Елизабет Феърчайлд
Мълчаливият ухажор (21)

Глава двадесет и първа

Хоукс се взираше в Стюарт, който се приближаваше към портата на старите частни конюшни, които покойният барон Дьо Вал бе обединил в едно огромно имение. Хоукс бе сигурен, че Стюарт се връща от срещата си със Сара и искаше да разбере как е било посрещнато предложението на братовчед му, без да го попита направо. Братовчед му не приличаше на човек, който току-що е получил положителен отговор. Нито в стойката, нито в изражението на лицето му се четеше гордост от постигнатото завоевание. В сърцето на Хоукс се надигна плаха надежда — лека като въздушен мехур и също толкова крехка и чуплива. Стюарт не изглеждаше особено радостен и въодушевен, но изражението му не издаваше и прекалено униние. Не приличаше на отчаян страдалец, с разбити мечти и отхвърлени надежди. Вместо това, Стюарт имаше замаяното изражение на сомнамбул, вървеше със спокойната, завеяна походка на пациент, който е взел лауданум, за да облекчи зъбобола си. Хоукс бе наблюдавал този унесен поглед у боксьори, претърпели твърде много удари по главата — очите им винаги изглеждаха мътни и нефокусирани.

Погледът на Стюарт не се промени, докато един кон не изцвили и не протегна шия към него. Звукът изтръгна Стюарт от унеса му и той подскочи подобно на марионетка, на която внезапно са опънали конците малко по-рязко. Лицето му, замръзнало в неподвижна гримаса, се оживи и Хоукс изведнъж осъзна защо поведението на братовчед му го безпокои. В съзнанието му се промъкна тревожната мисъл, че Стюарт обича конете повече отколкото жената, на която току-що бе предложил брак.

Стюарт започна да чеше носа на животното и в очите му се появи истинско задоволство. Хоукс никога не бе забелязвал подобна радост в очите му, когато застанеше пред Сара.

— Къде е Сил… лейди Дьо Вал? — попита Стюарт.

Хоукс повдигна вежди.

— Много сме официални, а? Откога си започнал да наричаш Силви „лейди Дьо Вал“, дори и в нейно отсъствие.

Стюарт сви устни.

— Откакто тази сутрин предложих брак на Линдъл.

Хоукс замръзна, опитвайки се да се подготви за емоционалния удар, който можеше да последва. За миг спря дори да диша. Стюарт вирна брадичка и го изгледа въпросително, за да прецени реакцията му. Конят изпръхтя и бутна ръката му, сякаш молеше за внимание.

— И тя прие ли предложението ти? — успя да попита Хоукс.

Стюарт отблъсна главата на нетърпеливото животно.

— Утре ще ми даде отговора си. — Погледна братовчед си накриво и стисна устни. — Беше ми дяволски трудно да й предложа ръката си, но докато чаках за отговора й, разбрах какво е да преживееш истински кошмар.

Хоукс кимна.

— Мога да си представя — мрачно рече той. — Боя се, че ще трябва да почакаш и Силвия. Тя отиде да язди със Силвестър.

— Позволил си й да отиде сама с оня паяк? — Стюарт изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се втурне да я спасява.

— Да — провлечено отвърна Хоукс. — Даже бях доволен, че не взеха и мен, Силви може да се грижи за себе си. А аз използвах времето, за да побъбря с работниците в конюшните и да се опитам да разбера защо тя толкова бърза с продажбата на тези коне.

— Ти? — възкликна Стюарт. — Да се впуснеш в клюкарски разговор с работниците от конюшнята? Иска ми се да бях видял това.

Хоукс сви устни. Не можеше да каже на Стюарт, че го бе направил не от добри чувства към Силвия, а защото бе силно загрижен за Сара! А онова, което бе открил, си заслужаваше труда.

— Убеден съм, че паякът, както го нарече преди малко, е изплел сложна мрежа, в която ще улови не само баронесата, но и всеки друг, репутацията на когото е застрашена от мръсните историйки, записани във вездесъщите му дневници.

Стюарт настръхна.

— Какво ти казаха работниците?

Хоукс заговори с нисък, саркастичен глас, като умишлено провлачваше думите.

— Гримсби, главният коняр, ми довери, че господин Нотли изкарвал наяве най-лошите черти от характера на барона, когато били приятели.

— Най-лошите? И какво означава това?

— Не пожела да ми каже — веждите на Хоукс незабележимо подскочиха нагоре, — но си позволи да обвини Нотли, че досаждал на по-младите работници в конюшнята. Каза, че трябвало да го предупреди да стои настрана, след като го чул да им предлага възнаграждения, надвишаващи заплатата им.

— Не са необходими много пари, за да се надвиши заплатата на един коняр — изтъкна Стюарт. — И какво се е надявал да получи срещу тези пари?

Хоукс презрително сви устни.

— Услуги, за които ми е отвратително да говоря.

— Боже, Боже… — промърмори Стюарт. — Нямах представа за това! Но сега, когато баронът е мъртъв, как би могъл Силвестър да използва тази информация срещу Силвия?

— Познаваш семейство Хъптън. Те вярваха, че Ото е съвършен. Иначе никога не биха позволили на Силвия да се омъжи за него. Те се гордеят много повече с потеклото си, отколкото с богатството си.

Стюарт се намръщи.

— Никой няма да повярва в клюките на Силвестър.

— Напротив, ще му повярват. Всички повярваха, че съм прелъстил Силвия, макар това да си беше чиста измислица. Ще повярват и на това, особено пък ако бъде публикувано с всички пикантни подробности. Стюарт изведнъж проумя всичко.

— Черните тефтери?

Хоукс кимна.

— Черните тефтери.

— Значи става дума за изнудване. Силвестър възнамерява да цеди Силвия докато й вземе и последните пари. — Стюарт сниши глас. — А ние можем само да гадаем какви пороци заслужават едно толкова скъпо купено мълчание. — Сините му очи се присвиха. — Може би няма да е зле, ако се опитаме да се доберем до тези дневници.

Нямаха време за повече разговори. Силвия дьо Вал, яхнала един сив, чистокръвен жребец, влетя в конюшнята, последвана от Силвестър Нотли — дългокрак паяк, преследващ муха — който яздеше един болен на вид кон с хлътнал гръб, който, според Хоукс, сигурно е бил взет под наем. Баронът никога не би позволил на подобно ужасно животно да се доближи и да яде от сеното на съвършените му расови коне. Нотли и конят му бяха запъхтени, сякаш и двамата не бяха свикнали с големи натоварвания, и ако умората донякъде обясняваше пяната, избила по устата на животното, Хоукс не мислеше, че тя има нещо общо с изумлението, което се изписа на лицето на Силвестър като зърна Стюарт. Силвия, за разлика от него, изглеждаше красива и невъзмутима. Тя пришпори жребеца, който бързо прекоси двора. Облечена бе в прилепнал, черен костюм за езда от кадифе, а край врата й имаше бяло дантелено жабо, което леко освежаваше строгия костюм. Широката й пола падаше почти до земята и се диплеше край стомаха на коня като вълните, образували се след клипер в спокойно море.

Силвия поздрави Стюарт с ослепителна усмивка.

— Наистина ли възнамерявате да си купите някой от конете ми, господин Кесълфорд? — попита тя. — Да извикам ли някое от момчетата да ви разведе наоколо?

— Мисля, че този тук ще свърши работа, мадам. — Монокълът на Стюарт бе насочен към Силвестър, а не към коня, но когато Нотли най-после успя да затвори зиналата си уста и възмутено да си поеме дъх през тънкия си като игла нос, Стюарт отново насочи вниманието си към конете. — Не мога да повярвам, че сте готова да се разделите с тях.

Очите на Силвия заблестяха. В дълбините им се таеше поглед, предназначен само за Стюарт. Сърдечен поглед на прикрито веселие, защото Силвия познаваше Стюарт твърде добре и можеше да оцени изтънчената подигравка над придружителя й.

Силвестър, който, подобно на Хоукс, ги наблюдаваше с напрегнато внимание, измъкна от джоба си вечния тефтер и малък молив.

— Има моменти, в които човек трябва да се раздели дори и с онова, което обича, господин Кесълфорд — натъртено изрече Силвия, сякаш всяка казана дума имаше съдбоносно значение.

Хоукс присви очи, когато Нотли наплюнчи молива си и започна да драска нещо в черния си тефтер.

— Трябва ли човек да се откаже от щастието, само за да изплати някакви дългове? — Стюарт сякаш се опитваше да я предизвика. Хоукс реши, че разговорът им засягаше нещо далеч по-важно от продажбата на един кон.

— Дълговете трябва да се плащат — твърдо заяви Силвия, но изявлението й, кой знае защо, прозвуча като извинение. Хоукс изведнъж осъзна с безпощадна яснота, че тия двамата говореха за отдавна платени дългове, дългове, които трагично бяха променили живота им. Дълговете бяха единствената причина, поради която Силвия се бе омъжила за Дьо Вал. Бе пожертвала щастието и любовта си към Стюарт, за да изплати дълговете на семейството си. Имаше много жени в Лондон, а те се увеличаваха всеки сезон, които мечтаеха, и които бяха добре подготвени да направят онова, което Силвия бе постигнала в живота си. А сега тя изглеждаше готова да се откаже от всичко, само и само да избегне скандала.

Най-жестокото в случая бе, че Силвия трябваше да разкрие истинските си чувства точно в деня, в който Стюарт помоли Сара да се омъжи за него. В един кратък миг Хоукс проумя значимостта на тази общоприета форма на търговия — търговията с любов, титли и пари. През по-голямата част от съзнателния си живот той самият бе възприемал женитбата по същия начин — като сделка. А сега, когато съществуваше възможност да изгуби Сара, Хоукс изпита истински ужас от тая порочна система. Защо така упорито се бе опитвал да спази едно обещание, което може би само щеше да затвърди тази подигравка с чувствата на хората? Ужасяващият факт, че не бе направил нищо, за да спре Стюарт, преди той да е помолил Сара да излезе на пазара за младоженци, не му даваше мира.

Без да се извини, без да каже нито дума, Хоукс се обърна на пета и напусна двора.

 

 

Сара плачеше. Сълзите безшумно се стичаха по бузите й и незабелязано попиваха в бродерията от брюкселска дантела, с която бе украсена роклята й, или пък се промъкваха в бамбуковата клетка, на която бе опряла буза. Папагалът на Лидия сякаш не забелязваше, че семенцата му са малко влажни и солени, нито пък се трогваше от мъката й, но госпожа Тървей, която влезе в стаята и завари Сара обляна в сълзи, се притесни.

— Да не би това непослушно създание да те е клъвнало по ръката?

— Не — приглушено отвърна Сара и прокара длан по мокрото си лице, опитвайки се да си възвърне самообладанието. — Разчитам на това малко приятелче да ме развесели с песните си и да ме спаси от меланхолията и мрачното настроение. — Храбро се опита гласът й да прозвучи весело, но едно жалостиво хълцане прекъсна последната й дума и напълно обезсмисли усилията й.

— Мила моя — започна Лидия, но точно тези две думички и искрената й загриженост предизвикаха нов порой от сълзи.

— Хайде, стига, скъпа. — Госпожа Тървей прегърна Сара и я остави да поплаче върху топлото й рамо. — Стига, миличка. Да не би тази глупава история с Джефри Гарви и новата му съпруга да те тревожи толкова много?

Сара се опита да се засмее и се отдръпна от топлата, успокояваща прегръдка на госпожа Тървей, за да си издуха, носа.

— Не, не — изрече тя, докато бършеше мокрото си лице. — Зная, че ще ме помислиш за безсърдечна, но аз вече напълно забравих за Джеф, Лидия.

— Тогава какво има, Сара? Какво те притеснява?

— Господин Кесълфорд ме помоли да се омъжа за него.

Жалостивото треперене на собствения й глас отново извика сълзи в очите й.

Лидия ни най-малко не разбираше защо са тия сълзи. Тя силно я притисна към себе си, оставяйки я без дъх, и ликуващо извика:

— Това е чудесно! Нищо чудно, че си толкова разстроена. Та това предложение ти дойде като гръм от ясно небе. Особено пък след разочарованието с Гарви. Единия ден посрещаш стар приятел, който не се посвени да те зареже без всякакви обяснения, а на следващия ден вече се появява друг млад мъж, който иска ръката ти. Е, това сигурно е много смущаващо.

Сара успя да кимне.

— Не зная какво да му кажа…

— Да кажеш? Трябва да кажеш само да или не. Не си ли го направила вече?

— Не. Стюарт каза, че разбира, че при създалите се обстоятелства имам нужда от малко време, за да обмисля предложението му.

— Колко разумно от страна на Стюарт. Знаеш, че той ще бъде много грижовен съпруг.

Точно тук е дилемата, помисли си Сара. Тя не бе уверена в това. Бързо притисна длани към слепоочията си.

— О, ужасно ме боли глава…

— Разбира се, че ще те боли. — Лидия се опитваше да я успокои. — Никак не е лесно да решиш дали си готова да прекараш остатъка от живота си с някой човек. Но аз си мисля, че ти трябва да си много щастлива. Предложението на Стюарт те спасява от всички злобни клюки, които могат да се появят след женитбата на Гарви. Стюарт едва ли би могъл да избере по-подходящ момент. Името Кесълфорд ще те закриля от всякакви неприятности, а семейството с радост ще те приеме за свой член.

Последните думи привлякоха вниманието на Сара и тя свали ръце от пулсиращата си от болка глава.

— Така ли смяташ?

— Но, разбира се, скъпа. Лейди Кесълфорд е готова на всичко за теб, а графът със сигурност ще пресече всяка злобна клюка още в зародиш.

— Да, сигурна съм в това — съгласи се тя и отново я връхлетя безмерна тъга. Той вече го бе направил веднъж.

— Ама, разбира се. Нали той се погрижи да доведат Бътън, за да можеш да яздиш? Той те убеди да танцуваш, когато всички останали се провалиха. Той ти купи оная чудесна книга с релефните букви.

— Книгата? — Сара повтори думата шепнешком, сякаш се боеше, че ако говори по-високо, Лидия може да се откаже от казаното. — Нямах представа, че той я е купил.

— О, Боже, аз се изпуснах и наруших обещанието, което му бях дала. Той много държеше подаръкът да остане анонимен. Макар че изобщо не разбирам защо някой мъж, известен като Звяра, ще желае да скрие една толкова благородна постъпка.

Сара не каза нищо, но бе съгласна с Лидия. Защо му е трябвало на Хоукс да запази подаръка в тайна, освен ако — тъгата й стана още по-силна при тая внезапна мисъл — не е искал тя да остане с погрешно впечатление относно истинските му намерения.

— В такъв случай, ще се омъжиш за него? — попита бащата на Сара, докато пътуваха към дома на семейство Биъл, където бяха поканени на вечеря.

Сара не го слушаше. Мислеше си за перспективата да стане жена на Красавеца, а Звяра да стане член от новото й семейство. Подобно бъдеще й се струваше непоносимо. Чувствата й щяха да бъдат дълбоко наранени. Щеше да й бъде невъзможно да избягва срещите с Хоукс, а всяка такава среща щеше да е твърде болезнена.

Баща й докосна ръката й.

— Е, ще го вземеш ли?

— Какво? — Сара се изтръгна от мрачните си мисли.

— Кесълфорд. Как ще отговориш на предложението му?

— Кесълфорд? — повтори тя, объркана за момент. — О, имаш предвид Стюарт.

— Няма да ти преча, ако решиш да се омъжиш за него. Изглежда ми приятен младеж. Той очевидно е решен да се погрижи за щастието ти във всяко едно отношение. Не бих казал, че ми харесва начинът, по който съвсем наскоро се е сдобил с богатството си, но не мога да го виня за готовността му да похарчи всичко, за да ти осигури спокойствие и удобства. Бях искрено изненадан, когато Стюарт ми разкри намерението си да купи Брантли.

— Брантли? — Гласът на Сара прозвуча твърде високо дори и в собствените й уши. Тя побърза да го сниши. — Сигурен ли си, че смята да го направи?

— Той самият ми го каза. Братовчед му възнамерява да му прехвърли имението като сватбен подарък. А на мен много ми харесва мисълта, че ще живееш толкова близо до Линдъл хол.

— На сватбения ми ден? — задъхано повтори Сара. Надеждите й, които бяха започнали да се съживяват, помръкнаха отново. Изглежда, че Хоукс напълно одобряваше намеренията на братовчед си.

Баща й продължи да говори сякаш въпросът бе вече решен.

— Иска ми се да си много щастлива.

Сара въздъхна, а на устните й се появи изпълнена с копнеж усмивка.

— Аз все още не съм казала да, татко — тихо му напомни тя.

Баща й я погледна и попита грубо:

— Но ти ще кажеш да, нали?

Сара разтри челото си между веждите. Отново започваше да я боли глава.

— Все още не съм решила.

Баща й я потупа по ръката, сякаш тя беше дете и той най-добре знаеше кое е добро за нея.

— Е, госпожице, не се мотай прекалено дълго, защото не само че е възможно да станеш обект на хорските клюки, ами може да си останеш и стара мома. Един млад мъж с обноските и външния вид на Кесълфорд ще си намери друга млада дама веднага, щом вече е решил да се жени.

— Да, сигурна съм, че си прав — промърмори Сара, а всъщност си мислеше, че е готова да се омъжи само за един-единствен Кесълфорд.