Джоана Линдзи
Покорителят (24)

Глава двадесет и четвърта

— Чашка бренди, Джордж?

Джорджина въздъхна. През цялото време Джеймс беше седял тихо зад писалището и тя почти го бе забравила. Е, само почти, защото той не беше мъж, който може да бъде пренебрегнат.

— Не, благодаря, капитане — отклони поканата тя и го дари с нахална усмивка. — Никога не пия.

— Още си много млада за това, нали?

Джорджина изпъна рамене. Не за първи път намекваше за възрастта й, наричаше я млада, неопитна и хлапачка. А много добре знаеше, че е зряла жена. Разбира се, това беше начин да си отмъсти за сутрешната обида. Но тя нямаше никакво намерение да се сърди. Иначе се отнасяше към нея с хладна учтивост, която обаче не можеше да я заблуди. Джеймс наистина беше обиден.

Три дни бяха минали след онази нощ и макар че всичко трябваше да продължава, както досега, той вече не я молеше да му помага при къпане, не се разхождаше гол из стаята и дори обличаше панталон под халата. След сутринта, когато бе помилвал нежно страната й с дланта си, той не я докосваше. Дълбоко в себе си Джорджина съжаляваше, че не предприема дори опит да се доближи до нея. Не че щеше да се съгласи, ставаше въпрос само за опит.

Тази вечер тя свърши работата си рано и сега се полюляваше удобно в койката и гризеше ноктите си, за да ги направи по-момчешки. Беше готова за сън, облечена само по риза и панталон — но не усещаше умора.

Джорджина хвърли бърз поглед към писалището. Нямаше нищо против да се обяснят, а за него също щеше да бъде добре да се отърве от бушуващия в сърцето му гняв. От друга страна, не беше толкова сигурна дали не предпочита другия Джеймс, който с един-единствен поглед караше страните й да пламтят. Най-добре да го остави да се налива до края на пътуването.

— Честно казано, капитане — върна се към брендито тя, — това е въпрос на вкус. Не харесвам бренди, предпочитам шери…

— На колко си години, Джордж?

Най-после изплю камъчето. През цялото време се питаше, докога ще удържа този въпрос.

— На двайсет и две.

— Така ли? Изглеждаш поне на двайсет и шест. А и с тази нахална уста…

Аха, така значи. Сега пък търсеше извинение за разликата във възрастта. Тя се ухили коварно и реши да приеме предизвикателството.

— Така ли мислите, Джеймс? — попита с меден глас тя. — Не бях получавала по-мил комплимент. Колко често ми се е налагало да слушам, че изглеждам твърде млада за възрастта си.

— Повече от нахална, точно както ти казах!

— Господи, защо сте в такова лошо настроение? — укори го мило тя, едва сдържайки смеха си.

— Не съм — изръмжа мъжът и отвори едно чекмедже. — Съвсем случайно имам малко от любимото ти питие. Придърпай едно кресло и седни до мен.

Това беше неочаквано. Джорджина бавно се надигна, размисляйки трескаво как учтиво да отклони поканата. Но той вече бе отворил бутилка портвайн и пълнеше чашата. „Малко алкохол ще ми помогне да заспя“, каза си тя, скочи от койката и помъкна тежкото кресло към масата. Прие чашата, без да поглежда в зелените очи, стараейки се да не докосва ръката му.

После подчертано небрежно я вдигна насреща му, усмихна се и отпи малка глътка.

— Много великодушно от ваша страна, Джеймс. Наистина. — Нарочно го нарече по име и въздействието не закъсня. Мъжът се разсърди. — Защото имам непонятното чувство, че сте ми ядосан, капитане.

— Да съм ядосан на такова мило момченце? Защо?

— Очите ви блестят — обясни дяволито тя.

— От страст, малка госпожице, гола, неприкрита страст. — Сърцето й спря да бие и тя не посмя да се помръдне. Въпреки твърдото решение, очите й потърсиха неговите и желанието отново се появи — горещо, омайващо, настойчиво, то проникна чак до костите й. Тя надигна чашата и я изпи на един дъх, при което се задави и омаята на мига изчезна. Кашляйки, успя да отговори:

— Все пак бях права: страстен гняв.

Мъжът изсъска през стиснати зъби:

— Днес си в страхотна форма, малкият. Не, остани тук! — изгърмя строго той, когато тя остави чашата си и понечи да стане. — Още не сме обсъдили причината за… страстния ми гняв. Изразът не е лош, следващия път трябва да го пусна на Джейсън, когато се ядоса.

— Кой е Джейсън? — „Само по-далеч от тази неловка тема!“

— Брат ми — обясни небрежно Джеймс. — Имам няколко. Но да не се отклоняваме, сладката ми.

— Ни най-малко, аз също съм уморена — съгласи се тя и загрижено проследи как пълни чашата й.

— Страхливка! — развеселеният му тон не можа да скрие предизвикателството.

— Точно така — отвърна тя, взе чашата и отпи голяма глътка. — Е, за какво ще говорим?

— За страстния ми гняв, разбира се. От къде на къде гняв, след като става въпрос за страст?

— Защото… защото… по дяволите, Малъри, много добре знаете, че сте ми сърдит.

— Това е ново за мен — усмихна се той и заприлича на хищна котка, готова за смъртоносен скок. — Може би ще ме просветиш защо ти се сърдя?

Да признае, че е наранила гордостта му, означаваше да признае, че го е направила нарочно.

— Нямам ни най-малко понятие — отговори невинно тя.

— Наистина ли? — Едната златна вежда се изви като лък и веднага й напомни, че през изминалите дни я беше пощадил с този жест. — Ела тук, Джордж!

Очите й се разшириха от ужас.

— О, не! — пошепна тя и заклати глава.

— Искам само да ти докажа, че ни най-малко не ти се сърдя.

— Думата ви е напълно достатъчна.

— Джордж!

— Не!

— Тогава аз ще дойда при теб.

Джорджина скочи и с трогателен жест задържа чашата като щит пред гърдите си.

— Моля ви, капитане!

— Аз също — отвърна той и бавно закрачи към нея. Джорджина заотстъпва назад. — Нима ми нямаш доверие, Джордж?

Сега не беше време за учтивости.

— Не!

— Умно дете — ухили се ехидно той. — Говорят, че съм бил безсрамен прелъстител. Но аз предпочитам ласкателното обозначение на Рийгън „познавач на жените“. То повече отговаря на истината, не смяташ ли и ти?

— Смятам, че сте пиян.

— Брат ми никога не би употребил тази дума.

— Вървете по дяволите и вие, и проклетият ви брат! — изфуча тя. — Това е абсурдно.

Джорджина престана да обикаля масата, остави чашата и очите й запламтяха от гняв. Джеймс се ухили.

— Напълно си права, Джордж. Нали не смяташ сериозно, че ще те преследвам като ловец около масата? Тези игрички са подходящи за стари сладострастници и дръзки прислужници.

— Щом сте се заели с тази работа… — отвърна тя, без да се замисля, но забеляза непростимата си грешка и уплашено затаи дъх.

Лицето му се вкамени.

— Сега ще видиш какво ще стане. Само малко почакай — изръмжа заплашително тихо той и само след миг прескочи масата.

Джорджина беше твърде стресната, за да избяга. И без това нямаше да стигне далеч, защото той вече стоеше пред нея. Усети как силните му ръце се сключиха около кръста й и я притиснаха до мускулестото тяло, все по-силно и по-силно, докато го усети с всеки сантиметър от кожата си. Трябваше да го отблъсне, да изпищи, да се отбранява по някакъв начин. Вместо това тялото й, зажадняло за неговото, отговори само. Копнееше да му се отдаде, да се слее с него, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

Разумът, който се движеше с бързината на охлюв, все пак се опита да изрази протест — но вече беше късно. Целувката му задуши в зародиш опита й да се възпротиви. Тази целувка, толкова чувствена и изкусителна, я обгърна с тайнствена магия, от която нямаше как да се измъкне. Магията се сгъсти, стана по-силна, заля я на вълни и сдържаността й се превърна в неутолима жажда.

Когато Джеймс нежно засмука устните й, тя вече знаеше, че го иска. Ръцете, които се заровиха в русите къдрици, и тялото, което се притискаше до неговото, издадоха готовността й, а когато одрезгавелият й глас прошепна името му, по лицето на мъжа се изписа нежна усмивка и Джорджина разбра, че е загубена.

— Май е време малкият Джордж да се оттегли за сън? — осведоми се тихо мъжът.

— Той отдавна вече спи.

— А аз си мислех, че съм изгубил чара си… на моята възраст?

— Ах… — прошепна само тя, макар че трепна.

— Прости ми, любима! — помоли смирено Джеймс, ала около устните му играеше развеселена усмивка.

— Няма нищо. Свикнала съм с мъже, които не могат да устоят на обзелата ги злоба.

— Бих могъл да ти върна комплимента. Вкусна ли е?

— Кое?

— Ами злобата.

Този проклет дявол! Тя беше готова да потъне в него, а той я караше да се смее.

— Тя не. Ти…

— Какво?

Върхът на езика й помилва леко долната му устна.

— Ти си вкусен.

Джеймс я притисна с такава сила до себе си, че тя престана да диша.

— След една такава забележка можеш да искаш всичко от мен.

— Ами ако искам само теб?

— Толкова по-добре, любима — увери я той и я понесе към леглото.

Джорджина се чувстваше лека като перце в силните му ръце. Искаше да го усеща до себе си, затова се вкопчи здраво в него и неохотно му позволи да я освободи от дрехите й. Нима наистина беше вярвала, че ще успее да прогони сладостните чувства, които този мъж будеше в сърцето й? Опитваше се през тези три дни, наистина се опитваше. Пренебрежението му й помагаше. Ето че днес той се промени и тя се оказа твърде слаба да се пребори с настойчивото желание. О, господи, какво блаженство!

Пареща топлина се разля по кожата й, отне дъха й, а когато устните му поеха връхчетата на гърдите й, тялото й се изви в страстна жажда. Искаше го сега, веднага. Мъжът обаче разполагаше с много време и изследваше с ръце и устни чувствителните места на тялото й, докато Джорджина се разтрепери като в треска и в утробата й лумна пламък. Накрая пъхна пръста си в нея и това едва не я накара да полудее. От устните й се изтръгна писък, той го пое със своите като най-прекрасната награда за умението си. В следващия миг проникна в нея и я накара да преживее още един вариант на умението му. Всеки тласък беше по-различен и по-сладостен от предишния. От устните й се изтръгваха сладостни въздишки, които Джеймс задушаваше с целувките си. Познавач на жените? Слава богу…

 

 

След известно време Джорджина се озова в единия край на леглото, Джеймс в другия, а помежду им беше разположена дъска за шах. Кой дявол я накара да отговори с „да“ на въпроса умее ли да играе шах? Но играта вече беше започнала и предизвикателството я разсъни. Наслаждаваше се на близостта им, особено след като бе получила твърдото му обещание да прекара следващата сутрин в леглото. Перспективата да бие Джеймс Малъри на шах изглеждаше толкова привлекателна, че тя не можа да откаже на предложението му, а непрестанните му опити да я отвлича с разговори само увеличаваха очарованието. Джеймс скоро проумя, че маневрите му са безсмислени, защото Джорджина бе научила играта в кръга на семейството и всичките й братя бяха много запалени.

— Много добре, Джордж — похвали я той, когато тя завладя една от пешките му и заплаши офицера, без да му дава възможност да се прикрие.

— Ти май си мислеше, че да се играе с мен е лесна работа?

— Какво говориш! Радвам се, че не ме разочарова.

Джеймс направи ход с дамата, за да защити офицера си, макар и двамата да знаеха, че този ход е безсмислен.

— Е, какъв каза, че ти е Макдонъл?

Джорджина се ухили на желанието му да узнае нещо повече за нея, надявайки се, че тя ще му отговори, без да се замисля. Точка за него, каза си тя, но вече нямаше нужда да представя Мак като свой брат.

— Нищо не съм казала. Въпрос ли е това?

— Е, и двамата знаем, че не ти е брат.

— Откога мислиш така?

— По дяволите, Джордж, брат ли ти е или не?

Джорджина го остави да почака до следващия ход, който постави дамата още по-натясно, и отговори:

— Не, не е. Мак е добър приятел на семейството, нещо като чичо. Идва често у нас и гледа на мен като на дъщерята, която никога не е имал. Ти си на ход, Джеймс.

— Добре.

Вместо да покрие дамата си, той взе една от пешките й с коня си и заплаши дамата. Тъй като никой не беше склонен да рискува дамата си, Джорджина спря атаката си и му предостави инициативата. Той не беше подготвен за това и трябваше внимателно да обмисли позицията си.

Време беше и тя да изпробва метода за отклоняване на вниманието.

— Откъде се сети за Мак? Да не си говорил с него?

— Разбира се, скъпа. Той е старши офицер на кораба ми.

Фактът, че Мак не й е брат, не беше толкова важен, но Джорджина не искаше Джеймс да си припомни къде го е виждал. Това щеше да доведе до куп ненужни въпроси, на които нямаше желание да отговаря, особено за причините, поради които бе дошла в Англия. Освен това Джеймс можеше да я обвини в двойна измама, от една страна преобличането, а от друга фактът, че го е познала и не му е казала.

— И? — осведоми се внимателно тя.

— Какво и, Джордж?

— По дяволите, Джеймс, поз… искам да кажа, каза ли му за нас?

— За нас?

— Много добре знаеш за какво говоря, Джеймс Малъри. И ако не ми отговориш веднага, аз ще… ще те цапна с дъската за шах.

Отговорът му беше гръмък смях.

— О, господи, обичам темперамента ти, скъпа. Толкова жлъч и отрова в една толкова крехка личност. — Той се приведе и нежно подръпна косите й. — Разбира се, че не казах нищо на приятеля ти. Разговаряхме само за плаването, това беше всичко.

Ако беше познал Мак, със сигурност щеше да го спомене — Мак също. Джорджина се успокои.

— Трябваше да ме оставиш да те цапна, Джеймс — върна се към играта тя, — защото и без това ще загубиш.

— Глупости — изръмжа той. — След три хода си мат.

Но след четири хода Джеймс беше в толкова заплетена ситуация, че трябваше да измисли нов повод за отклоняване на вниманието.

— Защо всъщност отиваш в Ямайка? — попита уж небрежно той.

— Защото ти отиваш там — ухили се нахално Джорджина.

Едната златна вежда веднага потръпна, точно както беше очаквала.

— Може би трябва да се почувствам поласкан?

— Не, в никакъв случай. Твоят кораб случайно беше първият, който потегляше към родината ми не под английски флаг. Само ако бях заподозряла, че си англичанин…

— Пак ли този безсмислен спор?

— Не, разбира се — засмя се Джорджина. — А какво ще кажеш за себе си? Ще останеш ли по-дълго в Ямайка или престоят ти ще бъде кратък?

— И двете. Дълги години Ямайка беше моята родина. Все пак съм решен да се върна в Англия. Трябва само да уредя някои неща.

— О! — изплъзна се от устните й. Дано не бе усетил разочарованието й. Не биваше от самото начало да приема, че той живее в Ямайка, само защото Мак бе казал, че корабът е от Западна Индия. Ямайка беше приемлива цел, но в Англия тя нямаше да се върне никога вече. Е, плаването все още не беше свършило. Стоп, накъде се бяха отнесли пак мислите й? Нима си въобразяваше, че връзката й с този мъж има бъдеще, след като отлично знаеше, че семейството му никога няма да я приеме? Освен това не беше наясно със себе си какво изпитва към него — с изключение на необузданата страст.

— Значи няма да останеш дълго там? — заключи тя.

— Не, сигурно не. Един познат проявява интерес към плантацията ми. Можех да го уредя и по пощата, но…

„Тогава пътищата ни никога повече няма да се пресекат“, каза си разочаровано тя.

— Радвам се, че си решил да се погрижиш лично.

— Аз също, скъпа моя. А ти къде отиваш?

— Вкъщи естествено. В Нова Англия.

— Но не веднага, надявам се?

Джорджина сви рамене и остави въпроса без отговор. От една страна, всичко зависеше от него, макар че тя не можеше да му го признае. От друга, не се знаеше кога в пристанището на Ямайка ще влезе кораб на „Скайларк“, но това също не можеше да му каже. За да го отклони от тази деликатна тема, направи шах и мат.

— По дяволите! — изрева Джеймс, гледайки недоумяващо дъската. — Много си хитра, Джордж. Отклони вниманието ми и ме победи.

— Аз ли? Ти през цялото време ме тормозеше с въпросите си. Това е типично за мъжете. Винаги имат готово оправдание, когато загубят от жена.

Джеймс ухилено я придърпа към себе си.

— Не бяха въпросите, любима. Отвличаше ме привлекателното ти тяло — а за такова нещо съм готов да изгубя и повече игри.

— Нали бях облечена! — възпротиви се тя.

— Но под ризата нямаше нищо!

— Ти ли ми го казваш, с това тънко халатче — промърмори шеговито тя и плъзна ръка под галещата коприна.

— Аха, значи и аз те смущавах!

— На този въпрос няма да отговоря.

— Хайде, хайде, не ми разправяй, че нищо не ти идва наум — отговори развеселено той. — А аз вече се съмнявах в способностите си.

— Да объркваш хората с дързостите си?

— Точно така, любов моя. Но поне докато те карам да млъкнеш…

Джорджина имаше готов отговор, но само след няколко мига умът й беше другаде…