Елизабет Феърчайлд
Мълчаливият ухажор (19)

Глава деветнадесета

Сара все още усещаше по върховете на пръстите си топлата плът на Хоукс, когато, в края на празненството, баща й се приближи до нея за малък разговор насаме. Плавната й походка създаваше впечатлението, че тя се носи под звуците на валс, докато вървеше с баща си към задния салон, а съзнанието й все още осмисляше информацията, която бе събрала с помощта на ръцете си. Лицето на Звяра бе започнало да се оформя в главата й подобно на парче глина под опитните ръце на грънчар. Тя вече познаваше формата на челото и брадичката му, познаваше носа му, който не бе съвсем прав. Представяше си гъстите му вежди, гладко избръснатите му бузи, меките му, сочни устни. Също като дете, вкусило за пръв път нещо сладко, Сара се наслаждаваше на новото си познание. Радваше се, че вече не й се налага да се омъжва за Джефри Гарви и повече от всякога се притесняваше от факта, че Стюарт възнамерява да поиска ръката й.

— Подбираш приятелите си добре, Сара. — Гласът на баща й преливаше от гордост. Той се настани удобно в един от многобройните столове. — Не мога да не си спомня за майка ти в ден като този и съм убеден, че тя щеше да бъде много доволна от любовта и уважението, които ти засвидетелстват всички.

Сара кимна разсеяно. Цялото й внимание бе насочено към върховете на пръстите й, които все още пулсираха по странен и необичаен начин. Чудеше се на баща си, който я познаваше толкова добре, а не забелязваше вълнението й, не усещаше огъня, който изгаряше ръцете й. Нима не съществуваше никакво доказателство за жарката топлина, преминала през тялото на графа и жигосала плътта й с белег, който не можеше да остане незабелязан? Тя подпря буза на дланта на ръката си, все още топла от допира с лицето на Хоукс.

— Господин Кесълфорд е един много изискан млад мъж. Изглежда доста увлечен по теб.

Сара стисна ръце и отпъди мислите за Хоукс, за да може да се съсредоточи върху думите на баща си. А той се разсмя.

— Знаеш ли? — рече той. — В началото си мислех, че Звяра, а не Красавеца, се стреми да спечели благоразположението ти.

Радостта на Сара, подобно на муха, уловена в пламъците, умря при тази забележка на баща й. Вдигна ръка и я притисна към гърлото си.

— Наистина ли, татко? А сега? — Струваше й се, че цялото й бъдеще зависи от този отговор.

— Повече от очевидно е, скъпа, че Стюарт Кесълфорд напълно си е загубил ума по теб.

— Не е ли лорд Кесълфорд? — тихо попита тя, а разтрепераната й ръка, загубила вече част от топлината си, се отпусна в скута й. Сара положи неимоверни усилия, за да се пребори с истеричния си импулс да му каже, че греши, че няма начин да не греши, че Звяра я обича и държи на нея. Тя не би могла да е чак толкова заблудена по отношение на собствените си чувства, нали?

— Е, що се отнася до него, осмелявам се да твърдя, че той оказа толкова силен натиск само заради братовчед си.

— Натиск ли, татко? Какво искаш да кажеш? — семенцето на съмнението бе започнало да покълва.

— Ами, както и сама разбираш, щом Стюарт смята да поиска ръката ти, за семейството би било най-добре, ако не възникнат никакви скандали.

— За насиненото око на Джефри ли говориш, татко? — Сара се наведе напред, като нервно стискаше ръце в скута си. Отговорът му бе много важен за нея.

Той се разсмя.

— Значи си се досетила?

— Лорд Кесълфорд оказал ли е и някакъв друг натиск?

Баща й, притиснат от въпросите й, отвърна с раздразнение.

— Ама, разбира се, Сара. Трябва само да видиш дорестия кон, който ми предложи, за да мога да оставя стария Самсон да си пасе на спокойствие.

Сара се опита да не търси особен подтекст в думите му и се постара гласът й да прозвучи спокойно:

— Така ли? Колко мило. Лорд Кесълфорд е голям познавач на конете. Мисля, че спокойно можеш да приемеш всяко животно, което ти препоръча.

— Наистина е познавач. Дорестият жребец е чудесен! Един от конете на баронеса Дьо Вал.

— Дьо Вал? — Сара бе изненадан.

— Да. Красива жена. Спомена, че се е запознала с теб. Смята да продаде всички животни, а Кесълфорд се занимава с продажбите.

— Така ли? — Гласът на Сара изведнъж помръкна. Изглежда, че подновеното приятелство между вдовицата Дьо Вал и Хоукс се развиваше добре. Това само по себе си не би могло да разклати особено увереността й, че между нея и Хоукс съществуват специални отношения, които се задълбочават с всеки изминал ден. Но когато се прибавеше и твърдението на баща й, че Стюарт, а не братовчед му е влюбен в нея, надеждите й бавно започваха да се топят. Сара не можеше да отрече, че е на път да се влюби в Хоукс, само за да установи, че той не споделя чувствата й, а всъщност е силно привлечен от друга жена. Подобна перспектива й се струваше изключително унизителна.

Отпуснала ръце в скута си, тя мачкаше пръстите си, които изведнъж сякаш останаха без капчица кръв, и се чудеше дали, в края на краищата, да не се примири с възможността да остане стара мома. Защото как би могла да се омъжи за Стюарт, след като обича не него, а братовчед му.

 

 

Красавеца и Звяра пътуваха мълчаливо след празненството у Сара. Стюарт пръв наруши тишината, въздъхна и попита:

— Имаш ли желание да се ожениш, братовчеде?

— Да се оженя? — повтори Хоукс, който се бе настанил в най-тъмния ъгъл на каретата, където бе прислонил не само себе си, но и мислите си за Сара Линдъл. — Да, имам такова желание — бавно рече той, а гласът му тегнеше от безнадеждна ирония.

Стюарт вдигна монокъла си и се взря в тъмния ъгъл.

— Значи ли това, че си влюбен?

Хоукс се замисли за момент как да му отговори, а после, без следа от обичайния си сарказъм, призна:

— Срещнах една жена. Смятам, че би могла да ме направи много щастлив. — Сарказмът му се появи отново. — Ако не отдаде сърцето си на друг.

— А, значи срещаш някакви затруднения? — замислено рече Стюарт. — Мога ли да попитам коя е тя.

— Можеш, но не мисля, че ще ти отговоря.

Стюарт се загледа в пискюлите на излъсканите си до блясък ботуши.

— Бих искал да си щастлив, братовчеде.

— Наистина ли, Стю? — тихо попита Хоукс. Погледът, който му отправи от тъмния си ъгъл, бе далеч по-изпитателен, отколкото предполагаше зададеният въпрос.

Стюарт се намръщи, загледан в ботушите си, а после измъкна една кърпичка, за да почисти напрашените им върхове.

— Точно така, Хоукс. Точно така — безгрижно изрече той. — Нямам никакво основание да се чудя защо Силвия дьо Вал ти е гласувала пълното си доверие. Както самият ти посочи, моето бъдеще е другаде. — Замълча за момент, загледан през прозореца, а после се усмихна горчиво. — Ако пожелаеш сега, или по-нататък, да вземеш Силвия за своя съпруга, аз от сърце ще ви пожелая само щастие.

Хоукс премигна от изненада.

— Аз съм потресен, Стю — рече той. — Винаги съм смятал, че все още я обичаш. А и имам причини да твърдя, че и тя не е безразлична към теб.

Стюарт сви устни.

— Това няма значение. Повече няма да те разпитвам за взаимоотношенията ти с нея и очаквам от теб да не се впускаш в излишни подробности. Чувал съм, че тя и Ото били съпруг и съпруга само на книга. Може да се окаже, че клюката, която тя пусна преди толкова години, все пак ще се сбъдне.

— Клюка? За какво говориш?

Стюарт въздъхна, раздразнен от невежеството му.

— Ами, клюката, че ти си я прелъстил.

Хоукс го изгледа, втрещен.

— Тя е пуснала този слух? Сигурен ли си?

Стюарт кимна, опитвайки се храбро да прикрие неприязънта, която изпитваше.

— Странно. — Хоукс, който все още хранеше някаква надежда, пъхна ръце в джобовете си и изсумтя. — Отношенията ни със Силвия са чисто делови. Занимавам се единствено с продажбата на конете й.

Стюарт не изглеждаше убеден. Двамата продължиха пътуването в напрегнато мълчание. Когато стигнаха пред жилищата им, кочияшът скочи на земята и отвори вратата на каретата с изключително усърдие. Лорд Кесълфорд много държеше на това. Хоукс усети, че му се изплъзва последната възможност да направи нещо.

— Чудех се дали не би могъл да ми помогнеш — рече той.

Кочияшът, който си помисли, че имат нужда от помощта му, надникна през вратата.

Стюарт замръзна. Вече бе подал единия си крак навън.

— Да ти помогна? По какъв начин?

Хоукс се поколеба. Никога преди не си бе позволявал да злослови и да обсъжда нещастията на другите.

— Ти си много по-добре информиран за всичко, което се случва в този град. Имаш ли някаква представа защо баронесата е решила да продаде почти всичките коне на покойния си съпруг и да си остави една-единствена карета?

Заинтригуван, Стюарт прибра крака си и за голяма изненада на кочияша затвори вратата.

— Всичките ли? Странно! Ти, разбира се, сигурно си я попитал защо прибягва до такива драстични мерки?

— Естествено. Тя спомена за някакви дългове от личен характер. Не зная за какво става дума, но Силвестър Нотли я придружава навсякъде, а аз не допускам, че Силвия е толкова глупава, че да изпитва някакви чувства към човек като него.

— Хм… — Стюарт почука по зъбите си с рамката на монокъла си. — Проверил ли си дали имението не е изпаднало във финансови затруднения?

— Да. Нищо необичайно. Всичко е платено. Имението е напълно надеждно, без дългове и неуредени сметки.

Почукването по зъбите спря.

— Мирише ми на изнудване. Да се поослушам ли? Да подуша ли наоколо?

Хоукс се усмихна. Изпитваше истинско облекчение.

— Би било чудесно. Знаеш колко мразя да се занимавам с клюки.

Стюарт се засмя и бързо почука по стената на каретата.

— С радост ще ти помогна. Нотли напоследък постоянно досажда на госпожица Линдъл.

— Така ли? — заинтригувано попита Хоукс.

Вратата се отвори отново и кочияшът застана отвън с изражението на човек, който изобщо нямаше да се изненада, ако отново затръшнеха вратата под носа му.

 

 

Двамата братовчеди Кесълфорд не бяха единствените, които в този момент размишляваха за вдовицата Дьо Вал. Сара не можеше да се отърве от убеждението си, че Хоукс все още обича тази жена. Тя се остави на Сюзън, икономката, да я съблече. Жената доволно бъбреше за изминалия ден, който се бе оказал истински успех, въпреки че камериерката на дамите се бе разболяла. Сара почти не й обръщаше внимание и послушно седна в приготвената вана. Изглежда, че и тя, подобно на наивния Натаниел, бе избрала неподходящ обект за чувствата си. Потопи се в топлата вода с усещането, че е напълно незащитена и уязвима.

Новината за подновения интерес на лорд Кесълфорд към красивата вдовица Дьо Вал сякаш придаваше нови измерения на всеки съкровен миг от общуването й с Хоукс — мигове, които тя ревниво пазеше в съзнанието си. Всяка мила дума, всеки жест, които бяха подхранвали надеждите на Сара и които тя бе приемала като доказателство за увлечението му по нея, сега изведнъж започнаха да й се струват не толкова важни и красноречиви. Тя очевидно бе преувеличила действителността, изопачила я бе, и онова, което бе смятала за разцъфтяваща любов, силна като нейната собствена, не бе нищо повече от една сянка. Дълбоко в сърцето си трябваше да признае, че е точно така, че в слепотата си бе пропуснала да види истината. Това заключение уби радостта й от отминалия ден, в гърлото й сякаш заседна голяма буца. Една сълза капна в топлата вода.

— Нещо не е наред ли, скъпа? — попита Сюзън с майчина загриженост и изля последната кофа вода.

— О, няма нищо, Сюзън. Днешният ден беше чудесен. Всички бяха толкова мили. — Още няколко сълзи последваха първата.

— Хайде, хайде, стига. Какво има? Кажи на старата Сюзън. — Благият глас на икономката обгърна Сара с топлота и сигурност и тя й отговори с въпрос.

— Хората как разбират, че са влюбени, Сюз?

— Аха, любов значи? Е, това е една от причините, поради която плачем най-често. — Сюзън изля и последната вода, изтрака с дръжката на ведрото, а после предпазливо се отпусна върху него, използвайки я като стол. — А как хората разбират, че са влюбени… Ами… въпросът ти никак не е лесен. Трябва да попиташ сърцето и разума си, но не разчитай само на едното от двете.

Сара потърси сапуна. Беше хлъзгав също като съвета на Сюзън. Какво можеха да я посъветват умът и сърцето й, когато ставаше дума за чувствата й към Хоукс?

Сюзън с пъшкане се надигна от ведрото.

— А какво правят хората, Сюзън, когато разберат, че човекът, когото обичат, е влюбен в друга?

— Е, тогава… — Сюзън въздъхна. — Намират си друг, миличка. Нищо друго не могат да направят.

— Нищо друго — бавно повтори Сара.

— Точно така. Това се е случвало с много хора преди теб, миличка, и всички те са продължили напред, доволни от направения компромис.

Сара насапуниса пламналите си бузи, припомнила си мига, в който — както би се изразил самият Звяр — бе погалила лицето му. Сърцето й заблъска като обезумяло при спомена за това. Сега, когато познаваше силата на любовта, всяко друго решение за бъдещето й би било просто един компромис.