Елизабет Феърчайлд
Мълчаливият ухажор (1)

Глава първа

Като оживяла сянка Ашли Хоукс Кесълфорд, четвърти граф на Хенли, се отдели от прикритието на сутрешния сумрак, откъдето с циничен интерес бе наблюдавал къщата, която държеше под наем на Хедър Стрийт. Настроението му бе черно като безформеното палто, което обвиваше раменете му, мрачно и тъжно като нощното небе, на което не бе проблеснала нито една звезда. Като нощта, през която той, премръзнал и вкочанен, бе наблюдавал къщата. С напредването на времето го напуснаха и последните надежди. Единственото нещо, което сгряваше Хоукс в този момент и го тласкаше към къщата, бе наранената му гордост, която го изгаряше като прободна рана дълбоко в корема му. Време беше да спусне завесата и да сложи край на безвкусната драма, която се бе разиграла пред очите му. А може би бе време вече да се откаже и от жените — дори и от онези, за услугите на които си плащаше.

Грациозен и пъргав като котка, Хоукс безшумно скочи от коня си. Палтото му се завъртя около него като буреносен облак. Сърцето му тегнеше от прозрението, до което бе достигнал по време на дългото си нощно бдение. Не беше в характера на Хоукс да си затваря очите пред истината или пред неизпълнените обещания, без значение колко трудно и мъчително е това, нито пък му бе присъщо да се скрие някъде, за да ближе раните си. Знаеше, че трябва да се изправи лице в лице с хората, които го бяха наскърбили още сега, преди зората да е възвестила настъпването на новия ден.

Постави ключа в ключалката и с лекота отвори познатата врата. Пъстрата котка на Кетрин се приближи и се отърка в краката му. Доволното й, шумно мъркане отекна в смълчаната къща. Той се наведе и я погали зад ушите, а ъгълчетата на устните му се разкривиха от мрачна, тъжна гримаса. А после, подобно на по-голяма и далеч по-опасна котка, Хоукс тръгна нагоре по стълбището. Прескачаше стъпалата по две наведнъж, без да издаде нито звук. Поколеба се за миг пред вратата в горния край на стълбището като се питаше дали не очаква прекалено много от хората, които допускаше близо до себе си. После напрегна мускули; тялото му придоби заплашителната стойка на хищник, който се готви за скок.

Нямаше връщане назад. Стореното не можеше да бъде поправено, измаменото доверие не можеше да бъде възстановено. Той рязко отвори вратата. Тя се блъсна в стената и трясъкът прозвуча като изстрел в смълчаната, потънала в тишина, стая.

Хората, които се намираха в стаята, изобщо не допускаха, че графът е възнамерявал да ги навести. И мъжът, и жената подскочиха от изумление и като викаха изненадано седнаха в леглото.

— Кой е там? — изпищя тя.

— По дяволите! — промърмори той и скочи, обхванат от внезапно желание да напусне леглото, но се скри под завивките веднага щом замаяният му от съня ум регистрира факта, че няма нито една дрешка върху себе си.

— Но кой би могъл да бъде, chere amie^[1]? — измърка Хоукс, застанал в тъмнината до вратата.

— Не го убивай, Ашли!

Хоукс, напълно пренебрегнал онзи, за когото ставаше дума, се приближи бавно до един от високите прозорци до леглото и вдигна тежките пердета. Сива, призрачна светлина освети стаята.

— Нямам никакво намерение да си създавам подобни главоболия, мъничката ми — провлечено промърмори той.

Ако Кетрин Стоун бе малко по-проницателна жена, тя може би щеше да проумее, че графът на Хенли е джентълмен, добре усвоил изкуството да прикрива разочарованията си под маската на равнодушно безгрижие. Госпожа Стоун обаче не се отличаваше с особена прозорливост. Тя бе напълно неспособна да чете между редовете. Разбираше само онова, което декламираше от сцената, и ценеше единствено пресилените театрални изблици на страсти и емоции. А Хоукс изобщо не се държеше така, както би трябвало, според представите й, да се държи един измамен любовник. Обуздал пламналия гняв, който тлееше под равнодушната му маска, той седна на един стол до прозореца и учтиво предложи:

— Може би трябва да ни запознаеш — посочи към мъжа, сврян под завивките до нея. — Нямам представа как да се обърна към този господин, за да го помоля да напусне.

Мъжът под юргана изръмжа, но Кетрин, широко отворила красивите си лешникови очи, все още шокирана от факта, че изневярата й бе изобличена, отговори, без да мисли.

— Но той ми каза, че ти е приятел!

— Приятел? Наистина ли? — Графът изглеждаше заинтригуван. Надигна се от стола и дръпна завивките, за да открие лицето на мъжа. — Не, не е приятел — твърдо заяви той, след като го огледа внимателно, а лицето му остана равнодушно и безизразно, — но въпреки това, се познаваме. Господин Престън, нали?

До тази сутрин Хоукс бе считал Престън за един от най-близките си приятели. Брет отхвърли завивката и седна в леглото.

— Много добре знаеш кой съм, Хоукс.

Графът запази каменното си изражение, по което не пролича и следа от болезненото чувство на измамено доверие, което разкъсваше душата му.

— Ще ни оставите ли, господин Престън? — Тонът му беше хладен, но безупречно вежлив и коректен. През цялото време отказваше да погледне към Брет.

Кетрин започна да хленчи.

— Хоукс, нека ти обясня… — примоли се Брет.

Хоукс го прекъсна.

— Само приятелите ми могат да ме наричат Хоукс, господин Престън. Настоявам да се въздържате от подобно обръщение. Освен това нито съм ви молил, нито пък желая да чуя обясненията ви. Сега ще ни оставите ли?

Брет въздъхна, сви рамене и с извинение погледна към красивата млада жена, която го бе приела в леглото си, и възприе същата студена сдържаност и официален тон.

— С удоволствие бих го направил, милорд, ако бъдете така добър да ми подадете панталоните от еленова кожа, върху които сте стъпили.

Хленченето на Кетрин премина в ридания. Въпреки че ръцете му трепереха, Хоукс небрежно взе кожените панталони и като обърна гръб на мъжа, когото някога бе наричал свой приятел, ги подхвърли на леглото. Успя да остане напълно безразличен към плача на Кетрин. Жените — особено непостоянните, неверни, пресметливи създания като нея — не би трябвало да бъдат благословени от изкусното оръжие на сълзите.

Брет, който възвърна самоувереността си веднага щом облече аленочервената си униформа на офицер от Кралската кавалерия, се опита да каже нещо, докато, седнал на ръба на леглото, нахлузваше високите си до бедрото ботуши. Думите обаче замръзнаха на устните му, когато Хоукс заяви с нетърпящ възражение, леденостуден глас:

— Можете да си тръгнете сам, господин Престън. Изглежда, че знаете пътя.

Безцеремонната грубост на тези думи изтръгна едно „Извинявай, старче“ от устата на Брет. Думите обаче не можеха да разрушат леденото самообладание на Хоукс.

— Довиждане, сър — бе единственият му отговор.

Брет нахлупи триъгълната си шапка и излезе.

Сърцераздирателните вопли на Кетрин станаха по-силни. Хоукс не можа да остане безразличен и й подаде кърпичката си.

— Издухай си носа, Кати.

Красивите й лешникови очи се разшириха от изумление при това мило предложение и тя бързо го погледна.

Хоукс се почувства като глупак. Жената отново го бе измамила.

— Вълнуващото ти представление наистина става по-добро, когато успееш да пуснеш някоя сълза, Кет — измърка той.

Тя захвърли кърпичката към него. Опитът се оказа несполучлив.

— Един истински джентълмен никога не би обидил една дама с подобна злобна забележка.

Думите се оказаха също толкова безрезултатни, колкото и ударът с кърпичката.

— Това е твърде съмнително твърдение — заяви той с кадифения си глас. В гърлото му напираше неудържим смях. — Аз съм Звяра, котенце, а всяка една жена в този град може да ти каже, че Звяра не е джентълмен.

Вбесена тя захвърли една възглавница към него. Този път се прицели по-добре и възглавницата мина съвсем близо край лявото му ухо.

— Ти наистина си звяр. Хората ме предупреждаваха, че само за един миг можеш да промениш чувствата си. Върви си! Не желая повече да гледам учтивото ти безразличие!

Той се поклони.

— Както желаете, мадам. Повече няма да ви безпокоя.

Тя отново се разрида, този път заради готовността му да си тръгне. Беше достатъчно суетна, за да вярва, че той няма да се откаже от нея толкова лесно. Твърде късно Кетрин си припомни, че е добре облечена и живее спокойно благодарение на щедростта на графа. Твърде много щеше да загуби след неговото сбогуване.

— Безсърдечно същество! — кресна тя.

Думите й не оказаха никакво въздействие. Тя хвърли още една възглавница.

Хоукс се отмести невъзмутимо и възглавницата прелетя край него. Той се загледа с тъга в летящия предмет, изпитал необяснимо родство с използваната възглавница, която прелетя над парапета, а разпилялата се перушина се посипа като градушка върху площадката. Очите му бяха бездънни, тъмни и леденостудени. Обърна се и за последен път погледна младата жена, която го бе запленила в мига, в който я бе видял за пръв път в Кралския театър преди осем месеца.

— Можеш да използваш къщата до края на следващия месец — рече той. — Нямам никакво намерение да подновя договора. Ако желаеш, можеш да предприемеш съответните мерки за освобождаване на помещенията.

— Ти изобщо не се интересуваш от желанията ми — изкрещя тя, а той тръгна надолу по осеяното с пера стълбище.

Хоукс осъзна, че тя е напълно права. В този момент той не се интересуваше нито от желанията, нито от хитрините и обясненията й. Далеч по-разстроен бе от сблъсъка с Брет. От Кетрин бе очаквал страст, а не постоянство. Би било прекалено наивно да изисква вярност от жена с характера и работата на Кетрин. Може би това се отнасяше за всички жени, с изключение на майка му, постоянството на която отиваше в другата крайност. Тя бе останала вярна и на мъртвите.

Но Брет бе нещо съвършено различно. Той бе измамил доверието му, наранил го бе до смърт. Странно вцепенен Хоукс се метна на седлото, развял дългото си черно палто, преди полуголата Кетрин да се подаде от отворения прозорец в необичайно раздърпан вид.

— Безсърдечно същество!

Той свали шапка и й се поклони, после пришпори черния си кон. Чувстваше се така, сякаш сърцето му наистина го нямаше.

— Звяр! — Викът й изразяваше пълното й поражение. Той не беше съвсем сигурен дали тя се опитва да го обиди или да го върне при себе си, като използва прозвището му. Но това така или иначе нямаше значение. Кетрин съвсем правилно го бе обвинила, че само за миг бе променил чувствата си към нея.

Прозорецът с трясък се затвори след него.

 

 

Необузданите викове на Кетрин Стоун не можеха да бъдат чути сред трясъка на каретите по Пикадили, където пътят се стесняваше и отвеждаше към Лейстър Фийлдз. Каруци и кабриолети, карети и коне трополяха по пътя си, преди да стигнат острия завой и да забавят ход по тясната улица, защото само по Хеймаркет^[2] можеха да стигнат до Уайтхол^[3] и Странд.

Ето защо изглеждаше малко необичайно, че един джентълмен в напреднала възраст и оплешивяващо теме стоеше като закован на североизточния ъгъл на кръстовището, ангажиран в сериозен разговор с твърде млада госпожица, която често бе принудена да вдига глава към него, за да разбере какво й казва.

Младата дама очевидно бе от заможно семейство и макар колосаното й боне да не бе достатъчно високо, в съответствие с последните модни тенденции, тя бе облечена в добре ушита рокля с висока яка, изработена от професионално декорирана качествена батиста. Роклята беше украсена с тройни дантелени рюшове, широките буфан ръкави бяха привързани на три места с панделки в убито морскозелено, наречено помона^[4], които съвсем отскоро се продаваха по магазините. Подплатената с коприна пелерина, която падаше на меки гънки от рамената до коленете й, беше в същия цвят и минувачите, които минаваха близо до тях, не можеха да не забележат, че цветът е чудесно подбран, защото подчертаваше цвета на очите на младата дама.

Но не безупречния вкус по отношение на цветовете, а съвършените женствени форми, от които на човек сякаш му спираше дъха, привличаха погледа на всеки мъж, който вървеше в тази посока. Неподправената радост, която струеше от чаровното й лице, обаче, най-силно приковаваше вниманието им. Уличното движение по правило се забавяше на това кръстовище. Каретите напредваха съвсем бавно, а каруцарите, кочияшите и търговците дърпаха юздите, за да възпрат конете си, и се оглеждаха наоколо.

Кочияшите на един млекарски файтон и на един файтон с две колела, които чакаха ред, за да пресекат, се спогледаха над задниците на конете си и се съгласиха, че нямат нищо против забавянето. Всъщност кочияшът на двуколката, макар че бе женен, се обърна към млекаря, намигна му и кимна:

— Не съм си и помислял, че точно тази сутрин ще срещна Венера на кръстовището.

Млекарят се захили.

— Аха. Наистина е прекрасна гледка.

Госпожица Сара Уилкс Линдъл, красивата Венера на кръстовището, изобщо не забелязваше главите, които се обръщаха към нея, нито пък виждаше красивите цветове, обагрили небето на изток. Сара Линдъл беше сляпа. Красивите морскозелени очи, които така чудесно се съчетаваха с панделките, раздвижвани от лекия ветрец, не виждаха нищо.

Изразът на съсредоточено внимание, който осветяваше лицето й, бе предизвикан от звуците, не от гледката наоколо. Колелата трополяха, копитата на конете чаткаха по калдъръма. Гласове, които бъбреха много по-бързо от онези, с които бе свикнала в провинцията, говореха на диалекти, които й бе трудно да разбере. Какофонията от звуци атакуваше слуха й така натрапчиво, както смесицата от аромати, изпълващи обонянието й.

Вкъщи Сара знаеше къде ще я отведе всяка нейна стъпка. Всеки звук, всеки аромат й бяха познати. Лорд Линдъл държеше сляпата си дъщеря в пълната безопасност на дома им в Линдъл хол. Всяка нейна потребност бе задоволявана, а миналото, настоящето и бъдещето на Сара бяха педантично обсъждани и планирани. Пред нея не съществуваха никакви изненади, никакви пречки не я спъваха. Цялото й минало и голяма част от бъдещето й бе предсказуемо и праволинейно — тя живееше в пълна сигурност, закриляна и защитавана от всякакви шокове и изненади.

Този нов свят, в който се бе озовала, бе плашещ и смущаващ, но всепоглъщащ и завладяващ по начин, който тя не си бе представяла преди. В Лондон всяка нейна стъпка бе непозната, изпълнена с препятствия и трудности. Една обикновена разходка по тротоара се превръщаше в мъчително, изнурително, шумно приключение. Сара бе объркана, замаяна и въодушевена. Новите й преживявания надминаваха всичките й очаквания.

От момента, в който излязоха на тази сутрешна разходка, доктор Тървей нервно се покашляше и непрекъснато мърмореше нещо под носа си. Тези едва доловими звуци, както и все по-бавните крачки, с които се движеше, колкото по̀ наближаваха целта си, оставиха у Сара неловкото убеждение, че добрият лекар предпочита да е всякъде другаде, но не и тук — на път за дома на една от най-известните си пациентки — лейди Амелия Кесълфорд, овдовялата графиня на Хенли.

Идеята за това пътуване принадлежеше на кръстницата й — Лидия Тървей, и Сара бе дошла в Лондон по нейна покана. Седем години подред Лидия бе писала писма до бащата на Сара, умолявайки го да позволи на дъщеря си да опита вкуса на живота в големия град. Седем години подред лорд Линдъл бе отклонявал щедрите й покани. Тази година писмото от Лидия бе пристигнало отново — по-дълго и по-смело от предишните.

„Не можеш вечно да държиш дъщеря си изолирана от света на равните й в обществената йерархия само заради слепотата й — караше се Лидия в писмото си, — а аз няма да ти позволя да наказваш Сара заради глупостта на майка й.“

Баща й прочете сърдитото писмо на Лидия. После го прочете още веднъж. Сара сдържаше дъха си и се осмеляваше да се надява, че тази година той може да сметне, че е разумно да я пусне. От дълго време тя се опитваше да не обръща внимание на неясния, разяждащ копнеж, съсредоточен в областта точно под сърцето й. Приемаше живота си и плановете на баща й за нея, без да задава въпроси, без да му противоречи, но писмото отново бе възбудило обхваналото я напрежение и безпокойство.

Вече години наред Сара изпитваше тези чувства. В миналото винаги бе успявала да потисне недоволството си след всеки пореден отказ на баща й. Тази година обаче беше различно. Сара просто не можеше да скрие колко много я привлича мисълта да прекара един сезон в Лондон. Копнежът в душата й растеше. Мъчителните терзания не й даваха покой.

Навремето майката на Сара се стремеше към Лондон подобно на нощна пеперуда, привлечена от пламъка на свещта. Замина, покорена от блясъка на новите дрехи, изтънчената галантност, непрекъснатата въртележка от забавления, и изостави съпруга и малката си дъщеря. И също като нощните пеперуди, лейди Линдъл изгори деликатните си крилца. Изгуби огромни суми пари на хазарт, похарчи цяло състояние за дрехи, шапки и обувки, едва не предизвика скандал с необмислените си флиртове. Лорд Линдъл може би щеше да й прости всичко, но жена му се върна в Линдъл хол повалена от силна треска, от която така и не се възстанови. Това той не можеше нито да прости, нито да забрави, защото същата треска отне зрението на дъщеря му.

Сара дълбоко бе изстрадала загубата на майка си. И докато скърбеше за нея, бе решила, че тя самата ще бъде различна. Твърдо бе решена да отбягва Лондон, играта на карти, танците, всички онези неспокойни лутания на духа, които може да е наследила от майка си. Убеждаваше себе си, че Лондон изобщо не я привлича, но когато за нейно изумление осъзна, че това не е така, когато пристигна поредната покана от кръстницата й, тя реши да заглуши терзанията и копнежа в душата си като се съгласи с любимия план на баща й за бъдещето й. Обеща му, че ще се омъжи за Джефри Гарви, неженения най-голям син на най-добрия приятел и съсед на баща й, сър Гарт Гарви, след като той се завърне от двегодишната си служба отвъд океана. Бе решена да се превърне в добра и вярна съпруга, различна от майка си във всяко едно отношение.

За нейно огромно разочарование любопитството й, свързано с Лондон, изобщо не намаля след даденото обещание. Точно обратното — то сякаш ставаше по-силно.

Подтиквана от мисли за тъжния край на майка си, дълбоко убедена, че трябва да прогони призрака й от съзнанието си, преди да се отдаде на брачния живот, Сара се осмели да прибави собствените си молби към настояванията на Лидия. Може би един сезон в Лондон щеше да успокои растящата й неудовлетвореност.

— Аз скоро ще се омъжа, татко — бе изтъкнала тя. — Зная много малко за промените, които ще настъпят в живота ми, но съм сигурна, че ще бъда добра съпруга, напълно доволна от живота си. Струва ми се, че ще бъде крайно неуместно да предадеш на Джефри, който е пътувал много и добре познава света, една съпруга, зелена и неопитна като ученичка.

Остана изумена, когато баща й се съгласи, макар да не знаеше, че всъщност нейните доводи не бяха от особена важност. В края на краищата, съпругът на Лидия, който беше лекар, наклони везните в полза на Сара. От всички хора на света, един лекар можеше най-добре да я пази от неприятности и беди.

Фактът, че Джордж Тървей е лекар, може и да бе успокоил страховете на баща й, но същият този факт не улесняваше по никакъв начин достъпа на Сара до обществото. Един лекар, пък бил той и с благороден произход, трябва да се примирява с неудобното петно на професията си в едно общество, в което хората се оценяваха според титлите, земите и парите им, както и според способността им да живеят, без да работят. Джордж и Лидия Тървей живееха тихо и спокойно, работеха усърдно и почти не се включваха в шумотевицата, трескавите забавления и вихрения начин на живот на висшето общество.

— Не можем да направим нищо друго, освен да я представим на една от матроните, които ревностно пазят достъпа до Алмак^[5] — заяви Лидия на съпруга си.

Лекарят, който се доверяваше на преценката на жена си за всичко, свързано с обществения живот, се съгласи да се срещне с една от пациентките си — овдовялата графиня на Хенли. Лейди Кесълфорд бе един от стълбовете на почтеността, тя осигуряваше протекции и гаранции за надеждност.

— Не е необходимо да правим това, доктор Тървей — заяви Сара, докато весело вървеше напред, използвайки бастуна си от слонова кост. Ушите й долавяха всички звуци на оживения град. — Не е необходимо да ходя в Алмак. Има толкова много неща, които мога да видя и да направя — амфитеатъра Астли, колекцията от статуи на господин Таунли, Галерията на шепота в Свети Павел…

Лекарят, който тъкмо преговаряше думите, които щеше да каже на графинята, я прекъсна.

— Лидия има право, знаеш това. Проклетите гаранции са жизненоважни. Те осигуряват подходящи връзки — също както при хората, които имат ложа в театъра. Човек трябва да ги има.

— Наистина ли? — Сара се усмихна и смени посоката на движение. Тя изпитваше неописуемо задоволство, разходката по улицата я забавляваше, доставяше й истинска радост. Струваше й се смешно, че трябва да положат толкова усилия, за да може тя да получи достъп до Алмак.

— Разбира се. Лидия знае най-добре. Кръстницата ти е много умна жена и много прозорлива, когато става дума за светска изтънченост. Могла е да се омъжи за не един джентълмен с титла. Семейството й смятало, че трябва да се омъжи поне за рицар, но тя категорично им заявила, че иска само мен.

Сара долови вълнението на лекаря по леко предрезгавелия му глас. Беше развълнуван, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Металните рамки на очилата издрънчаха в разперените му ръце, той шумно издуха носа си, сякаш за да подчертае едновременно силната си решимост да довърши започнатото и голямата благодарност към Лидия, която бе направила огромна жертва, като се бе омъжила за него — най-младия син в едно семейство, загубило парите и влиянието си при две поколения комарджии и прахосници.

Ако не бе забил лице в носната си кърпичка, и ако не бе позволил на мислите си да се отклонят от настоящето, той може би щеше да забележи онова, което Сара дори и не подозираше — неприятностите препускаха към тях и то твърде бързо.

Избавил се от вцепенението, причинено му от жестоката измяна на приятеля и любовницата му, Хоукс пришпорваше коня си и препускаше със скорост, която не изглеждаше особено благоразумна на фона на уличното движение. Цялото му внимание бе съсредоточено върху пътя. Той се промъкваше сред спрелите фургони и карети, които се движеха едва-едва, а срещу него блестеше изгряващото слънце.

Светлината обагри върховете на дърветата, ярка и ослепителна, и сред този блясък пред Хоукс, замижал срещу светлината, се появи жена, която по-скоро приличаше на съвършена богиня, стъпила на тротоара, огряна от яркия небесен водопад. Макар да бе посветил по-голямата част от ужасната нощ на клетви, че никога повече няма да позволи да бъде покорен от някоя жена, Хоукс насочи цялото си внимание към нея. Окъпана в ореола от слънчева светлина, богинята просто не можеше да бъде отмината. Слънцето грееше откъм гърба й, светлината, която се провираше през клоните на дърветата, покрити с утринна роса, бе мека и приглушена. Светлината очертаваше тялото й и като течно злато се спускаше по тънката материя на роклята й, а цялата й фигура — от върха на шапката до подгъва на роклята, бе обагрена в златисто.

Той все още не виждаше ясно лицето на това видение. Вдигнатите й нагоре къдрици надничаха изпод бонето, което бе завързано под такъв ъгъл, че да разкрива само част от ласкаво усмихнатите устни и заоблената, мека брадичка.

За момент Хоукс забрави, че бе прекарал една безсънна нощ, опитвайки се да разобличи невярната си любовница, забрави за измяната на приятеля, забрави и за натовареното движение около себе си. Не виждаше къде стъпва конят му, не забелязваше нищо друго, освен изящното видение пред себе си. Тъкмо си мечтаеше тя да отметне глава назад, за да види повече от лицето й, когато Брутъс се изправи на задните си крака.

Конят бе впечатлен не толкова от ослепителната, очертана от слънцето изящна фигура на Сара, колкото от бастуна й от слонова кост. Преживял битката на Уелзли^[6] при Талвера, Брутъс погрешно възприе бастуна като далеч по-смъртоносно оръжие. Отметнал глава, той със сърдито цвилене се изправи на задните си крака, за да избегне опасността в лицето на бастуна, който Сара размахваше напред-назад пред себе си, точно като извадена сабя.

— Не, Брутъс!

Хоукс мигновено отклони вниманието си от Сара, а Брутъс силно дръпна юздата и скочи в една двуколка.

— Проклятие! — изръмжа Хоукс.

Двуколката, загубила баланса си, се обърна с остро скърцане и изсипа товара си на пътя. Кочияшът изруга изразително и обхванат от облак пара, се зае да успокоява конете си.

Подбелил очи, Брутъс отстъпи назад от лавината от слама, изсипала се в краката му. Рязкото му движение би хвърлило не един добър ездач на земята, но Хоукс успя да се задържи на гърба му, като крещеше с все сила:

— Не, Брутъс! Не! Успокой се, дявол такъв!

Брутъс обаче не желаеше да се успокои. Вместо това отново се изправи на задните си крака точно под носовете на два коня, впрегнати в товарна каруца, после изпръхтя нещастно и внезапно се обърна назад, вбесен от опасната близост на другите животни. Захапа юздата с все сила и се юрна напред.

— Пазете се! — изкрещя Хоукс, навел се над гривата на Брутъс в отчаян опит да хване юздата. Конят стъпи на тротоара и хукна напред.

Слънцето все още сияеше като корона около главата на Венера, която стоеше като статуя, точно на пътя на Брутъс.

Хоукс дръпна юздите и изрева с пълно гърло.

— По дяволите, жено! Пази се от пътя! Сляпа ли си!

Сара бе сигурна, че сърдитият вик бе адресиран към нея, но не се помръдна, защото знаеше, че една крачка само можеше да я отведе под копитата на коня, а точно в този момент не биваше да греши. Притиснала ръце към тялото си, тя се опита да се превърне във възможно най-малка мишена и смело остана на мястото си, наострила уши и здраво стъпила на краката си. Разчиташе, че острият й слух ще й подскаже в коя посока да отскочи в последния момент. Краткият миг на очакване й се стори безкраен. Чаткането на подкованите копита се приближаваше, но тя стоеше на мястото си, подобно на тореадор, застинал в очакване на бика. В последния момент Сара отскочи настрани и огромната маса на човека и животното, придружени от проскърцването на кожените юзди и шумоленето на развятото палто, прелетяха край нея, а вятърът разлюля полата й и разпиля къдриците по лицето й.

Сетивата й бяха атакувани от безброй усещания, неуловими като въздуха около нея. Тя долови миризмата на коня, острия дъх на страха, лъхна я мирис на пот, кожа и още нещо — едва доловим аромат на мъжки парфюм, който й напомни за уханието, което се носи в гората след дъжд. Освен това във въздуха се носеше някакво неуловимо, странно напрежение, подобно на онова, което се усеща в атмосферата при гръмотевична буря. Сякаш нещо по-голямо от самия живот, нещо първично, стихийно, могъщо, току-що бе прелетяло край нея.

— Проклятие, жено! Можех да те убия!

Ругатнята, изречена през рамо, я смути не по-малко от урагана, връхлетял я, докато той препускаше край нея. Сара изобщо не бе свикнала да й крещят. Никой до този момент не се бе отнасял грубо с нея. Имаше нещо оскърбително в този изблик на гняв насочен към нея. Неконтролируемите лудории на един кон и собствената й неволна грешка със сигурност не можеха да оправдаят непристойния му език.

— Мили боже! Сара, добре ли си? — Доктор Тървей веднага застана до нея. — Можеше да бъдеш убита!

— Проклет глупак! Един мъж не трябва да бъде допускан до улицата, щом не може да контролира коня си — настоя тя, силно зачервена от преживяното. И през ум не й минаваше, че нейният бастун е в голяма степен отговорен за поведението на разбеснелия се кон.

— Този мъж притежава много силен кон — отбеляза лекарят.

— И не знае мярка на устата си — сухо добави Сара.

В далечината все още се чуваше тропотът на копитата и гласът на ездача:

— Пазете се от пътя!

Доктор Тървей я преведе около купчината слама, изсипана на пътя.

— Хайде, трябва да отидем у лейди Кесълфорд — напомни й той. — И нито обърнатите двуколки, нито избягалите коне ще ни попречат да получим гаранции за Алмак.