Елизабет Феърчайлд
Мълчаливият ухажор (16)

Глава шестнадесета

Някой почука на вратата на библиотеката в Брантли. Раздразнен, Хоукс вдигна глава от документите, които четеше. Не обичаше да го безпокоят, когато се занимава с бизнес, а в този момент той проучваше състоянието на Брантли хол, ръководено през последните четири месеца от надзирателя, Том Криър. Това бе работа, която отнемаше нормално няколко дни, но този път Хоукс искаше да я свърши за един следобед и затова се гневеше срещу всяко прекъсване на заниманията му. Беше твърдо решен още на следващата сутрин да се върне при Сара Линдъл.

— Влез! — гласът му издаваше яда и раздразнението му.

Джаспър Нибз се оказа човекът, осмелил се да го безпокои.

— Имаме посетител, сър — рече икономът. Лицето му беше безизразно, тонът — учтив.

Хоукс се намръщи.

— Казах ти съвсем ясно и категорично, че не приемам посетители, Нибз.

— Точно така, сър. Дамата обаче настоява да ви види, милорд. Просто не мога да я отпратя.

— Дама! — Хоукс остави молива си.

Жената седеше с гръб към вратата на всекидневната, а лицето й бе скрито в гънките на тъмната й пелерина с голяма качулка. В един безумно кратък миг Хоукс се осмели да си помисли, че това може би е Сара, която не е могла да понесе сама разочарованието от измамата на годеника й.

— Мадам?

Жената, която се обърна да го погледне, бе Силвия дьо Вал. Лицето й бе замръзнало в маска на високомерие и надменност. Жената, която навремето се бе присмяла на любовта му, все още бе изключително красива. Изражението на лицето й бе решително, но този път в очите й не се четеше нито презрение, нито враждебност. През изминалите повече от пет години двамата се срещаха едва за втори път и докато я гледаше, Хоукс имаше усещането, че пред него стои напълно непозната жена. Мъдрите, поумнели, изпълнени с нетърпение очи, които го гледаха, без да мигат, и красивата, но горчиво стисната уста, бяха напълно различни от очите и устните на онова безгрижно момиче, което бе запленило сърцето му.

Неведнъж си бе представял този ден — деня, в който ще застанат един срещу друг, избавили се от присъствието на барона. И ето че този ден бе дошъл, но чувствата му бяха съвършено различни от онова, което бе очаквал.

— Ти си се променил — рече тя. — Очаквах, че ще ме накараш поне да почакам известно време, за да си платя за ненавременното посещение.

— Това би било твърде зверско отношение — саркастично заяви той. — В момента единственият човек, който трябва да ме чака, е управителят на имението ми.

— Не е необходимо — сковано рече тя. — Трябва само да ми покажеш вратата и ще го избавиш от досадното чакане. — Тя се надигна с достойнство, с намерението да мине край него и да си излезе.

— Изминала си голямо разстояние и заслужаваш поне да бъдеш изслушана, Силви. — Умалителното й име, което бе използвал, я спря, но устните й останаха здраво стиснати. Сякаш изведнъж бе осъзнала колко са се отдалечили един от друг и като че ли вече не изпитваше желание да разговаря с него. — Длъжен съм да те изслушам — настоя той.

Тя неохотно се отпусна на един стол. Приличаше на жена, която няма особено богат избор.

Измъчван от любопитство относно причината, подтикнала я да измине целия път до Брантли, за да говори с него, той приближи до вратата, извика Нибз и го помоли да освободи Том Криър и след това да им донесе чай. После избра един стол с висока облегалка, настани се срещу нея и обяви с натежал от сарказъм глас.

— Изцяло съм на ваше разположение, баронесо.

Без да бърза, Силвия дьо Вал свали качулката си.

— Дойдох да те помоля за една услуга — изрече тя, вдигнала високо брадичка.

Хоукс, който винаги бе смятал, че Силвия е прекалено горда, за да го помоли за каквото и да е, бързо спусна клепачи, за да прикрие искрената си изненада. После се изправи, приближи се до прозореца и замълча за момент.

— Не разбирам защо от всичките си познати си избрала тъкмо мен.

Устните на Силвия пребледняха.

— Добре съзнавам, че между нас не съществуват никакви топли чувства, Хоукс, но бих предпочела да разчитам на твоята безпристрастност и справедливост, стига, разбира се, да можеш да се пребориш с гордостта си.

Той се върна на стола си и я погледна с очакване.

— Touche^[1].

Тя въздъхна.

— Изправена съм пред сериозен проблем. За да се справя с него, ми е необходим човек с добри познания за коне и бизнес, който да се отличава още с дискретност и честност. От всичките ми познати — и приятели, и врагове — ти си човекът, който, според мен, в най-голяма степен съчетава тези качества.

— Ласкаеш ме, Силви. Защо аз, а не братовчед ми? Бях останал с впечатлението, че чувствата ти към Стюарт са далеч по-искрени и топли — сухо заяви Хоукс.

Силвия прие думите му без възражения.

— Точно поради тази причина не мога да се обърна към Стюарт. — Думите й му се сториха твърде противоречиви и парадоксални.

Той се намръщи, опитвайки се да проумее за какво става дума.

— И каква е услугата, която искаш от мен?

Една самотна сълза се търкулна по бузата на вдовицата. Без да й обръща внимание, тя заяви:

— Възнамерявам да продам конюшните на барона и бих желала ти да се заемеш с подробностите.

Хоукс бе заинтригуван, но се подразни от сълзите. Конюшните на барона бяха огромни. Беше напълно логично да се предположи, че Силвия не би желала повече да се грижи за състезателните и расовите коне. Не разбираше кое в плана на вдовицата да се отърве от бремето на толкова много чистокръвни коне, които само ядат, а не носят нищо в замяна, би могло да предизвика сълзите й. Това, което все още не разбираше, бе защо продажбата на споменатите животни трябва да изисква дискретност и честност, каквито адвокатът на барона не би могъл да притежава.

Баронесата продължи с делови, лишен от емоции глас.

— Възнамерявам да продам конете и каретите постепенно, за да увелича възможностите да получа максимална печалба.

— Каретите? Ти възнамеряваш да продадеш и тях?

— Възнамерявам да задържа само един екипаж с дорести коне, кобилата си за езда и двуконния си кабриолет — твърдо заяви тя.

— Разбирам — изрече бавно Хоукс, но нещо в тона му подсказваше, че не е съвсем така. Не разбираше. Тя разпродаваше всичко. Това бе не само необичайна, но и крайно отчаяна постъпка.

— Имам дългове, които трябва да платя — неубедително изрече тя, сякаш само за да му даде някакво обяснение, пък било то и напълно неприемливо.

Хоукс се намръщи и я изгледа напрегнато.

— Дългове, неизплатени след прехвърлянето на имението?

Силвия отказваше да срещне въпросителния му поглед. Тя се загледа през прозореца, като подръпваше края на ръкава си.

— Лични дългове. От много деликатно естество — най-накрая рече тя с тих, почти неразбираем глас. — Братът на барона не трябва никога да научи за произхода на тези дългове.

На Хоукс му хрумна, че женитбата на Силвия Хъптън с барон Ото дьо Вал изобщо не бе толкова бляскава и щастлива, колкото изглеждаше на повърхността. Обикновените дългове не изискваха такива потайни и поверителни уговорки. Само дългове с най-низко и нечестно естество биха подтикнали Силвия към подобен заговор. Тя изглеждаше готова да пожертва финансовата си стабилност, за да уреди този дълг. А с решението си да се обърне за помощ към него, бе пожертвала и гордостта си.

Хоукс се намръщи още повече, осъзнал за пореден път, че пред него сякаш стои напълно непозната жена.

— Силвия, винаги съм се чудел защо не пожела да опровергаеш слуховете, че съм се възползвал от теб, които започнаха да се разпространяват само ден преди сватбата ти…

Вдовицата се размърда с явно неудобство, усетила върху лицето си настойчивия му поглед.

— Аз… аз ужасно съжалявам за това, Хоукс, но виждаш ли… по онова време тези клюки напълно съответстваха на намеренията ми. Не мога да ти кажа защо, но мога да те уверя, че не съм имала за цел да съсипвам доброто ти име. — В гласа й се долавяше поражение. — Може би сгреших като дойдох тук.

— Може да си сгрешила, а може и да не си. — Острият му, напрегнат поглед сякаш я прониза. — Кажи ми само едно нещо, Силвия. Беше ли щастлива с барона?

Тя потръпна сякаш бе изпитала физическа болка от думите му, а после заговори с такава ярост, че гласът й се разтрепери.

— Нито за миг, Хоукс. Изобщо не предполагах колко коварен и вероломен може да бъде той. Не зная дали ще ми повярваш, ако ти кажа, че зад бляскавата изтънченост на барона се криеше истинско чудовище. Съпругът ми беше човек, който съсипваше живота на всеки, до когото се доближеше. Аз обаче не му позволих да опропасти моя, докато беше жив. А сега, когато е мъртъв, нямам никакво намерение да позволя делата му да продължат да ме измъчват.

Хоукс се поклони учтиво.

— Не мога да възразя срещу подобни чувства. Ако е по силите ми да ти помогна, Силви, ще го направя.

След по-малко от четвърт час Хоукс помогна на Силвия да се качи в каретата си, като продължаваше да се чуди на факта, че не изпитва към нея чувствата, които бе очаквал да лумнат отново след подновяване на приятелството им. Дори и в този момент, когато държеше ръката й в своята, той осъзна, че изпитва единствено желанието да помогне на човек, който навремето му е бил много скъп. За миг остана озадачен и изненадан от прозрението, че не изпитва никакво чувство на загуба. В този момент Хоукс случайно погледна нагоре по пътя. Яхнал един запенен и изпотен от препускането дорест кон, към него се носеше познатият му вече лорд Едуард Линдъл.

В този миг, обхванат от ужас, че нещо страшно може да се е случило със Сара по време на отсъствието му, Хоукс осъзна, че желанията му са изключително ясни и определени, изцяло насочени към един-единствен човек, и в тях няма място за Силвия. В мислите и сърцето му имаше само една жена — скъпата, сляпата, красивата Сара.

Тъй като алеята бе прекалено тясна и на нея не можеха да се разминат каретата на баронесата и ездачът, Хоукс мълчаливо изчака пристигането на втория му неочакван гост.

— Милорд? — извика той, когато старият човек се приближи достатъчно близо, за да го чуе. — Нещо не е наред ли?

— Да. — Думата отекна в пространството между тях. Хоукс усети, че го залива леденостудена вълна на страх, изпоти се така, както и в оня ден, в който баща му бе починал от апоплектичен удар. Почувства остра болка в гърдите.

— Сара? — извика той.

— Сара е добре.

Баронесата, която местеше поглед от единия към другия, сякаш наблюдаваше игра на топка, не каза нищо, но интересът, появил се в очите й, бе повече от красноречив.

Осъзнал твърде късно, че загрижеността, която проявяваше, разкрива твърде много от чувствата му, Хоукс побърза да поздрави бащата на Сара и да запознае гостите си.

Колкото и да бе странно, те никога не се бяха срещали преди. В продължение на един дълъг миг се гледаха с тъжно, изпълнено с разбиране любопитство. Ситуацията изведнъж се оказа прекалено сложна и объркана. Как можеше, без да се смути, да представи жената, за която бе искал да се ожени навремето, на мъжа, чиято съпруга е била опозорена от покойния съпруг на същата тази жена?

Баронесата реши проблема, като се показа от прозореца на каретата и се усмихна едва-едва.

— Линдъл, нали? Моят съпруг е наранил много хора, сър, но мисля, че нито един не е бил по-оскърбен от вас. Аз не мога да поправя злините, причинени от барона, и се надявам, че няма да ме държите отговорна за тях.

Гласът на лорд Линдъл беше тъжен и напрегнат. Изглеждаше нервен и, широко отворил очи, приличаше на човек, който току-що бе извършил непростим гаф.

— Не тая никакви лоши чувства към вас, мадам, но дойдох неканен и очевидно съм избрал най-неподходящия момент. Нямах представа, че имате гости, милорд. Може би ще е по-удобно, ако се отбия някой друг път.

Той сковано се поклони на баронесата и щеше да обърне назад изпотения си кон, ако Хоукс, който остана с неприятното впечатление, че бащата на Сара вярва, че се бе сблъскал не само със собственото си нещастно минало, но бе прекъснал и една романтична среща, не го бе спрял.

— Не вършете глупости, сър. За всички е ясно, че всеки момент ще паднете от гърба на това нещастно, преуморено животно, което яздите.

Баронесата наблюдаваше двамата мъже, а погледът й подсказваше, че тя чудесно разбира разговора им, долавя нюансите на казаното, досеща се за неизреченото.

— Аз тъкмо си тръгвах, сър. — Тя побърза да се присъедини към Хоукс в усилията му да убеди лорд Линдъл. — Хоукс и аз разговаряхме за коне. Имам намерение да продам някои от конюшните си, а той бе изключително любезен да се съгласи да свърши тази работа вместо мен. — Тя огледа уморения кон на Линдъл с явно неодобрение. — Може би ще проявите интерес, сър? Ако е така, обадете се на Кесълфорд. Той ще гарантира за достойнствата на животните ми. Нали, Хоукс?

Хоукс кимна, а Силвия се прибра в каретата си и рече на раздяла:

— Запознах се с дъщеря ви, сър. На едно градинско увеселение. Тя е прекрасна. Скромна, сдържана млада дама с безупречни маниери.

Лорд Линдъл кимна.

— По нищо не прилича на майка си. — Гласът му беше тих, лишен от всякаква злоба.

Силвия сви рамене.

— Не мога да преценя. Никога не съм имала удоволствието да познавам лейди Линдъл. — Кимна на Хоукс, което означаваше, че той може да даде знак на кочияша да тръгва.

Двамата мъже изпратиха с поглед каретата, която бавно излезе през портата. Лорд Линдъл се сепна от изненада, когато Хоукс заговори отново.

— Имате ли желание да купите някой от конете й, сър? Никога не съм виждал по-тъжна гледка от този изморен кон. Слезте долу — подкани го той. — Ще се погрижим това бедно животно да бъде нахранено и почистено, докато вие ми погостувате за чаша портвайн.

— Не съм дошъл, за да пия портвайн, милорд — непреклонно изрече лорд Линдъл. — Дойдох да ви информирам, че Джефри Гарви отказва да отиде в Лондон.

Хоукс рязко вдигна глава.

— Отказва?

Бащата на Сара кимна с мрачно изражение.

— Казва, че ще се почувства много унизен. Срещата с нея го смущава и плаши. — Той се намръщи и още веднъж погледна към отдалечаващата се карета. — Глупости! Той изобщо не може да си представи до каква степен може да бъде унизен и съсипан някой мъж.

Хоукс присви очи, а когато заговори, гласът му прозвуча твърде сериозно.

— Ще се погрижим за това, милорд.