Джоана Линдзи
Покорителят (25)

Глава двадесет и пета

За Джорджина ставаше все по-трудно да продължи да играе ролята на юнгата Джорджи Макдонъл. Вече наближаваха Западноиндийските острови и Джеймс искаше тя да бъде до него, дори когато излизаше на палубата. Трябваше да полага големи усилия, за да прогони чувствата от лицето си, защото всеки път, когато поглеждаше, я обливаше вълна на нежност и желание.

Ала тя се владееше или поне така си въобразяваше. Понякога я обхващаха съмнения дали членовете на екипажа не подозираха нещо, макар че се правеха на невинни агънца. Повечето й се усмихваха на минаване или подчертано любезно я поздравяваха с добро утро. А в началото не я удостояваха дори с поглед. Дори сприхавият Арти и Анри, мрачният французин, се държаха много по-учтиво. Разбира се, съвместният живот на кораба свързва хората, а плаването продължаваше повече от месец. Трябваше да пази анонимността си до края, това беше единствената й грижа и беше от значение за Мак… не, преди всичко за самата нея, защото ако Мак откриеше, че капитанът й е любовник, ясно беше какво може да се очаква от него. Щеше да подскочи до тавана и имаше всички основания за това. Дали всичко онова, което стана, беше действителност? Понякога я обхващаха съмнения.

Не, наистина, Джеймс беше неин любовник, както се казваше, но не я обичаше истински, само я желаеше. Тя също, това беше извън всяко съмнение. След втората любовна нощ вече не можеше да го отрича. Такъв мъж се среща само веднъж в живота — ако изобщо се срещне. Защо, за бога, трябваше да остави неизползван този единствен по рода си шанс? Много скоро щяха да се сбогуват и всеки да тръгне по пътя си; той ще се заеме със сделките си, а тя ще се качи на някой от корабите на „Скайларк“ и ще напусне Ямайка. Какво я очакваше вкъщи? Монотонен живот, всеки нов ден досаден като предишния, без вълнения, без мъж до нея — само със спомените за Джеймс и самотните й мечти и фантазии.

Джорджина се опитваше да прогони мисълта за раздяла, за да не помрачава настоящето и да се наслади докрай на всеки момент, прекаран в обществото на този „неустоим развратник“.

В момента това и правеше, облегната на перилата на междинната палуба, без да изпуска от очи капитана, който се бе навел над една морска карта заедно с Кони, за да уговори новия курс, и не й обръщаше внимание. Всъщност задачата да предава капитанските заповеди беше нейна, но той рядко й възлагаше подобни поръчения; най-често съобщаваше заповедите си на Кони, който изреваваше на висок глас към палубата. Беше й много приятно да остане незабелязана, за да се възстанови от погледа, който й бе хвърлил преди малко: огнен и пълен с похотливи обещания. Който я видеше сега, със сигурност щеше да помисли, че я е хванало слънцето, толкова беше зачервена от радостно очакване. Сутрин, обед, вечер — любовните им игри не бяха свързани с времето. Когато я желаеше, той й го казваше недвусмислено и тя се съгласяваше веднага, независимо колко беше часът.

„Джорджина Андерсън, ти си станала безсрамна мръсница!“

Младата жена само се усмихна на угризенията на съвестта: „много ти благодаря, и сама го знам, въпреки това се наслаждавам на всеки миг, прекаран с него“.

О, боже, наслаждаваше се и то как! Толкова й беше хубаво да седи тук, да го наблюдава и да усеща тръпките в стомаха, причинени от „морската болест“, която той скоро щеше да излекува по своя специален начин. Джеймс беше свалил якето си и топлия вятър, който духаше от няколко дни, развяваше копринената риза, в която изглеждаше безсрамно привлекателен. Като го гледаше в този вид, винаги й приличаше на пират. С тази златна обица, с тесните панталони и ботуши до коленете… Вятърът галеше силните му крайници и на нея много й се искаше да направи същото… Нали беше решила, че има нужда от почивка?

От чист инстинкт за самосъхранение — за да не го замъкне веднага в кабината, както често правеше той — Джорджина се принуди да погледне настрани и се вторачи в морето. В този миг на хоризонта изникна кораб. Скоро от коша на мачтата дойде повикване, което съобщаваше, че на курса им се е появил друг плавателен съд. Веднъж се бяха опитали да ги преследват, но се разрази буря и се отказаха. Този път нещата бяха по-различни и мъжът в коша побърза да ги изясни: пирати.

Джорджина не смееше да помръдне. Само се вкопчи отчаяно в крилата, надявайки се мъжът в коша да се е излъгал. През дългите години, прекарани в морето, братята й много пъти се бяха сблъсквали с пиратски кораби, но Джорджина нямаше никакво желание да продължи семейната традиция. За бога, каза си тя, та Джеймс дори не носи товар, само баласт! А тя знаеше, че пиратите се вбесяват най-много от плячкосан кораб с празни трюмове.

— Онези май искат да ни принудят да се позабавляваме? — чу се гласът на Кони зад гърба й. — Ще ги позалъжем ли малко или веднага ще застанем в относ и ще чакаме?

— Чакането ще ги обърка, не мислиш ли?

— То си има и своите предимства.

— Това е вярно.

Джорджина бавно се обърна. Уплаши се не от смисъла на думите им, а от равнодушието, с което говореха. Далекогледите им бяха насочени към приближаващия се кораб, но в гласовете им нямаше и следа от безпокойство. Този път английската невъзмутимост отиваше твърде далеч! Не разбираха ли, че ги заплашва опасност? Джеймс хвърли поглед към нея и се опита да си придаде равнодушно изражение, но по лицето му се четеше нещо съвсем друго: този човек май се радваше, че насреща им плава пиратски кораб? Джорджина усети, че предизвикателството го вълнува. Това беше удобен случай да докаже уменията си на капитан, да премери силите си с истински противник, независимо от опасността да изгуби живота си в битката.

— Е, Кони — реши Джеймс, без да сваля очи от Джорджина, — ще направим като младия Идън: ще им покажем дългия си нос и ще продължим пътя си.

— Да продължим? Без да сме дали нито един залп? — Първият офицер не повярва на ушите си. — Трябва ли да ти напомням — продължи той, — че много ти се искаше да убиеш младия негодник, който тогава ти показа дългия си нос?

Джеймс презрително вдигна рамене, продължавайки да гледа Джорджина.

— В момента не съм в подходящо настроение… да си играя с онези — подхвърли небрежно той и младата жена усети сладостно пробождане в корема.

Кони продължи известно време да клати глава и да мърмори нещо под носа си и след малко изръмжа:

— Би могъл да помислиш малко и за нас. Би трябвало да знаеш, че моряците ти са лишени от твоите малки интимни развлечения!

Това звучеше толкова съкрушено, че Джеймс избухна в смях. Без да се интересува повече от пиратите, той хвана Джорджина за ръка и я потегли към стълбата.

— Гледай да се отървеш от тях и без моя помощ! — извика той и хукна надолу по стълбите, теглейки Джорджина, която не смогваше да си поеме дъх, камо ли да го попита какво възнамерява да прави. Можеше да си го спести, защото и без това знаеше.

Джеймс я бутна в кабината си и я зацелува като луд, още преди да е заключил. Трябваше да се освободи от пламналото вълнение, предизвикано от вида на пиратския кораб, и щеше да направи това по много приятен начин. Освен това другото занимание му изглеждаше също така вълнуващо и той се впусна в него със същия устрем, с който се впускаше в битка.

О, небеса! Пиратите бяха по петите им, а той мислеше за любов!

— Джеймс!

Джорджина се изтръгна от устните му, но той не престана да я обсипва с целувки, замилва шията й и продължи по-надолу.

— Наистина ли беше готов да се биеш? — обвини го възмутено тя, докато елекът й отлетя на пода. — Не знаеш ли колко е опасно? Не, почакай! Остави ризата ми!

Мъжът едва не разкъса дрехите й, нетърпелив и страстен, какъвто не го бе виждала досега.

— Джеймс, аз говоря сериозно!

— Аз съм на друго мнение, любима — отговори той, грабна я и я метна на леглото. — Ти се лъжеш. Сериозното е тук.

Устните му замилваха гърдите й, сякаш за да обяснят какво е искал да каже, и не се отделиха, докато се събличаше. О, боже; тази уста, тази чудесна уста! Можеше да го обвини в какво ли не — но не, че е лош любовник.

— Недей, Джеймс! — но гласът й пресекна.

Устата му кръжеше около пъпа й, но все пак успя да проговори между две от блажените й въздишки:

— Не искам да чуя нито дума повече… Само любовен шепот.

— Какъв любовен шепот?

— Така ми харесва, Джеймс. Още, Джеймс. По-дълбоко, Джеймс. — Джорджина простена, мъжът се приведе още по-надолу и зашепна: — Толкова ми е добре. О, любима, толкова си гореща и влажна. Готова ли си за мен?

— Това ли е твоят… любовен шепот? — Джорджина беше в екстаз и едва говореше.

— Възбужда ли те? Искаш ли да ме усетиш?

— Да, разбира се!

— Значи съм казал правилните думи… — Той проникна в нея, бързо и дълбоко, обхвана твърдите й хълбоци и я притисна силно до себе си, за да го приеме докрай.

Нека пиратите правят, каквото си искат. В момента Джорджина мислеше за съвсем други неща…