Джоана Линдзи
Покорителят (12)

Глава дванадесета

— Какво? — проговори прегракнало Джорджина и се изправи като свещ в леглото. Присви очи и изгледа сърдито капитана, който се бе настанил удобно в креслото. Нарочно беше седнал срещу нея, за да наблюдава реакцията й. — Нима се нуждаете от мен дори посред нощ?

— За съжаление спя много леко и шумовете на кораба често ме будят.

— Но какво общо има това с мен?

— Е, Джорджи — отвърна мъжът с тон, с който се говори на малко дете, — нали може да ми потрябва нещо? — Тя понечи да му напомни, че и сам може да се обслужи, но той продължи невъзмутимо: — Това е твоя задача.

Тъй като все още не знаеше какви са точно задълженията й, Джорджина не можа да стори нищо друго, освен мълчаливо да кимне в знак на съгласие. Само като си представеше, че ще се лишава от почивка, защото капитанът страдал от безсъние! Може би преди един ден гореше от нетърпение да заеме тази служба — но днес вече не. Особено ако трябваше да обслужва този самодоволен великан двадесет и четири часа в денонощието.

В момента не й оставаше друго, освен да изясни какви са задълженията й.

— Доколкото разбирам, ще ви нося нещо за ядене от кухнята?

— Това е сигурно — отговори той и най-спокойно продължи: — Понякога ми е необходим приятен глас, който да ме приспи. Можеш да четеш, нали?

— Разбира се — изстреля тя. Ама че глупост! Само да беше казала „не“! Поне тази част щеше да й бъде спестена. Вече се виждаше как седи посред нощ до леглото му и чете на глас, докато милостивият господар се протяга сънено под завивките. Сцената е осветена от приглушена светлина, която прави чертите на лицето му не толкова ужасяващи…

По дяволите, трябваше да намери Мак — и то веднага!

Обзета от паника, Джорджина спусна крака на пода, но острата заповед: „Веднага си легни, Джорджи!“ я накара да спре. Като замаяна се отпусна обратно във възглавниците.

Мъжът се беше надигнал в креслото си и я стрелкаше с очи толкова гневно, че тя се отказа доброволно от всеки опит за бягство. И без това нямаше смисъл, защото той бе заел място между леглото и вратата, а лицето му все повече помръкваше.

„Господи, цялата история е толкова смешна“, помисли си тя, обърна се бавно на една страна и втренчи поглед в капитана. Скърцайки със зъби, направи опит да преглътне яростта, която бушуваше в гърдите й, и задавено прошепна:

— Не е нужно, капитане, вече съм много по-добре.

— Аз определям добре ли си или не — изгърмя деспотично той и доволно се отпусна в креслото. — Още си бял като стената, малкият, затова продължавай да лежиш.

Страните й запламтяха от трудно потискан гняв. Седи си като някой разглезен лорд, който никога не си помръдва пръста, каза си тя, без да знае, че е улучила съвсем точно. Ако не намери изход и се наложи да остане няколко седмици на кораба му… Дано бог се смили над нея! Но едно дванайсетгодишно момче нямаше никакъв шанс срещу всевластния капитан. В момента не можеше дори да излезе от кабината му.

Без да се съпротивлява повече, тя се примири с неизбежното и се опита да разбере къде капитанът възнамерява да я настани за нощуване — в случай, че все пак останеше на борда.

— А къде ще спя? Всички кабини са заети…

— Така е.

— Чудя се къде ще си опъна койката, щом трябва и нощем да съм на разположение.

Той я дари с подигравателна усмивка.

— Как мислиш, къде ще спиш?

Джорджина побесня. Този мъж не преставаше да се забавлява за нейна сметка.

— В преддверието — отговори разярено тя. — Макар че това никак…

— Успокой се, малкият, какви са тия глупави приказки? Ще спиш тук, никъде другаде. Като последния ми прислужник и като всички други преди него.

Тя вече бе предвидила тази възможност и успя да се овладее. Типично женският вик на възмущение, който за малко не се изплъзна от устата й, непременно щеше да я издаде. И преди беше чувала за капитани, които разделяли кабината си с най-младия от екипажа, за да го бранят от нападките на другите. Брат й Клинтън правеше същото, откакто едно от момчетата му беше пребито от бой и едва се отърва. Джорджина не знаеше точно какво се е разиграло тогава, само помнеше как Клинтън побесня от гняв и заповяда да бичуват мъжете пред целия екипаж.

Този капитан обаче знаеше, че тя е на борда с по-големия си брат, който може да я защитава, и въпреки това я задържаше при себе си. Очевидно го правеше единствено за свое собствено удобство. Но тя нямаше да спори с него. И без това нямаше смисъл, след като неколкократно й бе дал да разбере кой е господарят. Щом и другите момчета са спали в каютата му… Не можа обаче да не зададе още един въпрос:

— Къде точно ще спя?

Мъжът небрежно посочи с глава ъгъла вдясно от вратата.

— Там. Мястото е достатъчно за моряшката торба и койката, изобщо за всичките ти вещи. Виждаш ли куките в стената?

Джорджина разгледа внимателно куките, които очевидно бяха предназначени за окачване на койка. Странно, как така не ги забеляза още вчера? Ъгълът беше доста далеч от леглото му, но това беше единственото радващо нещо. Двете места за спане не бяха разделени с нито една мебел, така че тя нямаше да разполага с нито един сантиметър лично местенце. Всички мебели бяха подредени покрай стените, с изключение на масата за хранене, която обаче не беше достатъчно висока, за да я предпази от погледите му.

— Ще се справиш ли, млади момко? — осведоми се любезно капитанът, сякаш наистина се интересуваше от потребностите на някакъв си прислужник.

— Да. Нали нямате нищо против, ако използвам параван пред ваната?

— За какво, по дяволите?

„Аз също искам усамотение, глупако!“ Въпросът й очевидно го развесели, така че Джорджина побърза да добави:

— Простете, това беше само една мисъл.

— По-добре престани да мислиш, малкият, и се огледай. Параванът е завинтен за пода, както и всички мебели в кабината, с изключение на креслата. Най-важната ти задача ще бъде веднага, щом се надигне буря, да закрепиш креслата.

Този път Джорджина се изчерви като момиче. По дяволите. Как можа да забрави? Още от малка знаеше, че всичко на кораба е заковано, завинтено, изобщо закрепено по някакъв начин, за да не се изтъркаля по време на буря и да се разтроши на хиляди парченца. Къде се беше отнесла, та забравяше най-простите неща.

— Не съм казал, че вече съм пътувал по море. — Джорджина отчаяно се опитваше да заглади допуснатата грешка.

— Англичанин ли си?

— Не — изсъска възмутено тя, но веднага допълни: — Искам да кажа, че пристигнах в Англия с кораб, но бях пътник и не обръщах внимание на тези неща.

— Няма значение. Вече си член на екипажа и ще се научиш. Винаги питай, когато не разбираш.

— Щом имате малко време за мен, капитане, бъдете така любезен да ми разясните какви точно ще бъдат задачите ми.

Джорджина улови подигравателния му поглед и уплашено млъкна. Какво беше казала пак, та той се хилеше така безсрамно? Но Джеймс не я остави да чака дълго.

— Бъдете така любезен… — повтори през смях той. — Господи, дано не е истина! Не съм бил любезен, откакто съм бил на твоята възраст. А толкова любезен като сега — никога.

— Това беше просто израз — възмути се Джорджина.

— Какво? Ах, нима е остатък от детската стая, малкия? Твърде изискан за прост корабен прислужник.

— Може би лошите маниери са предпоставка за тази служба? Трябваше да ми го кажете по-рано.

— Не ставай нахално, момченце, или ще ти издърпам ушите — ако изобщо имаш уши под шапката.

— Имам, капитане. Стърчат и са двойно по-дълги от нормалните. Затова ги крия.

— Ти ме разочароваш, момче. Аз бях готов да се обзаложа, че си започнал да оплешивяваш. А то било само заради стърчащите уши!

Въпреки тази обида Джорджина не можа да удържи усмивката си. Остроумието му я забавляваше. Кой би помислил, че този самодоволен великан умее да бъде толкова весел? Тя се чудеше и на самата себе си. С каква дързост разговаряше с него, въпреки грозната му физиономия.

— Аха — ухили се той, — момченцето си показа зъбките, белички като перли. Е, млад си още. Само почакай, след няколко години в морето ще започнат да гният.

— Вашите защо не са изгнили?

— Я виж ти! Младежът май намеква за възрастта ми?

— Не исках да кажа това… — заекна смутено Джорджина и се върна на темата. — Запознайте ме със задълженията ми, сър.

— Нима Кони не ти обясни всичко подробно, когато те нае?

— Не, сър. Каза само, че трябва да служа на вас и на никого другиго. Но не съобщи подробности.

— Е, ще правиш всичко, което се наложи.

Това може да означава какво ли не, размисляше трескаво Джорджина. Изскърца със зъби и заговори:

— Капитан Малъри, чувала съм, че някои момчета трябвало дори да доят крави…

— Господи, бедничките! — ухили се с добре изигран ужас Джеймс. — Аз не съм почитател на млякото. Вече съм твърде стар за него, така че се успокой.

— Какво ще правя все пак? — не се отказа Джорджина.

— От всичко по малко: ще сервираш на масата, ще се грижиш за напитките, ще изпълняваш всички задължения на един обикновен прислужник и след като лондонският ми камериер ме изостави, ще трябва да поемеш и неговите задължения. Нищо особено, ще се справиш лесно.

По всяко време на разположение, та нали тя се страхуваше именно от това! На езика й беше да попита дали ще трябва да му мие врата и да му бърше задника — но не биваше да го предизвиква без причина. Тази история беше направо смешна! Момчето на Дрю нямаше други задължения, освен да му носи храната, а тя се натресе на най-капризния от всички капитани в пристанището. Не стига, че беше надут англичанин, ами се оказа и разглезен аристократ. Ако поне веднъж в живота си беше похванал мръсна работа, тя беше готова да си изяде шапката.

Нито дума не се изплъзна от устните й, макар че в гърдите й кипеше луд гняв. Само да си мълчи!

Джеймс с мъка потискаше смеха си. Тази жена умееше да се владее. При това му се бе наложило да измисли половината от задачите й, особено камериерските, защото той отдавна нямаше камериер. Но колкото по-дълго я задържаше в кабината си, толкова по-малко време щеше да й остане да общува с екипажа и те нямаше да имат случай да я разкрият. Никой не биваше да проникне в тайната й, преди самият той да определи момента. А това нямаше да стане скоро.

В момента обаче беше принуден да се държи на разстояние. Докато я наблюдаваше, легнала в леглото му, в гърдите му се надигаха опасни желания.

Овладей се, стари момко, опита се да си втълпи той. Ако ти не можеш, кой тогава?

Страхотен майтап, особено в положение като това. Беше минало много време, откакто някоя жена го бе възбуждала до такава степен. Самообладанието е детска игра, когато собствените ти чувства са притъпени от досада и пресищане — но тежко ти, ако започнат да се мятат като побеснели.

Междувременно Джорджина беше решила, че разговорът с капитан Малъри, макар и забавен, не си струва да се ядосва. Освен това упоритото й мълчание може би щеше да го накара да се заеме с нещо друго, например, с управлението на кораба. Най-малкото можеше да напусне кабината и да й позволи да стори същото.

Само че стана съвсем различно. Капитанът очевидно се обезпокои от мълчанието й, защото стана, приближи се до леглото и се наведе над нея.

— Още си много блед — установи той. — Добре че те сложих в леглото, докато се успокои нервният ти стомах.

— О, да, капитане — съгласи се кротко тя.

— Как си сега? Още ли си нервен?

— Ни най-малко.

— Отлично! Позволявам ти да станеш. Но бавно. До следващото ядене няма да правиш нищо. Мисля, че най-добре ще бъде да поспиш.

— Но аз не съм…

— Пак ли започваш да спориш с мен? — прекъсна я той и гласът му предвещаваше буря. А почти я беше накарал да забрави колко е опасен…

— Прав сте, миналата нощ не можах да спя.

Това беше правилният отговор, защото лицето му веднага се разведри — макар това да не означаваше, че е станал по-любезен.

— Смятам, че си твърде млад за онова, което е вършил снощи екипажът. Е, какво не те остави да спиш?

— Крясъците на хората ви, капитане.

Джеймс я дари с ослепителна усмивка.

— Почакай само няколко години, момче. Тогава ще проявиш повече разбиране.

— Не съм толкова неопитен, колкото си мислите, капитане. Много добре знам с какво се занимават моряците, преди да отплават.

— Я виж ти, хлапакът имал някои познания!

Помни, че си малко момче, каза си ядосано Джорджина. И не се изчервявай!

— Разбира се — отговори кратко тя, без да й мигне окото.

И веднага видя как по лицето му се появи отново онзи дяволски израз — едната вежда се вдигна, в очите блесна цинична усмивка.

Беше подготвена за някои неща, въпреки това следващият му въпрос я накара да затаи дъх.

— Само си чувал… или говориш от собствен опит?

Джорджина пое възмутено въздух и за съжаление така се задави, че започна силно да кашля. Капитанът побърза да й се притече на помощ и я потупа по гърба. Ребрата й буквално изпукаха под силните удари.

— Вижте какво, капитан Малъри, опитът или неопитността ми в тази област нямат нищо общо с положението ми на борда. — Тя можеше да каже още някои неща на този безсрамник, но сухо подхвърленото „Прав си“ я накара да замълчи. Имаше късмет, защото отново беше на път да излезе от ролята си. Отговорите й издаваха повече разум, отколкото беше подходящ за дванайсетгодишен хлапак.

— Прости ми, Джорджи. Имам навика да правя пренебрежителни забележки, а твоята гневна реакция още повече ме подбужда. Не го вземай толкова навътре. И без това избухванията ти само ме забавляват.

Джорджина никога не бе заставала лице в лице с подобно безсрамие. В речта му нямаше и следа от разкаяние. Той нарочно дразнеше, гневеше я и я нараняваше. Да върви по дяволите! Беше много по-подъл, отколкото го смяташе досега.

— Не бихте ли престанали да ме дразните, сър? — По лицето й беше изписано напрежение.

Мъжът избухна в смях и довърши молбата й:

— И да се откажа от чудесните ти изблици на остроумие? Не, момчето ми, нямам намерение да се откажа от това удоволствие, дори само заради теб. И без това ми липсват забавления.

— Не изпитвате съчувствие, нали? Дори към болните деца! Следователно вече ме смятате за оздравял и мога да стана?

— Съвсем правилно, ако помолиш за милост. Естествено ще го имам предвид. Това ли беше намерението ти?

— Кое?

— Да помолиш за милост?

По дяволите, сега пък се опитваше да нарани гордостта й. А за момче на нейната възраст гордостта и честта са най-важното нещо. Момиче на дванайсет години може да помоли за милост, може дори да избухне в сълзи, но момчето никога няма да го направи — по-скоро ще умре, отколкото да позволи някакъв си тип да го надвие. Проклятие, как само й се искаше да му залепи два шамара. За съжаление не можеше да го стори — не и в образа на Джорджи, който никога не би извършил подобно нещо.

Като го гледаше как стои насреща й с безизразно лице и въпреки това нащрек, тя имаше чувството, че го е засегнала с отговора си. Сигурно обмисляше следващата саркастична забележка, която нямаше да закъснее.

— Имам няколко големи братя, капитане — проговори ледено Джорджина. — Те ме нервират, измъчват ме и много обичат да си правят шеги за моя сметка. Затова държанието ви не е ново за мен. Всичките ми братя са майстори в това изкуство… макар че не могат да се мерят с вас.

— Добре казано, малкият — отговори подигравателно мъжът.

По дяволите, да не би да се почувства поласкана! Много й се искаше да му отвърне с някоя злобна забележка и да изчезне от „Мейдън Ан“. Но бурята от чувства, надигнала се в сърцето й, когато капитанът се наведе над леглото, улови брадичката й и внимателно я огледа, я накара да замълчи. Тя смутено отбеляза нежното докосване на пръстите му, съвсем различно от енергичната хватка на Шарп.

— Толкова си смел, малкият. Но, както каза мистър Шарп, по бузите ти няма нито едно косъмче. — Пръстите му се плъзнаха по страната й, после помилваха брадичката, бавно и предпазливо — твърде бавно според нея. — Всичко е наред, момчето ми…

Май наистина съм болна, каза си Джорджина, отбелязвайки с учудване тъпата болка в долната част на стомаха, която обаче изчезна веднага, щом капитанът махна ръката си от бузата й.

Тя остана да лежи като замаяна на леглото и да се взира подире му, когато той безмълвно се изправи и излезе от каютата.