Херман Хесе
Играта на стъклени перли (11) (Опит за животопис на Magister Ludi Йозеф Кнехт заедно с неговите съчинения
Издаден от Херман Хесе)

Приготовления

На Кнехт се удаде да разчупи леда и между него и Десиньори започна едно по-оживено и освежаващо за двамата общуване. Плинио, този човек, който от дълги години живееше в примирение и меланхолия, трябваше да даде право на приятеля си: всъщност копнежът по изцеление и ведрост, по касталийската веселост, го беше привлякъл отново към педагогическата провинция. Сега той идваше по-често и без комисията и служебни дела, а Тегулариус го наблюдаваше с ревниво недоверие и скоро магистърът Кнехт узна за него и живота му всичко, което му бе потребно. Животът на Десиньори не беше толкова изключителен и сложен, както Кнехт предполагаше при първите разкрития. През младостта си Плинио беше изстрадал вече познатото разочарование и обезсърчаването на своята ентусиазирана и жадна за дела натура, сам не бе могъл да стане посредник и помирител на света и Касталия, а един самотен и мрачен особняк, не бе успял да свърже светското и касталийското в своя произход и характер. Ала той не беше просто крушенец и в поражението, и в отказа въпреки всичко запазваше собственото си лице и оставаше с особена съдба. Изглеждаше, че възпитанието, придобито в Касталия, у него изобщо не се утвърждава, най-малкото отначало не води към нищо освен към конфликти и разочарования и към едно дълбоко, трудно поносимо за такава натура откъсване и усамотяване. И сякаш изведнъж попаднал на този осеян с тръни път на уединение и неприспособимост, Плинио сам правеше всичко, за да се обособи и увеличи трудностите си. Преди всичко още като студент влезе в непримиримо противоречие със своето семейство, с баща си главно. Старият, макар да не се числеше към същинските политически водачи, все пак, подобно на всички Десиньори, през целия си живот поддържаше консервативна, вярна на правителството политика и партия, враг на всички нововъведения, противник на всички претенции на онеправданите, потиснатите за права и участие, недоверчив към хората без име и ранг, верен и готов на жертва за стария ред, за всичко, което му се виждаше законно и свято. Така той, без да изпитва потребност от религия, бе приятел на църквата и се противопостави, макар че не му липсваше чувство на справедливост, доброжелателство и готовност за добри дела, упорито и принципно срещу стремежите на арендаторите за подобряване на положението им. Оправдаваше суровостта си привидно логично, с програмата и лозунгите на своята партия, а в действителност го ръководеха естествено не убеждения и възгледи, а сляпата вярност към неговите другари по съсловие и традициите на рода му, както и показателните за характера му рицарство и рицарска чест и едно подчертано омаловажаване на всичко, което се представя за модерно, напредничаво, съответстващо на времето.

Този мъж разочароваше, дразнеше и ожесточаваше своя син Плинио за това, че той като студент се приближи и присъедини към една изключително опозиционна и модернистка партия. Тъкмо тогава беше създадено ляво младежко крило на старата буржоазно-либерална партия, водена от Верагут, публицист, депутат и оратор с голямо, ослепително въздействие, един темпераментен, понякога малко самовлюбен и развълнуван приятел на народа, свободолюбец, чието желание да спечели академичната младеж с публични доклади в университетските градчета не остана безуспешно, а между другите му въодушевени слушатели и привърженици попадна и младият Десиньори. Младежът, разочарован от университета, търсейки опора, заместител на загубилия за него смисъл морал на Касталия, жадуващ за някакъв нов идеализъм и програма, се въодушеви от докладите на Верагут, удивен от техния патос и нападателна смелост, от шеговитостта му и от обвинителната позиция на оратора, от неговата красива фигура и език, и се присъедини към една група студенти от кръга на слушателите на Верагут, които той спечели за своята партия и цели. Когато бащата на Плинио узна това, незабавно замина при своя син, силно разгневен го руга за пръв път в живота му, обсипа го с обвинения за заговорничество, за измяна на баща, семейство и традиции на рода и даде недвусмислената заповед веднага да поправи грешката си, да скъса връзката с Верагут и неговата партия. Но това в никакъв случай не бе правилният път да се окаже въздействие върху младежа, комуто се струваше, че неговата позиция прераства в някакво мъченичество. Плинио твърдо издържа бурята и обясни на своя баща, че не е прекарал десет години в елитните училища и няколко години в университета, за да се откаже от собствени възгледи и преценки и да се остави шепа самолюбиви барони да му предпишат своите схващания за държавата, икономиката и справедливостта. В случая му помогна школата на Верагут, защото по примера на големите трибуни той никога не застъпваше собствени и съсловни интереси и в света не се стремеше към нищо друго освен към чистата, абсолютната справедливост и човечност. Старият Десиньори избухна в горчив смях и покани своя син първо да завърши следването си, преди да се меси в мъжки работи и да си въобразява, че разбира повече за човешкия живот и справедливостта, отколкото цяла редица достопочтени поколения от неговия благороден род, похабена издънка на който е и той, но го напада в гръб със своето предателство.

Двамата се уморяваха в спорове, огорчаваха и обиждаха с всяка дума все повече, докато старият, сякаш внезапно видял в огледало собственото си разкривено от гняв лице, млъкна в студен срам и мълчешком си тръгна. Оттогава за Плинио никога не се възвърна старото, невинно доверчиво отношение към бащината къща, защото той не само беше верен на своята група и нейния новолиберализъм, и дори още незавършил следването си, стана непосредствен ученик, помощник и сътрудник на Верагут, а няколко години по-късно и негов зет. И ако равновесието в душата на Десиньори беше нарушено и животът му бе пронизан от разяждащи съмнения поради възпитанието в елитното училище или пък поради трудностите на повторното привикване към света и родината, то тези нови отношения с бащата го поставиха в съвсем деликатно, застрашително и тежко положение. Той несъмнено спечели нещо ценно, един вид вяра, политически убеждения и партийна принадлежност, които отговаряха на младежката му потребност от справедливост и напредничавост, а в лицето на Верагут — учител, водач и по-стар приятел, когото отначало обичаше и му се удивляваше безкритично, а после ценеше, без да изглежда, че той се нуждае или държи на това; така Плинио спечели още една насока, цел, работа и задача на живота си. Това не беше малко, но трябваше да се плати скъпо. Макар младият мъж да се примиряваше със загубата на естественото си, падащо му се по наследство положение в бащината къща и сред другарите по съсловие, макар да умееше да понася с някаква фанатична радост на мъченик враждата и отритването от страна на една привилегирована каста, все пак оставаше нещо, което никога не можа да преодолее напълно — най-вече глождещото го чувство, че бе причинил болка на своята многообична майка, като я бе тласнал в едно крайно неприятно и мъчително положение между себе си и баща си и вероятно с това й бе скъсил живота. Тя почина наскоро след неговата женитба, подир нейната смърт Плинио почти не се мярна в дома на своя баща, а когато и той почина, продаде къщата, старото семейно гнездо.

Има натури, които са в състояние да привикнат с едно положение в живота, с длъжност, брак, професия, платени с жертва и именно заради тази жертва така да ги обичат, че те да ги задоволяват и да бъдат тяхно щастие. При Десиньори беше другояче. Той наистина остана верен на своята партия и на нейния водач, на политическата й линия и дейност, на брака си, на своя идеализъм, само че и с годините за него всичко продължаваше да е така проблематично, както беше и цялата му същност. Успокои се политическият и светогледният ентусиазъм на младостта, с времето борбите да се наложи го ощастливяваха все по-малко, както страданието и жертвата, произтекли от упорство; натрупваха се опит и отрезвяване в професионалния живот; накрая взе да се съмнява дали действително усетът за истината и справедливостта го бе направил привърженик на Верагут, дали за това не бе съдействало неговото ораторство, представянето за народен трибун, привлекателността и умението му при публичните речи и дали не бяха съдействали още поне наполовина тембърът на гласа и чудесната му мъжествена усмивка, а също мъдростта и красотата на неговата дъщеря. Ставаше все по-съмнително и по-съмнително дали старият Десиньори със своята вярност към собственото съсловие и със суровостта си срещу арендаторите наистина бе заемал неблагородно становище. Съмнително беше също дали изобщо има добро и зло, правда и неправда, дали и в края на краищата гласът на собствената съвест не е единственият пълновластен съдия и ако е така, то значи той, Плинио, не е прав, тъй като не живее в щастие, спокойствие и съгласие, в доверие и сигурност, а в неувереност, съмнения и с нечиста съвест. Неговият брак наистина не бе нещастен и несполучлив в грубия смисъл, но все пак пълен с обтегнатост, усложнения и противоречия, може би беше най-доброто, което Плинио имаше, но онова спокойствие, щастие, онази невинност и чиста съвест, които така много му липсваха, той нямаше. Бракът му изискваше голяма съобразителност и самообладание, струваше му много усилия, и хубавият, с усет към красотата малък син Тито, много отрано стана повод за борба и дипломация, за ревност и усилия да бъде спечелен, докато постепенно това дете, обичано прекалено силно и от двамата родители и разглезвано, все повече и повече се сближи с майката и беше неин привърженик. Това бяха последните и както изглежда, най-горчиво почувстваните оскърбление и загуба в живота на Десиньори. Те не бяха го сломили, той ги бе превъзмогнал, намерил и утвърдил свой начин на държане, държане достойно, тежко и тъжно.

Докато Кнехт постепенно узна всичко това от своя приятел при няколко посещения и срещи и в замяна сподели с него много за собствения си опит и проблеми, той не допусна никога Плинио да изпадне в положението на човек, който се изповядва и с промяната на часа и настроението стига до мисълта да съжали и пожелае да върне думите си назад, а спечели и укрепи доверието му чрез собствената си откровеност и преданост. Постепенно животът на Йозеф се разкри пред неговия приятел, един наглед прост, праволинеен, образцово подреден живот сред ясно изградена йерархическа структура, една орбита от успехи и признания, и въпреки това по-скоро суров, богат на жертви и твърде самотен живот и ако в него много неща не бяха съвсем понятни за човека „отвън“, то все пак в главните потоци и основните настроения той вникваше и в нищо друго не умееше да разбира Кнехт по-добре и да му съчувства, отколкото в копнежа да се посвети на млади хора, на невръстни, още необучени ученици, в копнежа за дейност, скромна и без блясък, и без вечната принуда за представителност, за дейността например на учител по латински или музика в някакво начално училище. И беше съвсем в стила на изцелително артистичните и възпитателните методи на Кнехт, че спечели този пациент не само с голямата си откровеност, но и с внушението, че може да му помогне и служи и с това го подтикна действително да го направи. В действителност и Десиньори можеше да бъде донейде полезен на магистъра най-малкото по главния въпрос, а още повече за задоволяване на любопитството и жаждата за знания, отнасящ се до хилядите подробности на светския живот.

Защо Кнехт поемаше върху себе си нелеката задача да научи своя меланхоличен приятел от младини отново да се усмихва и смее и дали при това изобщо играеше роля съображението, че той ще му бъде полезен с насрещна услуга, не се знае. И Десиньори, който най-вече следваше да го знае, не вярваше в това. По-късно той разказа:

„Когато се опитвам да си изясня как приятелят ми Кнехт започна да въздейства върху един толкова примирен и затворен в себе си човек като мене, виждам все по-открито, че това почива в по-голямата си част на едно вълшебство и трябва да кажа, дори на дяволия. Той беше много по-голям дявол, отколкото неговите хора подозираха, гореше от желание за игра, за шега, бе пълен с хитрост, изпитваше радост от чародейството, от преобразяването и от ненадейното потъване и изникване. Мисля, че още в момента на първата ми поява в касталийските учреждения той реши да ме улови и ми повлияе по свой начин, а това значеше да ме разбуди и приведе в по-добра форма. Най-малкото, още от първия час се стараеше да ме спечели. Защо го правеше, защо се нагърбваше и с мене, не мога да кажа. Вярвам, че хора от неговия тип вършат повечето неща несъзнателно, като че ли рефлекторно, чувстват се изправени пред една задача, доловили насочен към тях вик за помощ и му се поддават без размисъл. Той ме намери недоверчив и плах, но в никакъв случай не готов да падна в обятията му или дори да моля за помощ; намери някога толкова искрения и разговорлив приятел разочарован и затворен и тъкмо тази пречка, тази немалка трудност, изглежда, го привлече сега. Не се отказа, колкото и аз да бях уязвим, и постигна това, което желаеше. И между другото си послужи с прийома да представи отношенията ни един към друг като взаимни, сякаш неговата сила съответстваше на моята, неговата стойност — на моята, като че ли на личната ми нужда от подкрепа отговаряше такава и у него. Още при първия ни по-дълъг разговор той ми намекна, че очаквал нещо като моята поява, даже копнеел за това, и тогава постепенно ме посвети в плана си да се откаже от длъжността и да напусне провинцията и винаги даваше да се разбере колко много разчита на моя съвет, на моята подкрепа и дискретност, тъй като освен мене във външния свят той няма никакъв приятел и никакъв опит. Признавам, че слушах това с удоволствие и че то допринесе не по-малко той да спечели пълното ми доверие и така да се каже, да се оставя в неговите ръце, вярвах му напълно. Но по-късно, с течение на времето, когато отново ми се видя съвсем съмнително и невероятно, никак не можех да кажа дали действително и доколко Кнехт очаква нещо от мене, а също дали начинът му да ме привлече бе невинен или дипломатически, наивен или коварен, откровен или престорен и артистичен. Той ме превъзхождаше далеч и бе ми направил много добро, за да дръзна изобщо за подобни проучвания. Във всеки случай днес си въобразявам, че положението му приличаше на моето и че магистърът разчиташе на моята симпатия и готовност да му услужа, също като аз на неговата, че това беше просто любезност, едно печелещо и приятно внушение, в което ме бе впримчил; само не зная докъде играта му с мене беше съзнателна, обмислена и желана и докъде въпреки всичко — естествена. Защото магистър Йозеф беше голям актьор: от една страна, той можеше толкова малко да се съпротивява на порива да възпитава, влияе, изцелява, помага и разгръща сили, че му беше почти безразлично какви средства употребява, от друга страна, беше невъзможно да се извърши й най-малкото без пълна всеотдайност. Сигурно е обаче едно, че тогава той се отнасяше към мене като приятел, голям лекар и водач, че вече не ме остави и накрая ме бе излекувал и пробудил дотолкова, доколкото изобщо беше възможно. То беше забележително и напълно му отговаряше: създавайки впечатлението, че уж приема моята помощ за напускането на длъжността си и слуша спокойно, дори с одобрение, моите често груби и наивни критики, нещо повече, съмнения и ругателства срещу Касталия, докато сам се бореше да се освободи от нея, всъщност наистина той ме беше примамил и повел назад към Касталия, отново ме върна към медитацията, бе ме възпитавал и преобразил чрез касталийската музика и задълбочаване, касталийска веселост и касталийска смелост и мене — който въпреки копнежа си към вашия свят не бях касталиец, имах нещо антикасталийско — Кнехт бе ме направил ваше подобие и моята нещастна любов към Касталия беше превърнал в щастлива.“

Така се изразява Десиньори и явно има основание за удивление и благодарност. Може би не е толкова трудно с помощта на нашите утвърдили се отдавна методи момчета и юноши да бъдат възпитани в стила на живот на ордена, обаче да превъзпитаваш мъж, който вече наближава петдесетте, е, разбира се, тежка задача, дори и когато той проявява много добра воля. Не че Десиньори стана образец на касталиец, но на Кнехт се удаде напълно това, което си бе предначертал: да го освободи от упоритостта и страшното бреме на неговата тъга, и душата му, станала прекалено чувствителна, наплашена, отново да се приближи до хармония и веселост, една част от лошите му привички да се заменят с добри. Естествено майсторът на играта на стъклени перли не извърши сам многото дребни неща, потребни за това; той обвърза апарата и силите на Валдцел и ордена с почетния гост, за известно време дори му изпрати вкъщи майстор по медитация от Хирсланд, седалището на ръководството на ордена, за постоянен контрол при неговите упражнения. Но планът и ръководството оставаха в собствените му ръце.

През осмата година от работата си като магистър, Кнехт за пръв път прие тъй често повтаряната покана на своя приятел да го посети в неговия дом в столицата. С разрешение на ръководството на ордена, чийто председател Александер му бе близък, той използва един празничен ден за посещението, от което очакваше много и въпреки това отлагаше цяла година, донякъде защото преди всичко искаше да бъде уверен в своя приятел и донякъде явно от естествена плахост: нали това беше първата му крачка в оня свят, от който другарят му Плинио донесе своята неизменна тъга и в който за него имаше толкова важни тайни. Кнехт намери модерната къща, с която неговият приятел бе заменил стария градски дом на Десиньори, управлявана от една солидна, много умна и сдържана дама, дамата обаче — във властта на хубавото, дръзко и по-скоро невъзпитано синче, около чиято личност, изглежда, тук се въртеше всичко и което като че ли бе усвоило от майка си едно властническо, с чувство на превъзходство и малко обезсърчително поведение към бащата. Впрочем тук бяха хладни и недоверчиви срещу всичко касталийско, но майката и синът не можеха да устоят много дълго на магистъра, чиято длъжност за тях бездруго съдържаше нещо тайнствено, свещено и легендарно. Но все пак при първото посещение отношенията им бяха крайно сковани и принудени. Кнехт се държеше като наблюдател, мълчеше, изчаквайки, дамата го прие с хладна, официална вежливост, но с дълбока съпротива, така както се приема разквартируван вражески висш офицер; синът Тито ни най-малко не се стесняваше от това, навярно той достатъчно често е бивал наблюдател или забавляващ се свидетел на подобни положения и извличал полза от тях. Баща му, изглежда, много по-усърдно играеше ролята на господар в дома, отколкото бе наистина. Между него и жената господстваше тон на кротка, внимателна, някак плаха, сякаш ходеща на пръсти вежливост, към която тя се придържаше далеч по-леко и по-естествено, отколкото той. По отношение на сина бащата проявяваше старание за приятелство, което момчето, явно свикнало, ту приемаше така, че да го използва, ту отхвърляше дръзко. С една дума, в цялата къща се чувстваше едно мъчително, виновно съжителство, душно от потисканите пориви, изпълнено със страх от смущения и избухвания, винаги напрегнато, и стилът на държане и говор, както стилът на целия дом, беше прекалено изискан и нагласен, като че ли защитният вал срещу възможните нахлувания и нападки не бе могъл да се изгради достатъчно здрав, с дебели и сигурни стени. Кнехт си отбеляза още едно наблюдение: голяма част от възвърнатата веселост на Плинио отново бе изтрита от лицето му; той, който във Валдцел или в сградата на ръководството на ордена в Хирсланд изглеждаше, че е свалил бремето си и че се е освободил от тъгата, сега тук, в собствения си дом, стоеше отново в сянка и предизвикваше критика, както и състрадание. Къщата беше хубава и свидетелстваше за богатство и изтънченост, всяко помещение, обзаведено съобразно размерите му, издържано в приятно съчетание от два или три цвята, тук и там — скъпи художествени предмети, на които Кнехт с удоволствие спираше поглед; но всички тези носещи наслада на очите неща накрая му изглеждаха прекалено хубави, прекалено съвършени и обмислено добре подредени, без развой, без история, без обновление, и той долови, че и тази красота на помещенията и предметите имаше смисъла на заговор, на защитен жест и че тук стаи, картини, вази и цветя обграждат и придружават живот, който копнее за хармония и красота, без да може да я постигне другояче освен в грижите за една толкова хубаво съчетана обстановка.

Във времето подир това посещение, оставило у него не съвсем ведри впечатления, Кнехт изпрати на своя приятел учител по медитация. След като прекара един ден в необикновено тягостната и сякаш заредена атмосфера на тази къща, той стигна до някои прозрения, които съвсем не би желал, а и до други, които му липсваха, но ги търсеше заради приятеля си. И те не произтичаха само от това първо посещение, а и от многото по-късни, и водеха към разговори за възпитанието и за младия Тито, в които вземаше участие и неговата майка. Магистърът постепенно спечели доверието и симпатиите на тази умна и недоверчива жена. Когато веднъж полушеговито той каза, че е жалко, дето синчето не е изпратено навреме да се възпитава в Касталия, тя прие забележката сериозно като упрек и се защити: било крайно съмнително дали Тито наистина би намерил добър прием там, той действително е достатъчно надарен, но трудно му се влияе, а така да се намесва в живота на момчето против собствената му воля, тя никога не би си позволила, още повече, че точно същият опит някога се оказал напълно несполучлив при неговия баща. Освен това тя и нейният мъж дори не били помислили да се възползват за своя син от привилегията на старата фамилия Десиньори, тъй като те скъсали с бащата на Плинио и с всички традиции на стария род. И съвсем накрая добави, усмихвайки се болезнено, че при никакви обстоятелства не би могла да се раздели с детето си, защото освен него тя няма нищо, което да дава стойност на нейния живот. Върху тази по-скоро неволна, отколкото обмислена бележка Кнехт трябваше дълго да разсъждава. Следователно красивата къща, в която всичко бе толкова благородно, разкошно и чудесно съчетано, мъжът, политиката и партията му, наследството, оставено от някога обожавания баща, не бяха достатъчни, за да придадат смисъл и стойност на живота й, това можеше да направи само нейното дете. И тя предпочиташе да остави това дете да расте при толкова лошите и вредни условия, каквито бяха възникналите в дома и този брак, вместо за доброто му да се раздели с него. За една такава твърде умна, привидно тъй хладна интелигентна жена това бе удивително признание. На нея Кнехт не можеше да помогне по такъв непосредствен начин, по какъвто помогна на мъжа й, пък и не мислеше да опита. Но чрез редките си посещения и това, че Плинио бе под негово влияние, все пак в неестественото и чудато състояние на семейството се внасяше умереност и зоркост. За магистъра обаче, който с всяко ново посещение печелеше влияние и авторитет в дома на Десиньори, животът на тези светски хора, колкото по-добре го опознаваше, ставаше все по-богат на загадки. Но за посещенията му в столицата, за видяното и преживяното знаем твърде малко и се задоволяваме само със загатнатото тук.

Начело на ръководството на ордена в Хирсланд стоеше майстор, който досега не бе се сближил с Кнехт повече, отколкото изискваше служебната дейност. Наистина го виждаше само при онези разширени заседания на възпитателната колегия, които ставаха в Хирсланд, а и там той най-често изпълняваше повече официални и церемониални служебни действия, приемането и сбогуването с колегите, докато главната работа, ръководството на заседанията, се падаше на заместника. Досегашният управител, по времето на когото Кнехт прие длъжността, вече човек на почтена възраст, беше много уважаван от Magister Ludi, но никога не даде повод да се намали дистанцията помежду им, за него магистърът вече почти не беше човек, не личност, а витаеше във висините — първосвещеник, символ на достойнство и съсредоточеност, мълчалив връх и венец на колегията и цялата йерархия. Този достопочтен човек беше починал и на негово място орденът бе избрал нов ръководител — Александер. Александер бе тъкмо оня майстор по медитация, когото ръководството на ордена преди години, когато Йозеф Кнехт встъпваше в длъжност, изпрати да му помага и го подкрепя и оттогава магистърът се удивляваше на този образцов член на ордена, бе му благодарен и го обичаше, но и той през цялото време бе наблюдавал майстора на играта на стъклени перли и понеже тогава всекидневно му посвещаваше грижи и в известен смисъл беше негов изповедник, така бе проникнал в личността и държането му, че го обичаше. Приятелството им, латентно до момента, в който Александер стана колега на Кнехт и председател на колегията, бе осъзнато от двамата, тъй като сега се виждаха по-често, имаха обща работа и се сближиха. Разбира се, на приятелството им липсваше всекидневието, както липсваха и общите младежки преживявания, това беше една колегиална симпатия между високопоставени и нейните изяви се ограничаваха с малко повечко топлота при поздрав и сбогуване, с едно безупречно взаимно разбирателство или някакво минутно бъбрене в паузите между заседанията.

Макар да беше законно председателят на ръководството на ордена, наричан още майстор на ордена, да не се поставя по-високо от своите колеги магистрите, това все пак се пораждаше от традицията, според която той председателстваше заседанията на върховната колегия; и колкото по-склонен към съзерцателност и по-монашески ставаше орденът през последните десетилетия, толкова бе порасъл и авторитетът му, естествено само вътре в йерархията и провинцията, не навън. Във възпитателната колегия все повече и повече двамата — председателят на ордена и майсторът на играта на стъклени перли, се налагаха като истински застъпници и представители на касталийския дух; по отношение на прастарите, пренесени отпреди касталийско време дисциплини, като граматика, астрономия, математика или музика, всъщност медитативната дисциплина на духа и играта на стъклени перли бяха блага, присъщи само на Касталия. Така че не беше без значение, ако двамата сегашни представители и ръководители на тези два клона са в приятелски отношения, и за двамата това бе утвърждаване и извисяване на тяхното достойнство и прилив на топлота и доволство в живота, нов подтик за осъществяване на задачата им: всеки да представлява и въплъщава двете най-съкровени и свещени блага и сили на касталийския свят. И така за Кнехт това значеше една връзка повече, една уравновесяваща тежест в повече срещу надигащото се у него стремление за отказ от всичко и за пролом в друга, нова жизнена сфера.

И все пак това стремление продължаваше да се развива неудържимо. След като той сам го осъзна напълно, навярно през шестата или седмата година, откакто стана магистър, то се засили, прието от него, човека на „пробуждането“, без боязън в съзнателния му живот и мислене. И тъкмо от онова време — смятаме, че имаме основание да кажем: мисълта за наближаващото прощаване с длъжността и провинцията вече бе стаена в него, понякога по начина, по който затворникът вярва в освобождаването си, а понякога и така, както тежко болният знае за смъртта. В онази първа беседа със завърналия се другар от младини Плинио той за пръв път облече тази мисъл в думи, възможно е само за да спечели своя мълчалив и станал затворен приятел, да го накара да се открие, а може би и с това първо споделяне да покаже на друг своето ново „пробуждане“ и своята нова нагласа на човек, който ще запази тайната му, или то е първото обръщане навън, първият тласък към осъществяване. В по-нататъшните разговори с Десиньори желанието на Кнехт нявга да промени сегашния си начин на съществуване и да дръзне за „скок“ в един нов живот вземаше характера на решение. Междувременно той възстанови приятелството си с Плинио, който сега не само му се удивляваше, но и изпитваше благодарността на оздравелия и излекувания, грижливо поддържаше това приятелство, чрез което имаше мост към външния свят и неговия обременен със загадки живот.

Не бива да ни учудва това, че магистърът много по-късно позволи на приятеля си Тегулариус да хвърли поглед към тайната и плана му за бягство. С каквото и благоразположение и покровителство да изграждаше всяко от приятелствата си, пак умееше толкова самостоятелно и дипломатично да ги насочва и обхваща с поглед. С повторното влизане на Плинио в живота на магистъра за Фриц на сцената се явяваше съперник, един нов приятел, но познат от младини, който претендираше за вниманието и сърцето на Кнехт и който едва ли бе учуден от това, че Тегулариус най-напред реагира с буйна ревност; за известно време, докато Десиньори трябваше да бъде напълно спечелен и правилно насочен, за магистъра сърдитата сдържаност на Тегулариус беше добре дошла. С времето, разбира се, ставаше по-важно едно друго съображение. Как желанието му да се измъкне кротко от Валдцел и магистърската длъжност да се направи достъпно и лесноразбираемо за характер като Тегулариус? Щом някога Кнехт напуснеше Валдцел, то той завинаги щеше да бъде загубен за този приятел; а да го вземе със себе си по тесния и опасен път, който се откриваше пред него, не би могло и да се мисли, дори ако Тегулариус, противно на всички очаквания, прояви желание и дързост за това. Преди да го посвети в своите намерения, Кнехт изчакваше, размишляваше, колебаеше се много дълго. Накрая той все пак го направи, когато отдавна бе взел твърдо решение за бягство. Би било съвсем в разрез с природата му да държи приятеля си до последния момент в неведение и, така да се каже, да изковава планове зад гърба му и да подготвя стъпки, чиито последици биха го засегнали. Доколкото бе възможно, той искаше Тегулариус, също както и Плинио, не само да бъде посветен, но и действителен или поне въображаем помощник и съучастник, тъй като активността помага всяко положение да се възприеме по-лесно.

Мислите на Кнехт за падението, заплашващо касталийския дух, естествено приятелят му отдавна знаеше, доколкото той бе пожелавал да ги сподели с него, а другият — готов да ги възприеме. Те бяха повод за магистъра и когато реши да се открие пред Тегулариус. Противно на очакването му и за голямо облекчение Фриц прие споделеното доверчиво, без трагизъм, нещо повече, изглеждаше, че представата магистърът да захвърли своята длъжност пред колегията, да изтупа краката си от прахта на Касталия и избере живот по свой вкус приятно го вълнуваше, дори забавляваше. Като самотник и враг на всякакво нормиране, Тегулариус винаги беше на страната на отделния човек срещу колегията; винаги — готов по остроумен начин да се бори, дразни и надхитрява официалната власт. С това на Кнехт бе посочен път и отдъхвайки си, с една вътрешна усмивка той веднага обърна внимание и на реакцията на приятеля си. Не разколеба схващането му, че се отнася за един вид атака срещу колегията и чиновническата педантичност и че при това му отрежда ролята на съучастник, сътрудник и съзаклятник. Трябваше да бъде изготвена молба на магистъра до колегията, едно изложение и разяснение на всички причини, които го бяха накарали да вземе решението за отказ от длъжността и подготовката и оформянето на тази молба следваше да бъде задача главно на Тегулариус. Преди всичко бе необходимо той да усвои историческите възгледи на Кнехт за възникването, разрастването и сегашното състояние на Касталия, тогава да събере исторически материал, с който да подкрепи желанията и предложенията на Кнехт. Че с това той трябваше да навлезе в една област, която досега избягваше и презираше — заниманието с история, — изглежда, не му пречеше и Кнехт побърза да му даде необходимите указания. Така Тегулариус се задълбочи със старанието и упоритостта, които умееше да проявява при отделни странични начинания в своята нова задача. На него, упорития индивидуалист, тези изследвания даваха едно странно мрачно задоволство, с което беше в състояние да докаже на бонзите и членовете на йерархията техните недостатъци и проблематичност или поне да ги подразни.

Кнехт споделяше това задоволство толкова малко, колкото и вярваше в успеха от старанията на своя приятел. Той бе решил да се избави от оковите на сегашното си положение и да се освободи за задачите, които чувстваше, че го чакат, но му беше ясно, че нито ще се пребори с колегията с разумни доводи, нито ще може да възложи на Тегулариус макар и малка част от това, което трябваше да свърши тук. За него бе благоприятно, че докато още живееше близо до него, той бе зает и вниманието му отклонено за известно време. При последното посещение на Плинио Десиньори, след като разказа за това, той добави:

— Приятелят ми Тегулариус сега се занимава и по този начин е обезщетен за това, което смята, че е загубил чрез твоето завръщане. Ревността му почти преминава и работата му в подкрепа на моето намерение и срещу колегите ми му се отразява добре, той е почти щастлив. Но, Плинио, не вярвай, че очаквам кой знае какво от неговата акция, освен добрините, които тя прави нему. Че нашата върховна колегия ще даде ход на запланираната молба, е съвсем невероятно, дори невъзможно, най-многото тя да ми отговори с едно кротко неодобрително напомняне. Това, което се възправя между моите намерения и тяхното осъществяване, е самият основен закон на нашата йерархия и на мен съвсем не би ми харесвала колегия, която би освободила своя майстор на играта на стъклени перли въз основа на една колкото и убедително обоснована молба и би му разрешила дейност извън Касталия. Освен това съществува и майстор Александер от ръководството на ордена, човек, когото нищо не може да превие. Не, тази борба ще трябва да изведа сам. Но нека Тегулариус поупражни своето остроумие! По този път загубваме само малко време, а то и бездруго ми е потребно, за да мога да оставя тук всичко в пълен ред и оттеглянето ми да не нанася щети на Валдцел. Но междувременно ти трябва да ме подслониш и ми създадеш възможност за работа, пък било и най-скромна, в краен случай бих се задоволил с мястото на учител по музика, то трябва да бъде само начало, един трамплин.

Десиньори мислеше, че нещо такова ще се намери, стига да дойде моментът, а неговата къща по всяко време бе отворена за приятеля му. Но Кнехт не беше доволен от това.

— Не — каза той, — не бих искал да бъда третиран като гост, трябва да имам работа. А свръх всичко един престой в твоя дом, който е толкова хубав, ако трае по-дълго от няколко дни, само ще увеличи напрежението и трудностите там. Имам голямо доверие в тебе, а и твоята жена любезно свикна с моите посещения, но всичко това мигом би придобило друго лице, ако аз вече не съм посетителят, не съм гостът и Magister Ludi, а един беглец и гост за дълго.

— Ти се отнасяш към всичко прекалено строго — каза Плинио. — Ако се освободиш и преместиш да живееш в столицата, много бързо ще получиш достойно за тебе назначение, най-малкото като професор в някой университет, с положителност можеш да разчиташ на това. Но такива неща изискват време, ти, разбира се, го знаеш и аз естествено мога да предприема нещо за тебе едва когато се освободиш от тука.

— Естествено — каза майсторът, — дотогава решението ми трябва да остане в тайна. Не мога да се поставя на разположение на вашите власти, преди да съм осведомил моите и да имам решението им, това е естествено. Но и после на първо време няма да търся официално назначение. Моите потребности са малки, по-малки, отколкото ти вероятно можеш да си представиш. Нуждая се от една стаичка и насъщния хляб, преди всичко обаче от работа и задача като учител и възпитател, от един или няколко ученици и възпитаници, с които да живея и на които да влияя; за университет аз мисля най-малко, също така с голямо удоволствие, не, далеч по-приятно би ми било да бъда домашен учител на някое момче, или нещо подобно. Всичко, което търся и което ми е потребно, е една проста, естествена задача, един човек, комуто да съм нужен. Назначаването в университет поначало би ме включило отново в структурата на един традиционен, осветен и механизиран апарат от длъжности, а това, за което аз жадувам, е тъкмо обратното.

Но сега Десиньори колебливо почна да излага една молба, която от доста време носеше в себе си.

— Искам да ти направя едно предложение — каза той — и те моля поне да го изслушаш и оцениш благосклонно. Може би ще го приемеш, с това също ще ми направиш услуга. От оня първи ден, когато дойдох тук на гости, ти в много отношения ми помагаше. Ти опозна моя живот и моя дом и разбираш как стоят нещата. Не вървят добре, но сега малко по-добре, отколкото преди години. Най-тежкото е отношението между мене и моя син. Той е разглезен и нескромен, в нашата къща си е извоювал положението на привилегирован и закрилян, беше наведен на идеята за това и улеснен да го постигне в годините, когато, още дете, и майка му, и аз се стремяхме да го спечелим. Тогава той реши да бъде на страната на майка си, а на мен постепенно ми се изплъзнаха от ръцете всички действени възпитателни средства. Понасях това така, както и целия мой несретен живот. Примирих се. Но сега, когато с твоя помощ отново до известна степен съм здрав, надеждата ми се съживи. Ти виждаш какво искам; очаквам твърде много от това, ако Тито — той бездруго среща трудности в своето училище — има за известно време учител и възпитател, който да се заеме с него. Зная, че това е егоистична молба, но не зная дали задачата би те привлякла. Ала ти ме окуражи да изкажа предложението си.

Кнехт се усмихна и му протегна ръка:

— Благодаря ти, Плинио. Никое предложение не би могло да бъде по-добре дошло за мене. Само че още липсва съгласието на твоята жена. И по-нататък вие двамата би трябвало да се решите за начало да оставите вашия син изцяло на мене. За да имам влияние върху него, следва да бъде изключено всекидневното въздействие на родителския дом. Ти трябва да говориш с жена си и да я склониш да приеме това условие. Подхвани внимателно, не избързвай.

— А ти вярваш ли — попита Десиньори, — че ще можеш да постигнеш нещо с Тито?

— Защо не? Той има добра основа и дарби от двамата родители, липсва само съзвучието на тези сили. Да се събуди у него потребност за такова съзвучие, да се укрепи и накрая той да го осъзнае, ще бъде задачата, която поемам на драго сърце.

Така Йозеф Кнехт съумя да обвърже и двамата си приятели, всеки по съвсем различен начин, със своята работа. Докато в столицата Десиньори излагаше нови планове на жена си и се опитваше да й ги представи като приемливи, Тегулариус седеше във Валдцел в една работна стая на библиотеката и по указанията на Кнехт трупаше материал за замисленото послание. Магистърът го увлече здравата с четивото, което му предложи; Фриц Тегулариус, който страшно презираше историята, сега упорито се залови и се влюби в историята на военната епоха. Всякога сериозен труженик в игрите, той събираше с все по-силно желание симптоматични анекдоти от онази епоха, от суровото правреме на ордена, и натрупа толкова много, че неговият приятел, когато му ги предложи след няколко месеца, можа да остави едва една десета.

По това време Кнехт много пъти посещаваше столицата. Госпожа Десиньори почна да изпитва все по-голямо доверие към него, защото, както обикновено става, здравият, хармоничният човек лесно намира път към трудния и утежнения и тя скоро бе спечелена за плана на своя мъж. От Тито знаем, че при едно от тези посещения малко дръзко заявил на магистъра, че не желае да бъде заговарян на „ти“, тъй като на него всички, и учителите от училището, му говорели на „ви“. Кнехт благодарил, с голяма вежливост се извинил и му разказал, че в неговата провинция учителите говорят на „ти“ на всички ученици и студенти, дори и когато отдавна са пораснали. А след обяда той помолил момчето да излезе заедно с него и му покаже нещо от града. При тази разходка Тито го повел по една внушителна улица на стария град, където в почти непрекъсната редица се издигат столетни къщи на благородни, богати патрициански фамилии. Пред една от тези солидни високи къщи с тясна фасада Тито се спрял, посочил герба над портала и поставил въпроса:

— Познавате ли това? — и тъй като Кнехт отрекъл, той казал: — Това е гербът на Десиньори и старата ни родова къща, която е принадлежала на семейството триста години. Сега обаче живеем в нашата безлична стереотипна къща само защото моят баща след смъртта на дядо ми имал хрумването да продаде тази красива достойна фамилна къща и да си построи модерна, която впрочем сега вече не е чак толкова съвременна. Можете ли да разберете нещо такова?

— Мъчно ли ви е за старата къща? — попитал Кнехт приятелски и когато Тито страстно потвърдил, повторил въпроса: — Можете ли да разберете нещо такова? Човек може всичко да схване и разбере, когато то се разясни. Една стара къща е нещо хубаво и ако новата седеше редом с нея и той можеше да избира, положително би запазил старата. Да, старите къщи са красиви и внушителни, понякога тъй красиви, както тази тука. Но сам да построиш къща, е също така хубаво и когато един старателен, честолюбив млад мъж се изправи пред избора дали примирен да се настани удобно в едно готово гнездо, или да си построи съвсем ново, трябва да разберем, че неговият избор ще падне върху новия строеж. Така както познавам баща ви, а аз го познавах още когато беше на вашата възраст и бе страстен смелчага, зная, че продажбата и загубата на къщата никому не е причинила по-голяма болка, отколкото нему. Той бе в тежък конфликт със своя баща и семейство и както изглежда, възпитанието му при нас в Касталия не бе съвсем правилно за него, най-малкото то не можа да го предпази от някои ревностно прибързани неща. Едно от тях явно е продажбата на къщата. С това той удари в лицето и поиска да обяви война на семейната традиция, на баща си, на цялото минало и всичката зависимост, поне желанието, струва ми се, е съвсем разбираемо. Но човекът е чуден, затова и друга една мисъл не ми се вижда съвсем невероятна — мисълта, че продавачът на старата къща с тази продажба е искал да причини болка не само на рода, но и на себе си. Семейството го беше разочаровало, то го бе изпратило в нашите елитни училища и оставило да бъде възпитаван там по нашия маниер, а когато той се върна, го посрещна със задачи, изисквания и амбиции, за които не би могъл да бъде дорасъл. Но не бих искал да се задълбочавам повече в психологично тълкуване. Във всеки случай историята с продажбата на тази къща показва колко голяма е силата на стълкновението между бащи и деца, на тази омраза, на тази превърната в омраза любов. При живи и даровити натури този конфликт се явява често, световната история е пълна с примери. Впрочем аз бих могъл съвсем добре да си представя един по-късен млад Десиньори, който ще си постави като задача на живота на всяка цена да си възвърне собствеността върху фамилната къща.

— Е — извика Тито, — бихте ли го оправдали, ако той направи това?

— Не бих искал да бъда негов съдник, млади господине. Но ако един потомък на Десиньори осъзнае величието на своя род и задължението, което то налага върху неговия живот, ако той вложи силите си в служба на града, държавата, народа, на правото и благополучието и е достатъчно твърд, че заедно с това да осъществи и възвръщането на къщата, той ще бъде внушаващ уважение човек и ние бихме му свалили шапка. Но ако не си постави в живота друга цел освен тази история с къщата, тогава не ще бъде нещо друго, а само вманиачен, влюбен в тази идея, човек на страстта и най-вероятно такъв, който никога няма да открие смисъла на младежкия конфликт с бащата и цял живот, и след като възмъжее, ще го влачи със себе си. Бихме могли да го разберем, също и да го съжалим, но той няма да увеличи славата на своя род. Хубаво е, когато един стар род изпитва любов към своята къща, но той се подмладява и сдобива с ново величие винаги само чрез това, че неговите синове си поставят по-големи цели, отколкото да служат на фамилията.

Ако при тези разходки Тито слушаше внимателно и сравнително охотно госта на своя баща, то при други поводи му показваше отново своята упоритост и неодобрение, той предусещаше в този човек, на когото неговите иначе толкова неединни родители, изглежда, много държаха, една сила, която почваше да става опасна за собствената му разглезеност и свобода, и понякога се показваше изключително непослушен; разбира се, после всеки път изпитваше съжаление и желание да заглади всичко, защото самочувствието му се нараняваше от това, че бе разкрил една своя слабост пред веселата вежливост, с която магистърът се обвиваше като с блестяща броня. Със своето неопитно и малко подивяло сърце скрито той долавяше още, че този човек би могъл да бъде много обичан и почитан.

Тито почувства това особено в един час, когато намери Кнехт сам да чака баща му, който бе задържан от някакви дела. При влизането си в стаята Тито видя, че гостът седеше с полупритворени очи, неподвижен, в една поза на статуя, излъчвайки тишина и спокойствие в своята вглъбеност, и неволно запристъпва тихо и искаше да се измъкна навън на пръсти. Но тогава седящият отвори очи, поздрави го приветливо, изправи се, посочи към пианото, което беше в стаята, и го попита дали музиката му създава радост.

Да, отвърна Тито, макар че от доста дълго време вече не вземал уроци по музика и престанал да се упражнява, защото в училище успехът му не бил блестящ, а и там достатъчно го измъчвали с опявания, но когато слушал музика, винаги изпитвал удоволствие.

Кнехт отвори пианото, седна пред него, установи, че е настроено, и изсвири в анданте откъс от Скарлати, който неотдавна бе поставил в основата на едно упражнение за играта на стъклени перли. После спря и тъй като намери, че момчето е внимателно и задълбочено, започна с пестеливи думи да му обяснява приблизително как протича подобно упражнение при играта на стъклени перли, разложи музикалния откъс на неговите части, показа му няколко вида анализ, които биха могли да се приложат, и му загатна пътищата за превеждане на музиката в йероглифите на играта. За пръв път Тито гледаше майстора не като гост, не като учена знаменитост, която не иска да приеме, защото потиска неговото самочувствие, а го виждаше при работата му, един човек, който владее толкова тънко аналитично и точно изкуство и го представя като майстор, изкуство, чийто смисъл Тито наистина можеше само да подозира, което обаче видимо изискваше ума и сърцето на слушателя и неговата всеотдайност. На самочувствието му се отразяваше благотворно и това, че гостът го взе за достатъчно порасъл и умен, за да го заинтересува с тези объркани неща. Той притихна и в този половин час започна да долавя от какви извори идва веселостта и нерушимото спокойствие на един забележителен човек.

Към края си служебната дейност на Кнехт беше почти толкова напрегната, колкото някога в най-тежкото време, когато приемаше длъжността. Той отдаваше голямо значение на това да остави в образцово състояние всички нейни отрасли. Постигна тази цел, но не успя в замисъла заедно с нея да създаде впечатлението, че биха могли да минат и без него или поне, че като личност е лесно заменим. При нашите високи длъжности почти винаги е така: магистърът се носи само като някакво върховно украшение, блестящ отличителен знак на властта, над сложното многообразие от служебните задължения; идва и си отива бързо, лек като приветлив дух, казва две думи, кимва в знак на съгласие, с един жест загатва някаква поръчка и вече си е отишъл, вече е зает със следващото; със своя служебен апарат той борави като музикант с овладян инструмент, сякаш не му е потребна никаква сила и едва ли се замисля, всичко тече както трябва да протича. Но всеки чиновник в този апарат знае какво значи магистърът да е отпътувал или да е болен и какво значи, ако той дори само за часове или за един ден трябва да го замества.

Докато Кнехт още веднъж, проверявайки, обикаляше цялата малка държава на Vicus Lusorum, посвещаваше най-голяма грижливост главно на целта незабелязано да въведе своята Сянка в задачите, за да го замества най-сериозно, едновременно можа да установи как душата му постепенно се избавя и отдалечава от всичко, как цялата скъпоценност на този добре обмислен малък свят вече не му носи щастие и не го пленява. Той гледаше на Валдцел и на своята магистърска длъжност вече почти като на нещо, което е зад гърба му, област, вече премината, която му бе дала много и го бе научила на много, но към която днес не го привличаха никакви сили и никакви дела. През времето на това бавно самоосвобождаване и сбогуване все повече и повече му ставаше ясно: същинската причина за неговото отчуждаване и желание да се махне не беше убеждението, че на Касталия предстоят опасности, не бе и грижата за нейното бъдеще, просто имаше едно незаето, празно място в него самия, в сърцето, в душата му, което сега жадуваше да получи своето право и искаше да се изпълни.

Тогава той още веднъж проучи основно конституцията и статута на ордена и видя, че всъщност избягването му от провинцията не е толкова тежко, не е почти невъзможно, както отначалото си го представяше. Да напусне длъжността си по съвест, той можеше свободно, да остави ордена — също, обетът пред ордена не задължаваше за цял живот, при все че само рядко някой член на ордена и никога — на върховната възпитателна колегия се бе възползвал от тази свобода. Не, това, което правеше тази крачка да изглежда толкова трудна, не беше строгостта на закона, а самият дух на йерархията, лоялността и верността към нея в собственото му сърце. Разбира се, той не мислеше да избяга тайно, подготвяше една обстойна молба, за да изиска свободата си, и наивният Тегулариус се съсипваше от писане заради нея. Но Кнехт не вярваше в успеха на тази молба. Щяха може би да го успокоят, да го предупредят или да му предложат отпуск за почивка в „Мариафелс“, където отец Якобус наскоро бе починал, или навярно в Рим. Но никога нямаше да го освободят. Смяташе, че знае това с все по-голяма увереност. Освобождаването щеше да противоречи на цялата традиция на ордена. Ако колегията го направеше, тя щеше да признае, че изискването му бе справедливо, да признае, че животът в Касталия дори и на такъв висок пост в някои случаи не задоволява човека и му изглежда като затвор и пленничество.