Херман Хесе
Играта на стъклени перли (12) (Опит за животопис на Magister Ludi Йозеф Кнехт заедно с неговите съчинения
Издаден от Херман Хесе)

Посланието

Приближаваме се към края на нашия разказ. Както вече загатнахме, познанията ни за този край не са без празноти и той носи повече характера на сказание, отколкото на историческо изложение. Трябваше да се задоволим с това. Но толкова по-приятно ни е да подкрепим тази предпоследна глава от животоописанието на Кнехт с един автентичен документ, а именно с онова просторно послание, в което майсторът на играта на стъклени перли сам излагаше своето решение и причините за него пред колегията и молеше да бъде освободен от длъжност.

Време е естествено да се каже, че Йозеф Кнехт, както отдавна знаем, не вярваше в успеха на това толкова грижливо подготвено послание и че той, след като то действително бе готово, би предпочел изобщо да не го пише и изпраща. С него стана така, както с всички хора, които упражняват естествена и първоначално неосъзната власт над другите: тази власт не се упражнява без последици за нейния носител и ако магистърът се радваше, че чрез нея спечелва своя приятел Тегулариус за намерението си, че го превръща в радетел и сътрудник за неговото осъществяване, то сега написаното вече притежаваше по-голяма сила, отколкото в собствените му мисли и желания. Спечели или изкуши Фриц за една работа, в чиято стойност той, вдъхновителят, вече не вярваше; но когато най-после Тегулариус я представи, не можеше да я върне назад, нито пък да я сложи настрана и остави неизползвана, без с това наистина да оскърби и разочарова приятеля си, за когото искаше да направи раздялата им по-приемлива. И както сме уверени, по онова време на замисъла на Кнехт много повече отговаряше, без всякакви други усложнения, да напусне длъжността си и да обяви излизането си от ордена, вместо да избере този заобиколен път, с молбата превърнат пред очите му едва ли не в комедия. Но съобразяването с приятеля го подтикна още веднъж за известно време да овладее своето нетърпение.

Вероятно би било интересно да се запознаем с ръкописа на прилежния Тегулариус. Всъщност той се основавал на исторически материал, събран за доказателство или илюстрация, но бихме сгрешили много, ако приемем, че съдържал някои остроти и духовито изказани критични мисли по отношение на йерархията, света и световната история. Ако този ръкопис, струвал необикновено упорита работа в течение на месеци, още съществуваше, което е много възможно, и ако бихме разполагали с него, пак щяхме да се откажем да го публикуваме, тъй като нашата книга не би била подходяща за това.

За нас е от значение единствено как Magister Ludi използва работата на своя приятел. Когато Тегулариус тържествено му я поднесъл, той я взел със сърдечни думи на благодарност и признание, а тъй като знаел, че с това ще му достави радост, го помолил да му я прочете на глас. И много дни Тегулариус седял при магистъра в градината и по половин час — било лято — му четял със задоволство от купчината листа, от които се състоял неговият ръкопис, нерядко четенето бивало прекъсвано от звучния смях на двамата. Това били добри дни за Тегулариус. След тях обаче Кнехт се оттеглил и съчинил, използвайки някои части от ръкописа на своя приятел, посланието си до колегията, което ние включваме тук дословно и което вече не са нуждае от коментар.

Послание на Magister Ludi

до възпитателната колегия

Различни съображения ме накараха мен, Magister Ludi да изложа една молба от особен род в отделно и до известна степен частно послание до колегията, вместо да я включа в своя официален отчет. Действително аз прибавям посланието си към съответния служебен доклад и очаквам официалното си освобождаване, но гледам на него по-скоро като на един вид колегиално обръщение към другите магистри.

Към задълженията на магистъра спада и това да обръща внимание на колегията, когато при съобразеното с правилата изпълнение на длъжността си се натъкне на пречки или го застрашават опасности. Изпълнението на моята длъжност сега е (или ми се струва, че е), макар да се старая и да влагам в него всичките си сили, застрашено от една опасност, причината за която се таи лично в мен, без обаче да съм единственият й извор. Най-малкото смятам моралната заплаха от накърняването на моята лична пригодност за майстор на играта на стъклени перли едновременно като обективна и лежаща извън мене опасност. И за да го изразя съвсем накратко: почнах да се съмнявам в моята способност пълноценно да изпълнявам длъжността си, защото виждам, че самата длъжност и насърчаваната от мен игра са заплашени. Смисълът на моето послание е да се обърне внимание на колегията, че загатнатата опасност съществува и че тъкмо тази опасност, след като вече съм я открил, настойчиво ме призовава на друго място, а не на това, на което стоя. Нека ми бъде позволено да разясня положението с едно сравнение: седи си някой в таванската стаичка над софистична научна работа и ето забелязва, долу в къщата трябва да е избухнал пожар. Той няма да преценява дали е задължен и не ще ли е по-добре да препише на чисто своите таблици, а ще изтича надолу и ще се опита да спаси къщата. Така седя и аз в един от най-горните етажи на нашата касталийска сграда, зает с играта на стъклени перли, работейки с истински нежен, чувствителен инструмент, и по инстинкт, с обонянието си, долавям, че някъде долу гори, че цялата наша постройка е заплашена и застрашена и че сега не бива да анализирам музика или да уточнявам правилата на играта, а да забързам натам, където дими.

Институцията Касталия, нашият орден, нашите занимания с наука и учебно дело, заедно с играта на стъклени перли и всичко друго на повечето от нас, членовете на ордена, изглеждат тъй естествени, както за всеки човек въздухът, който диша, и земята, на която стои. Едва ли някой някога е помислил, че може да дойде ден този въздух да не му стига и земята под краката му да изчезне. Имаме щастието да сме добре приютени в един малък, чист и ведър свят, мнозинството от нас живее, колкото и чудно да ви се струва, с измислицата, че този свят е съществувал винаги и те са родени в него. В младостта си аз самият живях с този крайно приятен блян, въпреки че знаех истината, а именно че не съм роден в Касталия, а доведен тук и възпитан благодарение на колегията, че Касталия, орденът, колегията, училищните сгради, архивът и играта на стъклени перли в никакъв случай не са съществували винаги, не са дело на природата, а едно благородно и, подобно на всичко сътворено, тленно създание на човешката воля. Всичко това аз знаех, но за мен то не беше реално, просто не мислех за него, оставаше извън обсега на зрението ми и съм убеден, че поне трите четвърти от нас живеят и ще умрат в тази чудата и приятна заблуда.

Но така, както са минали столетия и хилядолетия без ордена и Касталия, и за в бъдеще отново ще настанат такива времена. И ако днес напомням една прастара истина на моите събратя и многоуважаваната колегия и ги подтиквам да обърнат взор към опасността, която надвисва над нас, и ако за миг съм влязъл в по-скоро нежеланата и предизвикваща лека насмешка роля на пророк, на проповядващ покаяние, то съм готов да приема и вероятния присмех, но въпреки всичко ми остава надеждата, че мнозинството от вас ще прочетат посланието ми до края и че дори неколцина ще се съгласят с мене по няколко точки. А това би било вече много.

Институция като нашата Касталия, една малка държава на духа, е изложена на външни и вътрешни опасности. Вътрешните опасности, или поне някои от тях, са ни познати, ние ги наблюдаваме и превъзмогваме. Отново и отново връщаме отделни ученици от елитните училища, тъй като откриваме у тях неизкореними черти и подтици, които ги правят непригодни и опасни за нашата общност. Повечето от тях, така се надяваме, независимо от това са пълноценни хора, но само неприспособими към касталийския начин на живот, и след връщането си в света могат да намерят подходящи за тях условия на съществуване и да бъдат прилежни мъже. В това отношение нашата практика се оказа добра и в основни линии за общността ни може да се каже, че държи на своето достойнство и самодисциплина, решава задачата си да представлява върховен слой, едно благородно съсловие на духа и непрестанно да създава ново. Вероятно не бихме могли да търпим недостойното, ленивото сред нас повече, отколкото е естествено и поносимо. Не тъй безупречно е положението с надменността на ордена, със съсловното високомерие, към каквото бива изкушено всяко благородническо съсловие, всяко привилегировано положение, и в което въпреки всичко ту със, ту без основание може да бъде упрекната всяка аристокрация. В историята на обществото постоянно се правят опити за създаване на благороднически съсловия, които да бъдат негов връх и корона, един вид аристокрация, господство на най-добрите, това е може би същинската, макар и невинаги признавана цел и идеал на всички опити за формиране на общност. Властта неизменно, без разлика дали е монархическа или анонимна, проявява готовност да насърчи едно възникващо благородническо съсловие с покровителство и привилегии, независимо дали се отнася за политическа или друга някаква аристокрация, по рождение или подбор и образование. Всякога облагодетелстваното благородническо съсловие е крепнело под това слънце, всякога обаче стоенето на огряната от слънцето страна и привилегироваността от една определена степен на развитие са се превръщали в изкушение за самото съсловие и са водили към покварата му. И ако сега разгледаме нашия орден като благородническо съсловие и сетне се опитаме да проверим доколко отношението ни към целия народ и света оправдава нашето особено положение, доколко сме обхванати и нападнати от характерната за благородническото съсловие болест — престъпна самонадеяност, надменност, съсловно високомерие, мания за многознайство, неблагодарност, ползване на облаги, — тогава могат да ни навестят някои съмнения. На днешния касталиец може да не липсва покорност спрямо законите на ордена, прилежание, изтънчена душевност; но не му ли липсва твърде често преди всичко разбиране за неговото място в структурата на населението, в света, в световната история? Съзнава ли той кое е основата на неговото съществуване, чувства ли принадлежността си към едно живо растение като лист, цвят, клон или корен, подозира ли нещо за жертвите, които му принася народът, като го изхранва и облича и му предоставя възможност да се школува, да работи над разнообразни студии? А много ли го е грижа за смисъла на нашето съществование и особеното ни положение, има ли истинска представа за целта на нашия орден и живот? Допускам изключения, много и славни изключения, но съм склонен да отговоря на всички тези въпроси с „не“. Средният касталиец гледа на светския човек и на неукия може би без презрение, без завист, без враждебност, но едновременно не го гледа като брат, не вижда в негово лице своя хранител и ни най-малко не се чувства съотговорен за това, което става отвъд в света. Цел на неговия живот му се струва развитието на науките за тях самите или единствено приятното разхождане из градината на едно образование, което на драго сърце се представя за универсално, без да е напълно такова. С две думи, това касталийско образование, разбира се, високо и благородно, на което съм дълбоко благодарен, за повечето си носители и представители не е орган и инструмент, не е дейно и целенасочено, не е осъзнато като служба на по-великото или по-дълбокото, а клони малко към самонаслаждение и самохвалство, към формиране и елитно развиване на духовни деликатеси. Зная, че има мнозина целеустремени и високоценени касталийци, които действително не искат нищо друго, освен да служат, главно обучените при нас учители, особено ония, които вън в страната, далеч от приятния климат и духовното изнежване на нашата провинция, изпълняват щедра на лишения, но неоценимо важна служба в светските училища. Тези почтени учители там отвъд, най-строго взето, в действителност са единствените от нас, които наистина постигат целта на Касталия и чрез чийто труд ние се отплащаме на страната и народа за многото добрини, които ни правят. Че нашата върховна и най-свята задача се състои в това да съхраним духовната основа на страната и света, което се е утвърдило и като морален елемент с най-голямо въздействие: а именно усета за истината, на който, между другото, се опира и правото — всеки от нашия орден знае много добре, но ако при една самопроверка повечето от нас ще трябва да признаят, че за тях доброто на света, съхраняването на духовната почтеност и чистота и извън нашата така красиво пазена чиста провинция изобщо не е най-важното, съвсем не е важно, и че с голямо удоволствие сме предоставили на смелите учители там, отвъд, с всеотдайния си труд да изплащат дълга ни към света, а нам, играчи на стъклени перли, астрономи и математици, да оставят удоволствието да ползваме привилегиите си. С вече споменатото високомерие и кастовия дух е свързано и това, че не се грижим достатъчно и не мислим да заслужим привилегиите си с постижения, а мнозина от нас смятат за достатъчно, ако се придържаме към изискваната от ордена сдържаност по отношение на материалното в живота и си въобразяват, че това е добродетел, която те сякаш изпълняват по своя воля, докато тя все пак е минимална отплата, загдето страната осигурява нашето касталийско битие.

Задоволявам се с посочването на тези вътрешни слабости и опасности, те естествено будят съмнение, макар че в спокойни времена нашето съществуване още дълго не би било застрашено. Но сега ние, касталийците, сме зависими не само от нашия морал и разум, а много съществено от състоянието на страната и волята на народа. Ние ядем нашия хляб, ползваме нашите библиотеки, изграждаме нашите училища и архиви, но ако народът вече няма желание да ни дава възможност за всичко това или ако страната чрез обедняване, война и тъй нататък не бъде в състояние да го направи, в същия миг ще настъпи край на нашия живот и нашите занимания. Че един ден страната ще гледа на своята Касталия и на културата й като на лукс, който повече не може да си позволи, да, един ден вместо, както досега, добродушно да се гордее с нас, тя ще ни почувства като търтеи и вредители, дори като еретици и врагове — това са опасностите, които ни заплашват отвън.

Но ако се помъча да обясня тези опасности на средния касталиец и реша преди всичко да го направя с примери от историята, ще се натъкна на една пасивна съпротива, на някаква почти наивна неосведоменост и безразличие. Интересът към световната история у нас, касталийците, вие знаете това, е изключително слаб, на повечето липсва не само интерес, но дори бих искал да кажа, справедливост и внимание към историята. Тази неблагосклонност към занимания със световната история, смес от равнодушие и високомерие, много често ме е подтиквала да изследвам причините и аз намерих, че те са две. Първата: съдържанието на историята — естествено не говоря за духовната и културната история, за които полагаме особени грижи — ни изглежда нещо малоценно; за нас световната история, доколкото имаме представа от нея, се състои от брутални борби за власт, богатства, земи, суровини, за пари, с една дума, за материални и количествени неща, величини, които ние разглеждаме по-скоро като недуховни и заслужаващи презрение. За нас седемнадесетият век е епоха на Декарт, Паскал, Фробергер, Шютц, а не на Кромуел или Луи XIV. Втората причина за нашата плахост пред световната история се състои в наследеното и до голяма степен, както мисля, справедливо недоверие към един вид разглеждане на историята и на историческите писания, които в епохата на упадък преди основаването на нашия орден са били много разпространени и към които поначало нямаме ни най-малко доверие: така наречената историческа философия, чийто духовен разцвет и едновременно най-опасно влияние намираме при Хегел, което обаче и в следващото столетие води до най-противното фалшифициране на историята и деморализиране на чувството за истина. Пристрастието към така наречената историческа философия за нас спада към главните белези на онази епоха на духовен упадък и политически борби за власт от широк обхват, които ние понякога наричаме „военна епоха“ или най-често „епоха на вестникарските литературни притурки“. Върху развалините й, с преборването и надмогването на нейния дух или недух, възниква нашата сегашна култура, възникват орденът и Касталия. И това, че ние се отнасяме към световната история и по-точно към новата почти така, както например един аскет или пустинник от ранното християнство към театъра на светския живот, е свързано с нашето духовно високомерие. Историята ни изглежда арена на инстинкти и моди, на алчност и ненаситност, на властолюбив и кръвожадност, на насилия, разрушения и войни, на честолюбиви министри и продажни генерали, на съсипани градове и забравяме твърде лесно, че това е само един от многото й аспекти. Забравяме преди всичко, че ние самите сме част от историята, нещо създадено и обречено да отмре, щом като загуби способността за по-нататъшно развитие и преобразяване. Ние самите сме история и сме съотговорни за световната история и нашия живот в нея. Но най-вече ни липсва съзнание за тази отговорност.

Ако хвърлим поглед към нашата собствена история, към времената на възникването на днешната педагогическа провинция в нашата страна, както и в някои други, на възникването на различните ордени и йерархии, един от които е и нашият, то веднага ще видим, че йерархията и родината, нашата мила Касталия, в никакъв случай не са основани от хора, които са се отнасяли с такова отчаяние или такова високомерие към световната история, с каквито се отнасяме ние. Нашите предшественици и вдъхновители са започнали своето дело в края на военната епоха, в един разрушен свят. Привикнали сме да обясняваме едностранчиво състоянието на света от онова време, когато приблизително започват първите така наречени световни войни, че тъкмо тогава духът не е имал някаква особена стойност и че за тираничните властници той е бил само случайно използвано второстепенно средство за борба, в което виждаме последица от покварата през времето на вестникарските литературни притурки. И сега е лесно да установим враждебността към духовното и грубостта, с която са се водили онези борби за власт. Ако ги наричам враждебни на духовното, то не го правя, защото не виждам огромните им постижения в областта на интелектуалното и методиката, а защото сме свикнали и държим на това да разглеждаме духа на първо място като воля за истина, а онова, което като дух е влагано и е служило в споменатите борби, във всеки случай, изглежда, няма нищо общо с волята за истина. Нещастие за онова време е, че срещу огромното бързо увеличаване на човечеството по численост, възникналата динамика и тревожност в никакъв случай не стои здрав морален ред; онова, което остава от един такъв ред, бива изместено от актуални лозунги и в хода на онези борби се натъкваме на чудновати и страхотни факти. Съвсем сходно, както при разделянето на църквата посредством Лутер четири столетия по-рано, изведнъж целият свят се оказва обзет от неизмеримо неспокойствие, навред се очертават фронтове за борба, навред изведнъж възниква люта смъртна вражда между млад и стар, между родина и човечество, между червено и бяло и ние, съвременните хора, изобщо не сме в състояние да възстановим властта и вътрешната динамика на онова „червено“ и „бяло“, същинското съдържание и значение на всички тези девизи и борчески призиви, камо ли пък да ги разберем и да им съчувстваме; и също както по времето на Лутер виждаме в цяла Европа, дори в половината земя, как въодушевени или отчаяни се нахвърлят един срещу друг вярващи и еретици, млади и стари, защитници на вчерашното и защитници на утрешното, често фронтовете секат териториите на страните, делят народи и семейства и ние не бива да се съмняваме, че за мнозинството от борещите се или поне за техните водачи всичко това крие несравним смисъл, така както бихме могли да видим, че някои от предводителите и вдъхновителите в онези борби имат особена смела добродушност, известен идеализъм, както тогава са го наричали и който не можем да отречем. Навред се разгаря борба, убиват и рушат навред, от двете страни, с вярата, че се бият за бога срещу дявола.

За нас онова диво време на високо въодушевление, на необуздана омраза и неизразими страдания потъва в един вид забрава, която едва ли се схваща, защото е толкова тясно свързана с възникването на всички наши институции и е тяхна предпоставка и причина. Някой сатирик би могъл да сравни тази забрава с разсеяността на проникнали във върхушката преуспяващи авантюристи, които не се сещат за своя произход и за родителите си. Нека отделим още малко внимание на онази военна епоха. Четох някои от нейните документи и се интересувах по-малко от поробваните народи и разрушените градове, а повече исках да разбера поведението на хората на духа в онова време. Било им е трудно и мнозина не са издържали. Имало е мъченици както сред учените, така и сред религиозните, тяхното мъченичество и пример и в онези претръпнали от ужасите времена не останало без въздействие. И все пак повечето представители на духа не понесли тежестта на онази насилническа епоха. Някои се предали и поставили на разположение на властниците своите дарования, знания и методи; известно е изказването на един тогавашен университетски професор в републиката на масагетите. „Колко е две по две определя не факултетът, а нашият господин генерал.“ Други отново минавали и оставали в опозиция, докато могли, и от някое що-годе защитено място излизали с протести. Тогава един световноизвестен автор — четем това у Цигенхалс — за една-единствена година подписал над двеста такива протеста, предупреждения, апели към разума и тъй нататък, може би повече, отколкото действително прочел. Мнозина обаче се учели да мълчат. Учели се да гладуват и мръзнат, а също и да просят и да се крият от полицията, умирали преждевременно, а останалите живи завиждали на мъртвите. Безброй слагали край на живота си. Действително вече не било ни удоволствие, ни чест да бъдеш учен или писател: който се поставял в служба на властниците или лозунгите, той наистина имал служба и хляб, но също и презрението на най-добрите измежду своите колеги, а явно в повечето случаи и угризения на съвестта; който отхвърлял тази служба, трябвало да гладува, да живее волен като птичка и да умре в нищета или изгнание. Тогава се извършвал страхотен нечувано суров естествен подбор. Не само изследванията, доколкото те не служели за целите на властта и войната, бързо западнали, но и учебното дело. Преди всичко световната история, която всяка водеща в дадено време нация насочвала изключително към собствената си история, била безкрайно опростена, пресъчинена и настанало господство на историческата философия и на вестникарските литературни притурки чак и в училищата.

Но достатъчно подробности. Били са бурни и диви времена, хаотични, времена на вавилонско стълпотворение, в които народите и партиите, стар и млад, „червено“ и „бяло“ не са могли вече да се разбират. А краят им настъпил след достатъчно обезкръвяване и нищета с един все по-силен копнеж на всички към опомняне, към това отново да се намери общ език, с копнеж по ред, нравственост, валидни мерки за нещата, към азбука и таблица за умножение, които вече не са диктувани от интересите на властта и променяни във всеки миг. Възникнала огромна потребност за истина и справедливост, за разум и за преодоляване на хаоса. На този вакуум в края на една насилническа и изцяло обърната към външното епоха, на този неизразимо настойчив и станал дори умолителен копнеж на всички към едно ново начало и ред дължим нашата Касталия и нашето съществование. Съвършено малкото смело, полугладно, обаче непреклонно ято от истински хора на духа започнало да съзнава своите възможности, започнало в аскетично героична самодисциплина да си изгражда един ред и основен закон и навсякъде, в малки и съвсем малки групи, отново да работи, да приключи с лозунгите и из основи да гради духовност, образование, изследване, обучение. Постройката излязла сполучлива, от своите бедняшко-езически наченки бавно се вдигнала до чудесна сграда и в цяла редица от поколения създала ордена, възпитателната колегия, елитните училища, архивите и сбирките, специалните училища и семинарите, играта на стъклени перли и днес ние сме наследниците и хората, които ползват плодовете и живеят в тази почти прелестна постройка. И нека го кажем още веднъж, живеем в нея като сравнително неподозиращи нищо и приятно разположили се гости, вече не искаме да знаем за огромните човешки жертви, върху които са вдигнати основите й, не и за мъчителния опит, чиито наследници сме, нищо и за световната история, съзиждала или търпяла нашата сграда, която носи и търпи и нас, а може би и още някои касталийци и магистри след сегашните, но някога тя ще събори отново нашата сграда и ще я погълне. Както срутва и поглъща всичко, което сама е откърмила.

Връщам се от историята назад и изводът, приложен към днешния ден и нас, е следният: нашата система и орденът са достигнали най-високия разцвет и щастие, които понякога загадъчната игра на световната история позволява на красивото и желаното, те са го и преминали. Ние сме в упадък, който може би ще се проточи още дълго, но във всеки случай няма да ни се падне нищо по-възвишено, по-красиво, по-желано от това, което някога сме притежавали, пътят води надолу; исторически, смятам аз, сме узрели за края и несъмнено той ще дойде, не днес и утре, но вдругиден. Не стигам до това заключение само от едно твърде морално осъждане на нашите постижения и способности, заключавам го много по-отдалеч от вълнения, които виждам, че се надигат във външния свят. Наближават усилни времена, навред се долавят признаци, светът отново иска да премести центъра на тежестта си, подготвя се преминаване на властта в други ръце, което няма да стане без война и насилие, една заплаха не само за мира, но и за живота и свободата ни се надига от Далечния изток. Дори и нашата страна да запази неутралната си политика, дори целият наш народ да се придържа упорито и единодушно към сегашното (което той не прави) и да иска да остане верен нам и на касталийските идеали, това ще бъде напразно. И сега някои от нашите депутати при случай изтъкват достатъчно ясно, че Касталия била твърде скъпо изящество за страната. Щом страната бъде принудена да мине към сериозни военни приготовления, към въоръжения само за защита, а това може да стане скоро, ще се наложат много строги мерки за икономии и въпреки цялата благоразположеност на правителството към нас, значителна част от тях ще ни засегне. Гордеем се, че нашият орден и непоколебимостта на духовната култура, която той осигурява, изискват от страната относително скромни жертви. В сравнение с другите епохи, особено с ранната „епоха на вестникарските литературни притурки“ с нейните щедри дарения за висшите училища, с нейните безбройни тайни съветници и свръхлуксозни институти, тези жертви всъщност не са големи, изглеждат нищожни и особено в съпоставка с онова, което във военната епоха са погълнали войната и въоръженията. Но тъкмо такова едно въоръжение навярно скоро отново ще се превърне във върховна повеля и в парламента отново ще имат превес генералите, а когато народът бъде поставен пред избора да жертва Касталия или да се изложи на опасност от война и гибел, ние знаем как ще се гласува. Тогава незабавно и без съмнение ще процъфти и една войнолюбива идеология и ще обхване главно младежта, един светоглед, състоящ се от лозунги, според който учени и учения, класици и математици, образованието и всички други грижи за духа ще имат право на съществуване само доколкото могат да служат на военни цели.

Вълната вече приижда, някога тя ще ни отнесе. Може би това ще бъде добро и необходимо. Преди нея обаче, многоуважаеми колеги, в зависимост от нашето вникване в събитията, от мащаба на нашата прозорливост и смелост, имаме право на онази ограничена свобода на решения и действия, която е позволена на хората и която превръща световната история в човешка история. Бихме могли, ако желаем, да затворим очи, защото опасността е още твърде далеч. Вероятно всички ние, които днес сме магистри, бихме могли съвсем спокойно да изпълняваме длъжността си докрай и спокойно да посрещнем смъртта, преди опасността да дойде наблизо и да стане видима за всички. За мен обаче, а вероятно не само за мен самия, това спокойствие няма да означава и спокойна съвест. Не бих могъл несмущаван да упражнявам по-нататък своята длъжност, да се занимавам с играта на стъклени перли, доволен от това, че връхлитащото няма да ме завари жив. Не, струва ми се, длъжен съм да помня, че и ние, аполитичните, принадлежим към световната история и подпомагаме нейното развитие. Ето защо във въведението на посланието си казах, че моето усърдие в длъжността е ограничено или даже заплашено, тъй като не мога да попреча на това голямата част от мислите и грижите ми да са заети с бъдещата опасност. Аз забранявам дори на моето въображение да си рисува формите, които нещастието би могло да вземе за мене и за нас. Но не мога да бъда глух за въпроса: какво трябва да направим ние и какво да сторя аз, за да пресрещнем опасността? Нека ми бъде позволена още една дума за това.

Не бих могъл да споделям мисълта на Платон, че ученият, а още повече мъдрецът, трябва да господства в държавата. Тогава светът е бил по-млад. И Платон, макар той да е един вид насърчител на Касталия, в никакъв случай не е касталиец, а роден аристократ от княжески произход. И ние сме аристократи и представляваме едно благородническо съсловие, но то е съсловие на духа, а не на кръвта. Не вярвам, че някога на човечеството ще се удаде да съедини и отгледа едновременно благородническо съсловие по кръв и дух, това би била една идеална аристокрация, тя обаче остава мечта. Ние, касталийците, макар да сме високонравствени и много умни хора, не сме подходящи за владетели; ако би трябвало да управляваме, щяхме да го правим не със силата и наивността, потребни на истинския владетел, а при това бързо бихме занемарили и полето на същинската наша дейност, и нашата най-непосредствена грижа, старанието за един образцов духовен живот. За да властва някой, в никакъв случай не му е потребно да бъде глупав и брутален, както понякога мислят суетните интелектуалци, но той трябва да изпитва несломима радост от една насочена навън активност, от една страст да се идентифицира с цели и стремежи, разбира се, да има и определена бързина и непоколебимост при избора на пътищата за успех. Всъщност само качества, които един учен — за мъдрец изобщо да не говорим — не бива да носи и не носи, тъй като за нас наблюдението е по-важно от делото и в избора на средства и методи, за да постигнем целите си, сме се научили да бъдем толкова внимателни и недоверчиви, колкото едва ли е възможно. Следователно не можем да управляваме и да се занимаваме с политика. Ние сме специалисти в проучването, анализа, преценката, съхраняването и несменяеми проверители на всички азбуки, таблици за умножение, контрольори на духовните мерки и теглилки. Естествено ние сме едновременно и много други неща, при дадени условия можем да бъдем новатори, откриватели, авантюристи, завоеватели, претълкуватели, но нашата главна и най-важна дейност, заради която народът ни търпи и храни, е да запазим чисти всички извори на науката. В търговията, в политиката и където и да е другаде може би понякога означава постижение или гениалност да направиш от един игрек хикс, при нас обаче никога.

В ранните епохи при бурните, така наречени велики времена, при войни и преврати, понякога от интелектуалците се изисквало да се политизират. Така било особено в късната „епоха на вестникарските литературни притурки“. Към тези изисквания принадлежи и изискването за политизиране и милитаризиране на духа. Така както църковните камбани можели да се претопяват за топове, още невръстни ученици да се свикват под знамената за попълване на избитите полкове, така трябвало и духът да бъде конфискуван и използван като военно средство.

Разбира се, бихме могли да не приемем подобно изискване. Че в случай на нужда ученият може да бъде взет от катедрата или изследователската маса и превърнат във войник, или че при някои обстоятелства той доброволно прави това, че по-нататък в една изтощена от войната страна ученият трябва да се откаже от всичко материално чак до най-необходимото и да гладува, не ще и дума. Колкото е по-високо образованието на човека, толкова по-големи са привилегиите, от които се ползва, толкова по-голяма в случай на беда трябва да бъде и жертвата, която той принася; надяваме се, че някога това ще бъде съвсем естествено за всеки касталиец. Но ако сме готови да жертваме благоденствието, удобството, живота си за народа, когато той е в опасност, това не значи, че сме готови да пожертваме самия дух, традицията и морала, нашата духовност в интерес на деня, на народа или генералите. Страхливец е оня, който се измъква от делата, жертвите и опасностите, на които неговият народ трябва да устои. Но не по-малък страхливец и предател е оня, който изменя на принципите на духовния живот заради материални интереси, следователно който е готов например да предостави на властниците решението кога две по две е четири. Да се жертват чувството за истина, интелектуалната честност, верността към законите и методите на духа за други някакви интереси, дори и тези на отечеството, е предателство. Когато в борбата за интересите и лозунгите надвисне опасност истината да бъде обезценена, преиначена или изнасилена, също както отделният човек, както езикът, изкуствата, както всичко органично и отгледано изкуствено, тогава наш единствен дълг е да се противопоставим и да спасим истината, това значи стремежа за истина като наш върховен канон. Ученият, който като оратор, автор, учител съзнателно казва нещо невярно, съзнателно подкрепя лъжи и фалшификации, действа не само срещу органичните основни закони, освен това той, противно на всяко временно впечатление, не е полезен на своя народ, а му нанася тежки щети, разваля му въздуха и земята, храната и водата, отравя мислите и правото и помага на всичко зло и враждебно, което заплашва да унищожи народа.

Следователно касталиецът не бива да бъде политик; в случай на беда той може да жертва себе си, никога обаче верността си към духа. Духът е благотворен и благороден само когато е подчинен на истината; щом й измени, щом се откаже от страхопочитанието пред нея, стане ли продажен, огъва ли се за нечия угода, вече понася в себе си като възможно дяволското, което е много по-лошо от първичното, инстинктивно животинското, което винаги и въпреки всичко запазва нещо от невинността на природата.

Предоставям на всеки от вас, многоуважаеми колеги, да помисли върху това, в какво се състоят задълженията на ордена, когато страната и той самият са застрашени. Ще има различни мнения. Аз също имам своето и много съображения, по всички тук приведени въпроси за себе си създадох ясна представа — какво е мой дълг и към какво трябва да се стремя. Само това ме води към личната молба до многоуважаемата колегия, с която искам да завърша моето послание.

От магистрите, които влизат в състава на нашата колегия, според длъжността си като Magister Ludi стоя най-далеч от външния свят. Математикът, филологът, физикът, педагогът и всички други магистри работят в области, които имат нещо общо с обикновения свят; и в некасталийските, обикновените училища на нашата и на всяка друга страна математиката и граматиката са в основата на обучението, в светските висши училища също се изучават астрономия, физика, а музиката се упражнява и от съвсем необразовани хора; всички тези дисциплини са прастари, много по-стари от нашия орден, те са съществували дълго преди него и ще го надживеят. Единствено играта на стъклени перли е наше собствено откритие, наш специалитет, любимка, наша играчка, тя е последният, най-изтънченият израз на нашата неповторима касталийска духовност. Едновременно тя е най-драгоценната и най-неполезната, най-обичаната и едновременно най-крехката скъпоценност в нашето съкровище. Тя е първото, което ще загине, когато се постави под въпрос по-нататъшното съществуване на Касталия; не само затуй, че е най-чупливото от нашите богатства, а и защото за лаиците без съмнение тя е най-излишната част от Касталия. Когато ще се стигне до това страната да пести всеки ненужен разход, ще ограничат елитните училища, ще намалят и накрая ще зачеркнат фондовете за издръжка и увеличаване на библиотеките и сбирките, ще ограничат разходите за прехрана, нашето облекло няма да се подновява повече, но ще оставят да съществуват главните дисциплини на нашия Universitas Litterarum, само не играта на стъклени перли. Математиката е потребна и за да се откриват нови огнестрелни оръжия, но никой няма да повярва, че от затварянето на Vicus Lusorum и премахването на нашата игра на страната и народа ще се нанесат някакви щети, а най-малко военните. Играта на стъклени перли е най-екстремната и застрашена част от нашата постройка. Може би с това е свързан и фактът, че тъкмо Magister Ludi, който е начело на тази най-чужда на света дисциплина, пръв предусеща идващото земетресение или може би пръв заговаря пред колегията за това свое усещане.

И така, в случай на политически или, по-точно, на военни превратности смятам играта на стъклени перли за загубена. Тя ще погине бързо и макар много отделни хора да съхранят привързаността си към нея, няма да бъде възродена. Атмосферата, която ще последва една нова епоха на войни, не ще допусне това. Играта ще изчезне точно така, както известни високоразвити традиции в историята на музиката, например хоровете от професионални певци в началото на шестнадесетия или в седемнадесетия век, украсените претрупани композиции за неделната музика в църквите. Тогава човешките уши са долавяли звуци, които никоя наука и никоя магия не може да им възкреси в онази ангелска сияйна чистота. Така и играта на стъклени перли няма да бъде забравена, но ще стане невъзвратима. Онези, които после ще изследват нейната история, възникване, разцвет и край, ще въздишат и ще ни завиждат, че сме могли да живеем в толкова мирен, грижливо уреден и чист духовен свят.

Макар сега да съм Magister Ludi, аз в никакъв случай не смятам за своя (или наша) задача да попречим или да отложим края на играта. И красивото, и най-красивото са преходни, щом като са станали история и са се явили на земята. Знаем това и може да изпитваме тиха тъга, но не се залавяме сериозно да го променим, защото е непроменимо. Когато играта на стъклени перли стигне до упадък, Касталия и светът ще претърпят една загуба, но в момента едва ли ще я почувстват, в голямата криза толкова много ще са заети да спасят това, което още може да се спаси. Една Касталия без играта на стъклени перли е мислима, но не и Касталия без страхопочитание пред истината, без вярност на духа. Една възпитателна колегия може да мине без Magister Ludi. Но нали този Magister Ludi, нещо, което ние почти сме забравили, първоначално и в действителност не означава специалистът, когото днес наричаме с тази дума. Magister Ludi първоначално означава съвсем просто учител. И учителят, добрият и почтен учител, ще бъде толкова по-необходим на нашата страна, колкото по-застрашена бъде Касталия и колкото нейните скъпоценности се лишават от стойност и губят. По-необходими от всичко друго са ни учители, мъже, които да вкоренят у младежта способността да преценява и съди и да бъдат за нея примери в страхопочитанието пред истината, подчинението на духа, в службата на словото. И това се отнася не само и не главно за нашите елитни училища, чието съществуване някога също ще има край, то важи и за светските училища отвън, където трябва да бъдат възпитавани и обучавани граждани и селяни, занаятчии и войници, политици, офицери и властници, докато те са още деца и са податливи на обучение. Там е основата на духовния живот на страната, не в семинарите или в играта на стъклени перли. Всякога сме осигурявали на страната възпитатели и учители, вече го казах, те са най-добрите от нас. Ние обаче трябва да направим много повече от направеното досега. Не бива вече да се уповаваме на това, че от училищата отвън при нас винаги ще се стича елитът на надарените и ще ни помага да се запази нашата Касталия. Трябва да осъзнаем и развием у смирените отговорността за тежката служба в училищата, светските училища като най-важната и най-почетната част от нашата задача.

Затова и стигнах до идеята за лично послание, което бих искал да отправя на многоуважаемата колегия. С него моля колегията да ме освободи от моята длъжност на Magister Ludi и да ми повери вън в страната едно обикновено училище, голямо или малко, и да ми разреши постепенно да привлека в това училище щаб от млади членове на ордена като учители, люде, в които ще имам доверие, че вярно ще ми помагат нашите принципи да се превърнат в плът и кръв за млади светски хора.

Нека ми бъде позволено, ако многоуважаемата колегия намери за добре, с това да завърша своето послание, а тя с благоразположение да провери обосновката му и тогава да ми отправи своите заповеди.

Майсторът на играта на стъклени перли

Послепис:

Нека ми бъде позволено да приведа един израз на уважавания отец Якобус, който съм си отбелязал при някой от незабравимите часове на индивидуално обучение с него:

„Възможно е да дойдат времена на ужас и най-големи беди. Но ако в бедата все пак остане някакво щастие, то може да бъде само духовното, обърнато назад към това да се спаси образованието от по-ранните епохи и напред към ведрото и неуморно представяне на духа от едно време, което иначе изцяло ще потъне във вещественото.“

Тегулариус не знае колко малко от неговата работа остава в това съчинение; той не го вижда в този последен вариант. Явно обаче Кнехт му дава да прочете два предишни много обстойни варианта. Той изпраща молбата и чака отговор от колегията с далеч по-малко нетърпение, отколкото неговият приятел. Решава да не го посвещава в крачката, която ще предприеме; така спестява по-нататъшните обсъждания на случая и само намеква, че без съмнение до пристигането на отговор ще мине дълго време.

А после, когато отговорът се получава в много по-кратък срок, отколкото той самият очаква, Тегулариус не узнава нищо. Отговорът от Хирсланд гласи:

До многоуважаемия Magister Ludi във Валдцел

Многоуважаеми колега,

С необикновен интерес ръководството на ордена, както и колегията на магистрите се запозна с Вашето тъй топлосърдечно и мъдро послание. Историческите ретроспекции в него не по-малко от Вашите грижовни прозрения в бъдещето приковаха нашето внимание и, разбира се, тези вълнуващи и отчасти справедливи съображения ще продължат и по-нататък да занимават някои от нас, за да извлечем полза от тях. С радост и признание всички ние открихме убеждението, което Ви въодушевява, убеждението на истински и самоотвержен касталиец, една искрена и превърнала се във втора природа любов към нашата провинция, към нейния живот и нрави, една угрижена и засега малко тревожна любов. С не по-малка радост и признание доловихме личното и временното звучене и настроеност на тази любов, Вашата готовност за саможертва, Вашия творчески устрем, сериозността, усърдието и порива Ви към героичното. Във всички тежнения отново виждаме характера на нашия майстор на играта на стъклени перли, неговата енергия, неговата жар и смелост. Колко много подхожда нему, ученика на прочутия бенедиктинец, да не изучава историята като равнодушен наблюдател с чисто научна крайна цел и сякаш тя е естетическа игра, а познанията му по история да са устремени непосредствено към тълкуването на момента, към дело, към готовност за помощ! И колко много, уважаеми колега, отговаря на Вашия характер, че целта на личните Ви желания е тъй скромна, че не Ви привличат политически задачи и мисии, влиятелни и почтени постове, че не жадувате да бъдете нищо друго освен Ludi Magister, един учител.

Това са някои от впечатленията и мислите, които възникват естествено още при първото прочитане на Вашето послание. У повечето колеги те са едни и същи или сходни. При по-нататъшното разглеждане на Вашите откровения, предупреждения и молби, напротив, колегията не можа да стигне до единодушие. В свиканото специално за това заседание бе обсъден живо именно въпросът, доколко мнението Ви за застрашеността на нашето съществуване е приемливо, както и въпросът за вида, обхвата и вероятното отстояние във времето на опасностите и по-голямата част от членовете на колегията приеха тези въпроси видимо сериозно и се въодушевиха от тях. И все пак, както следва да Ви съобщим, по някои от въпросите мнозинството от гласовете не бе дадено в полза на Вашето схващане. Признаваше се само силата на въображението и далновидността на Вашите историко-политически наблюдения, но поотделно нито едно от Вашите предположения или, нека ги наречем, пророчества не бе одобрено в пълния му обхват и не бе прието като убедително. Също и по въпроса, доколко орденът и касталийският ред могат да бъдат съпричастни за опазването на един необикновено дълъг период на мир и доколко те изобщо и по принцип могат да имат значение като фактори за политическата история и положение, само малцина, и то сдържано, се съгласиха с Вас. Спокойствието, приблизително така гласи мнението на мнозинството, настъпило в нашата част на земята след изтичането на военната епоха, можело да се дължи донякъде на всеобщата изтощеност и обезкръвяване, последици на отминалите ужасни войни, и много повече на обстоятелството, че тогава Западът престанал да бъде фокус на световната история и арена на претенциите за хегемония. Без ни най-малко да се поставят под съмнение заслугите на ордена, на касталийските идеи, идеите за едно високо духовно образование под знака на съзерцателността и душевната дисциплина, не можело да им се признае същинска, творяща история сила, а това ще рече, живо влияние върху политическото състояние на света, както по цялото си естество касталийският дух бил невъобразимо далеч от подтик и честолюбие от този вид. Не било, така бе подчертано в някои много сериозни изказвания по темата, нито воля, нито предопределение на Касталия да упражнява политическо влияние за война или мир, за такова предопределение не ставало и дума, защото всичко касталийско се позовавало на разума и се разигравало в сферата на разумното, което не можело да се каже за световната история, иначе би се изпаднало в теологически-поетичната екзалтация на романтичната историческа философия и целият апарат за убийства и унищожение на силите, които правят историята, би се обявил за средство на световния разум. И при най-беглия обзор на историята на духа сме се убеждавали, че големият разцвет на духа всъщност никога не можел да се обясни с политическите състояния, нещо повече, културата или духът, или душата имали своята собствена история, която заедно с така наречената световна история, а това значи с никога нестихващите борби за материална власт, протичала към втора тайна, безкръвна и свята история. Нашият орден имал работа единствено с тази свята и тайна, не с „действителната“ брутална световна история и никога не можело да бъде негова задача да брани политическата история или дори да помага за нейното създаване.

И тъй, независимо дали световното политическо положение било действително такова, каквото го очертаваше Вашето послание, или не, във всеки случай за ордена не било достойно да заеме друга позиция освен на търпеливо изчакване. Въпреки няколкото гласа в подкрепа на Вашето мнение, че трябва да гледаме на това положение като на призив да се заеме активна позиция, то бе решително отхвърлено от мнозинството. Що се отнася до Вашето схващане за съвременното положение на света и предвижданията Ви за най-близкото бъдеще, те наистина явно направиха известно впечатление на повечето от колегите, а върху неколцина подействаха като сензация, но и в тази точка, колкото и преобладаващата част от ораторите да засвидетелстваше уважение към Вашите знания и проницателност, не бе установено съгласие на мнозинството с Вас, напротив, взе връх склонността Вашите изказвания върху това да се оценят като забележителни и във висока степен интересни, но прекомерно песимистични. Дочу се и един глас, който попита дали не е опасно, дори престъпно, но най-малкото лекомислено един магистър да се заема така да плаши своята колегия с толкова мрачни картини за уж приближаващи се опасности и изпитания. Разбира се, при случай едно предупреждение за преходността на всички неща било позволено всекиму; още повече оня, който стоял на толкова висок и отговорен пост, трябвало от време на време да си казва „memento mori“^[1], но така обобщено и в добавка толкова нихилистично да се представя общото състояние на ордена, магистрите, цялата йерархия, да им се възвестява някакъв уж съвсем близък край, било недостоен пристъп не само срещу душевното спокойствие и въображението на колегите, то заплашвало колегията и нейната дееспособност. Невъзможно било дейността на един магистър да спечели, ако всяка сутрин той тръгвал за работа с мисълта, че неговата длъжност, трудът му, неговите ученици, отговорността пред ордена, животът му за и в Касталия, че всичко това утре или вдругиден ще изчезне и загине. И макар този глас да не беше подкрепен от мнозинството, той все пак намери известно одобрение.

Ние Ви отговаряме немногословно, но сме на разположение за разговор. От нашия кратък ответ все пак виждате, многоуважаеми, че Вашето послание нямаше въздействието, което навярно сте очаквали. В голямата си част неуспехът явно се корени в обективни причини, в действителното разграничение между сегашните Ви възгледи и желания и тези на мнозинството. Но към това се присъединяват и формални причини. Струва ни се, че едно пряко устно обсъждане с Вас и колегите най-малкото би протекло значително по-хармонично и по-положително. И не само тази форма, формата на писмено послание, такова е убеждението ни, затруднява приемането на Вашата молба; много повече необичайното за нашите отношения свързване на личната молба с един вид колегиално споделяне на мнение. Повечето виждаха в тази сложност един несполучлив опит за новаторство, други го характеризираха направо като недопустим.

По този начин стигаме до най-невралгичната точка във Вашия случай, до молбата Ви да бъдете освободен от длъжност и за използването Ви в светските училища. Това, че колегията не може да се съгласи с една толкова рязко поставена и тъй своеобразно обоснована молба, че е невъзможно да я одобри и приеме, е нещо, което молителят би следвало да знае предварително. Естествено колегията й отговаря с „не“.

Какво би станало с нашата йерархия, ако престане да съществува орденът и разпоредбите на колегията, които поставят всеки на подходящо място? Какво би произлязло от Касталия, ако всеки сам почне да оценява своята пригодност за един пост, дарбите и характера си! Препоръчваме на майстора на играта на стъклени перли да помисли няколко минути върху това и му възлагаме и занапред да изпълнява достойната длъжност, която сме му поверили.

С това изпълняваме молбата Ви за отговор на Вашето послание. Не можем да Ви дадем отговора, на който навярно сте се надявали. Но не можем да премълчим признанието си за вълнуващата и предупреждаваща стойност на Вашия документ. Разчитаме да побеседваме с Вас непосредствено за неговото съдържание, и то скоро, тъй като ръководството на ордена смята, че може да се уповава на Вас, но все пак онези точки от посланието, в които Вие говорите за снижаване или застрашаване на Вашата пригодност за по-нататъшното водене на длъжността, му дават основание за тревога.

Кнехт четеше отговора без особени очаквания, но с най-голямо внимание. Това, че колегията все пак имаше „основание за тревога“, той би могъл да си представи, пък и смяташе, че може да заключи за нея от един определен признак. Неотдавна в селището на играчите се появи един гост от Хирсланд с редовни документи и препоръка от ръководството на ордена, той помоли за гостоприемство под предлог, че ще работи в архива и библиотеката, и с това се опита като гост да присъства на няколко лекции на Кнехт, беше тих и внимателен, един вече възрастен човек, появяваше се почти във всички помещения или части на селището, бе се осведомил за Тегулариус и много пъти посещаваше живеещия наблизо директор на Валдцелското елитно училище; нямаше съмнение, човекът беше наблюдател, пратен, за да установи какво е положението в селището на играчите, забелязва ли се занемаряване, дали магистърът е здрав и на поста си, чиновничеството прилежно и учениците не са ли обезпокоени от нещо. Той остана цяла седмица, не пропусна нито една от лекциите на Кнехт. Неговото наблюдение и мълчаливото му присъствие навсякъде беше направило впечатление на двама от чиновниците. Явно ръководството на ордена бе изчакало доклада на този наблюдател, преди да прати отговора до магистъра.

Какво можеше да се мисли сега за отговора и кой ли бе неговият автор? Стилът не го издаваше, това беше общо употребим, безлик учрежденски стил, какъвто изискваше случаят. При по-внимателно взиране в написаното все пак можеше да се долови повече своеобразие и нещо лично, отколкото човек би предполагал при първото четене. Основата на целия документ беше в духа на ордена и йерархията, справедливостта и любовта към реда. Ясно можеше да се види колко нежелано, неудобно, дори тягостно и будещо гняв беше посланието на Кнехт. Отхвърлянето му, положително решено от автора на отговора още щом се бе запознал с него, не бе повлияно от преценките на другите. Въпреки възмущението и отказа все пак се долавяше едно друго вълнение и настроение, следа от симпатия, подчертаване на всички кротки и приятелски оценки и изказвания, раздали се по време на заседанието по повод молбата на Кнехт. Кнехт не се съмняваше, че Александер, председателят на ръководството на ордена, е авторът на отговора.

Тук ние стигаме предела на нашия път и, надяваме се, сме разказали всичко съществено за живота на Йозеф Кнехт. Без съмнение един по-късен биограф ще установи и ще може да сподели още някои подробности за края на неговия жизнен път.

Отказваме се да дадем собствено изложение за последните дни на магистъра, за тях не знаем повече, отколкото всеки валдцелски студент, и не бихме могли да го направим по-добре от „Легендата за майстора на стъклени перли“, която при нас се разнася в много преписи и вероятно е съчинена от неколцина любими ученици на изчезналия. Нека тази легенда завърши нашата книга.