Елизабет Феърчайлд
Мълчаливият ухажор (13)

Глава тринадесета

След мъчителната нощ, в която Сара почти не заспа, тя стана рано, както бе запланувала предишната вечер, за да може да придружи Амелия, която преди няколко дни се бе съгласила да отиде на изложбата на статуи на Елис Петършъм. Групата им включваше още лейди Биъл и дъщеря й Ан, и двете в приповдигнато настроения заради времето, което бе подходящо за забавления на открито.

Мълчалива и отчаяна, Сара бе прекалено погълната от спомена за разговора й с Хоукс, за да забележи унинието и мрачното настроение на домакинята си. Сара не можеше да забрави унижението, което бе изпитала при мисълта, че я подозират в прелъстяване, нито пък можеше да пренебрегне изумлението, с което Хоукс бе посрещнал новината за предстоящия й годеж. Но тя продължаваше да се самобичува и да се измъчва от чувство на вина заради удоволствието, което бе изпитала в прегръдките на Хоукс, заради целувките му, които я бяха оставили без дъх.

Клюките, които си разменяха останалите три жени в каретата, не можеха да привлекат вниманието й. Непознатото до този момент желание бе завладяло душата й, след като предишния ден се бе озовала в прегръдките на Хоукс, което до такава степен противоречеше на обещанието й да се омъжи за Джефри, че Сара за пръв път си помисли, че и тя, като майка си, изобщо не трябваше да идва в Лондон.

В този момент бе споменато името на Ото дьо Вал, което рязко я изтръгна от тъжните й мисли.

Лейди Биъл говореше с надутото изражение на човек, който знае някаква пикантна историйка.

— Чух, че и двамата Дьо Вал ненадейно получили покани за днешното събиране.

— Какъв ужас! — възкликна лейди Кесълфорд и притисна ръка към гърдите си. — Ото е мъртъв, а бедната Силвия е все още в траур.

— Нещо като траур. Вече изминаха три седмици след погребението. — Ан Биъл бе изключително прецизна млада дама, която проявяваше необясним вкус към груби и безвкусни шеги. — Да се надяваме, че баронът няма да възкръсне по тоя случай — заяви тя.

— Прекаляваш, Ан — скастри я майка й, а после, без да се замисля продължи плоската шега. — Семейство Петършъм бяха на път от Египет, когато Ото умря. Елзи не е и предполагала, че кани труп на изложбата си.

Лейди Кесълфорд съчувствено цъкна с език.

— Много конфузна ситуация. За всички засегнати. Е, мисля, че не съществува и най-малката вероятност да се видим със Силвия. Напълно разбираемо е нежеланието й да участва в нещо толкова лекомислено, като забавления на открито.

На Сара й хрумна, че Хоукс също едва ли щеше да присъства на изложбата. Но колкото и да бе странно, въпреки чувството си на унижение, смущение и срам, тя ясно си даваше сметка, че не би желала да прекара следобеда с никой друг.

 

 

Хоукс нямаше никакво намерение да ходи на изложбата. Тъкмо обратното. Той започна деня си с твърдото убеждение, че трябва да поеме на запад, далеч от Сара Линдъл, колкото е възможно по-скоро.

Ето защо, много рано сутринта, когато повечето му познати все още си почиваха от забавленията през отминалата нощ, той се отби в любимото си кафене, за да прегледа сутрешните вестници, преди да напусне града.

От една маса, в задния край на кафенето, му махнаха няколко млади офицери с подпухнали очи, които той познаваше и харесваше. Брет Престън беше сред тях. Хоукс изпитваше мрачното желание да се сбие с някого. А ако някой наистина заслужаваше юмруците му, то това беше Брет. Хоукс се приближи до тях, като се надяваше, че може наистина да се стигне до бой.

Приятелите на Хоукс познаваха отвращението, с което той се отнасяше към всякакви клюки и сплетни. Знаеха също, че дори не бе поглеждал към Брет Престън след оня злополучен ден, в който го бе изхвърлил от леглото на Кетрин Стоун. Те внимателно следяха реакциите и на двамата. Брет се опитваше да се държи с безгрижно лекомислие и продължи да разказва историята, която Хоукс бе прекъснал с влизането си.

— Нали знаете как е в армията… е, хитрецът си намери една тъмноока красавица в Испания.

Очите на Брет нервно отскочиха към Хоукс, който го гледаше безизразно и продължи с похотлив глас.

— Глупакът отишъл и се оженил за нея, макар че, доколкото зная, тя не може да каже и една дума на английски.

Около масата се разнесе приглушен смях. Брет не бе единственият, който крадешком поглеждаше към Хоукс.

— Добър ли е испанският на Гарви? — попита някой.

— Очевидно е изключителен — многозначително отвърна Брет.

Хоукс присви очи.

— За кого става дума? — тихо попита той. Знаеше, че намесата му в разговора ще се изтълкува или като предизвикателство, или като публично опрощение за Брет, който си бе позволил да опозори приятелството им. Всички други разговори на масата престанаха.

Брет предпазливо срещна погледа му.

— Джефри Гарви. От Трета конна. Прибира се у дома. Познаваш ли го?

Всички около масата затаиха дъх и напрегнато зачакаха отговора му. Хоукс изведнъж се почувства пълен глупак. Точно този разговор не трябваше да привлича вниманието на околните. Той сви рамене и тенденциозно се зае да разглежда ноктите си един по един.

— Може би е по-добре, че не го познавам — провлечено отвърна той. — Защото ако бях имал това удоволствие, сега щях да бъда принуден да му изпратя сватбен подарък. — Хоукс се надигна сред развеселените смехове на приятелите му, които чак тропаха по масата от удоволствие, вежливо наклони глава по посока на Брет Престън, който седеше с широко отворена уста, обърна се на пета и се отправи към вратата.

Подвизите на Брет вече изобщо не го интересуваха. Репутацията на Сара бе много по-важна от собствената му гордост. Ако онова, което твърдеше Брет, се окажеше истина, той трябваше да побърза и да предотврати всяка възможност Сара да бъде обявена за нежелана млада дама, пренебрегната от бъдещия си годеник заради любовта на някаква си черноока чужденка.

Надеждата омайваше главата му като отлежал коняк и Хоукс се запъти направо към военния щаб, за да се опита да потвърди новината за семейното положение на лейтенант Джефри Гарви.

Излезе от сградата с такова заплашително изражение и решителна походка, че никой не посмя да се изпречи на пътя му.

 

 

— Никога няма да познаете кой е тук! — Ан Биъл почти изписка от удоволствие, когато задъхана се върна към онова местенце в градината на Елзи Петършъм, където се бяха разположили Сара и компанията й.

Лейди Биъл, която следваше дъщеря си по петите, имаше достатъчно въздух, за да изръмжи неодобрително.

— Излязла навън и се разхожда насам-натам преди бедният й съпруг да е изстинал в гроба.

— Изглежда божествено — възторжено припяваше Ан.

Майка й я накара да млъкне.

— Появата на вдовицата Дьо Вал е крайно неуместна, Амелия, независимо от това, че е била поканена. Мисля, че не можеш да не се съгласиш с мен. Силвия е толкова коравосърдечна! Не изпитва никаква скръб по съпруга си! Аз й обърнах гръб веднага щом я видях. Но ела с нас. Трябва да я зърнеш сама.

Дъщеря й се съгласи.

— Трябва да я видите. На главата си има очарователна черна шапчица с черни и бели пера.

— Ти ще останеш тук, Ан — настоя лейди Биъл.

Ан понечи да възрази, но Амелия се съгласи с майка й.

— О, да, направи го. Натаниел тъкмо ни разказваше за една статуя, която семейство Петършъм донесли с тях чак от Рим. Тя е на…

— На римската Богиня на пролетта — тихичко й подсказа Сара.

— Клорис. — Нейт изгаряше от нетърпение да сподели знанията си. — Предполагам, че е от 450-а година, преди Новата ера. Единият й крайник липсва, но в нея сигурно е държала цветя или напъпило клонче.

— Какво й липсва? — Гласът на лейди Биъл прозвуча толкова строго, че Нейт мигновено замълча.

След като успя с такава лекота да попречи на младия учен да ги бави повече и да отлага неотложната им задача да отидат и да видят една вдовица, появата на която обиждаше чувството й за благоприличие не по-малко от споменаването на разни крайници, лейди Биъл успя да откъсне Амелия от по-младите членове на компанията. Дъщеря й, която изобщо не желаеше да се отегчава с уроците на Нейт по римска история, скоро се извини и също пое на някъде.

Останала сама с Нейт, Сара с трепет осъзна, че трябва да изпълни обещанието си, което бе дала на Хоукс, и да намери начин да охлади увлечението на Нейт.

Той самият изобщо не изглеждаше разочарован, че тя остана единствения му слушател.

— Знаеш ли, Клорис била толкова хубава, че Бореас, жестокият северен вятър, и Зефирос, топлият западен ветрец, се сбили заради нея?

Сара щеше да бъде много притеснена, ако можеше да предположи, че той мислено сравнява хладната хубост на мраморната статуя с неповторимата красота, но от плът и кръв, която виждаше пред себе си. Сара, която изобщо не се смяташе за съвършена, попита:

— Тя е избрала Зефирос, нали? За да могат цветята й да цъфтят под топлата му ласка? — Мислите й изведнъж се насочиха към неестествената топлина, която настойникът на Нейт винаги успяваше да събуди в душата й. Чудеше се как ли би се почувствала, ако имаше възможността сама да избере собствения си съпруг?…

— Романтично заключение — каза Нейт и напомни на Сара за целта й.

— Логично — рязко заяви тя. — Също толкова логично, колкото и решимостта ми да се омъжа за бъдещия си съпруг. — И въпреки неотстъпчивия й тон, още докато произнасяше думите, тя се запита наистина ли има някаква логика в брака й с Джефри Гарви.

Нейт искаше да я прекъсне. Всъщност той избърбори нещо неясно, опитвайки се да я накара да замълчи, но тя упорито продължи.

— Когато се видим следващия път, аз сигурно вече ще съм омъжена, а ти ще си почитан и уважаван учен.

Сара замълча. С ужас очакваше реакцията му. Той най-сетне проговори:

— Нямах представа, че си се врекла някому.

— Годежът ни все още не е обявен публично. — Говореше с увереност и спокойствие, каквито не изпитваше. Долавяше болката в гласа му, а когато той рязко скочи от стола, на който седеше, Сара проумя истинските размери на удара, който току-що му бе нанесла. — Обявите все още не са публикувани, но бащите ни са планирали всичко.

Той започна да крачи около статуята, потънал в мълчание.

— Това е решено отдавна, разбираш ли? Ние бяхме още почти бебета, когато те започнаха да обсъждат намеренията си не само да слеят имената си, но и да обединят земите си. Мислех, че съм ти споменала за това. — Тя нервно размаха ветрилото си. Прекрасно знаеше, че не му бе говорила за брачните си планове и за миг бе завладяна от мъчително чувство за вина към този млад мъж, който страдаше заради нея.

Той се отпусна на тревата, а масата остана между двама им.

— Не, изобщо не е ставало дума за това.

Сара продължи да говори. И двамата имаха нужда от време.

— Джефри ме водеше за ръка, когато бях толкова мъничка, че едва вървях. Казвали са ми, че лудориите ни нямали край. Бяхме неразделни приятели. Но после той стана на девет години и намрази всичко, което бе в женски род.

Чуваше как Нейт къса стръкове трева.

— Знаеш ли, спомням си дори деня, в който той престана да си играе с мен. Беше ми обещал да направи книжни лодки, за да можем да ги пуснем в потока, който минава край владенията на бащите ни. На път за дома срещнал банда момчета от селото. Когато разбрали накъде се е запътил, те го засипали с подигравки. Казали му, че прахосва време и хартия, за да прави лодки за някакво си момиче, което не може дори да ги види. Знаели, че той постоянно ме държи за ръка, за да ми посочва пътя, и започнали да му се присмиват. А това е много мъчително за всяко момче на неговата възраст. В края на краищата той останал при момчетата и заедно пуснали лодките в потока. На следващия ден го поканили да отиде с тях на лов за зайци, после — на риболов, и от този ден нататък се виждахме съвсем рядко.

Нейт започна още по-яростно да скубе тревата.

— Защо искаш да се омъжиш за този подъл човек, който се е отнесъл толкова зле с теб! — В думите му имаше не само гняв, но и презрение.

— О, Нейт — тихичко рече Сара. Искаше й се да можеше да повярва в собствените си думи. — Това беше преди много години. Бяхме деца. Сигурна съм, че Джефри е възмъжал и се е променил оттогава. — Тя се наведе напред и му довери: — Знаеш ли, така и не се научих да правя книжни лодчици.

— Наистина ли? — дрезгаво попита Нейт. Беше дълбоко наранен, но вече не скубеше ливадата. — Толкова е просто — присмя й се той. — Детска работа.

— О! — тъжно изрече тя.

Отново долови шум на скубане на трева, макар и малко по-бавно този път. Двамата останаха по местата си, нещастни и безмълвни, а мълчанието им се проточи безкрайно дълго.

Долови приближаването на някого по алеята само миг преди коприненомекият глас на Хоукс да наруши тишината.

— Тънката, гланцирана хартия е най-подходяща, но обикновената хартия и банкнотите също стават.

— Хоукс! — възкликна Нейт и рязко се изправи. На Сара също й се прииска да скочи като него. Развълнуваното й сърце се изпълни с облекчение.

Той беше тук! Не бе заминал извън града, както я бе информирала майка му. Мъжът, който бе завладял сърцето и ума й както с обвиненията, така и с целувките си, сега беше тук и й говореше!

— Милорд, говорите като истински майстор на хартиени лодчици — рече тя със свито гърло. Имаше много неща, които искаше да каже на този мъж, но нито едно от тях не бе свързано с майсторенето на лодки от хартия.

— Когато бях малък, Хоукс правеше най-устойчивите и издръжливи лодки, за които едно момче може да мечтае, нали, Хоукс? — храбро рече Нейт.

Сара бе изненадана, когато чу ниския му, ленив глас да отговаря без следа от сарказъм.

— Може би трябва да помолим ваксаджията на лорд Петършъм за няколко листа хартия и да научим госпожица Линдъл да прави лодчици.

Нейт възторжено прегърна идеята.

— Е, сигурен съм, че той не би бил никакъв ваксаджия, ако не притежава цяла камара стари, непотребни хартии. Да го потърся ли и да му поискам?

— Отлична идея — съгласи се настойникът му и нещо в гласа му накара сърцето на Сара да подскочи в гърдите й, стоплено от увереността, че Хоукс желае да остане насаме с нея.