Херман Хесе
Играта на стъклени перли (17) (Опит за животопис на Magister Ludi Йозеф Кнехт заедно с неговите съчинения
Издаден от Херман Хесе)

Индийски животопис

Един демонски княз, улучен в дива битка със стрела от извития като лунен сърп лък на Вишну, или на част от неговата същност, взела човешкия образ на Рама, се явил отново в кръговрата на превъплъщенията с човешки образ, казвал се Равана и живеел като войнствен владетел край великия Ганг. Той бил баща на Даса. Майката на Даса умряла рано, нейната приемница, една красива и честолюбива жена, родила на княза син и малкият Даса бил вече за нея пречка; вместо него, първородния, тя жадувала някога да види своя син Нала провъзгласен за владетел и затова искала да отчужди бащата от Даса и намислила да го премахне при първия сгоден случай. Но един от придворните брахмани на Равана — Васудева, вещ в жертвоприношенията, прозрял нейните намерения и мъдро съумял да ги осуети. Жал му било за момчето, а освен това му се струвало, че малкият принц е наследил от майка си заложбата на благочестие и чувството за справедливост. Той наблюдавал Даса, пазел го да не му се случи нищо, изчаквал възможност да го изтръгне от мащехата.

Равана притежавал стадо крави, обречени на Брахма, които почитали свято, от чието мляко и масло често принасяли жертва на боговете. За тях били запазени най-хубавите пасища в страната. Един ден дошъл краварят на обречените на Брахма крави, за да докара каца масло и да съобщи, че местността, където досега било стадото, била застрашена от голяма суша, така че те, краварите, единодушно решили да откарат стадото навътре в планината, където и в най-сушаво време изворите не пресъхвали и нямало да липсва свежа паша. Брахманът се доверил на този пастир, когото познавал отдавна, той бил приветлив и верен човек, и така на следващия ден малкият Даса, синът на Равана, изчезнал и вече не го намерили, а Васудева и краварят били единствените, които знаели тайната на неговото изчезване. Момчето Даса краварите повели към планината, там те стигнали след бавно движещата се чарда, то се сприятелило с тях на драго сърце, било приветливо, растяло като краварче, помагало им да пазят и гонят кравите, учело се да дои, играело с теленцата, лежало под дърветата, пиело вкусно мляко и босите му крака все били изцапани с кравешки тор. На него това дори му харесвало, то опознало пастирите, кравите и техния живот, опознало гората, нейните дървета и плодове, обикнало мангото, дивата смокиня и плода на дървото варинга, измъквало сладките лотосови корени от зелените горски езера, а в празнични дни носело на врата си венец от червените цветове на пламъка, научило се да се пази от животните в гората, да избягва тигъра, сприятелило се с мъдрата мангуста и с веселия таралеж, научило се да изтърпява в здрачната колиба дъждовното време, да играе с момчетата, да напява стихове, да плете кошници и рогозки.

Даса не забравил напълно нявгашната си родина и нявгашния си живот, но скоро за него те се превърнали в сън. И веднъж, когато чардата се изтеглила към друга местност, Даса отишъл в гората, защото му се приискало да потърси мед. Откакто я познавал, гората му домиляла чудно, а тази тук му изглеждала свръх това и необикновено красива, през листа и клони струите дневна светлина се виели като златни змии и звуците в нея — птичи гласове, шепот в корони на дървета, викове на маймуни — се кръстосвали и вплитали в чаровна, леко проблясваща плетеница, подобно на светлика в леса, и все тъй се приближавали, свързвали и разделяли отново уханията — дъх на цветя, дървета, листа, води, блато, дивеч, плодове, пръст и тиня, тръпчиви и сладки, парливи и нежни, събуждащи и приспиващи, ободряващи и потискащи. От време на време в невидима горска клисура прошумявали води, от време на време над бели съцветия прелитала зелена кадифена пеперуда, с черни и жълти петна, от време на време дълбоко в синкавосенчестата гора изпращявала вейка и тежко се удряли клон в клон или диво животно надавало вик в тъмнината, или креслива маймуна се карала на малките си. Даса забравил за меда и както се заслушал в няколко пъстри стрелкащи се мънички птички, видял между високите папрати, същински малък гъсталак сред голямата гора, видял губеща се следа, нещо като път, тясна мъничка пътека, и като запристъпвал безшумно и внимателно по нея, под едно многостволо дърво открил колибка, един вид островърха шатра, струпана и преплетена от папрати, а до нея на земята неподвижно с изправена стойка седял човек, ръцете му били отпуснати между кръстосаните крака, бил с бели коси над широко чело, със спокойни, сведени към земята очи, сякаш без поглед отворени, но обърнати навътре. Даса разбрал, че това е свят човек или йога. Той не бил първият, когото виждал, те били достопочтени и ползващи се с благоволението на боговете мъже и било хубаво да им оставиш дарове или да им покажеш уважението си. Но този тук, който седял пред своята тъй красива и добре закътана папратова колиба, с изправената си стойка, с кротко отпуснатите ръце, потънал в съзерцание, харесал на момчето много и му изглеждал по-странен и по-достопочтен от другите, които било виждало. Този човек, който седял, като че ли витае някъде с отвърнат поглед, но виждащ всичко, за когото няма неведомо, сякаш бил с ореол на святост, обгърнат от сфера на достойнство, от вълна и пламък на тлееща жар и йогистка сила, която момчето не се осмелявало ни да престъпи, ни да наруши с поздрав или зов. Достойнството и величието на неговата осанка, светлината, която излъчвало лицето му, съсредоточеността и желязната неизкушимост в неговите черти разпращали вълни и струи, в чиято среда той седял величаво, като луна, и натрупаната духовна сила, спокойно съсредоточената воля в облика му очертавали такъв вълшебен кръг около него, че се долавяло: този човек би могъл само с едно желание и с една мисъл, без дори да вдигне поглед, да убие някого и пак да го върне към живот.

По-неподвижен и от дърво, което все пак с листа и клони диша и потрепва, неподвижен като каменно божествено изваяние, йогата седял на мястото си и също така неподвижно от мига, в който го съзряло, стояло и момчето, сякаш вкоренено в земята, оковано във вериги, привлечено в омая от неговия образ. Стояло втренчено в човека и видяло как слънчеви петна падат върху неговите рамене, върху една от спокойно отпуснатите му ръце, видяло светлите петна бавно да се движат, да се появяват нови и още докато стояло и гледало удивено, почнало да разбира, че слънчевите отблясъци с нищо не засягат този човек, нито птичите песни и гласовете на маймуните от гората наоколо, нито кафявата дива пчела, която за известно време кацнала на лицето на вглъбения, подушила кожата му, пропълзяла по бузата му, после отново се вдигнала, прелетяла още веднъж, нито пък целият многолик живот на гората. Всичко това доловил Даса, всичко, каквото очите виждат, ушите чуват, всичко, което е красиво или грозно, мило или дотегливо, няма никаква връзка със светия човек, дъждове не биха го намокрили и ядосали, огън не би могъл да го обгори, за него целият свят наоколо станал само повърхност и без смисъл. И у Даса се стрелнало предусещането, че всъщност може би целият свят е само игра и повърхност, само дъх на вятър и кръгове на вълни над неведоми глъбини, нищо освен идея, мисъл, но като телесна тръпка и лек шемет загледаният принц-кравар бил пронизан сякаш от усещане за ужас и опасност и едновременно обзет от копнеж и жажда. Защото, така чувствал той, през повърхността на света, през повърхностния свят йогата се насочвал към основата на битието, към тайната на всички неща, той прокъсал вълшебната мрежа на чувствата, на играта на светлина, звуци, цветове, усещания, свлякъл ги от себе си, стоял здраво вкоренен в същественото и неизменното. Момчето, макар някога да било възпитавано от брахмани и озарено от лъч духовна светлина, проникнало в това не с разума си и не можело да го изкаже с думи, а го доловило, както в благословен час се долавя близостта на божественото, доловило го като тръпка на страхопочитание и удивление пред този човек, доловило го като любов към него и копнеж за живот, какъвто му се струвало, че води седящият, потънал в размисъл. И така по странен начин чрез стария мъж Даса си спомнил за своя произход, за царственото, сърцето му било развълнувано, той стоял на края на папратовия гъсталак, не обръщал внимание на полета на птиците, на дърветата, които с кротко шумолене си приказвали, оставил гората да си бъде гора и далечното стадо — стадо, поддал се на вълшебството и гледал съсредоточения отшелник, пленен от необяснимия и неприкосновен покой на неговата фигура, от светлото спокойствие на лицето, от силата и съсредоточеността на стойката му, от неговата съвършена отдаденост на едно дело.

След това Даса не можел да каже дали два и три часа или цели дни е прекарал при тази колиба. Когато се избавил от вълшебството и безшумно се промъкнал назад по пътечката между папратите, търсейки път да излезе от гората, и накрая стигнал отново на откритата поляна при кравите, като безпаметен, не знаел какво прави — душата му още била омагьосана и той сякаш се събудил едва когато един от краварите го извикал. Посрещнал го с укорни викове заради дългото му изчезване, но когато Даса го погледнал с широко отворени и учудени очи, сякаш не разбирал думите, краварят веднага млъкнал, тъй като погледът на момчето бил необикновен, странен, удивително и тържествено — държането му. След известно време все пак го попитал:

— Къде беше, мили? Някакъв бог ли ти се яви, или демон срещна?

— Бях в гората — казал Даса. — Нещо ме теглеше натам. Исках да потърся мед, но после забравих, защото намерих един мъж, отшелник, който седеше, потънал в размисъл или молитва, а като видях и как свети лицето му, трябваше да застана и дълго да го гледам. Искам привечер да ида там и да му занеса дарове, той е свят човек.

— Направи го — казал краварят. — Занеси му мляко и сладко масло. Те, светците, трябва да се почитат и даряват.

— Но как да го заговоря?

— Не е потребно да го заговаряш, Даса. Само му се поклони и остави занесеното пред него. Повече нищо не е потребно.

Така и направил той. Минало доста време, докато намери мястото. Площадката пред колибата била празна, а да влезе в колибата, не се осмелявал. Така оставил даровете си пред входа на колибата, на земята, и се отдалечил.

И докато краварите станували със стадото си близо до това място, всяка вечер той носел там дарове, а също и през деня се отбивал, заварвал достопочтения потънал в съзерцание и тогава не можел да надвие изкушението — чакал като изпълнен с блаженство зрител да го озари лъч от силата и щастието на светеца. А и после, когато напуснали тази местност и Даса помагал стадото да се придвижи към нови пасища, той дълго време не можел да забрави преживяното в гората и както се случва с момчетата, понякога, когато оставал сам, се отдавал на мечтата да види себе си като отшелник и да овладее йогата.

С времето споменът и мечтата започнали да избледняват, толкова повече, че Даса бързо израснал като силен младеж и се отдавал с радостно усърдие на игрите и борбите с връстниците си. Но в душата му все пак се запазил отблясък и едно леко предчувствие, като че ли загубеното положение на принц и княз някога можело да бъде заменено от достойнството и мощта на йогизма.

Веднъж, тъй като били в близост с града, един от краварите донесъл новината, че там предстоял много голям празник. Старият княз Равана, напуснат от нявгашните си сили, изнемощял, определил деня, в който синът му Нала щял да стане негов наследник и да бъде обявен за княз. Даса пожелал да посети този празник, за да види града, за който от детството в душата му останала незаличена лека следа от спомени, да послуша музика, и той веднъж да види тържественото шествие и състезанията на благородните, оня непознат свят на градските хора и на великите, толкова често описван в сказания и приказки и за който — това също било сказание или приказка, или нещо още по-малко — знаел, че някога, в едно правреме, бил неговият собствен свят. На пастирите била дадена заповед за жертвоприношенията в празничния ден да занесат в двореца товар масло и Даса, за своя радост, се числял към тримата, определени от главния кравар да изпълнят поръката.

В навечерието на празника те отишли в двореца, за да предадат маслото, и брахманът Васудева ги приел, защото той ръководел жертвоприношенията, но не познал младежа. После с голямо желание тримата кравари взели участие в празника, много рано сутринта под ръководството на брахмана започнало принасянето на жертвите, хвърляли златисто блестящото масло в огъня и към небето лумвали високи пламъци, нагоре към безкрая мъждеел тежък маслен дим, благовонен за три пъти по десет божества. Тримата гледали празничното шествие на слоновете с позлатени сенници над главите на ездачите, гледали украсената с цветя княжеска колесница и младия раджа Нала и слушали мощното ехтене на тимпаните. Всичко било великолепно, блестящо и малко смешно или поне така изглеждало на младия Даса; той бил оглушен и очарован, зашеметен от шума, от колите и украсените коне и от цялото великолепие, и от това перчещо се разточителство, бил много очарован и от танцьорките, които танцували пред княжеската кола, тънки и гъвкави като стъбла на лотос, удивен от величието и красотата на града, но сред омаята и радостта пак наблюдавал всичко и с трезвия усет на кравар, който в душата си презира гражданите, не мислел за това, че всъщност той самият е първородният син, че тук, пред очите му, неговият природен брат Нала, за когото не бил запазил спомен, бива миропомазан, благословен и тържествено посрещнат, че в действителност той самият, Даса, би трябвало да се вози в украсената с цветя кола. Затова пък този млад Нала никак не му харесвал, виждал му се глупав и зъл в своята разглезеност и непоносимо суетен в надменното себеобожание, на драго сърце той би си направил шега с този играещ на княз младеж и би му дал урок, но нямал повод, и Даса бързо забравил всичко, което видял и чул и над което се смял и наслаждавал. Градските жени били хубави, с дръзки, предизвикателни погледи, движения и начин на говорене, тримата кравари чули някои думи, които още дълго звучали в ушите им. Наистина тези думи били извикани с една нотка на присмех, защото гражданите се отнасяли към краварите също така, както и краварите към гражданите. Едните презирали другите, но въпреки това на градските жени много се харесвали красивите, силни, хранени с мляко и сирене и почти през цялата година живеещи под открито небе пъргави младежи.

Когато Даса се върнал от този празник, бил станал мъж, почнал да задиря момичетата и издържал в няколко тежки юмручни схватки и борби с останалите момци. Тогава отново попаднали в друга местност, една местност с равни пасища и тихи, спокойни води, край които растели тръстика и бамбук. Тук той видял едно момиче на име Правати и бил обзет от безумна любов към тази красавица. Тя била дъщеря на земеделец, а Даса — толкова влюбен, че забравил и захвърлил всичко, за да я спечели. Когато краварите след някое време отново напуснали местността, той не послушал предупрежденията и съветите им, а се сбогувал с тях и с пастирския живот, който толкова обичал, заселил се на това място и успял да получи Правати за жена. Сеел нивите на тъста си с просо и ориз, помагал във воденицата и при сеченето на дърва, построил на жена си къщичка от бамбук и глина и я държал затворена там. Трябва да е много властна силата, която тласка един мъж да се откаже от всичките си предишни радости, другари и привички, да промени живота си и сред чужди да приеме незавидната роля на зет. Толкова голяма била красотата на Правати, толкова голямо и мамещо обещанието за искрена любовна наслада, излъчвано от нейното лице и снага, че Даса бил сляп за всичко останало и напълно се посветил на тази жена и наистина в нейните обятия изпитал голямо щастие. Разказват истории за богове и светии, че те, омаяни от някоя прелестна жена, я държели в прегръдките си дни, лунни месеци и години и оставали слети с нея, отдадени на удоволствието и забравяйки всички други дела. Такъв жребий и такава любов си желаел и Даса. Но междувременно съдбата решила друго и неговото щастие не траело дълго, само може би година, а и в това време щастието му било помрачавано от различни неща, от досадните изисквания на неговия тъст и язвителните намеци от страна на шурея му, и капризите на младата жена. Ала колчем се навеждал над нейното легло, забравял всичко това, то изчезвало, така вълшебно го привличала нейната усмивка, така приятно му било да гали стройното й тяло, така с хиляди цветове, ухания и сенки градината на блаженството цъфтяла в нейната млада снага.

Щастието на Даса още нямало и година, когато един ден в областта настанало неспокойствие, вдигнал се шум. Появили се вестоносци на коне и разгласили, че младият княз, самият Нала, пристигал с войници, коне и свита, за да ловува в областта; тук и там разгърнали шатри, чувало се да пръхтят жребци и да свирят рогове. Даса не обръщал внимание на това, работел в полето, грижел се за воденицата, избягвал ловците и дворцовите хора. Но когато в един от тези дни се върнал у дома и не намерил жена си в колибата, макар че най-строго й бил забранил в това време да излиза, усетил нещо да пробожда сърцето му и предчувствал, че над главата му надвисва злочестина. Побързал да иде при тъста си, Правати я нямало и там и никой не бил я виждал. Тревожната притесненост още повече натежала в сърцето му. Търсил жена си в зеленчуковата градина, на полето ден, втори, сновял между дома на тъста си и своя, дебнел в нивата, надничал в кладенеца, молел, викал я по име, зовял, заклинал, търсел следи от стъпки. Най-младият от неговите шуреи, още момче, накрая му издал: Правати била при княза, живеела в неговата шатра, видели я да язди коня му. Даса се промъкнал дебнешком, незабелязано до стана на Нала, носел със себе си прашката, с която си служил някога като пастир. И колчем през деня или нощта му се сторвало, че за миг княжеската шатра оставала непазена, той се прокрадвал към нея, но всеки път веднага отнякъде изниквала стража и Даса трябвало да бяга. От едно дърво, скрит в клоните му, можел да гледа надолу към стана, видял раджата, чието лице му било познато и неприятно още от оня празник в града, видял го да се качва на коня и да потегля, а когато след часове се върнал, слязъл от коня и отметнал завесата пред шатрата, Даса зърнал, че вътре една млада жена се раздвижила и поздравила дошлия, малко оставало да падне от дървото, когато в тази хубавица открил Правати — своята жена. Сега бил сигурен, че е тя, и камъкът на сърцето му станал по-тежък. И ако щастието му в любовта с Правати било голямо, не по-малки, дори по-големи били сега мъката му, гневът, чувството на загуба и обида. Така е, когато човек съсредоточи всичките сили на любовта си върху един предмет; със загубата му за него рухва всичко и обеднял, той стои сред развалини.

Цял ден и цяла нощ Даса се лутал из горите на околността и при всеки краткотраен отдих болката на сърцето подтиквала уморения, той трябвало да се движи и тича, струвало му се, че щял да скита и бяга чак до края на света и до края на живота си, който загубил своята стойност и блясък. И въпреки това той не тичал към далечното и непознатото, а се държал все близо до нещастието си, обикалял около своята къща, мелницата, княжеската ловна шатра. Най-сетне отново се скрил в дърветата над шатрата, стоял там в скривалището от шума и дебнел, озлобен и пламнал като прегладнял хищник, докато настанал моментът, за който напрегнал и последните си сили, моментът, когато раджата излязъл от шатрата. Тогава Даса се спуснал леко надолу по клона, извадил прашката, заметнал и с един камък улучил в челото омразния, който паднал възнак и се прострял неподвижен. Никой, изглежда, не видял; бурята от доволство и утолена жажда за мъст, която заглушила сетивата на Даса, прорязал миг на застрашителна и странна дълбока тишина. И още преди да се вдигне шум около поваления и да загъмжи от слуги, Даса бил отново в гъсталака и изчезнал към граничещата с него, обрасла с бамбук долина.

Но още докато скочил от дървото и докато в шемета на делото замахнал с прашката и изпратил смърт, той се почувствал така, сякаш с това угасил и своя собствен живот, като че ли отприщил и последната си сила и сам се хвърлил, летейки заедно с убиващия камък в бездната на унищожението, примирен с гибелта, стига миг преди него да се свлече омразният враг. Но сега, тъй като на деянието откликнал необичайният миг на тишина, жажда за живот, за която още нищо не знаел, го извлякла от зейналата пропаст, първичен подтик завладял сетивата и крайниците му, наложил му да търси гора и бамбуков гъсталак, заповядал му да бяга и да се крие. Едва след като стигнал в едно убежище и смятал, че се е изплъзнал от първата опасност, съзнал какво се е случило с него. Когато се строполил, капнал от умора, едва поемащ дъх, когато в изнемогата се стопило опиянението от делото и открило простор за отрезвяване, Даса почувствал първо разочарование и леко отвращение, че се е измъкнал и останал жив. Но едва дишането му се успокоило и се уталожил шеметът от умората, това противно и вяло чувство отстъпило на упорство и воля за живот и отново в сърцето му се върнала дивата радост от извършеното.

Скоро в близост с него настанало оживление, започнало търсенето и преследването на убиеца, продължило цял ден, и той се изплъзнал само защото стоял безмълвен и неподвижен в прикритието си и защото никой, в страха от тигър, не искал да прекоси толкова дълбоко гъсталака. Даса поспал малко, отново лежал, после, дебнейки, пропълзял по-нататък, пак си починал и на третия ден от убийството бил оттатък веригата на хълмовете и неудържимо продължил пътя си към по-високата планина.

Бездомният живот го отвеждал тук и там, направил го по-твърд и по-равнодушен, а също по-умен и по-примирен, но нощем той все сънувал Правати и своето някогашно щастие или това, което само се наричало така, много пъти сънувал и своето преследване и бягство, ужасни, свиващи сърцето сънища като този, че бяга през гори, а зад него са преследвачите с барабани и ловджийски рогове; че върви през гори и блата, през трънаци и прогнили мостове и носи нещо, някакъв товар, нещо завито, скрито, неизвестно, за което само се знае, че е скъпо и че не бива при никакви обстоятелства да го изпусне от ръцете си, нещо безценно и застрашено, някакво съкровище, може би нещо откраднато, завито в кърпа, в парче цветен плат, с кафяво-червеникави и сини шарки, каквито имало и по празничната рокля на Правати, че той, натоварен с този вързоп, плячка или съкровище, тича през опасности и мъчнотии, промъква се под ниско сведени клони и надвесени скали, превит, покрай змии, по шеметно тесни дървени мостчета над реки, гъмжащи от крокодили, и че най-накрая, гонен, съсипан, спира и когато се опитва да отвърже възлите, с които е стегнат вързопът, и ги развързва един подир друг, отгръща кърпата и съкровището, което изважда и държи с разтреперани ръце, е собствената му глава.

Криейки се, той живеел в непрестанно странстване, като всъщност не толкова бягал от хората, а по-скоро ги избягвал. И един ден неговото странстване го отвело в хълмиста местност, обрасла с буйни треви, която му се виждала красива и сякаш го поздравявала, сякаш трябвало да я е познавал. Скоро стигнал в долина с ливади, с кротко полюшнати треви, а после видял група иви, които познал и които му напомнили за веселото и невинно време, когато още нищо не знаел за любов и ревност, за омраза и отмъщение. Това била местността на ливадите, в които някога пазил чардата с другарите си, като че ли най-веселото време от младостта му, сега го гледало от далечна глъбина и невъзвратимост. Сладостна тъга в сърцето му отвръщала на гласовете, които го поздравявали тук, на подухващия вятър в сребристите разлюлени върби, на веселата пъргава маршова песен на малкия поток, на песента на птиците и дълбокото, златно бръмчене на земните пчели. Тук ухаело и ехтяло като в убежище и роден дом. Привикнал на скитническия пастирски живот, той никога не бил чувствал една местност така родна и близка.

Воден и придружаван от тези гласове в душата си, с чувства, сродни с чувствата на завърналия се в родния дом, той крачел през приветливата местност за първи път след страшни месеци вече не като чужденец, не като преследван, беглец и обречен на смърт, а с волно сърце, без да мисли за нещо, без да жадува за нещо, отдаден напълно на тихото и ведро настояще и близост, приемащ с благодарност и малко учуден от себе си своето ново необичайно душевно състояние, за пръв път очарован от тази откровеност без желание, от тази веселост без напрежение, от това внимателно, благодарно съзерцателно наслаждение. Нещо го привличало през зелените ливади към гората под дърветата, където осеяният с малки слънчеви петна здрач усилвал чувството за завръщане и родина и го водел по пътеки, които краката му като че ли намирали сами, докато не попаднал в един гъсталак от папрати, в една малка гора сред голямата гора и до малка колиба, а пред колибата на земята седял неподвижният йога, когото някога той следял и комуто носел мляко.

Даса се спрял като събуден от сън. Тук всичко било такова, каквото и някога, тук времето не течало, нищо не било убито и нищо не било изстрадано; тук, така му се струвало, времето спряло, животът — здрав като кристал, застинал и увековечен. Наблюдавал стария и в сърцето му се върнали удивлението, любовта и копнежът, които изпитал някога, когато го съзрял за пръв път. Оглеждал колибата и си мислел, че трябвало преди настъпването на близкия дъждовен период малко да я пооправи. После се осмелил на няколко внимателни стъпки, влязъл в колибата и огледал какво има вътре; нямало нищо, почти нищо: ложе от шума, купа от кратуна с малко вода и празна ликова торба. Взел торбата и отишъл в гората да потърси храна, донесъл плодове и сладка дървесна сърцевина, после взел купата и я напълнил с прясна вода. Така било свършено всичко, каквото тук можело да се свърши. Толкова малко било потребно някому, за да живее! Даса се скупчил на земята и потънал в мечти. Бил доволен от този мълчалив покой и унес в мечти сред гората, доволен от себе си и от гласа в душата си, който го довел тука, където нявга, още младеж, доловил нещо като мир, щастие и родина.

 

 

Така той останал при мълчаливеца. Подменил шумата на ложето му, търсел храна за двамата, после поправил старата колиба и се заловил недалеч от нея да изгради втора за себе си. Старецът, изглежда, го търпял, но всъщност не можело да се разбере дали изобщо го е забелязал. Ако се изправел от своята вглъбеност, то било само за да влезе в колибата да спи, да хапне един залък или малко да се поразходи из гората. Даса живеел редом с достопочтения като слуга в близост с велик господар или по-скоро както малко домашно животно, опитомена птица или може би мангуста привиква да живее край хората, услужлива и едва забелязвана. Тъй като дълго време се крил и бягал, неспокоен, несигурен, с нечиста съвест и постоянно с мисълта за преследването, този спокоен живот, леката работа, съседството с един човек, който, изглежда, изобщо не му обръщал внимание, за известно време му се отразили много добре, спял без кошмари и забравял за половин и цял ден случилото се. За бъдното не мислел и ако го изпълвал копнеж или желание, то били да остане тука и да бъде приет и посветен от йогата в тайните на отшелническия живот, сам да стане йога или поне да усвои неговото гордо спокойствие. Започнал често да уподобява позата на достопочтения, също като него да седи неподвижно с кръстосани крака и да се вглежда в един непознат и свръхреален свят и да бъде недостъпен за това, което го обграждало. Но обикновено много бързо се уморявал, крайниците му се схващали, заболявал го гърбът, досаждали му комари или странни усещания по кожата, сърбеж и дразнене, които го принуждавали отново да се размърда, да се чеше и накрая да стане. На няколко пъти обаче той почувствал и нещо друго, а именно едно облекчаване, олекване и трепет, както му се случвало в някои сънища, когато човек само от време на време леко докосва земята, едва-едва се оттласква от нея и се носи отново като влакънце вълна. В тези минути той стигал до предчувствието, какво би било, ако продължително се носи така, ако собственото тяло и собствената душа загубят тежестта си и в диханието на един по-голям, по-чист слънчев живот затрептят издигнати и погълнати от едно отвъд, от извънвременното и неизменното. Но всичко това оставало само мигове и предчувствия. И когато разочарован се връщал от тези мигове към старото и привичното, мислел, че би трябвало да накара стария да му бъде учител, да го въведе в своите упражнения и тайни изкуства и да го направи йога. Ала как да станело това? Струвало му се, че старият никога не ще спре на него очи, че между тях не ще бъдат разменени думи. Старият като че ли бил отвъд ден и час, отвъд гора и дом и отвъд речта.

И все пак един ден той изговорил една дума. Настанало време, в което Даса нощ след нощ отново сънувал, често смутно сладостни, а често и смутно грозни сънища или жена си Правати, или ужасите от живота си като беглец. И през деня той не напредвал в нищо, не издържал дълго да седи и се приучва, мислел за жени и любов, много бродел из гората. Може и времето да било виновно за това, дните били душни, поривите на вятъра — горещи. И отново настъпил такъв един лош ден, комарите бръмчали, през нощта Даса пак сънувал един от тежките си, оставящи страх и потиснатост сънища, чието съдържание наистина вече не помнел, но който сега, наяве, му се струвал жалко и всъщност непозволено, дълбоко засрамващо връщане към по-раншните му състояния и стъпала на живота. Цял ден той се влачел и седял, мрачен и неспокоен, около колибата, залавял се и изоставял ту една, ту друга работа, много пъти сядал, опитвайки да се упражнява на вглъбеност, но всеки път веднага го обземало трескаво безпокойство, крайниците му тръпнели, по краката му сякаш пъплели мравки, на тила му парело, едва издържал за мигове и поглеждал плахо и засрамено към стария, който седял в съвършена поза и чието лице, с обърнат към душата взор, се поклащало в неприкосновена кротка веселост като главичката на цвят.

И през същия ден, когато най-после йогата се вдигнал и обърнал към колибата си, Даса, който дълго дебнел този момент, застанал на пътя му и с дързостта на наплашения го заговорил.

— Достопочтени — казал той, — прощавай, че се втурнах в твоя покой. Аз търся мир, търся спокойствие, искам да живея и да бъда като тебе. Виж, още съм млад, но трябваше да изпитам много страдания, съдбата жестоко си игра с мен, бях роден за княз и отритнат при пастирите, бях пастир, израснах с невинно сърце, радостен и силен като младо биче. После очите ми се отвориха за жените и когато видях най-красивата, поставих живота си в служба на нея, щях да умра, ако не бях я получил. Оставих другарите си, пастирите, поисках Правати, дадоха ми я, станах зет и служех. Трябваше да работя упорито, но Правати беше моя, обичаше ме или поне вярвах, че ме обича, всяка вечер се връщах в нейните прегръдки, притисках се до сърцето й. И видиш ли, тъкмо тогава в този край дойде раджата, същият, заради когото някога като дете бях прогонен, дойде и ми отне Правати, трябваше да я видя в неговите ръце. Това беше най-голямата болка, която изпитах, тя преобрази съвсем и мене, и живота ми. Улучих раджата, аз убих и поведох живот на престъпник и преследван, всичко ме гонеше, нямаше ни час, в който да бях сигурен за живота си, докато попаднах тук. Аз съм глупав човек, достопочтени, убиец съм, може би ще ме хванат и разкъсат на четири. Не мога повече да понасям този ужасен живот, искам да се избавя от него.

Йогата слушал този изблик спокойно, със затворени очи, сега ги отворил, спрял погледа си в лицето на Даса, един светъл, пронизителен, почти непоносимо твърд, съсредоточен и бистър поглед, и докато наблюдавал лицето на Даса и премислял неговия задъхан разказ, устата му бавно се изкривила в усмивка, в един смях и поклащайки глава в беззвучен смях, той казал:

— Майя! Майя!

Съвсем объркан и засрамен, Даса се спрял; преди да хапне, другият малко се поразходил бавно по тясната пътечка между папратите, крачел отмерено и сигурно нагоре-надолу, след неколкостотин крачки се върнал, влязъл в колибата си и лицето му отново било както винаги обърнато на другаде, не към видимия свят. Що за смях бил този, с който това през цялото време неизменно, неподвижно лице отвърнало на бедния Даса! Той дълго размишлявал. Доброжелателен или ироничен бил този ужасен смях над неговото отчаяно признание и молба, утешителен или осъждащ, божествен или демонски? Бил ли той само циничният кикот на старостта, която вече не е в състояние нищо да приеме сериозно, или забавлението на мъдреца над чуждата глупост? Бил ли някакво отклонение, сбогуване, отпращане? Или той навярно би искал да бъде съвет, покана към Даса да му подражава и сам да се смее с него? Не можел да отгатне. И до късно през нощта той размишлявал за този смях, в който, изглежда, се превърнал неговият живот, неговото щастие и беда, за този старец, мислите му сграбчвали неговия смях като твърд корен, който все пак имал някакъв вкус и мирис. Даса се блъскал, размишлявал и мъчел също и с думата, която старият извикал толкова ясно, толкова весело и необяснимо доволен, придружил със смях: „Майя! Майя!“ Какво било приблизителното й значение, той разбирал наполовина и наполовина предусещал, а също и в начина, по който смеещият се и извикал, явно позволявал да се разгадае малко от смисъла й. Майя — това бил животът на Даса, младостта на Даса, неговото сладко щастие и горчива беда, Майя била красивата Правати, Майя била любовта и нейната наслада, Майя бил целият живот. Животът на Даса и на цялото човечество, всичко в очите на този йога било Майя, може би детинщина, зрелище, театър, химера, едно нищо в пъстра кожа, сапунен мехур, явление, над което може да се смееш с известна възхита и едновременно да го презираш, но в никакъв случай да го вземеш сериозно.

Но дали с този смях и с думата „Майя“ за стария йога животът на Даса бил уреден и отминат с презрение, за самия Даса не било така и доколкото желаел да бъде смеещ се йога и в своя собствен живот да не познае нищо освен Майя, то пак от тези неспокойни дни и нощи в него отново било будно и живо всичко, което след умората от дните на бягството за известно време тук, в убежището на йогата, изглеждало почти забравено. Необикновено малка му се виждала надеждата, че някога той действително ще изучи изкуството на йогата или поне, че ще може да постъпва като стария. Но тогава имало ли някакъв смисъл още да живее в тази гора? Това било едно прибежище, тук той насъбрал сили, отдъхнал малко, посъвзел се, което също не било без стойност, то било дори много. А може би междувременно там, в страната, са се отказали от преследването на княжеския убиец и той без голяма опасност би могъл да продължи да странства. Решил да направи така, мислел да тръгне на другия ден, светът бил голям, той не можел да остане завинаги тук, в това скривалище. Решението му донесло известно успокоение.

Искал да стане с първите лъчи на утрото, но когато след дълъг сън се събудил, слънцето било високо в небето и йогата — вече потънал в своето съзерцание, а Даса не искал да тръгне, без да се сбогува, пък имал и една молба към него. Така той чакал час след час, докато мъжът станал, пораздвижил крайниците си и почнал да ходи нагоре-надолу. Тогава Даса се изправил на пътя му, поклонил се ниско и не се отдръпнал, докато йогата не му отправил въпросителен поглед.

— Учителю — казал той смирено, — аз ще продължа своя път, няма повече да нарушавам покоя ти. Но само сега ми позволи, достопочтени, една молба. Когато ти разказах за своя живот, ти се смя и извика „Майя“. Умолявам те, разкрий ми нещо повече за Майя.

Йогата се обърнал към колибата, с поглед заповядал на Даса да го последва. Старият взел купата с водата, протегнал я на Даса и му заповядал да си измие ръцете. Даса го послушал. Сетне старият плиснал остатъка от водата върху папратите, подал на младия празния съд и му заповядал да донесе прясна вода. Даса го послушал и затичал, а в сърцето му трепнало чувството за раздяла, тъй като за последен път вървял по малката пътечка към извора, за последен път носел леката купа с изтърканите ръбове и се навеждал над малкото водно огледало, в което се отразявали храстите, короните на дърветата и разсеяната като светли точки приятна небесна синева, при последното си навеждане той видял и отражението на собственото си лице в кафеникавия здрач. Даса потопил купата във водата, бавно и замислено, изпитвал несигурност и все не можел да си обясни защо се чувства така странно и защо, след като е решил да тръгне на път, го заболяло, че старецът не го поканил да остане още, да остане може би завинаги.

Приклекнал край извора, пил глътка вода, внимателно се изправил със съда, за да не разлее ни капка, и тъкмо искал да пристъпи по краткия обратен път, ухото му докоснал един тон, който го очаровал и ужасил, глас, който чувал в някои от сънищата си и за който мислил с най-горък копнеж в часовете на будуване. Гласът звучал приятно, сладко, детински и влюбено го мамел през здрачината на гората, така че сърцето му потръпнало от страх и радост. Това бил гласът на Правати, на неговата жена.

— Даса — зовяла тя.

Невярващ, той се огледал наоколо със съда в ръцете и що да види, между стволовете на дърветата се появила тя, тънка и гъвкава, дългокрака, Правати, милата, незабравимата, невярната. Той изпуснал купата и се затекъл към нея. Усмихната и някак засрамена, тя стояла пред него и го гледала с големите си очи на кошута и едва сега отблизо той видял, че тя носи сандали от червена кожа и много красиви богати дрехи, златна гривна на ръката и блестящи цветни скъпоценни камъни в черната коса. Сепнат, отстъпил назад. Още ли била любовница на княза? Не убил ли сам този Нала? Още ли се разхожда с неговите подаръци? Как можела, нагиздена с чуждите гривни и камъни, да застане пред него и да го вика по име?

Ала тя била по-хубава, отколкото някога, и преди да можел да й поиска обяснения, трябвало да я прегърне, да скрие чело в косите й, да повдигне лицето й и да я целуне по устата, същевременно усетил, че всичко се върнало, отново било негово това, което някога притежавал: щастието, любовта, насладата, радостта от живота, страстта. С всички свои мисли той вече бил далеч от тази гора и от стария отшелник, вече изчезнали и били забравени гората, отшелничеството, съзерцанието, йогата. Не мислел повече и за съда за вода на стария, който трябвало да занесе. Той останал край извора, когато Даса се запътил към края на гората с Правати. И много бързо тя почнала да му разказва как дошла дотук и как се случило всичко.

Удивителен бил нейният разказ, дивно, чаровно и приказно като в сказание Даса се впуснал в своя нов живот. Не само Правати била отново негова, не само омразният Нала — мъртъв, преследването на убиеца отдавна преустановено, но Даса, някогашният княжески син, който станал пастир, в града бил обявен за единствения потомък, законен наследник и княз, един стар пастир и един стар брахман припомнили почти забравената история на неговото подхвърляне и огласили пред всички, че същият човек, когото известно време навред търсили като убиец на Нала, за да го измъчват и погубят, сега бил търсен много по-усърдно из цялата страна, за да бъде обявен за раджа и тържествено въведен в града и палата на своя баща. Станало като насън и това, което най-много се харесало на изненадания, била чудесната случайност, че от всички хора, изпратени да го търсят, тъкмо Правати била тази, която го намерила и поздравила първа. В края на гората видял издигнати шатри, миришело на пушек и дивеч. Правати била поздравена гръмко от цялата си свита и веднага започнало голямо тържество още щом тя обявила, че това е Даса, нейният съпруг. Там имало един мъж, другар на Даса от времето, когато бил пастир, именно той довел Правати и свитата в едно от местата на неговия предишен живот. Мъжът се смеел доволен, когато познал Даса, затичал се към него и му се искало приятелски да го потупа по рамото или да го прегърне, но сега неговият другар бил станал раджа и така, както тичал, изведнъж спрял, сякаш скован, после закрачил по-бавно и почтително и го поздравил с дълбок поклон. Даса го изправил, прегърнал го, назовал го нежно по име и попитал с какво би могъл да го дари. Пастирът си пожелал една телица и му пратили три от най-добрата чарда на раджата. А при новия княз непрестанно се явявали хора, чиновници, дворцови ловци и брахмани, той приемал техните поздравления. Поднесли му ястия, зазвучала музика от тимпани, китари и флейти и цялата тази празничност и блясък изглеждали на Даса като сън; той не можел истински да го повярва; действителна му се виждала само Правати, неговата млада жена, която държал в прегръдките си.

Шествието тръгнало към града, като всеки ден се придвижвало по малко, били изпратени бързоходци, те разнасяли радостната новина, че е намерен младият раджа и се приближава; още щом се зададял някой град, вече ехтели гонгове и барабани и насреща се появявало шествие от облечени в бяло брахмани, начело с приемника на оня Васудева, който някога, преди близо двайсет години, изпратил Даса при пастирите и съвсем наскоро починал. Те го поздравявали, пеели химни, а пред палата, към който го водели, горял голям жертвен огън. Даса бил въведен в своя дом, последвали нови поздравления, тържествени клетви, благословии, заклинания за добре дошъл и тук. А отвън градът празнувал радостното събитие до късно през нощта.

Обучаван от двама брахмани всеки ден, за кратко време той изучил онова, което им се струвало необходимо от науките, присъствал на жертвоприношения, раздавал правосъдие и се обучавал на рицарските и военни изкуства. Брахманът Гопала го въвел в политиката; той му разказал как стоят нещата с неговия двор, какви са правата му, на какво ще могат да претендират бъдещите му синове, какви врагове има. Враг му била преди всичко майката на Нала, тя, която някога ограбила правата на принц Даса и дебнела случай да му отнеме живота и която сега в лицето на Даса мразела още и убиеца на своя син. Тя избягала й потърсила закрилата на съседния принц Говинда, живеела в неговия палат и този Говинда, и родът му от незапомнени времена били неприятели, и то опасни, те водели войни още с прадедите на Даса и повдигали искания за някои краища от неговите земи. Напротив, съседът от юг, княз Гайпали, бил приятел на бащата на Даса и никак не можел да търпи мъртвия Нала. За Даса било неотменен дълг да го посети, да му занесе дарове и го покани за предстоящия лов.

Правати вече напълно се сраснала със своето ново благородническо положение, тя умеела да се представя като княгиня и изглеждала чудесно в своите красиви дрехи и накити, като че ли не била от по-ниско потекло, отколкото нейния господар и съпруг. Година след година те живеели в щастлива любов и щастието им придавало един особен блясък и светлина, каквито имат хората, към които боговете са благосклонни, така че народът ги уважавал и обичал. И когато, след като много дълго напразно чакал, най-после Правати му родила един хубав син, когото нарекъл на името на своя баща Равана, щастието им било пълно и сега всичко, което притежавал, земя и власт, домове и обори, складове, добитък и коне, в неговите очи придобило двойно значение и важност, по-голям блясък и стойност: цялото това имане било красиво и отрадно и то трябвало да обкръжава Правати, да я облича, обсипва с накити и да я прославя, а то било далеч по-хубаво, по-отрадно и по-важно като наследство и бъдещо щастие на сина Равана.

И ако Правати изпитвала удоволствие главно от празници, тържествени шествия, от бляскаво и богато облекло, накити и голяма свита, то радостите, предпочитани от Даса, били да накара да засадят в неговата градина редки и скъпоценни дървета и цветя, също и да заселят в тях папагали и други пъстри птици, към всекидневните му привички спадало сам да ги храни и да се забавлява с тях. Едновременно с това го привличали и ученията; като благодарен ученик на брахманите, той запаметил много стихове, поговорки, овладял изкуството да чете и пише, държал собствен писар, който умеел да приготвя палмовите листа за писане и под чиито нежни ръце започнала да се събира малка библиотека. Тук при книгите в едно неголямо великолепно помещение, със стени от благородно дърво, цялото украсено с фигури и отчасти позлатени скулптури за живота на боговете, той приемал понякога поканените брахмани, един елит от учени и мислители измежду жреците, за да могат да дискутират за свети неща — по същината на вярата, сътворението на света и Майя на великия Вишну, за светите Веди, за силата на жертвата и за още по-голямата сила на покаянието, чрез които смъртният човек може да стигне дотам, че и боговете да потреперят от страх пред него. Ония брахмани, които най-добре говорели, спорели и се обосновавали, получавали богати дарове, някои, като награда за удържана победа в спор, отвеждали красива крава, а понякога имало нещо едновременно смешно и трогателно, когато големите учени, след като току-що декламирали и разяснили стихове от Ведите и показали, че познават всички небесни светила и земни морета, горди и възхвалявани, си тръгвали с почетните дарове или пък влизали в ревностен спор заради тях.

В някои времена сред богатствата, щастието, градината, книгите на княз Даса всичко, което принадлежи на живота и човешката същност, му се виждало чудно и съмнително, трогателно и едновременно смешно, като ония суетно мъдри брахмани, ясни и едновременно мрачни, желани и едновременно презрени. Когато спирал поглед на лотосовите цветове в езерцата на своята градина, на блестящо преливащите багри по перата на пауните, фазаните и птиците, на позлатените резби в палата, понякога всички те му изглеждали божествени, сгрети от вечен живот, а друг път, дори едновременно, усещал в тях нещо недействително и ги приемал като недостойни, съмнителни, като склонност към тление и разпад, готовност за повторно потъване в безформеното, в хаоса. Така както сам той, князът Даса, бил принц, станал пастир и убиец, а после — волен като птица и накрая отново се издигнал до княз, ръководен и подтикван от неведоми сили, незнаещ какво ще бъде утре и вдругиден, така играта на Майя, на живота, съдържала едновременно и навред възвишеното и низкото, вечността и смъртта, величавото и смешното. Дори тя, любимата, дори красивата Правати понякога за мигове му изглеждала лишена от чар, смешна, тя имала много пръстени по ръцете, премного гордост и тържествуване в очите, премного старание за достолепие в походката си.

По-мил от неговата градина и книги му бил Равана, собственият малък син, осъществяването на любовта и на живота му, цел на грижата и нежността му, едно нежно и красиво дете, истински принц, с очи на кошута като майка си, и склонен към замисленост и мечтание като баща си; понякога, когато той виждал малкия дълго да седи в градината пред някакво красиво дърво или приклекнал на килима, потънал в съзерцание на някакъв камък, резбована играчка или птиче перо, с леко повдигнати вежди и кротък, втренчено унесен поглед, струвало му се, че този син много прилича на него. Колко много го обичал, Даса открил веднъж, когато за пръв път трябвало да го остави за неопределено време.

Един ден дошъл бърз вестоносец от областта, където неговите земи граничели със земите на Говинда, съседа, и съобщил, че там били нахлули хората на Говинда, заграбили добитък, пленили доста хора и ги отвлекли. Даса незабавно се приготвил, взел със себе си началника на гвардията, няколко десетки конници и се впуснал да преследва нападателите; и тогава, в мига, преди да поеме на път, когато вдигнал на ръце синчето си и го целунал, любовта в сърцето му лумнала — същинска огнена болка, и тази огнена болка, чиято сила го изненадала, го докоснала като предупреждение от неизвестното, през дългата езда се превърнала в разбиране и убеждение. И докато яздел, мисълта му се занимавала с това, по каква причина е яхнал коня и толкова люто и стремително се втурнал към вражата страна; и каква в действителност била властта, която го заставила за такова дело и усилие. Той разсъждавал дълго и разбрал, че всъщност не било важно и сърцето не го заболяло затуй, че някъде по границата са му отвлекли добитък и хора, че кражбата и оскърблението на неговите княжески права не биха били достатъчни да го тласнат натам, да го разпалят за гняв и дело и че за него би било по-подходящо да отвърне на вестта за ограбването на добитък с една състрадателна усмивка. Ала с това, знаел го, щял да прояви страшна несправедливост към вестоносеца, препускал с известието до изнемога, и не по-малко към хората, които били ограбени, и към пленените, отвлечените от своята родина и мирния си живот в чужбина и робство. Нещо повече, ако се откаже от военно отмъщение, би оскърбил всички други свои поданици, макар да не паднал и косъм от главите им, те трудно биха понесли и не биха разбрали защо техният княз не брани добре земята им, тъй че ако и над него се стоварело насилие, на никого от тях не би могъл да разчита за отмъщение и помощ. Той схванал, че било негов дълг да тръгне на този поход за мъст. Но какво е дълг? Колко вида дълг има? И колко често ги пропускаме без каквото и да е сърдечно вълнение. На какво се дължи, че дългът за отмъщение не е от тези, които следваме равнодушно, и че той не може да бъде пропуснат или да се изпълни небрежно и с половин сърце, а усърдно и със страст. Едва този въпрос се надигнал в него и сърцето му вече имало отговор, като още веднъж го пронизала онази болка, с която се сбогувал с Равана, с принца. Ако князът, така прозрял той сега, остави да му ограбят добитък и хора, без да окаже съпротива, то грабежите и насилията от границите на страната ще проникнат все по-навътре и накрая врагът ще се изправи непосредствено пред него самия и ще го улучи там, където може да му причини най-голямата и най-горчивата болка — в неговия син! Ще грабнат сина му, наследника, ще го отвлекат и убият, може би след мъчения, и това би била най-страшната болка, която той някога би могъл да изпита, още по-лоша, далеч по-лоша, отколкото дори смъртта на Правати. И ето защо Даса яздел усърдно и бил толкова верен на дълга си княз. Вървял не от чувствителност към загубата на добитък и земя, не от доброта към своите поданици, не от честолюбие за княжеското име на своя баща, а от по-бурна, по-мъчителна и безумна любов към своето дете и от неудържим безумен страх пред болката, която би могла да му причини загубата на това дете.

Ето до какви възгледи стигнал Даса по време на този поход. Впрочем не му се удало да догони и накаже хората на Говинда, те се измъкнали заедно с плячката си и за да прояви своята твърда воля и докаже смелостта си, сега той самият трябвало да премине границата и да опустоши едно село на съседа, да отвлече малко добитък и роби. Само няколко дни отсъствал, но и при победното си връщане към дома той пак се отдал на дълбок размисъл, притихнал съвсем и сякаш се връщал у дома тъжен, защото в размисъла си прозрял колко здраво и без никаква надежда за спасение се хванал и оплел с цялата си същност и действия в една коварна мрежа. Докато склонността към размисъл и неговата потребност от благоговейно съзерцание и бездеен невинен живот непрестанно растели и растели, от друга страна, от любовта към Равана и от страха и грижата за него, за живота и бъдещето му избуявала също така принудата за действия и обвързване, от нежността израствала борба, от любовта — война, и той вече, макар и само за да бъде справедлив и да наказва, ограбил едно стадо, всял смъртен страх в някакво село и насила отвлякъл клети невинни хора, а от това естествено израствали ново отмъщение и насилия и така щяло да продължава, докато целият му живот и цялата страна бъдат обхванати само от война, насилие, звук на оръжие. От това прозрение или вътрешно просветление той изглеждал толкова тъжен и мълчалив по време на завръщането си у дома.

И в действителност враждебно настроеният съсед не му давал мира. Повтарял своите нападения и грабителски набези, Даса трябвало да премине в противозащита и когато врагът му се изплъзвал, да търпи това, че за наказание неговите войници и ловци нанасят на съседа нови щети. В столицата се виждали все повече и повече конници и въоръжени хора, в някои гранични села сега постоянно станували войници за охрана, военни съвещания и приготовления правели дните неспокойни. Даса не можел да прозре какъв смисъл и каква полза имало от вечната малка война, съжалявал за страданията на засегнатите, за живота на убитите, съжалявал за своята градина и за своите книги, от които все повече и повече трябвало да се лишава, за покоя на своите дни и на своето сърце. Той често говорел за това с брахмана Гопала и на няколко пъти със съпругата си Правати. Би трябвало, така казвал Даса, да се стремят да повикат за съдник един от уважаваните съседни князе, който да помогне за възстановяването на мира, а той от своя страна на драго сърце бил готов да помогне и допринесе за това, като отстъпи и раздели няколко ливади и села. Той бил разочарован и малко възмутен, когато видял, че нито брахманът, нито Правати искали да го знаят.

Спорът с Правати довел до много бурна свада, дори до раздор. Настойчиво и заклинайки я, той й разкрил своите основания и мисли, тя обаче приемала всяка дума така, сякаш не била насочена срещу войната и безполезните убийства, а единствено срещу нейната личност. Намерението на врага, така наставлявала тя в горещ и многословен спор, било да извлече изгода от добротата и любовта към мира на Даса (за да не кажела, от неговия страх от войната) и щял да го накара да сключва примирие след примирие и всяко да плаща с малки отстъпки на области и хора, но накрая в никакъв случай нямало да бъде доволен, а щял, след като Даса бъдел достатъчно изтощен, да премине към открита война и да му ограби и последното. Тук не се отнасяло за стада и села, за предимства и щети, а за цялото, отнасяло се за съществуване или унищожение. И ако той не знаел какво изисква неговото достойнство, какво дължи на своя син и на своята жена, то тъкмо тя трябвало да го научи. Очите й искрели, гласът й треперел. Даса отдавна не я бил виждал толкова красива и разпалена, но изпитал само тъга.

А нападенията по границата и нарушенията на мира продължавали, едва сезонът на големите дъждове временно ги спрял. При двора на Даса вече се очертали два лагера: единият от привърженици на мира бил съвсем малък, освен самия Даса към него се числели само малцина от по-старите брахмани, учени и задълбочени в своите размисли мъже. Привърженици на войната обаче, на страната на Правати и Гопала, били мнозинството от жреците и всички офицери. Въоръжавали се трескаво и знаели, че оттатък враждуващият съсед прави същото. Главният ловец обучавал момчето Равана на стрелба с лък, а майка му го водела по всички прегледи на войската.

И в тези дни понякога Даса си спомнял за гората, в която нявга прекарал известно време като клет беглец, спомнял си за белокосия старец, който живеел там, откъснат от хората, отдаден на размисъл. Понякога си го спомнял и изпитвал желание да го потърси, да го види отново и да чуе неговия съвет. Но не знаел дали старецът е още жив и би ли го изслушал и му дал съвет, а ако действително бил още жив и го посъветвал, то всичко пак би вървяло по своя път и с това нищо не би се променило. Потъването в размишление, мъдростта са добри и благородни неща, но те, изглежда, виреят само встрани, по крайбрежието на живота, а който плува в неговия поток и се бори с вълните, делата и страданията му нямат нищо общо с мъдростта, той им се отдава, стават му съдба, те трябва да бъдат извършени и изтърпени. И боговете не живеят във вечен мир и вечна мъдрост, и те познават опасност и страх, борба и битка, той знаел това от много сказания. И така Даса се примирил, вече не спорел с Правати, яздел за прегледите на войската, виждал войната да се приближава, предчувствал я в изтощителните си нощни сънища, в които снагата му съхнела, лицето — тъмнеело, виждал как за него щастието и насладата от живота вехнат и избледняват. Оставала му само любовта към родния син, тя се засилвала с грижата, засилвала се с въоръжаването и военните упражнения, тя била червеното пламтящо цвете в неговата запустяла градина. Учудвал се колко много празнота и нерадост човек можел да понесе, как можел да свикне с грижата и бедата, учудвал се също на това, колко опалващо и властно в едно видимо вече лишено от страх сърце можела да цъфти любов, пропита от страх и грижовност. Животът му навярно бил безсмислен, но не без ядро и сърцевина, той кръжал около любовта към сина. Заради него Даса ставал сутрин от леглото и прекарвал деня си в занимания, полагал усилия, чиято цел била войната и всяко от които му било неприятно. Заради него търпеливо ръководел съвещанията с пълководците и се противопоставял на решенията на мнозинството само дотолкова, че да може поне да изчака и да не се хвърли съвсем безразсъдно в приключения.

И както постепенно радостта на дните му, неговата градина и неговите книги му станали чужди и неверни или той на тях, така му станала чужда и невярна и тя, която била толкова години щастието и насладата на живота му. Започнало се с политиката, тогава, когато Правати му държала онази страстна реч и осмяла неговата боязън от прегрешения и любовта му към мира едва ли не съвсем открито, като страхливост, и направила това със заруменели бузи и пламенни думи за княжеска чест, героизъм, изтърпян позор, тогава Даса се засегнал и изведнъж с едно усещане на шемет почувствал и видял колко се била отдалечила жена му от него или той от нея. И оттогава пропастта между тях ставала все по-голяма и продължавала да зее, без някой от двамата да прави нещо, което да попречи за непрекъснатото й разширяване. Нещо повече, Даса бил този, комуто подобавало да стори нещо подобно, защото всъщност пропастта била видима само за него, а във въображението му тя все повече прераствала в пропаст на пропастите, във вселенска бездна между мъж и жена, между „да“ и „не“, душа и тяло. Като се размислял над изминалото, смятал, че вижда всичко съвсем ясно: как някога Правати, чародейка и красавица, го накарала да се влюби в нея и играла с него, докато той се откъснал от своите другари и приятели, пастирите, и от дотогавашния си толкова весел пастирски живот и заради нея заживял в чужбина и в покорство, зет в дома на лоши хора, които използвали неговата влюбеност, за да го накарат да работи за тях. Тогава се появил Нала и започнало нещастието му. Нала похитил жена му, богатият натруфен раджа с красивите си дрехи и шатри, с конете и слугите си изкушил бедната, несвикнала на разкош жена, навярно това не му струвало големи усилия. Но наистина ли би могъл да я съблазни толкова бързо и лесно, ако тя в душата си би била вярна и целомъдрена? Да, раджата я прелъстил или просто обладал и с това му причинил най-ужасната болка, която някога изживял. Той обаче, Даса, си отмъстил, убил похитителя на своето щастие и това било един миг на върховна победа. Но едва извършил това, и трябвало да бяга; дни, седмици и месеци живял сред храсти и тръстики, волен като птица, недоверяващ се никому. А какво ставало с Правати по онова време? Никога те не отворили дума за това. Във всеки случай тя не се спуснала след него; потърсила го и го намерила едва тогава, когато заради произхода му бил призован за княз, когато й бил потребен, за да се възкачи на трона и пресели в палата. Тогава тя се явила, за да го изведе от гората и от близостта на достопочтения отшелник, нагласила го в красиви дрехи и го превърнала в раджа, и всичко било суетен блясък и щастие, но в действителност какво изоставил тогава той и заменил за това? Заменил блясъка и задълженията на княз, задължения, които отначало били лесни, а след това все по-тежки и по-тежки, заменил ги за отново спечелената красива съпруга, сладките любовни часове с нея и после сина, любовта към него и растящата угриженост за застрашения му живот и щастие, така че сега войната била на прага. Това му донесла Правати, като го открила тогава в гората при извора. Какво обаче оставил и предал в замяна той? Оставил покоя в гората, благочестивата самота, пожертвал съседството и примера на един свят йога, пожертвал надеждата да бъде негов ученик и последовател, а също и надеждата за дълбокото лъчезарно, непоклатимо душевно спокойствие на мъдреца, за избавление от борбите и страстите на живота. Изкушен от красотата на Правати, оплетен от жената и заразен от нейното честолюбие, Даса изоставил пътя, по който единствено би запазил свободата и мира. Така му изглеждала днес историята на неговия живот и всъщност тя можела съвсем лесно да се тълкува, потребно било само нещо да се позамаже и пропусне, за да се види така. Между другото, той изоставил обстоятелството, че още не бил ученик на отшелника и че дори вече имал намерение доброволно да го изостави. Така, обърнем ли поглед назад, нещата се разместват лесно.

Правати разглеждала тези неща съвсем другояче, макар че тя далеч по-малко от своя съпруг се отдавала на подобни мисли. За оня Нала тя не се и сещала. Напротив, ако споменът не я мамел, тя самата била, която създала основата и довела щастието на Даса, направила го отново раджа, дарила му син, обсипала го с любов и щастие, за да го намери накрая недорасъл за нейното величие, недостоен за гордите й планове. Защото й било ясно, че приближаващата война няма да води до нищо друго освен до унищожението на Говинда и до удвояването на нейната власт и богатство. Вместо да се радва на това и усърдно да работи с нея, Даса обаче се възпротивил твърде некняжески, както й изглеждало, срещу войната и набезите и с най-голямо удоволствие щял да старее бездейно сред своите цветя, дървета, папагали и книги. Съвсем друг човек бил Вишвамитра, главният командир на конницата и след нея самата най-горещият сподвижник и радетел за близката война и победа. Всяко сравнение на двамата излизало в негова полза.

Даса виждал добре колко много жена му се сприятелила с Вишвамитра, колко много му се възхищавала и допускала той да й се възхищава, този весел и смел, може би малко повърхностен, може би и не твърде умен офицер със силния си смях, красивите едри зъби и грижливо поддържаната брада. Той гледал на всичко това с горчивина и едновременно с презрение, с едно насмешливо равнодушие, с което се самоизмамвал. Не дебнел и не желаел да узнае дали приятелството на двамата се задържа в границите на позволеното и приличното, или не. Виждал влюбеността на Правати в хубавия конник, наблюдавал държанието й, с което отдавала предпочитание нему, а не на несмелия съпруг, със същото външно равнодушие, в душата обаче с горчивото спокойствие, с което свикнал да гледа на всички събития. Дали това било само изневяра и предателство, което, изглежда, съпругата му решила да извърши, или единствено израз на нейното високомерие към убежденията на Даса, нямало значение, то съществувало, развивало се и нараствало, възправяло се срещу него, както войната, както съдбата, не оставало никакво защитно средство и той не можел да има никакво друго отношение, освен да го приеме спокойно, да го понесе и сега, вместо да напада и завладява, за Даса това било един вид мъжественост и геройство.

 

 

И все едно дали удивлението на Правати от командира на конницата или неговото от нея се задържало в рамките на нравственото и позволеното, във всеки случай Правати, Даса разбирал това, била по-малко виновна, отколкото той самият. Той, Даса, човек на мисълта и съмнението, наистина бил много склонен да търси вината за изчезването на своето щастие у нея или поне я смятал съотговорна, че се увлякъл и заплел във всичко това: в любовта, в честолюбието, в актовете на отмъщение, в грабителствата, нещо повече, в мислите си той търсел отговорност от жената, от любовта и насладата за всичко на земята, за целия танец, за цялата гонитба на страсти и жажди, на прелюбодеяние, смърт, убийство, война. При това обаче знаел много добре, че причината не се кореняла в Правати, тя не била виновна, а жертва, защото не създала сама нито своята красота, нито неговата любов към нея, та да бъде отговорна, била само прашинка в слънчев лъч, вълна в потока и че единствено негово дело било да се изплъзне от жената и любовта, от глада за щастие и честолюбието й или да си остане доволен пастир сред пастирите, или да поеме по незнайния път на йогата и да преодолее недостойното в себе си. Той пропуснал това, не смогнал да го направи, не бил призван за великото или пък не останал верен на своето призвание и в края на краищата жена му била в правото си, ако в негово лице вижда страхливец. Затова ли го дарила с този син, с красивото нежно момче, за което той така се страхувал и чието съществуване въпреки всичко придавало смисъл и стойност на неговия живот, да, то било голямото щастие, болезненото и тревожно щастие, но все пак едно щастие, негово щастие. Това щастие сега той заплащал с болката и горчивината на сърцето си, с готовността за война и смърт, със съзнанието, че посреща една участ. Отвъд, в своята страна, седял раджата Говинда, съветван и прилъгван от майката на убития Нала, на оня изкусител, за когото си спомнял с лошо чувство, и все по-често и по-дръзко Говинда нахлувал в земите му и отправял искания; единствено съюзът с могъщия раджа от Гайпали можел да направи Даса достатъчно силен, за да постигне мир и договор за добросъседство. Но този раджа, макар и добре настроен към Даса, бил роднина с Говинда и най-учтиво избягвал всички опити да бъде въвлечен в такъв съюз. Вече нямало отминаване, нямало надежда за разум или човечност, отреденото идело и трябвало да бъде изстрадано. Сега дори сам Даса едва ли не копнеел за война, за избухване, за разразяване на събралите се мълнии и за ускоряване на събитията, които естествено вече не можел да предотврати. Ала сам още веднъж потърсил княза Гайпали, разменил напразни любезности с него, в съвета настоял за умереност и търпение, но той отдавна правел това без надежда, а иначе се въоръжавал. Борбата на мнения в съвета сега засягала единствено това, дали следващото нахлуване на врага трябвало да се посрещне с поход към неговата страна, да му се отговори с война, или да се изчака главното вражеско нападение, за да остане той пред народа и пред целия свят виновен за нарушаването на мира.

Врагът явно не си създавал грижи с подобни въпроси, сложил край на съображенията, съветите и колебанията и един ден нахлул. Той разиграл един по-голям грабителски набег, който незабавно привлякъл Даса заедно с командира на конницата и най-добрите му хора към границата и докато били на път, с главните си сили врагът настъпил, навлязъл в страната непосредствено до столицата на Даса, завзел портата и обсадил палата. Когато Даса узнал това и веднага тръгнал назад, мислел, че синът и жена му са заключени в обкръжения палат, че по улиците се водят кървави схватки, сърцето му се свивало в страшна болка, като мислел за своите и за опасностите, в които се намирали. И той вече не бил предпазливият владетел, който неохотно тръгва на война, а пламтял в болка и ярост, препускал с хората си в лудешка бързина към къщи, заварил битката да кипи по всички улици, пробил си път към палата, задържал врага и се борил като обезумял, докато уморен след кървавия ден, на свечеряване рухнал с много рани.

Когато се свестил, той се намерил в плен, битката била загубена, градът и палатът — в ръцете на врага. Вързан го изправили пред Говинда, който го поздравил присмехулно и го отвел в неговите покои; това била залата с позлатените стени и дърворезби, където се пазели ръкописните свитъци. Там на един от килимите седяла изправена и с вкаменено лице жена му Правати, зад нея въоръжена стража, а на скута си тя държала момчето; като прекършено цвете лежала нежната фигурка, било мъртво, лицето му — сиво, дрехите — напоени с кръв. Жената не се обърнала, когато въвели нейния съпруг, тя не го погледнала, очите й без израз били приковани в малкия мъртвец; тя се видяла на Даса странно променена и едва след известно време той забелязал, че косите й, преди дни силно черни, светлеели съвсем посивели. Явно, че стояла от дълго време така с момчето на скута си, замръзнала, лицето й — маска.

— Равана — извикал Даса. — Равана, детето ми, моето цвете! — коленичил, лицето му се свело над главата на мъртвото; коленичил като за молитва пред онемялата жена и детето, оплаквайки и двамата, почитайки и двамата. Усетил миризмата на кръв и смърт, смесена с дъха на цветното масло, с което била намазана косата на детето. Със замръзнал поглед Правати се втренчвала в двамата.

Някой го докоснал по рамото. Бил един от първенците на Говинда, заповядал му да стане и го отвел. Даса не изрекъл ни дума към Правати, нито тя на него.

Вързан го качили в една кола и го повели към града на Говинда в затвор, оковите му били малко поразхлабени, някакъв войник донесъл съд с вода, сложил го на каменния под, оставил Даса сам, залостили и заключили вратата. Една рана на рамото му горяла като огън. Опипом той потърсил съда с водата, намокрил ръцете и лицето си. Искало му се и да пие, но се отказал; така, мислел си, по-бързо щял да умре. Колко ли дълго щяло да трае това? Колко дълго? Той жадувал смъртта, както сухото му гърло жадувало за вода. Едва със смъртта щял да настъпи край на мъката в сърцето му, едва тогава в него щял да се заличи образът на майката с мъртвия син. Но сред най-голямата мъка неговата умора и слабост се смилили и той се свлякъл и унесъл в дрямка.

Когато се оборавил от краткотрайната дрямка, зашеметен, трябвало да разтърка очите си, но не можел. И двете му ръце били заети. Те стискали здраво нещо и тъй като се ободрил и отворил очи, видял, че не го обграждали стени на затвор, а наоколо му се плискала зелена светлина, обливала листата на дърветата и тресавището и той дълго мигал. Светлината го поразявала като безшумен, но силен удар, суеверен страх и тръпки на ужас пролазили тила и гърба му, още веднъж премигнал и лицето му се изкривило като в плач, разтворил широко очи. Бил в някаква гора и стискал с две ръце пълна с вода купа, в краката му коритцето на извор отразявало дънери и зеленина и той знаел, че там отвъд, зад гъсталака на папратите, била колибата на йогата, който го чакал и го пратил за вода, той, дето се смял така странно, когато го помолил да му разкрие нещо за Майя. Даса не загубил нито битка, нито син, не бил ни княз, ни баща, но йогата изпълнил неговото желание и го поучил какво е Майя: палат и градини, книги и отглеждане на птици, княжески грижи и бащина любов, война и ревност, любов към Правати и бурно недоверие към нея; всичко това било Нищо, не Нищо, то било Майя! Даса стоял разтърсен, по бузите му се стичали сълзи, в ръцете му треперел и се олюлявал съдът, който току-що напълнил за отшелника, водата се разплисквала и стичала по краката му. Струвало му се, че са му отрязали крак или ръка или са отделили нещо от главата му, такава празнота усещал, мигом преживените дълги години, пазените съкровища, вкусените радости, изстраданите мъки, претърпеният страх, отчаянието, познато чак до близостта със смъртта, се стопили, изчезнали, превърнали се в нищо и въпреки това те съществували! Защото споменът бил жив, виденията останали в него, още виждал как седи Правати, извисена и вцепенена, с изведнъж посивели коси, на скута й лежал синът им, сякаш тя самата го била задушила, лежал като жертва, ръцете и краката му отпуснати висели от коленете й. О, колко бързо, колко бързо и страховито, колко ужасно и колко безкрайно дълбоко той бил поучен за Майя! Всичко му било изтръгнато, много години, пълни с преживявания, се свили до мигове, той сънувал всичко, което все още изглеждало мъчителна действителност, навярно така било и с всичко друго, случило се по-рано, с историите за княжеския син Даса, за неговия живот като пастир, за женитбата му, за мъстта, въздадена на Нала, за закрилата, потърсена при отшелника; това били картини, на които човек можел да се удивлява като в палат на стена, покрита с дърворезба, където сред клони и листа могат да се видят цветя, звезди, птици, маймуни и богове. И не било ли това, което той току-що преживял и още стояло пред очите му, това пробуждане от владетелството, войната, затвора, това навеждане над извора и този съд с вода, която току-що разплискал малко, заедно с всичките му мисли, които ги съпровождали, не било ли всичко това в края на краищата от същата материя, от която са и сънят, прелъстяването, Майя? И онова, което някога, в бъдното, имал още да преживее, да види с очи и докосне с ръка чак до своята бъдеща смърт, било ли то от друга материя, от друг вид? Игра и блян било то, пяна и сън, това значело Майя. Целият красив и ужасен, очароващ и отчайващ, картинен хоровод на живота с неговите палещи наслади и палещи болки.

Даса продължавал да стои като оглушал и вдървен. Отново в ръцете му се олюлявал съдът, водата се разливала, плискала се хладна по пръстите на краката му и се стичала. Какво трябвало да направи? Отново да напълни купата, да я занесе на йогата, да чуе как той ще му се изсмее за всичко, което е изстрадал насън? Това не го привличало. Той пуснал съда на земята, излял го и го захвърлил в тресавището. Седнал на тревата и сериозно се замислил. Имал достатъчно и предостатъчно от тези съновидения, от тази демонична плетеница от преживявания, радости и страдания, която притискала сърцето и смразявала кръвта на човека, после в миг излизало, че това било Майя и човек оставал като безумец; вече се наситил на всичко, вече не жадувал ни за жена и дете, ни за трон, ни за победа, ни за отмъщение, не и за щастие и мъдрост, не за власт и добродетел. Не жадувал за нищо друго освен за спокойствие, за нищо освен за края, не желаел нищо друго, само да спре това вечно въртящо се колело, тази безкрайна поредица от картини и да я заличи. Желаел сам да се пренесе във вечен покой и се изтрие от земята, така както желаел това някога, когато в онази последна битка се хвърлил към врага, удрял и го удряли, получавал и нанасял рани, докато рухне. А после какво? После наставало затишието на едно безчувствие или на една дрямка, или на една смърт. И веднага след това той отново бил буден и трябвало да отвори сърцето си за потока на живота, отново да отвори очи за страшния, красив, ужасяващ прилив на картини, за този безкраен, неизбежен поток до следващото безсилие, до следващата смърт. Това било навярно едно затишие, един отдих, малък, незначителен отдих, поемане на дъх, но после продължавало отново и човек ставал една от хилядите фигури в дивия, упойващ и отчайващ танц на живота. Ах, нямало заличаване, нямало край!

Но неспокойствието отново го изправило на крака. Щом в този проклет хоровод нямало отдих, щом неговото единствено копнежно желание оставало несбъднато, тогава той можел да напълни съда с вода отново и да го занесе на стария мъж, който му заповядал, макар че всъщност нищо не му бил заповядал. Това било една услуга, поискана от него, една заръка, която можел да приеме и изпълни, това било по-добро, отколкото да седи и да си мисли как да се самоубие. Разбира се, да се подчиняваш и да служиш, е далеч по-лесно и по-добре, далеч по-невинно и по-благотворно, отколкото да властваш и да носиш отговорност. Дотолкова той знаел. И тъй, добре, Даса, вземи съда, напълни го хубаво с вода и го занеси там на своя господар!

Когато той стигнал до колибата, старият го посрещнал със странен поглед. Един леко състрадателен, полувъпросителен, полуприсмехулен поглед на разбиране, поглед, с който например едно по-голямо момче гледа на по-малкото, което вижда да се връща от някое леко засрамващо, но и внушаващо уважение изпитание на смелост. Този пастирски принц, този дотичал тук беден момък просто се връщал от извора, донесъл вода и не отсъствал повече от четвърт час; но той все пак се връщал от един затвор, загубил жена, син и княжество, завършил един човешки живот и хвърлил поглед към кръжащото колело. Навярно този млад човек няколко пъти и по-рано бивал събуждан и вдъхвал с пълни гърди действителността, иначе не би дошъл тука и не би останал толкова дълго; сега обаче изглеждал истински пробуден и съзрял, за да поеме по дългия път. Щели да са му потребни няколко години, за да научи този млад човек на истинско самонаблюдение и дишане.

Само с този поглед, който съдържал следа от благоразположение и съучастие, загатвал възникналата между тях връзка, връзката между учител и ученик, само с този поглед йогата го приел за ученик. Този поглед прогонил безплодните мисли от главата на ученика и го довел до благонравие и повинност.

Няма какво повече да се разказва за живота на Даса, останалото протекло отвъд образите и историите. Той повече не напуснал гората.