Елизабет Феърчайлд
Мълчаливият ухажор (15)

Глава петнадесета

Когато се отби в дома на семейство Тървей, за да вземе писмата на Сара до баща й и семейство Гарви, Хоукс си помисли, че дори и в подобна мъчителна и дълбоко лична ситуация госпожица Линдъл не можеше дори да разчита на правото сама да изрази мислите, които не й дават мира. Поверените му две писма бяха написани с елегантния, калиграфски почерк на Лидия Тървей. Хоукс осъзна, че би бил много щастлив, ако можеше той да ги напише, вместо Сара. Прибра писмата в джоба, най-близо до сърцето си, като черпеше утеха от факта, че тя доверчиво ги бе предала в ръцете му, уверена, че той ще ги достави до получателите им. Искаше му се да можеше да приюти и нея, да я отнесе надалеч от цялата тая бъркотия, забъркана от Гарви.

— Ще останете ли на закуска с нас? Вашият братовчед също ще дойде.

Беше му трудно да откаже на настоятелността, която се долавяше в гласа на Сара. Замълча за момент, опитвайки се да отгатне чувствата, които тя изпитва към братовчед му, а после тихичко отклони поканата.

— Боя се, че не мога. Нейт ме чака, а и искам час по-скоро да тръгнем на път.

Той се наведе над ръката й и си позволи да докосне пръстите й с устни — целувка, много по-кратка и повърхностна от онази, за която мечтаеше. Върху съвършените й устни затрептя несигурна усмивка. Хоукс си помисли, че никога преди Сара не бе изглеждала толкова красива. Окуражително стисна ръката й, а после, поддал се на внезапен импулс, леко целуна бледото й чело.

— Колкото по-рано тръгна, толкова по-бързо ще се върна при вас, мила моя.

Тя цялата се изчерви, ръката й отскочи към челото й и докосна за миг мястото, до което той бе притиснал устни. После заговори с престорена веселост:

— Точно така, сър. Не трябва да се бавите. Насрочили сме празненството за следващата неделя и аз ще бъда дълбоко разочарована, ако не присъствате.

Хоукс бързо слизаше по стълбите пред къщата на доктор Тървей, измъчван от чувството, че върви в грешна посока. Искаше му се да можеше някак си да се раздвои — едната му половина да остане при Сара, а другата да се заеме с работата по предотвратяване на скандала. Най-основателната причина за нежеланието му да напусне града стоеше пред него и с вдигнат монокъл се взираше в герба на очакващата го карета.

— Нещо нередно ли виждаш, братовчеде? — попита Хоукс.

Стюарт го погледна с изненада, а синьото му око изглеждаше много голямо и много кръгло зад монокъла.

— Само във факта, че те виждам тук, Хоукс. Напоследък си създаваш твърде неприятния навик да се появяваш там, където си най-малко очакван. Разбрах, че вчера си ходил не къде да е, а на някакво градинско увеселение, и то след като Нейт предишната вечер ми бе казал, че отново заминаваш в провинцията. За Брантли, както ме уведоми той. За една седмица.

— Човек не бива да се доверява безрезервно на клюките, Стю.

— Което ми напомня да те попитам дали наистина си подновил приятелството си със Силвия дьо Вал? Никога не съм бил така шокиран, както когато чух това при Уайт. Очите ми сигурно още са разширени от изненада.

— При Уайт ли, братовчеде? Мислех, че предпочиташ залозите при Бруук.

— Така е. — Стюарт се усмихна широко. — Но снощи случайно имах късмет и в двата клуба. Изключителен късмет! Трябва да ти разкажа, когато имаш малко повече време.

Точно в този момент Хоукс изобщо не бе в настроение да слуша клюки по средата на улицата. Устните му горяха и сякаш го подтикваха да се върне и да целуне момичето както трябва, а не по челото, като някакъв чичо. Писмата на Сара обаче сякаш прогаряха дупка в джоба му, сгряваха сърцето му и му напомняха за обещанията, които й бе дал, и които трябваше да спази.

— С удоволствие бих си побъбрил с теб, Стю, но напускам града още в тази минута. Ще придружа Нейт до Оксфорд.

— Махаш кутрето от пътя ми, а? Чудесно! — изграчи Стюарт. — Късметът наистина се обърна в моя полза. Дяволски късмет, уверявам те. — Лека гримаса забули въодушевеното му лице. — Има само едно нещо, което ме безпокои… Натаниел ме информира, че госпожица Линдъл била обещана на някакъв стар приятел от детинство.

— Нейт е ужасно заблуден. — Хоукс се качи в каретата.

— Заблуден? Сигурен ли си?

— Абсолютно!

— По дяволите! Трябваше и сам да се сетя, че не трябва да се хващам за една толкова неубедителна история.

Хоукс не можа да устои на изкушението да подразни Стюарт.

— Ще се върна навреме за празненството — извика той с безгрижен глас.

— Празненство? Какво празненство, Хоукс?

Прословутите вежди на Хоукс отскочиха нагоре.

— На госпожица Линдъл, Стю. Ти не може да не си поканен.

Стюарт зяпна от изненада, а Хоукс се усмихна и даде знак на кочияша.

— Ела и ми разкажи за изключителния си късмет — каретата веднага потегли — след като се върна.

 

 

Хоукс остави Нейт в училището му и на следващата сутрин каретата с тропот премина през портала на Линдъл хол. Разстоянието, което го разделяше от Сара, му се струваше огромно и мъчителният страх, който изпитваше при мисълта, че може да й се случи нещо лошо в негово отсъствие, помрачи радостта и удоволствието от бързия ход на конете му.

Един лакей взе картичката му и с влудяващо безразличие я занесе на господаря си. Най-накрая все пак се върна, помогна му да съблече редингота си, взе ръкавиците и бастуна му и го покани в кабинета.

Кабинетът, както разбра Хоукс още с влизането си, се оказа библиотека. Стените бяха покрити с рафтове с книги. Имаше още два портрета и две големи остъклени врати, които откриваха прекрасен изглед към градината. От първия портрет гледаше умопомрачителна млада жена в официално облекло. Хоукс реши, че това сигурно е майката на Сара. Приликата между двете беше поразителна. Ако можеше да се вярва на слуховете, красивата лейди Линдъл е била шокиращо разпуснато създание, склонно към флиртове, и бе известна с огромните суми пари, които е губила само с едно хвърляне на зара.

Вторият, далеч по-малък портрет, привлече вниманието му. Беше на Сара, като малко момиченце. Художникът бе запечатал върху платното сериозната Сара, която държеше топка в ръката си и я подаваше на едно черно-бяло кученце, което лежеше в краката й. Била е много красиво дете, с къдрава коса, която се спускаше по гърба й. Той жадно се загледа в съвършено нарисуваните зелени очи, които не му даваха покой. Това бяха виждащи очи, пресъздадени с такава убедителност, че сякаш го следваха, докато се разхождаше из стаята, а стаената в тях самота късаше сърцето му.

Сара бе станала още по-красива с възрастта. По лицето на сляпата млада жена вече се четяха кротка увереност и целенасоченост, които не се забелязваха в изражението на малкото момиченце на портрета.

Един блед и оплешивяваш джентълмен седеше зад бюрото си, вдигнал очила над челото си и обърнал гръб на двата портрета и на красивата гледка, която се откриваше през прозореца.

— Вие ме изненадвате, милорд. — Той присви очи и се вгледа в картичката, която държеше в ръка. После отново вдигна очи към Хоукс. Приличаше на къртица, току-що изпълзяла на дневна светлина.

— И защо, лорд Линдъл? — Хоукс въпросително вдигна вежди.

— Смятах, че сте доста по-възрастен.

Хоукс, който изобщо не бе изненадан от това посрещане, само леко се поклони.

— Съжалявам, че съм ви разочаровал, сър, но това ще се промени с времето. Може би трябва да дойда отново след няколко години…

Неохотна усмивка леко повдигна ъгълчетата на устата на лорд Линдъл. Той се сети за очилата, които стояха забравени върху челото му, и не се поколеба да ги използва по предназначение.

— Годините ви са малко, но вие наваксвате липсата на зрелост с дързостта си.

Хоукс леко наклони глава.

— Не мисля, че се познаваме, милорд, или поне не се познаваме достатъчно добре, за да можете да твърдите, че нещо не ми достига, пък било то и толкова незначително като възрастта.

Лорд Линдъл махна с ръка към портрета, който надничаше над рамото му.

— Напротив. Познаваме се. В известен смисъл. Писмата на дъщеря ми са пълни с подробности за семейство Кесълфорд.

Хоукс понечи да каже нещо, но после се отказа, бръкна в джоба си и извади писмата от Сара.

— Което ми напомня за проблема, който ме води при вас. Тъй като разбра, че смятам да посетя имението си, което е в съседство с Линдъл хол, вашата дъщеря реши да се възползва от пътуването ми и ви изпраща още едно послание.

Бащата на Сара взе писмото.

— Съседно имение, казвате? По мое мнение става дума за Брантли Менър, а то е на не по-малко от тридесет мили оттук. Изминал сте цялото разстояние, само за да ми донесете това?

Хоукс отново погледна портрета на Сара.

— Аз много обичам… майка си, сър. Вашата дъщеря се оказа единственият човек, който успя да я извади от твърде дългия й траур. А и разстоянието не е чак толкова голямо.

— Разбирам. — Лорд Линдъл примижа, погледна писмото от Сара, а после отново се вгледа в Хоукс. — Знаете ли, че когато научих за приятелството ви с дъщеря ми, бях почти решил да й забраня да общува с вас?

Хоукс видимо се стегна и заговори с леденостудена учтивост:

— И защо, сър?

— Според клюките вие сте по-известен под името Звяра.

— Клюките, сър, обикновено повтарят само част от дадена история и то с ужасяващи неточности.

Лорд Линдъл изглежда осъзна, че с думите си бе пристъпил всички допустими норми на приличие, за което си получаваше заслуженото.

— Млади момко, никога не съм се славил с особен такт и добри обноски. — Говореше грубо. В тона му нямаше нито разкаяние, нито извинение.

— Напълно разбираемо. — Погледът на Хоукс отскочи към портрета на майката на Сара. — Клюките по ваш адрес също не са особено ласкави и приятни.

Старият лорд погледна госта си с нараснало уважение и одобрение.

— Прав сте — съгласи се той. — Далеч не са приятни.

Хоукс го гледаше спокойно и си позволи съвсем леко да посмекчи сарказма, натежал в гласа му.

— Напоследък всички говорят с недомлъвки и заобикалки, сър. Аз предпочитам да говоря направо. Има ли някоя специална клюка, свързана с името ми, по която бихте желали някакви обяснения, защото аз възнамерявам да продължа да се виждам с дъщеря ви.

Лорд Линдъл се разсмя на глас, сякаш Хоукс току-що с успех бе издържал сериозен изпит, преборил се бе със словесния залп, с който го бяха посрещнали.

— Сара твърди, че винаги бързо постигате целта си.

Хоукс отново погледна портрета над бюрото. Какво ли още бе разказала за него Сара, зачуди се той.

Лорд Линдъл показа последното й писмо.

— А и неведнъж ми е писала за изключителната ви щедрост и доброта.

— Бъркате ме с майка ми, сър, и с братовчед ми Стюарт.

Тонът на Едуард Линдъл не търпеше възражения.

— Не ви бъркам, сър. Дъщеря ми смята вашето приятелство и благоразположение за изключителна чест. Писа ми за усилията ви да й доставите удоволствието да поязди, за добротата и загрижеността ви към нея по време на първия й бал, за радостта си от специално организираната за нея разходка из катедралата Свети Павел.

Хоукс просто не знаеше какво да каже. Погледна към портрета й, а после рязко кимна.

— О, не знаех…

Лорд Линдъл също кимна в отговор.

— Много съм ви задължен, сър. Много се тревожех, че посещението на Сара в Лондон може да се окаже грешка. Заради недъга й, нали разбирате? Тя наистина ли е щастлива там?

— Вашата дъщеря притежава необикновения дар да носи радост на околните и да мисли по-малко за собствените си радости — уклончиво отвърна Хоукс. Искаше му се баща й да насочи вниманието си към последното й писмо, което даваше най-пълен отговор на въпроса му.

В този момент разговорът им бе прекъснат от неочакваната поява на един останал без дъх, набит стар джентълмен, облечен в ловни дрехи и стиснал пушка в ръка. След него вървеше голям фоксер — изящно сиво животно — последвано от слисания иконом на лорд Линдъл.

— Сър Гарви настояваше, че трябва да ви види вед… — бързо започна да се оправдава икономът.

— О, махай се, Хекърс. Линди и сам вижда, че нахълтах тук, без да ти позволя да ме спреш. — Гръмогласният джентълмен, обут в ботуши и панталони от еленова кожа, явно се чувстваше като у дома си. Кучетата му — също. Те спокойно седнаха и започнаха да се чешат. Господарят им подаде на Хоукс голямата си, облечена в ръкавица ръка.

— Значи, вие сте синът на Хенри Кесълфорд. Аз съм Гарви. Гарт Гарви. Запознах се с баща ви преди няколко години. Познавах и брат ви. Страхотен ездач. Истински срам е, че свърши така. Хекърс ми каза, че сте тук. При други обстоятелства не бих прекъснал разговора ви. Зная, че е проява на много лош вкус, но нося новини, които трябва непременно да съобщя на Линди. Не искам той да ги научи от някой друг.

Хоукс имаше всички основания да смята, че новините на Гарви бяха свързани със сина му Джефри.

— Сигурен съм, че онова, което имате да съобщите, наистина не търпи отлагане. Затова ще се сбогувам…

— Глупости! Не можете да си тръгнете, милорд — възрази бащата на Сара. — Искам да поговоря още малко с вас, а и Хекърс тъкмо отива да ни донесе нещо освежително, нали, Хекърс?

Икономът затвори устата си, която до този момент бе стояла полуотворена от изумление, поклони се бързо и излезе от стаята.

— Ще ви оставя сам само за момент, милорд — настоя лорд Линдъл. После кимна решително, отвори вратите на градината и пропусна пред себе си кучетата и гръмогласния Гарви, който изглеждаше неестествено зачервен.

Само миг по-късно, течението, което се образува, когато Хекърс отвори вратата, за да внесе чая, разтвори широко притворената врата, която водеше към терасата. Омайният аромат на мента и лавандула нахлу в стаята, ветрецът разлисти някакви книжа по бюрото, но едно възклицание, долетяло от градината, споменаването на едно познато име, накара Хоукс рязко да се изправи от стола си.

— Оставете ги — нареди той и преди икономът да успее да се наведе, за да подреди разпилените върху бюрото книжа, той се озова на път за вратата, подтикван от силната ръка, стиснала го за лакътя.

— Държи се сякаш е господар и собственик на този дом — побърза да се оплаче пред слугите Хекърс, с наранена от грубото отношение гордост.

Хоукс затвори вратата зад обидения иконом. Бе дълбоко убеден, че разговорът в градината не бива да стига до дългите уши на словоохотливия език на прислугата. Той се приближи до вратата на терасата с твърдото намерение да я затвори веднага.

— Бедната, скъпа Сара! — Сър Гарви говореше с грубия глас на човек, който никога не бе хленчил и плакал. — Всичко се провали, Линди.

Хоукс веднага отхвърли първоначалните си благородни намерения, свързани със затварянето на вратата.

— Джефри е постъпил много грубо и нетактично. Поне да ни бе уведомил по-навреме. Най-добре е да повикам Сара от Лондон. — Гласът на лорд Линдъл издаваше изумлението и отчаянието му.

Сър Гарви изсумтя състрадателно.

— Непременно го направи, но най-напред трябва да се отървеш от Кесълфорд. Помисли си за скандала, който ще избухне, ако истината излезе наяве. Дявол да го вземе! А сега се върни за чая, Линди, защото графът със сигурност ще ни помисли за двама селяндури, напълно лишени от светски маниери.

— Присъедини се към нас — примоли се лорд Линдъл. — Не съм в състояние да се изправя отново пред този човек.

— За чай? С тези ботуши? — Гарви изсумтя. — По-добре е да откажа. Измисли някакво извинение. Ще намина по-късно, след като той си тръгне, за да решим какво ще правим.

Хоукс остави вратата леко открехната, пренесе подноса с чая, сам наля в две чаши от димящата кафеникава течност, седна на мястото си, подпря брадичка на ръката си и се загледа в портрета на Сара. Как бе възможно този Гарви да е толкова глупав и коравосърдечен, че да постави името и репутацията на Сара в опасност, да я дамгоса завинаги като отхвърлена годеница?

— Как пиете чая си, сър? — спокойно попита той, когато лорд Линдъл влезе през вратата. — Чист, или го предпочитате с нещо по-силно?

— Малко коняк ще ми дойде добре.

Докато подаваше чашата, в която щедро бе досипал коняк, на разстроения си домакин, в ръцете на когото порцеланът нервно потропваше, Хоукс се почувства длъжен да заяви с приятен, безгрижен маниер:

— Тя не го обича и вие знаете това.

— Какво? — Лорд Линдъл отново насочи цялото си внимание към госта си, осенен от внезапно прозрение.

— Джефри Гарви. Тя не го обича.

В последвалото възклицание на лорд Линдъл се долавяше приглушен ужас.

— Вие знаете?

Хоукс сви рамене сякаш не се бе случило нищо кой знае колко важно.

— Може би ще е по-добре, ако изчакам да прочетете писмото на дъщеря си.

Лорд Линдъл премигна, сякаш бе получил силен и неочакван удар, свали очилата от челото си и започна да чете. Когато свърши, цветът на лицето му бе започнал да се възвръща.

— Това празненство… — Изгледа го проницателно. — Ваша ли е идеята?

Хоукс кимна.

— Разбирам какво имате предвид.

— Чудесно. Значи ли това, че ще дойдете? Двамата заедно ще можем да потушим скандала още преди да е избухнал.

Лорд Линдъл кимна енергично.

— Нищо не би могло да ме спре!