Джоана Линдзи
Покорителят (14)

Глава четиринадесета

— Пак ли започваш да се оплакваш от онзи побойник? Толкова силно ли те удари? Аз щях да му дам да се разбере…

— Говоря за капитана — изсъска Джорджина, докато двамата отчаяно търсеха тихо местенце, където да разговарят необезпокоявани. — Представи си, капитанът е същият онзи здравеняк, който онази нощ ме измъкна от таверната.

Мак спря като закован.

— За русия лорд ли говориш? Той ли е здравенякът?

— Да, и е капитан на нашия кораб.

— Това не е добре.

Спокойният му отговор я ядоса.

— Мак, не ме ли разбра? Капитан Малъри е човекът…

— Чух те добре. Защо тогава си на свобода — или той още не те е видял?

— Видя ме, но не ме позна.

Мак вдигна смаяно вежди, не толкова от изненада, колкото от тона, с който бяха казани последните думи.

— Сигурна ли си, че наистина те е видял?

— Огледа ме от главата до петите — увери го тя. — Чисто и просто не ме позна.

— Е, не го приемай толкова навътре, Джорджи. Онази вечер двамата бяха дошли по своя работа. Освен това бяха порядъчно пийнали. След такава пиянска нощ някои мъже не помнят дори името си.

— Така си помислих и аз. Не го приемам лично. — Джорджина сърдито смръщи носле и забързано продължи: — Напротив, дори усетих облекчение… след като преодолях първата уплаха. Но това още не означава, че няма да ме заподозре. Особено сега, след като видя и теб.

— Това би могло да се случи — промърмори замислено Мак и лицето му се помрачи. После хвърли кратък поглед през рамо в посока Англия, която вече беше само петънце на хоризонта.

— Вече е късно. — Джорджина изрази мислите му в думи.

— Така е — съгласи се мъжът. — Ела с мен, тук има твърде много любопитни уши.

Той я поведе не към предната палуба, а надолу към средната, където беше работното място на щурмана и бяха струпани резервни въжета и такелаж. Джорджина се отпусна уморено върху купчината грижливо навити въжета и втренчи поглед в Мак, който напрегнато размишляваше. Шотландецът ходеше напред-назад, въздишаше дълбоко и от време на време цъкаше с език.

Както бе обещала, Джорджина се упражняваше в търпение — цели пет минути, — но после не издържа.

— Кажи какво ще правим сега!

— Аз ще се опитам да избягвам онзи тип, колкото се може по-дълго. Освен това ще си пусна брада, за да променя физиономията си.

— Това е добра идея — засия тя. Но само след миг лицето й потъмня. — Това решава само един-единствен проблем.

— Мислех, че няма друг?

Тя заклати глава и уморено се облегна на водонепроницаемата преграда.

— Има. Трябва да намерим начин да се държа по-далече от него.

— Това е невъзможно, малката, освен ако не се престориш на болна. — Доволен, че е разрешил и този проблем, Мак засия. — Ти и без това не се чувстваш добре, нали?

— Не е толкова просто, Мак.

— Напротив, напротив.

Тя отново поклати глава.

— Ако можех да спя на предната палуба, както смятахме първоначално, все щях да измисля нещо. Но вече получих други нареждания. — Тя въздъхна и прибави: — С безкрайното си великодушие капитанът ми предложи да споделям кабината му.

— Какво!?

— Едва не полудях, но онзи мръсник настоява. Искал да бъда винаги до него, в случай че през нощта има нужда от услугите ми, мързеливец проклет! Но какво друго може да се очаква от разглезен английски лорд?

— Щом така стоят нещата, по-добре е да му кажем истината.

— Какво!? — Този път тя беше смаяната. — Сигурно не говориш сериозно?

— Напротив, мила. Няма да позволя да спиш в една каюта с напълно непознат за тебе мъж. Само през трупа ми!

— Но той ме смята за момче!

— Това няма значение. Само си помисли за братята ти…

— Те никога няма да го узнаят — прекъсна го решително Джорджина. — За бога, ами ако кажеш истината на Малъри и той въпреки това настоява да спя при него? Тогава бог да ми е на помощ!

— Няма да посмее! — изръмжа Мак.

— Така ли мислиш? — възрази тя. — Нима забрави кой е капитанът? На своя кораб той е господар и ако не се подчиниш, ще те окове във вериги, без да му мигне окото.

— Само един насилник би извършил подобно нещо.

— Прав си, но откъде знаеш, че той не е точно такъв? Да не искаш да изложиш на риск добродетелността ми само с неясната надежда, че у него има поне искрица чест? Аз не.

— Но, малката…

— Говоря сериозно, Мак — не се предаваше Джорджина. — Няма да му кажеш нито дума. Ако някой ден ме разкрият, ще имам възможност да разбера почтен ли е този мъж или не. Честно казано, съмнявам се. Самото спане в кабината му е най-малката ми грижа. По-трудно ще ми е по цял ден да го търпя наблизо. Не можеш да си представиш колко отвратителен е понякога. Доставя му дяволско удоволствие да проявява безсрамие и нахалство. Призна ми, че това е едно от главните му забавления.

— Какво?

— Да, правилно ме разбра. Доставя му удоволствие да притиска другите хора до стената и да ги унижава. Гледа на тях като на пеперуди, а циничните му забележки са иглите, на които ги набожда.

— Не преувеличаваш ли малко, Джорджи?

Разбира се, че преувеличаваше, но никога нямаше да го признае. Ако наистина беше момчето, за което я смяташе капитанът, държанието му нямаше да й прави впечатление. На всички кораби по-старите се забавляваха да задяват по-младите. А неприличните теми бяха нещо обичайно между мъже. Нали самата тя бе подслушвала неведнъж разговорите между братята си?

За щастие в този миг вратата се отвори с трясък и Джорджина не успя да отговори. Един млад матрос се втурна вътре, видимо облекчен, че е намерил щурмана.

— Топселът се вее на вятъра и заплашва да се разкъса, сър. Мистър Шарп ме изпрати да донеса нов, тъй като не можа да ви намери.

— Аз ще се погрижа, момче — отговори рязко Мак и се обърна да потърси подходящо въже.

Младежът побърза да изчезне и Джорджина въздъхна, тъй като знаеше, че Мак има по-важни работи за вършене и няма да се занимава повече с нея. Въпреки това не можеше да прекъсне разговора на това място и да го остави загрижен за положението й.

— Ти си напълно прав, Мак. Сигурно преувеличавам, но просто не мога да понасям този човек. Всъщност той не е чак толкова лош. Сам ми каза, че след няколко дни вече няма да ме забелязва. Мисля, че просто е искал да ме изпита и сега ще ме остави на мира.

— А ти ще направиш всичко възможно в най-скоро време да престане да те забелязва.

— Точно така. Даже няма да плюя в супата, преди да му я сервирам. — Джорджина се ухили широко, за да му покаже, че само се шегува. Мак обаче направи ужасена физиономия, за да покаже, че е разбрал. Двамата избухнаха в смях и Мак тръгна към вратата.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Не — отговори решително тя и потърка пламналото си ухо. — На палубата е много по-опасно, отколкото очаквах.

— Май идеята ти не беше особено блестяща — промърмори съжалително Мак, намеквайки за твърдата й решителност да работи по време на обратното пътуване. Всъщност първоначалната идея беше негова и в този момент много му се искаше никога да не му е хрумвала. Ако нещо се случеше с Джорджина…

Тя обаче се усмихваше и дори за миг не помисляше да го изкара отговорен за сегашното им положение. Просто беше лош късмет, че един англичанин, и то стар познат, беше собственик и капитан на този кораб.

— Всичко е наред, Мак. Вече сме на път към дома и това е най-важното. Трябва да стискаме зъби и да се усмихваме, нищо повече. Все някак ще се справя, Мак, не се тревожи за мен. Обещах ти да се упражнявам в търпение, не помниш ли?

— Добре, добре — изръмжа шотландецът. — Нали няма да го забравяш, когато си с него?

— Да, разбира се. А сега върви, преди да е дотичал още някой заради проклетия топсел. Аз ще поседя малко тук. И без това ще му трябвам чак за вечеря.

Мак кимна и излезе. Джорджина се разположи удобно върху две ролки дебели въжета и облегна глава на водонепроницаемата преграда. После въздъхна и си припомни всички събития през този вълнуващ ден. Обезпокояващото й заключение беше, че по-лошо не може и да бъде. Малъри… как ли му беше първото име? Джеймс Малъри — не можеше да понася нито мъжа, нито името. Бъди честна, Джорджина, не можеш да понесеш дори погледа и при всяко докосване ти става лошо. Не, тя не го харесваше, не се чувстваше добре в негово присъствие и не само защото беше англичанин. Но какво друго й оставаше, освен да стисне зъби и да се помъчи да се държи прилично? Тя се прозина уморено и разтърка мястото, където превръзката на гърдите се бе врязала в кожата й и я болеше. Имаше огромното желание да свали превръзката поне за няколко часа, но затова не можеше и да се мисли. Ако я разкрият, положението ще се влоши още повече, защото единствен капитанът имаше право да определи по-нататъшната й съдба. Отдаде се на леката дрямка и устните й се разтегнаха в самодоволна усмивка. Този мъж беше отблъскващ, но беше и глупав. Колко лесно се остави да го заблуди. Такъв дръвник, беше последната й злобна мисъл.