата кабина, и намекна…

— Разбира се, че в моята — прекъсна го меко Джеймс. — Все пак тя беше мой прислужник.

Можеше направо да каже „любовница“ помисли Джорджина и цветът изчезна от лицето й. Май стигна дъното.

Братята й я гледаха напрегнато, очаквайки възражение, но не беше в състояние да реагира и само продължаваше да се взира като безпаметна в Джеймс. В очите му не се четеше триумф. Той я гледаше все така студено и тя разбра: това не беше последното разкритие.

— Джорджина?

Хиляди мисли преминаха като светкавици през главата й, не беше в състояние да улови поне една от тях, която да я измъкне от неловкото положение. Нямаше смисъл да лъже, особено след като Джеймс стоеше пред нея.

— Това е дълга история, Клинтън. Не може ли да почакаме…

— Не, искам да я чуя сега!

Страхотно. Ето че и Клинтън се ядоса. Дори Томас смръщи мислено чело. О, господи, ако можеше веднага да потъне в земята!

— Разбира се — отговори сковано тя. — Но в библиотеката, ако нямате нищо против.

— Точно така.

Джорджина тръгна напред, без да се грижи кой идва след нея. Ала когато Джеймс пръв пристъпи прага на библиотеката, го изгледа сърдито.

— Нямах предвид теб.

— О, не можеш без мен, любима. Тези млади контета няма да направят и крачка сами.

Джорджина вложи в погледа си всичката острота, на която беше способна, после се обърна към братята си. Дрю дипломатично изпроводи навън възрастната двойка, която седеше на дивана, и помещението остана на тяхно разположение. Джорджина се взираше като подплашено зайче във върховете на обувките си и чакаше. Можеше веднага да разкрие истината, но братята й непременно щяха да убият Джеймс. Какво си въобразяваше той? С кого си имаше работа? Да не мислеше, че мъжете насреща му са хладни, равнодушни англичани? Щеше да преживее горчиво събуждане, когато работата се обърнеше срещу него — и точно това заслужаваше!

— Е, Джорджина?

— По-добре веднага да се откажеш от ролята на глава на семейството, Клинтън. Не съм извършила нищо лошо и не се срамувам. Обстоятелствата принудиха мен и Мак да заплатим за обратното си пътуване с работа и аз се преоблякох като момче.

— И къде спеше мнимият прислужник?

— Капитанът любезно ми предложи да споделя кабината му. Ти правеше същото с момчетата си, за да ги защитаваш, нали? А и той не знаеше, че съм…

Джорджина хвърли бърз поглед към Джеймс и в същия миг очите й се разшириха от учудване. Едва сега осъзна значението на думите му отпреди малко.

— Ти, мръснико! Какво означава, че не си ме забравил? Да не искаш да кажеш, че през цялото време си знаел коя съм в действителност и само си се престорил на учуден от разкритието?

— Точно така — отговори равнодушно мъжът.

Джорджина не можа да се удържи. В очите й блеснаха убийствени искри, тя изпищя и се хвърли като тигрица към Джеймс. Томас успя да я спре в последния момент. Уорън се изстъпи пред англичанина и запрати в лицето му обвинението си:

— Вие сте я компрометирали. Признавате ли?

— Вашата сестра се държа като последна уличница от пристанището. Нае се като мой прислужник, помагаше ми да се обличам, да се къпя и всичко това без каквото и да било смущение. Беше компрометирана много преди да я докосна.

— Велики боже! — изсъска Уорън. — Значи признавате, че…

Той не си направи труда да довърши изречението, нито да изчака отговора на Джеймс. За втори път тази вечер темпераментът му взе връх и той запрати юмрука си право в лицето на омразния натрапник. За втори път нападението му бе отблъснато с лекота, ала сега Джеймс отговори на удара с удар и юмрукът му улучи брадичката на Уорън с такава сила, че той полетя към стената. Все пак Уорън успя да се задържи на крака, макар и олюлявайки се.

— Защо не опитате с мен, Малъри?

Джорджина не повярва на ушите си. Клинтън се намесваше в юмручен бой? Разумният Клинтън?

— Томас, направи нещо, моля те! — изхленчи тя.

— Ако съм сигурен, че няма да помръднеш от мястото си, ще ида да държа здраво оня тип, докато Клинтън размаже физиономията му.

— Томас! — Джорджина буквално загуби ума и дума. Всички ли бяха загубили разума си? От другите трима можеше да се очаква подобен отговор, но от Томас? За бога, той никога не губеше самообладание. А Клинтън никога не се месеше в сбивания. Сега обаче стоеше настръхнал като бик, единственият мъж в стаята, по-възрастен от Джеймс, и може би единственият, който можеше да се мери с него. А Джеймс, това адово изчадие, никак не се интересуваше, че надигащата се буря ще е изцяло за негова сметка.

— Ей, северняко, ти ли искаш да се биеш с мен? — захили се подигравателно той и изкриви устни. — Предупреждавам те, че съм доста добър.

Смелост ли беше това? Подигравка ли? Този мъж май бе решил да се самоубие. Сериозно ли мислеше, че ще успее да се справи с Клинтън? Не, той просто не познаваше братята й. Те непрекъснато се биеха помежду си, но щяха да се надигнат като един срещу такъв противник.

Двамата по-големи братя се отстраниха, но само след няколко минути стана ясно, че Джеймс е казал истината. Клинтън успя да улучи веднъж, но англичанинът го удари поне дузина пъти и коравите му юмруци постигнаха своето.

Когато след добре прицелен десен прав Клинтън се олюля, в боя се хвърли Бойд. За нещастие най-младият брат на Джорджи нямаше и най-малък шанс и очевидно го съзнаваше, но в момент като този не го беше грижа за нищо. Бърз удар отдолу, последван от десен прав, и Бойд се стовари на пода. Дойде редът на Уорън.

Този път средният брат беше по-добре подготвен. Всички в Бриджпорт се страхуваха от талантливия побойник, който рядко губеше, а ръстът и по-широкият обхват на ръцете му даваха предимство пред Джеймс. За съжаление досега не беше срещал боксьор, който да е тренирал на ринга от самото си раждане. Все пак Уорън се представи по-добре от Клинтън. Десницата му беше непрекъснато в движение, но не причини особени вреди. Струваше му се, че се бие срещу… каменна стена.

Издържа смело цели десет минути, след което се сгромоляса с трясък на пода, повличайки след себе си една маса. Джорджина изгледа изпитателно Дрю. Дали и той беше полудял дотам, че да се намеси? Ето че брат й се изправи, свали жакета си и широко се ухили.

— Признавам, вие не сте самохвалко, капитан Малъри. „Доста добър“ беше твърде мек израз. Не е ли по-добре да вземем пистолетите?

— Както желаете. Но ви предупреждавам…

— Само не ми казвайте, че владеете „доста добре“ и това оръжие.

Сухият тон на Дрю изтръгна кратък смях от устата на Джеймс.

— Дори съм много по-добър, приятелю. За да бъда почтен, ще ви осведомя, че всички млади негодници у дома отдавна знаят едно: от четиринадесет дуела не съм загубил нито един. Единствените битки, които съм губил, бяха по море.

— Всичко е наред. Ще се постарая да се възползвам от изтощението ви.

— По дяволите! Това не може да бъде вярно! — изкрещя Бойд, без да обръща внимание на неодобрението на брат си.

— Дръж се настрана, малки братко — посъветва го невъзмутимо Дрю. — Ти пропусна шанса си.

— Слушай, глупако, току-що се сетих къде съм виждал този господин. Не го ли позна, Томас? Я си го представи с брада…

— Велики боже! — изтръгна се невярващо от устата на Томас. — Та това е проклетият пират Хоуки!

— Точно така. Той офейка с целия ти товар. А когато за първи път плавах с „Океан“, заграби дори кораба.

— Сигурен ли си? — попита остро Клинтън.

— За бога, Клинтън — намеси се подигравателно Джорджина, без да подозира жестоката истина, — нима взе на сериозно тези глупави приказки? Той и пират? Той е само един проклет аристократ, виконт Не-знам-кой-си…

— Виконт Райдинг — уточни ухилено Джеймс.

— Благодаря — промърмори автоматично тя и безстрашно продължи: — Смешно е да го подозираш в пиратство, не мислиш ли?

— Аз съм пират-джентълмен, ако нямаш нищо против, любима — поправи я той с тон на евтин комедиант. — В пенсия, макар че това няма никакво значение.

Този път Джорджина не му благодари. Този мъж очевидно беше душевноболен. Иначе не можеше да си обясни признанието му. Ала за братята й това беше сигнал за атака.

Джорджина погледа известно време разразилата се битка, докато мъжете се затъркаляха по пода, невъобразима купчина от диво размахвани ръце и ритащи крака. После бавно се обърна към Томас, който здраво стискаше рамото й, очевидно смятайки, че сестра му е достатъчно глупава да се хвърли в лютата битка.

— Томас, спри това! — изкрещя отчаяно младата жена.

Само че брат й не беше толкова ограничен. За разлика от другите той бе наблюдавал внимателно двамата главни участници в неприятната сцена и бе забелязал, че англичанинът гледа заплашително, само когато Джорджина е обърната към него. Щом престанеше да му обръща внимание, в очите му се появяваше нещо съвсем различно, чисто и искрено. А чувствата на сестра му бяха от ясни по-ясни.

— Той ли е мъжът, който те караше да плачеш? — попита съчувствено Томас. — Той ли…

— Да, той. Беше, но вече не е — отговори подчертано бавно тя.

— Защо тогава да се намесвам?

— Защото братята ти му причиняват болка!

— Аха, разбирам. А аз си мислех, че именно това е целта им.

— Томас! Те използват историята с пиратството, за да не се бият почтено. Иначе не биха имали шанс срещу него.

— Може би, но историята с пиратството е истинска, Джорджи. Този мъж е пират.

— Бил е — не се отказваше Джорджина. — Нали чу, че се е оттеглил!

— Това обаче не променя факта, че по време на съмнителната си кариера твоят капитан е унищожил два кораба на „Скайларк“ и е откраднал ценен товар.

— Той ще ви обезщети.

Аргументът остана нечут, защото биещите се започнаха да се надигат един по един от пода. Всички, освен Джеймс Малъри. Изглежда, каменните стени също бяха уязвими.