Елизабет Феърчайлд
Мълчаливият ухажор (6)

Глава шеста

Хоукс сигурно би повдигнал подигравателно тъмните си вежди, ако само можеше да предположи колко важен бе този разговор за доброто му име, репутацията и семейното му положение. Вместо това, в пълно неведение, но измъчван от въпроса за цвета на очите на госпожица Линдъл, който го тормозеше като постоянен сърбеж, той се върна в къщата на майка си с едничката цел да разбере как са прекарали дамите в Алмак.

Остана много изненадан, когато завари една от слугините, застанала на колене на входа на къщата, да мие тухлите със сапунена вода. Жената го поздрави необичайно дружелюбно, предвид задачата, която й бе поставена.

— Добър ден, господарю Ашли. Милейди ще бъде много щастлива, като разбере, че сте се върнал, сър.

— Да не би да предстои нещо важно, Мейзи? — бавно попита той и с котешка пъргавина скочи направо на най-горното стъпало, като внимаваше да не изцапа измитите стълби.

— Да, сър. Майка ви планира да организира прием за красивата госпожица Линдъл, която напоследък идва тук с доктора.

— За госпожица Линдъл казваш, а? — Новината му се стори едновременно досадна и интересна. Какво ли обаяние трябва да притежава госпожица Линдъл, за да убеди твърдоглавата болна да напусне леглото си.

Мейзи се усмихна с топлота.

— Сърцето ми се сгрява, сър, като виждам майка ви и тази стара къща да оживяват отново. Знаете ли, направо се побъркахме от чистене.

Значи са се побъркали от чистене. Тимънс, иначе напълно уравновесения иконом на майка му, отвори вратата, препасан с огромна ленена престилка, която покриваше по-голяма част от дрехите му. Той отстъпи назад, за да позволи на графа да влезе, и с наранено достойнство му показа сребърните свещници и парцала за лъскане, който държеше в ръцете си.

— Виждам, че съм дошъл в неподходящ момент, Тимънс. Ти май тъкмо щеше да ме информираш, че майка ми не приема посетители — иронично рече Хоукс.

— Точно така, сър — Тимънс наведе глава.

Майка му, привързала главата си с тюрбан, се провикна от горната площадка.

— Това ти ли си, Ашли? Днес нямам време за теб, скъпи. Цялата къща е обърната наопаки.

— Забелязах вече — съгласи се Хоукс и се усмихна лениво. — Изглеждаш добре, мамо, въпреки ужасния персийски тюрбан на главата ти.

Амелия опипа тюрбана си.

— Човек трябва да прави жертви, когато възнамерява да приема гости. Дори и за сметка на външния си вид. От своя страна, ти трябва да ми обещаеш тържествено, че ще пожертваш цялата си вечер и ще присъстваш на малкото соаре, което организирам.

— Но, разбира се! Досега винаги съм се появявал на твоите приеми, мамо.

— Този път настоявам да дойдеш рано, за да можем заедно да посрещнем гостите. — Тонът на лейди Кесълфорд не търпеше никакво възражение.

Хоукс се намръщи. Подобни приеми го отвращаваха, защото постоянно му се налагаше да отблъсква млади дами с широко ококорени очи, които, предупредени за лошата му слава, продължаваха да му се натрапват, подтиквани от напористите си майки, които се надяваха, че любимите им щерки ще успеят да оплетат графа в мрежите си. Хрумна му, че и собствената му майка може би участва в този маскарад и се опитва да му пробута така ценената и превъзнасяна госпожица Линдъл. Той цинично се усмихна, леко се поклони и отбеляза, че ще се подчини с радост, особено пък по такъв щастлив повод. След пет дълги години на очакване Хоукс изпитваше огромно задоволство от факта, че майка му отново проявява интерес към нещо коренно различно от болестите и смъртта. Пък било то и Сара Линдъл.

— Как се представихте ти и твоето протеже в Алмак?

Майка му премигна, изненадана от въпроса.

— Прекрасно. Като се изключи, разбира се, присъствието на онзи противен сплетник Силвестър Нотли, който постоянно души наоколо, драска нещо и хапе края на молива си, сякаш е осенен от някаква велика идея. Въпреки това ще му се наложи да каже само хубави неща за Сара. Всички я харесаха, точно както и предполагах. Тя е една изключителна млада жена, напълно различна от майка си, която, макар че бе много приятна, беше малко… лекомислена.

Хоукс се сети за няколко думи, които по-добре характеризираха майката на Сара, ако изобщо можеше да се вярва на слуховете за нея. Но той бе преживял достатъчно, за да не се доверява безрезервно на клюките. За характера на Сара съдеше по собствената й дързост, а не по прегрешенията, които майка й може би бе извършила.

Докато майка му сипеше хвалебствия по адрес на момичето, на Хоукс му хрумна, че трябва само да я попита за цвета на очите на Сара, за да заглуши въпроса, който дразнеше любопитството му вече дни наред, но се отказа и вместо това попита дали би могъл да помогне по някакъв начин.

Когато предложението му бе отхвърлено, той взе шапката и бастуна си, мина край Тимънс и прескочи стъпалата над главата на усмихнатата Мейзи. Не можа обаче да се измъкне. Тъкмо бе пъхнал крак в стремето, когато Тимънс му извика да почака, защото милейди току-що се бе сетила за нещо, което той би могъл да свърши.

Хоукс още веднъж прескочи мокрите стъпала, спечелил си видната благодарност на слугинята, която по-късно каза на готвачката:

— Не мога да си обясня как могат да го наричат Звяра. Човек не би могъл да си представи по-мил и внимателен джентълмен.

— Внимавай, мамо — рече той. — Ще ти се пръсне корсета, ако продължаваш да препускаш след мен по този начин.

— Ашли! — Така се бе задъхала от усилието, че не й бе останал дъх да му се скара, но хвърли един красноречив поглед към Тимънс, който енергично лъскаше среброто съвсем наблизо и изхриптя: — Как можеш да говориш така?

— Не съм ли го правил винаги, мамо? — Той свали шапката си и дяволито намигна на иконома. — Никога не съм могъл да проумея смисъла на корсета. Трябва да се съгласиш, че той само затруднява движението на дамите и, по мое мнение, допринася много малко за усъвършенстването на естествените форми и извивки.

— Ашли! — отново изхриптя лейди Амелия.

— Имал съм не един повод да си мисля, че обществото спокойно може да мине без тази измишльотина.

— Ашли Хоукс Кесълфорд! — лейди Кесълфорд най-после успя да нормализира дишането си. — Забранявам ти да говориш на тази тема в мое присъствие!

Хоукс изобщо не се смути от гнева й.

— Отново започваш да приличаш на себе си. А сега, какво те накара да се втурнеш след мен? Трябва да е нещо важно.

Беше развеселен от факта, че тя бе готова да забрави раздразнението от поведението му достатъчно дълго, за да го помоли за услуга.

— Бъди добър, Ашли, и изпрати някой за Бътън. Искам да я доведат от провинцията.

Хоукс изненадано вдигна вежди.

— Бътън ли, майко? Трябва на всяка цена да поздравя доктор Тървей за доброто лечение! Не предполагах, че отново ще пожелаеш да яздиш.

— Разбира се, че няма да яздя, мило момче. Знаеш, че не съм се качвала на кон след смъртта на Астън.

— Ако няма да яздиш, защо тогава искаш да доведем старата ти кобила?

Амелия тръсна глава и заела отбранителна поза заяви:

— Госпожица Линдъл ми довери, че язденето от време на време й доставя голямо удоволствие, но само ако има кротка кобила.

Отново госпожица Линдъл! Хоукс потисна смеха си. Бътън беше повече от кротка, тя беше направо мудна и тромава. Сара Линдъл трябва да е страхотна ездачка, щом може да се справи само с кон като Бътън.

— Аз, разбира се, веднага се сетих за Бътън.

— Разбира се — сухо заяви Хоукс. Момичето очевидно въртеше майка му и цялото й домакинство около малкия си пръст. Какво ли преследваше, чудеше се той. Повечето жени винаги имат нещо наум.

— За мен ще бъде истинско удоволствие да преотстъпя кобилата си на момичето.

— Ти си много грижовна, когато става дума за потребностите на госпожица Линдъл — не можа да се въздържи Хоукс.

— Глупости! — отвърна тя с изненадваща твърдост. — Сара Линдъл е изключително момиче. Била е лишена от толкова много неща! Решена съм да й доставя всички малки радости, които са във възможностите ми. — Тя енергично тръсна обвитата си в тюрбан глава. — Не мога да си обясня какво си е мислел, че прави баща й, като толкова дълго е отлагал представянето й в Лондон. — Тя се усмихна. — Ще бъда много щастлива, ако Сара реши да се поразходи с кобилата ми.

След тази възхитително безкористна забележка, Амелия пооправи тюрбана си и се отправи нагоре по стълбите, а Хоукс остана да се чуди дали Бътън може да бъде изведена от летаргията си достатъчно дълго, за да може някой да се поразходи с нея.

Само след няколко дни Бътън пристигна от провинцията и отново събуди любопитството на Хоукс относно ездаческите умения на дръзката млада чаровница, която бе покорила майка му напълно. Той поднови решимостта си да открие какъв е цветът на постоянно сведените й очи, които отказваха да срещнат погледа му. Чудеше се дали в очите на госпожица Линдъл, когато най-сетне срещнат неговите, ще лумне същия огън, който изгаряше пръстите й.

На бюрото си намери една бележка, преливаща от благодарности, изписана с разкрачения почерк на майка му. За негова изненада след два дни пристигна още едно благодарствено писъмце, този път написано с нежен женски почерк, напълно непознат за него.

Втората бележка бе необичайна в две отношения. Първо, беше написана на забележителен лист хартия, интересно назъбен и оформен. Беше украсен с изящен френски воден знак и заграден в красива, макар и малко показна рамка. Второ, беше адресирана до него с красивия почерк на госпожа Лидия Тървей, която споменаваше, че му пише по нарочната молба на госпожица Сара Уилкс Линдъл.

Тонът на бележката бе напълно неофициален. В нея просто се казваше, че госпожица Линдъл била очарована от възможността да се възползва от присъствието на Бътън и тя и дорестата кобила бързо ставали приятелки.

Хоукс, който дори и не подозираше, че Сара е сляпа, възприе писъмцето като напълно безсмислено. Не можеше да си обясни защо на една жена с добро обществено положение й трябва: първо — да отседне в семейството на лекар; второ — да не знае кога е уместно и кога — невъзпитано да разговаря с джентълмен, на когото изобщо не е била представена; трето — да може да язди само кранти като Бътън и четвърто — да изисква от Лидия Тървей, внучка на херцог, да й служи като секретарка. За Хоукс единственото обяснение за това странно поведение бе стремежът й да прикрие липсата на добро възпитание и образование.

В този ред на мисли, той съвсем лесно стигна до следващото си заключение. Припомнил си забележката на майка си, че госпожица Линдъл е била лишена от много неща, той реши, че младата дама може да е без пукнато пени. Все още не бе забравил споделените от Стюарт намерения да се ожени за много пари и изведнъж му хрумна, че загадъчната госпожица Линдъл може би се опитва чрез роднините му да се добере до него — до наследството на семейство Хенли.

Той се зарече да наблюдава отблизо така онеправданата госпожица Линдъл и користното й приятелство с майка му. Натопи перото си в мастилото и бързо надраска един отговор.

Писъмцето му започваше без никакво обръщение.

Моля, насочете благодарностите към майка ми, която напълно заслужава това. Кобилата е прекалено покорна за моя вкус, но тя е спокойна, добродушна и притежава достатъчно смелост и кураж. Изпитвам дълбоко задоволство, че кобилата ви харесва.

А после без всякакви любезности, просто се подписа: „А. Хоукс“.

Когато получи отговора му, Сара нямаше причина да бъде недоволна, защото това писмо съдържаше най-учтивите думи, които графът на Хенли й бе казвал до този момент. А и освен това тя бе толкова щастлива от неочакваната привилегия да поязди, че нямаше никакъв повод да се оплаква.

Не можа обаче да прикрие неодобрението си към Лидия, която, след като прочете бележката на глас, я обърна няколко пъти в ръцете си и заяви:

— Много странно. Само няколко думи. Едно толкова кратко писмо е просто обидно.

— Той познава коня много по-добре от мен — отбеляза Сара.

— Три реда! Нищо повече — оплака се Лидия.

Сара, свикнала с по-неофициалните взаимоотношения в провинцията, просто отказваше да се чувства засегната.

— Не съм и очаквала повече, нито пък — тя се засмя — по-малко.

 

 

Скоро я забелязаха да язди Бътън в Хайд парк и то твърде рано сутринта, когато повечето от членовете на хайлайфа все още се излежаваха в топлите си легла. Модерните и изискани дами и господа не посещаваха парка преди пет часа следобед, когато — както й бяха казали — по алеите за яздене се провеждаше своеобразен парад на коне и красиви карети, наблъскани една до друга. Сара не обичаше тълпите. Предпочиташе да се разхожда в парка, когато той е празен, защото тогава по-лесно чуваше стъпките на коняря, който яздеше пред нея и й посочваше пътя.

Чу приближаването на господин Нотли и преди още да е разбрала кой е той, преди да е чула гласа му, Сара реши, че е лош ездач, защото долови тромавия му ритъм върху седлото.

— Здравейте! Вие яздите, госпожице Линдъл?

Тя с ужас разпозна гласа му. В маниерите на Нотли имаше нещо фалшиво и безчестно, което никак не й харесваше.

— Яздя, господин Нотли — съгласи се тя.

Силвестър поспря коня си край Бътън.

— Познахте ме по гласа, нали? Е, аз пък разпознах кобилата, която яздите. Бях в Тат, когато Ашли Кесълфорд я купи.

— Лорд Кесълфорд я е купил? — Сара не можа да сдържи нито въпроса, нито усмивката, която се появи на лицето й само при мисълта за това. — Сигурно е било много забавно. От сигурен източник зная, че графът предпочита животни, които могат да скочат върху някоя двуколка и при най-малката провокация.

— Точно така. Всеки кон, който е достатъчно добър, за да заслужи бокса си в конюшните на Кесълфорд, се проучва с най-голямо внимание. Можете да си представите изненадата — гласът на Силвестър преливаше от смях, — не, изумлението, с което присъстващите вдигнаха моноклите си, когато изведоха тази дебела, кротка кобила и Кесълфорд започна да наддава за нея. Външният вид на покорната кобила, сам по себе си, бе достатъчно смешен, но смехът стана неконтролируем, когато някои от нас, помислили си, че Звяра иска кобилата за разплод, започнаха да наддават срещу него. — Той се разсмя злобно. — Вдигнахме цената чувствително. Отделих няколко параграфа на този инцидент в дневниците си.

Сара искаше да се отърве от Силвестър Нотли. В никакъв случай не бе склонна да насърчава бърборенето му.

— Предпочитам да не говорим за приятелите ми с тези ужасни прякори — рече тя.

— Разбира се. Не исках да ви обидя, госпожице Линдъл — спокойно заяви той, макар нещо в тона му да загатваше, че това не е точно така. — Днес излязох да ви потърся, но не от желание да ви обидя.

Сара се намръщи.

— Какво искате да кажете?

— Може би си спомняте, че споменах, че познавах майка ви навремето?

— Да? — Сара бе изпълнена с недоверие. — В такъв случай сте бил по-голям късметлия от мен. Аз самата я познавах много малко. Тя прекарваше повечето време тук, в Лондон.

— Да. Тя обожаваше града, а градът й се отблагодаряваше със същото. Майка ви беше много известна. — Двусмислените му думи преливаха от неприятни намеци. — Беше любимката на барон Дьо Вал. Много често я споменавах в дневниците си. Някой ден бих могъл да ви ги прочета.

Косата на тила й настръхна.

— Не вярвам това да стане, господин Нотли. Спомените за майка ми само ме разстройват.

Той цъкна с език, подобно на родител, разочарован от детето си.

— Както искате, но материалите са много интересни. Уверявам ви.

Сара си помисли, че той отстъпи много лесно. И беше права. Той не мислеше да се отказва.

— Дадох част от тях за публикуване и ми хрумна, че когато става дума за нещо, така интимно свързано със семейството ви, може да пожелаете да го прочетете, преди да бъде отпечатано. — Намекът му, че притежава информация, която може да се окаже смущаваща, бе твърде ясен, за да не бъде разбран.

Първата реакция на Сара беше презрение и яд. Как се осмелява да я шантажира с неща от миналото, за които тя не знаеше почти нищо? Как се осмелява да позори майка й пред нея? Какво ли е написал за нея?

Тя изправи глава и изпъна гръб.

— Ще ви уведомя, ако променя решението си — рече Сара. Опитваше се да говори любезно, макар че предпочиташе да изплюе думите в лицето му. — А сега трябва да ви пожелая приятен ден.

Помоли коняря да я върне обратно към конюшните на семейство Кесълфорд, където живееше Бътън, и се отдалечи от Силвестър Нотли с неприятното чувство, че току-що се бе сблъскала с един човек, който беше не толкова досаден, колкото опасен.