Джоана Линдзи
Покорителят (21)

Глава двадесет и първа

— Спиш ли вече, Джордж?

Ами! Беше си легнала преди повече от час, но още беше будна. Този път нямаше как да обвини капитана за безсънието си, защото веднага след като се покатери в койката си, стисна здраво очи и повече не ги отвори. Днес не можеше да заспи от чисто любопитство; дали капитанът наистина знаеше от каква болест страда и какво може да я излекува? Ако наистина познаваше лекарството, то със сигурност беше някоя отвратителна отвара с още по-гаден вкус — а ако не, той самият щеше да го измисли.

— Джордж?

Искаше й се да се престори на заспала, но се отказа. Сигурно щеше да я накара да му донесе нещо за ядене от кухнята. Разходката щеше да й се отрази добре.

— Да?

— Не мога да спя.

Вече го бе забелязала.

— Да ви донеса ли нещо?

— Не, но би могъл да ми почетеш малко. Да, мисля, че точно от това имам нужда. Бъди така добър и запали лампата.

Да не би да имам друг избор, каза си сърдито тя и скочи от койката. Още от началото беше подготвена, че понякога ще се налага да му чете. Всъщност това не й създаваше трудности, защото самата тя още не бе заспала. И знаеше защо. Ала кое беше това, което не му позволяваше да спи?

Джорджина запали лампата, която висеше до леглото й, и я отнесе на библиотеката.

— Нещо определено ли искате да чуете, капитане?

— В долното чекмедже има едно тънко томче, съвсем вдясно, то е подходящо за целта. Придърпай един стол до леглото. Предпочитам да слушам мек, тих глас, а не силен рев от другия край на стаята.

Джорджина спря и се замисли. Мразеше представата да седи близо до леглото му, а той да лежи. От друга страна, беше завит до брадичката, а и тя нямаше защо да го поглежда. Може би книгата беше наистина досадна и той щеше скоро да заспи. Затова се подчини на съдбата си, придърпа стола близо до долния край на леглото и постави лампата на масата зад себе си.

— Мисля, че между страниците има знак. Продължи оттам.

Джорджина намери без усилия мястото и зачете:

— „Нямаше съмнение, никога не бях виждал толкова големи, толкова кръгли и зрели. Зъбите ми жадуваха да ги захапят.“ Господи, каква глупост. Май скоро ще заспим. „Пощипнах леко едната и чух доволното й пъшкане. Другата подразни устните ми, които горяха от нетърпение да я помилват. О, господи, какво сладко блаженство, какъв сладък аромат струеше от тези великолепни гърди…“

Джорджина затвори книгата с трясък и изфуча:

— Но това е…

— Знам, това се нарича еротична литература, момчето ми. Само не ми казвай, че не четеш такива книги. Всички момчета на твоята възраст четат булевардни романи, стига да могат да четат.

Сега би трябвало да му отговори като момче, но не можа — защото трепереше от възмущение.

— Не и аз — изсъска упорито тя.

— Я не се прави на стара баба, Джордж. Продължавай да четеш, сигурен съм, че ще научиш нещо.

Ситуации като тази я караха да съжалява дълбоко, че се е преоблякла в мъжки дрехи. Много й се искаше да го заплюе. Да развращава така едно малко, беззащитно момче! Макар че един Джордж надали би имал нещо против да се сдобие с малко повече опит…

— Нима харесвате тази… булевардна литература?

— За бога, не! Ако я харесвах, нямаше да я използвам като приспивателно, нали?

Категоричният му отговор смекчи малко възмущението й, но нищо не беше в състояние да я накара да отвори отново тази отвратителна книга — поне не в негово присъствие.

— Ако нямате нищо против, капитане, ще потърся друга книга, не толкова… толкова…

— На всичкото отгоре си сухар — установи мъжът и от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка. — Отказвам се да направя от теб приличен млад мъж, това е невъзможно. Няма нищо, Джордж, дяволски ме боли главата, затова не мога да спя. Ела тук и разтрий слепоочията ми, това ще ми подейства добре.

Да го масажира? Да застане още по-близо и да го докосне? Остана на мястото си като залепена.

— Но аз не знам как…

— Аз ще ти покажа. Дай си ръцете!

Джорджина с мъка потисна безпомощния си стон.

— Капитане…

— По дяволите, Джордж! — прекъсна я остро той. — Не се карай с човек, измъчван от болка. Да не искаш цяла нощ да страдам!

Джорджина все още не се помръдваше, затова той продължи малко по-тихо, но все така рязко:

— Ако се тревожиш заради собствените си страдания, те съветвам веднага да ги забравиш, това е най-доброто средство. Все едно дали ще ти стане лошо или не, в момента моите болки са много по-важни.

Разбира се, той беше прав. Капитанът беше най-важният човек на борда, докато тя беше само един незначителен прислужник. Не можеше да предпочете своите потребности пред неговите, това щеше да му подейства като упоритото тропане с крак на глезено хлапе, което не е успяло да наложи волята си.

Бавно, съвсем бавно тя заобиколи леглото и плахо приседна на ръба. Не мисли за това, нали така ти каза той, и преди всичко не го гледай!

Очите й се втренчиха отчаяно в извитите колони над леглото и останаха там, когато той улови ръцете й и ги задържа.

Представи си, че е Мак. Би направила това за него или за братята си, нали?

Мъжът притисна върховете на пръстите й о слепоочията си и започна да ги движи в кръг.

— Отпусни се, Джордж. Нищо няма да ти стане.

Нещо подобно се въртеше в главата й, макар да не го изразяваше така рязко. Само че какво щеше да си помисли за нея? Може би, че се страхува от него? Е, да, боеше се, макар да не знаеше защо. След една седмица, прекарана в кабината му, вече не вярваше, че би могъл да приложи насилие, но все пак…

— Продължи сам, Джордж. Все същото движение.

Топлината на ръцете, които я държаха, изчезна, но сега почувства топлината на кожата му, която просто пареше пръстите й. Ето, докосваше го — и нищо не й ставаше… докато не се раздвижи и една от русите къдрици падна върху ръката й. Колко мека беше косата му, колко приятно хладна. Какъв контраст с горещата кожа, с топлината, която се излъчваше от тялото му. Той не беше завит с дебелото одеяло, а само с копринения чаршаф, който беше толкова тънък, че тялото му непременно се очертаваше ясно под него.

Нямаше основание да отмести поглед от таблата на леглото, никакво основание нямаше. Ами ако заспи? Дали да продължи с масажа? Може би ще захърка, макар че никога досега не го бе чувала да хърка. Дали не е заспал?

„Погледни го и свършвай по-бързо!“

Така и направи, ала вътрешният й глас се оказа прав: в никакъв случай не трябваше да го поглежда! Мъжът в леглото изглеждаше безсрамно доволен, лежеше неподвижно със затворени очи, чувствена усмивка играеше по устните му — и беше красив като греха. Той изобщо не спеше, а се наслаждаваше на докосването й. По дяволите! Обля я гореща вълна, сладостна отмала завладя цялото й тяло. Ръцете й се отпуснаха, но мъжът ги улови така внезапно, че тя простена от уплаха. Съвсем бавно той ги върна обратно — върху бузите си. Джорджина задържа лицето му в ръцете си и потъна в очите му, в тези пламтящо зелени, блещукащи очи. После стана, каквото трябваше да стане: устните им се докоснаха, отвориха се, запламтяха. Без да се брани, тя пропадна в дълбока пропаст, истински водовъртеж от чувства я понесе към безкрайните дълбини…

Джорджина не знаеше колко време е минало, но много ясно усещаше какво става: Джеймс Малъри я целуваше с цялата страст, която един мъж е в състояние да вложи в целувката, а тя отговаряше на целувката му, сякаш от това зависеше животът й. Странното усещане в корема беше по-силно от всякога, но този път то беше прекрасно — и напълно в реда на нещата. В реда на нещата? Не, тук нещо не беше наред: той я целуваше — не, той целуваше Джордж!

— Капитане! Спрете! Полудяхте ли? Пуснете ме!

— Тихо, мила моя, тихо. Време е да престанеш с играта на криеница.

— Каква игра? Вие наистина сте луд! Или знаете…

Мъжът я обърна по гръб и я притисна с цялата си тежест в меките възглавници. Тръпките в корема се засилваха, ставаха все по-приятни, завладяваха цялото й тяло и й отнемаха възможността да разсъждава разумно. Но думите му ясно отекваха в съзнанието й. Мила?

— Значи сте знаели? — изплака тя и се отдръпна, за да може да го погледне в очите. — През цялото време сте знаели?

В този момент Джеймс се носеше на гребена на вълна от най-силното удоволствие, което беше изпитвал досега, ала все пак беше господар на сетивата си и не направи грешката да каже истината; защото заредената с напрежение атмосфера заплашваше да го прати на дъното на бушуващ вулкан.

— По дяволите, сега ми се иска да съм знаел — изръмжа той и се зае да сваля жилетката от раменете й. — Ти ми дължиш обяснение — по-късно, не забравяй!

— Но как… Ох!

Милувката на устните му опари шията й, а когато езикът му закръжи около ушенцето й, тръпка на желание разтърси тялото й и тя се притисна жадно до него.

— Ти не си била чак толкова плаха, малка лъжкиньо — ухили се Джеймс. Джорджина усети настойчиво желание да се усмихне в отговор и това я изуми. Би трябвало да се разтревожи от изобличаването си, но устните му върху нейните не допускаха това. Трябваше веднага да спре, но устните му не й позволяваха. Тялото й се отпусна безсилно, волята й сякаш се изпари, нямаше сили дори да го отблъсне.

Сега обаче дойде истинското демаскиране: с бързо движение Джеймс дръпна шапката от главата й и когато гъстите кестеняви къдрици се разпиляха по възглавниците, Джорджина спря да диша. Мислите, които я вълнуваха в момента, бяха типично женски грижи. Дали щеше да му хареса? Джеймс я гледа дълго, без да каже нито дума. Когато най-сетне зелените му очи се впиха в нейните, те блестяха възхитено.

— Много ми се иска да те напляскам, че толкова дълго кри това от мен.

Думите му не я уплашиха, защото блясъкът в очите му го издаваше. Дори напротив, те предизвикаха сладостни тръпки по цялото й тяло, които страстната му целувка още повече усили.

Мина доста време, преди да може да си поеме дъх. Но какво значение имаше? Сега можеше и да не диша. Вместо това простена дълбоко, когато опитните му устни се спуснаха по лицето й и се насочиха към шията. Джеймс сръчно свали ризата й, толкова сръчно, че тя дори не забеляза. Но веднага усети зъбите му, които задърпаха превръзката, и ръцете, които с един тласък я разкъсаха.

Не очакваше това, но всичко, което ставаше в този момент, беше толкова ново за нея, че нямаше и понятие какво още я очаква. Някъде в бъркотията от мисли зад челото й просветна мисълта, че разсъбличането е логично последствие от изобличението й. Може би той я разсъбличаше само за да е сигурен, че тя няма и други тайни, които крие от него. Ала скоро призна, че не бива да се залавя за тази глупава самоизмама, не и като видя с какъв поглед се взира в гърдите й.

— Истинско престъпление е, че си крила от мен тези красавици.

Още погледът му я накара да се изчерви, а думите му… имаше чувството, че руменината се разля по цялото й тяло, и се учуди, че все още е в състояние да мисли. В същия момент Джеймс се приведе над нея и нежно целуна червените ивици, които бяха оставили превръзките. Ръцете му се сключиха закрилнически около гърдите й и започнаха да ги разтриват внимателно, също както бе направила тя, когато лежеше във ваната му. Всъщност защо да не го направи. Още докато помисли това, ръката му се сключи по-здраво около едната й гърда, надигна я и поднесе връхчето към устните му. Джорджина престана да мисли и сякаш се понесе върху облак от най-чисто желание и плътска жажда. За разлика от нейния, разумът на Джеймс работеше отлично, макар и малко размътен. Не беше и нужно да се напряга, защото за разлика от предишните обекти, малката магьосница му се отдаваше с цялото си същество. Все по-често се питаше кой всъщност е прелъстителят, макар че в момента това му беше напълно безразлично.

Господи, та тя беше съвършена! Не очакваше да види такова тяло. Фините черти на лицето й, които вече познаваше, бяха подчертани още повече от буйната тъмна коса, заградила като в рамка тясното й лице. И в най-смелите си сънища не бе мечтал за такова великолепно тяло. Нищо не намекваше, че гърдите й са толкова разкошни, а талията — толкова тънка. Имаше известна представа само за сладкото й задниче, което го възхити още първата вечер в кръчмата, и не се разочарова — задничето й беше чудесно оформено и толкова твърдо. След като я разсъблече, той я целуна по двете бузи и си каза, че по-късно ще се заеме по подробно с тази прекрасна част от тялото й, но сега…

Джорджина не беше съвсем неопитна по въпросите на плътската любов. Много пъти бе подслушвала братята си, които обичаха да разговарят на тази тема надълго и нашироко, без да си дават труд да използват изискани изрази. Така че имаше известна представа какво ще се случи, макар че все още не свързваше този акт със самата себе си — докато не усети цялото му тяло, кожа до кожа, всеки възпламеняващ другия.

Така и не беше забелязала как и кога я е съблякъл. Сега беше също така гола като него, с тяло, разтърсвано от хиляди чувства и усещания, сред които нямаше място за възмущение. Мъжът лежеше върху нея, притискаше я върху матрака, обграждаше я отвсякъде с настойчивостта си. Струваше й се, че ще се пречупи под тежестта му, той беше толкова едър и силен, но големите му ръце притискаха с безкрайна нежност лицето й и той я целуваше без край — първо бавно и нежно, после все по-пламенно.

Не биваше да спира онова, което правеше с нея, особено чувствата, които я вълнуваха, и въпреки това… Не трябваше ли да го отблъсне, или поне да се опита? Фактът, че се отдаваше съзнателно на настойчивостта му, означаваше, че я приема. Така ли беше наистина? Дали беше честна към себе си?

Как можеше да знае, след като не беше в състояние да разсъждава разумно? На известно разстояние може би, но сега ги деляха само милиметри и чувството беше толкова прекрасно… О, господи, тя се бе предала, макар да не го съзнаваше. Не! Трябваше поне да направи опит да се отдръпне, най-малкото заради съвестта си, която още утре щеше да я попита как е допуснала такова нещо…

— Капитане? — промълви между две целувки тя.

— Какво?

— Ще ме любите ли?

— О, да, мила.

— Смятате ли, че така трябва?

— Разбира се. Това е единственото лекарство за твоята болест.

— Не говорите сериозно, нали?

— Разбира се, че говоря сериозно. Гаденето, малката ми, не е било нищо друго, освен съвсем естествен копнеж… за мен.

Копнеж по него? Не, тя не го обичаше. Но то обясняваше наслаждението й. Очевидно не беше задължително да обичаш обекта на желанието си. Това значи беше отговорът. Всички приказки, размишления, отклоняването от чувствата, макар и само за кратко, не промениха нищо в усещанията й. Те бяха тук, ставаха все по-силни и настойчиви… Да, тя го искаше — поне този път.

„Позволявам ви да продължите, капитане.“

Не го каза на глас, защото щеше да го развесели, а в момента най-малко искаше това. Набързо приключи диалога със съвестта си и като го обгърна с ръце, му показа без думи за какво мисли в момента. Той разбра знака и реагира веднага.

Вълнуващо? Не, това не беше точната дума. Той се намести между краката й и цялото й същество се разтвори, за да му направи място. Устните му помилваха нейните, плъзнаха се по шията и се задържаха върху гърдите й. Той се надигна за миг и тя усети съжаление. Беше толкова хубаво да усеща тежестта на тялото му. Но ето че дойде чудото — някъде дълбоко в утробата й припламна огън, тя усети големия, твърд член, който проникна в нея, изпълни я, събуди чувствеността й. Вече познаваше тялото му, знаеше какво е влязло в нея. Не се страхуваше, но… Никой не й каза, че ще боли.

Джорджина изплака тихо, най-вече от изненада, но и защото я заболя.

— Капитане, знаете ли, че ми е за първи път?

Мъжът се отпусна с цялата си тежест върху нея, сякаш рухна отгоре й. Лицето му беше заровено в косите й, устните му пареха кожата на врата й.

— Едва сега го забелязах — чу се тихият му глас. — Мисля, че спокойно можеш да ме наричаш Джеймс.

— Ще си помисля, но сега те моля да престанеш.

— Не.

Дали не се смееше? Тялото му се разтърси от силна тръпка.

— Може би бях твърде учтива?

Сега вече се смееше, високо и сърдечно.

— Съжалявам, любима, кълна се, но… Господи, каква изненада! Никога не бих помислил, че ти… че си толкова страстна.

— Защо заекваш?

— Наистина ли? — Той се надигна и леко докосна с устните си нейните, преди да й се усмихне. — Мила моя, няма причина да спирам сега, дори ако можех. Вече се случи и болката отмина. — За да го докаже, той се задвижи меко в нея и очите й се разшириха. Не усещаше нищо друго, освен физическо блаженство. — Да престана ли?

„Това е за теб, чиста съвест!“

— Не.

— Слава богу!

Очевидното му облекчение я накара да се усмихне. Бавните движения на хълбоците му усилиха възбудата й, превишавайки всичко, което бе изпитала досега, докато напрежението се разтовари в божествена експлозия, от която тялото й пламна. Силен вик се изтръгна от гърлото й, устните му го поеха и й го върнаха, когато той също стигна до кулминацията.

Джорджина остана дълго време като замаяна, не можейки да повярва в току-що изпитаното удоволствие, което не можеше да се сравни с нищо друго. Вкопчи се здраво в мъжа, който я бе научил на какъв чувствен екстаз е способно тялото й. Чувства на благодарност и нежност се смесиха с потребността да го целуне и да му признае, че е бил чудесен и колко прекрасно се чувства сега. Разбира се не го направи. Само го прегърна силно, помилва го и нежно целуна рамото му, толкова леко, че той надали го забеляза.

Но мъжът усети целувката. Джеймс Малъри, прочут лондонски женкар и преситен аристократ, беше в състояние на свръхчувствителност, усещаше и най-малкото движение на жената до себе си и беше омагьосан от докосванията й — много повече, отколкото му се искаше да признае. Никога преди това не беше се вълнувал от жена с такава сила. Направо да се уплашиш…