Херман Хесе
Играта на стъклени перли (7) (Опит за животопис на Magister Ludi Йозеф Кнехт заедно с неговите съчинения
Издаден от Херман Хесе)

Magister Ludi

Кнехт беше решен да отложи окончателното си завръщане във Валдцел до пролетта, до времето на голямата публична игра, на Ludus anniversarius или sollemnis^[1]. Макар в забележителната история на тази игра апогеят да бе прехвърлен отдавна и завинаги да принадлежеше на миналото, времето, когато достопочтени и представителни люде от цял свят се стичаха за продължаващата седмици годишна игра, то все пак и сега пролетните събори, с траещата обикновено от десет до четиринадесет дни тържествена игра, бяха за цяла Касталия голямо празнично събитие, тържество, на което не липсваше и високото религиозно и морално значение, защото обединяваше привържениците на всички, невинаги еднопосочни тенденции и възгледи на провинцията като символ на хармонията, сключваше мир между себелюбието на отделните дисциплини и будеше спомена за единството, което се извисява над тяхното многообразие. За вярващите празникът имаше свещената сила на истинско осеняване, за невярващите — най-малкото на заместител на религията, а и за едните, и за другите беше потапяне в чистия извор на красотата. Подобно отношение имало някога и към „пасионите“ на Йохан Себастиан Бах не толкова по време на възникването им, колкото столетие по-късно, когато били преоткрити — за изпълнителите и слушателите те били, от една страна, истинско свещенодействие и тържествено, възвишено вглъбяване, а от друга, молитвено благоговение и заместител на вярата и за всички едновременно празнична манифестация на изкуството и на Creator spiritus^[2].

На Кнехт не бе струвало особени усилия решението му да бъде одобрено както от манастирските, така и от родните власти. Още не можеше да си представи добре какво ще бъде положението му, след като отново се включи в малката република на Vicus Lusorum, но предполагаше, че няма да го оставят дълго незает, а много скоро ще му възложат поръчение или ще го удостоят с длъжност. Предварително се радваше на завръщането, на приятелите си и наближаващите празненства, наслаждаваше се на последните, прекарвани заедно с отец Якобус дни и с достойнство и радост приемаше, че игуменът и манастирските духовници ознаменуваха сбогуването му с някои изяви на благоразположение. Сетне потегли на път, не без тъга от раздялата с едно обикнато място и с извървян отрязък от жизнения път, но вече с предусещане за празничност след подготовката за тържествената игра, с редицата упражнения по съзерцателност, които изпълни наистина без наставник и другари, ала спазвайки най-точно предписанията. Празничното му настроение не бе помрачено от това, че не успя да склони отец Якобус, отдавна поканен от Magister Ludi за тържествената годишна игра, да приеме поканата и да тръгне заедно с него, разбираше сдържаността на стария антикасталиец и сам той за момент се почувства освободен от всички задължения и ограничения и напълно готов да се отдаде на очакващия го празник.

Тържествата са нещо своеволно. Един истински празник никога не може да бъде провален напълно, дори и да се намесят неблагосклонни по-висши сили; за благочестивите и под проливен дъжд църковното шествие не губи тържествената си възвишеност и прегорялото празнично ястие не може да ги разочарова, така и за играчите на стъклени перли всяка годишна игра е празнична и до известна степен свята. Освен това има, както и последният от нас знае, празници и игри, при които всеки и всичко е в съзвучие и взаимно се подема, окриля, извисява, така както се случват театрални представления и музикални изпълнения, които без ясно откриваема причина, сякаш по чудо стигат до върхове и най-съкровени преживявания, докато други не по-лошо подготвени си остават само добри постижения. И доколкото пораждането на възвишените преживявания се корени в самата душевна нагласа на участника, то Йозеф Кнехт би бил мислимо най-добре подготвен: не му тежеше никаква грижа, връщайки се от чужбина с почести, той гледаше към бъдното с радостно очакване.

Но този път на Ludus sollemnis не бе отредено, докосната от диханието на чудото, да стигне до особена степен на възвишена съзерцателност и озарение. Тя стана дори безрадостна, необикновено нещастна, вече едва ли не злополучна игра. Макар мнозина участници в нея да изпитваха благоговение и чувство за възвисеност, то, както винаги в такива случаи, лицата, които я устройваха и носеха действителната отговорност за това, долавяха толкова по-неумолимо атмосферата на притъпеност, немилост и безплодие, на задръжки и беди, застрашаващи небето на този празник. Кнехт, при все че и той естествено долавяше това и преживя известно разочарование в своето крайно напрегнато очакване, не беше сред ония, които най-ясно чувстваха неуспеха на играта; не се числеше към уредниците и не носеше общата отговорност и в ония дни му беше възможно, макар на делото да липсваха истински цъфтеж и одареност, като благочестив участник с уважение да следва остроумно изградените игри, несмущаван да оставя медитациите да затихват и с благодарна всеотдайност да преживее онова добре познато на всички гости на тази игра чувство за празничност и жертвеност, за мистично сливане на общността в нозете на божеството, което може да даде и една „неуспешна“ за тесния кръг на най-посветените тържествена игра. Но и той не остана безразличен към злата съдба, която властваше над този празник. Самата игра — разбира се, нейният план и строеж бяха безукорни, — като всяка игра на майстор Томас, бе дори една от най-изразителните, най-простите и най-непосредствените. Ала изпълнението й стоеше под особено лоша звезда и още не е забравено в историята на Валдцел.

Когато Кнехт пристигна там, седмица преди започването на голямата игра, след като се обади в селището на играта, не го прие майсторът, а неговият заместник Бертрам, който любезно го поздрави с „добре дошъл“, но сравнително накратко и разсеяно сподели, че тези дни достопочтеният магистър заболял, а сам той, Бертрам, не е достатъчно осведомен за мисията на Кнехт, за да приеме доклада му, заради това нека се отправи към ръководството на ордена в Хирсланд, там да съобщи, че се е завърнал и чака заповеди. Когато Кнехт на сбогуване неволно, с глас или жест, издаде недоумението си за хладината и краткостта на приема, Бертрам се извини. Нека колегата му прости, ако го е разочаровал, нека разбере особеното положение: магистърът боледува, голямата годишна игра наближава, а още съвсем не се знае дали сам ще може да я води, или той ще трябва да се яви като заместник. Болестта на преподобния не би могла да връхлети в по-неблагоприятен и труден момент; той наистина както по всяко време бил готов да се заеме със служебните задължения вместо магистъра, обаче свръх това за толкова кратък срок да се подготви достатъчно съвършено за голямата игра и да поеме ръководството й, за това, страхувал се, няма да му стигнат сили.

Кнехт съжали видимо падналия духом и някак загубилия равновесие мъж, но не по-малко съжали, че навярно сега върху неговите рамене ще легне и отговорността за празника. Той твърде дълго беше прекарал далеч от Валдцел, за да знае колко основателна беше загрижеността на Бертрам, защото от известно време бе загубил доверието на елита, на така наречените репетитори — най-голямата от възможните за един заместник беди, — и всъщност беше в много тежко положение. С тревога Кнехт мислеше за майстора на играта на стъклени перли, този герой на класическата форма и на иронията, за съвършения магистър и кавалер; би се радвал да бъде приет от него, изслушан и отново включен в малката общност на играчите, може би и на някой изискващ доверие пост. Желанието му беше да види празничната игра, водена тържествено от майстор Томас, да продължи да работи под негово наблюдение и да си извоюва доверието му; сега с мъка и разочарование го намери скрит зад болестта, а сам се видя отправен към други инстанции. Наистина като дадени му в замяна бяха внимателното благосклонно отношение, дори колегиалността, с която го приеха и изслушаха секретарят на ордена и господин Дюбоа. И веднага, още при първото обяснение, можа да установи, че засега не възнамеряват да го използват повече за римския план и са уважили желанието му за продължително връщане към играта; преди всичко приятелски го поканиха да се настани в дома за гости на Vicus Lusorum и първо отново да свикне тук и да присъства на годишната игра. С приятеля си Тегулариус той посвети дните, останали до празника, на пост и задълбочени упражнения и благочестиво, и благодарно взе участие в оная своеобразна игра, която у някои остави толкова нерадостни спомени.

Положението на заместник-магистъра, наричан още Сянка, особено при магистри на музиката и играта, е крайно своеобразно. Всеки магистър си има заместник, който не е поставен на негово разположение от властите, а той сам си го е избрал от по-тесния кръг на своите кандидати и за чиито действия и подпис носи пълна отговорност. Следователно за кандидата е голямо отличие и знак на върховно доверие, ако бъде избран за заместник. С това става най-близък сътрудник и дясна ръка на всемогъщия магистър и винаги, когато сам е възпрепятстван и го изпрати, изпълнява служебните му задължения, разбира се, не всичките: например при гласувания във върховната колегия заместникът има право да се яви от името на своя майстор, предавайки само едно „да“ или „не“, никога обаче не прави изказвания или предложения, или каквото и да е от този род, неразрешено от предохранителните мерки. И докато самото избиране за заместник го поставя на много високо и понякога наистина представително място, то едновременно е и нещо като тикане в глуха линия, уединеност вътре в служебната йерархия, до известна степен частен случай, тъй като макар обикновено да му възлагат най-важните функции и да го удостояват с голяма чест, това го лишава от дадени права и възможности, на които се радва всеки друг от останалите. Две точки особено ясно разкриват в какво се състои изключителното му положение: заместникът не носи отговорност за служебните си действия и не може повече да се издигне по служебната стълба на йерархията. Законът наистина е неписан, но може да се разчете по историята на Касталия: никога при смърт или понижение на един магистър неговата Сянка не е заемала мястото му, макар заместникът толкова често да го е представлявал и с цялото си съществование да е изглеждал предопределен за наследник. И сякаш тук обичаят нарочно иска да изтъкне непреодолимостта на една наглед преливаща се граница и подвижна преграда — границата между магистър и заместник, тя е подобие на границата, която разделя длъжност и лице. И така касталиецът, който приема високоотговорния пост на заместник, се прощава с изгледа някога сам да стане магистър, някога действително да се срасне с одеянието и отличителните знаци, които толкова често носи, представлявайки магистъра, едновременно той се сдобива със странно двойственото право да не поема върху себе си евентуалните грешки при изпълнението на задълженията си, а да ги стоварва на своя магистър, на единствения, който отговаря за него. И всъщност вече се бе случвало магистър да стане жертва на избрания от него заместник и заради някоя по-груба грешка, за която би могъл да бъде обвинен другият, да трябва сам да напусне длъжността си. Прозвището, което във Валдцел носеше заместникът на майстора на играта на стъклени перли, отлично отговаряше на неговото своеобразно място, на свързаността, дори идентичността му с магистъра, както и на привидното в неговото лишено от същност служебно битие. Там го наричаха Сянката.

Много отдавна майстор Томас фон дер Траве си бе избрал за Сянка един човек на име Бертрам, който явно по-скоро нямаше щастие, отколкото дарба или добра воля. Той беше отличен играч на стъклени перли, както се разбира от само себе си, беше най-малкото нелош учител и добросъвестен чиновник, безусловно предан на своя майстор; въпреки това през последните няколко години вече не бе обичан от чиновниците; и подрастващото най-младо поколение на елита беше настроено против него и тъй като не притежаваше рицарски ясната природа на своя майстор, това накърняваше спокойствието и увереността в държането му. Магистърът не се раздели с него, но от години, за да го държи колкото е възможно по-далеч от търкания с тази част на елита, все по-рядко му възлагаше да излиза пред обществеността и го използваше повече за работа в канцеларията и в архива. Този безупречен, но необичан или поне сега вече изгубил обичта на околните, а видимо и благосклонността на щастието човек поради болестта на своя майстор изведнъж се видя начело на Vicus Lusorum и в случай че действително трябваше да ръководи годишната игра по време на празненствата, издигнат на най-видния пост за цялата провинция, би се справил с тази голяма задача само ако мнозинството от играчите на стъклени перли или поне репетиторите го подкрепяха с доверието си, което за съжаление не бе така. Ето че се стигна до това сега Ludus sollemnis да бъде тежко изпитание, почти катастрофа за Валдцел.

Едва в деня преди започването на играта бе оповестено служебно, че магистърът е сериозно болен и не е в състояние да я ръководи. Не знаем дали това забавяне на известието бе по волята на болния магистър, който може би до последния момент се е надявал отново да се съвземе и застане начело на играта. Вероятно той е бил вече твърде болен, за да таи подобна мисъл, и човекът, негова Сянка, е сгрешил, оставяйки Касталия до предпоследния час в неведение относно положението във Валдцел. Разбира се, може и да се спори дали това забавяне наистина е било грешка. Несъмнено то било подхранено от добро намерение, а именно, тържеството да не се дискредитира предварително и почитателите на магистър Томас, изплашени, да се откажат от посещението си. И ако всичко би вървяло добре и би съществувало доверие между общността на играчите и Бертрам, то — много вероятно — Сянката действително би била заместник и грешката на магистъра би останала почти незабелязана. Безсмислено е да се изреждат други предположения върху това; но убедени сме, трябва само да загатнем, че Бертрам не бе съвсем неспособен или дори недостоен, за какъвто го смяташе тогава общественото мнение във Валдцел. Той беше далеч повече жертва, отколкото виновник. И както всяка година за голямата игра се стече поток от гости. Мнозина идваха, без да подозират каквото и да е, други, загрижени за състоянието на Magister Ludi и с нерадостни предчувствия за протичането на празника. Валдцел и близките селища се изпълниха с хора, ръководството на ордена и възпитателната колегия бяха почти в пълен състав и от далечните краища на страната и от чужбина идваха празнично настроени пътници и препълваха странноприемниците. Както винаги вечерта преди започването на играта тържеството бе открито с час на медитация, през който след камбанен звън хората, изпълнили цялата празнична зала, потънаха в дълбоко благоговейно мълчание. Следната утрин донесе първите музикални изпълнения и обявяването на първата част на играта, както и вглъбяването над двете музикални теми от тази част. Бертрам, в празничните одежди на майстора на играта, проявяваше сдържаност и овладяност, само бе много блед и от ден на ден изглеждаше по-преуморен, страдащ и отчаян, а през последните действително приличаше на сянка. Още на втория ден от играта се понесе мълва, че състоянието на магистър Томас се е влошило и животът му е в опасност и до вечерта вече тук и там, а сред посветените навред, можеха да се чуят първите вести от постепенно възникващата легенда за болния майстор и неговата Сянка. Тази легенда, подхваната от най-тесния кръг на Vicus Lusorum, на репетиторите, твърдеше, че майсторът желаел и бил в състояние да ръководи играта, но при все това направил жертва заради честолюбието на своята Сянка и предоставил на заместника си задачите, свързани с празника. Сега обаче, когато проличало, че Бертрам не е напълно дорасъл за високата си роля и съществува опасност играта да се превърне в разочарование, болният се почувствал отговорен за играта, за своята Сянка и нейния неуспех и бил готов вместо Бертрам да поеме грешката върху себе си и да я изкупи; това и нищо друго било причина за бързото влошаване на състоянието и за покачването на температурата му. Естествено тази не беше единствената версия на легендата, но тя бе създадената от елита и ясно показваше, че той, представляващ ревностното младо поколение, възприема положението като трагично и не е склонен да подкрепя никакво смекчаване, освежаване или разхубавяване на този трагизъм. На везната уважението към майстора се уравновесяваше с неблагосклонност към Сянката му, към човека, комуто желаеха неуспех и провал, но те трябваше да бъдат изкупени от самия магистър. Един ден по-късно се разправяше, че на болничния си одър магистърът бил заклел своя заместник и двама сеньори от елита да пазят мира и да не застрашават празника; на другия ден се твърдеше, че магистърът продиктувал завещанието си и пред колегията назовал мъжа, който желаел да го замести, дори се споменаваха имена. Заедно с вестите за постоянно влошаващото се състояние на магистъра се носеха тези и други слухове и в тържествената зала, и в странноприемниците настроението непрекъснато се понижаваше, въпреки че никой не се решаваше да се откаже от по-нататъшно участие и да си замине. Тежък и мрачен облак виснеше над цялото начинание, което при все това външно протичаше в коректна форма, но от този празник познатите и очаквани радост и въодушевление почти не се долавяха и когато на предпоследния му ден създателят на тържествената игра магистър Томас завинаги затвори очи, въпреки усилията си колегията не успя да скрие вестта, някои от участниците по странен начин приеха развързването на възела с облекчение. Учениците на играта, и особено елитът, макар че преди края на Ludus sollemnis не биваше да носят траур и ни най-малко да нарушават особено строгите предписания за часовете на тези дни, в които се редуваха изпълнения и упражнения, единодушно започнаха последния празничен акт и ден с държане и настроение, като че ли това бе траурно тържество за многоуважавания покойник, и създадоха около преуморения, недоспал, блед и продължаващ да изпълнява длъжността си с полуотворени очи Бертрам ледена атмосфера на самота.

Йозеф Кнехт, въпреки че посредством Тегулариус още бе в жива връзка с елита и като стар играч много чувствителен към всички тези течения и настроения, не се поддаде на тях, не допусна да го овладеят, от четвъртия или петия ден забрани дори на приятеля си Фриц да му носи новини за болестта на магистъра; наистина той чувстваше и разбираше добре трагичното засенчване на празника; с дълбока загриженост и тъга Кнехт мислеше за майстора, а за сякаш осъдения да умре ведно с него Бертрам, Сянката, с растящо неудоволствие и съчувствие; но непоколебимо, твърдо се бранеше срещу всички влияния на истински или невероятни новини, придържаше се към най-строга съсредоточеност, охотно се отдаваше на упражнения и следеше добре построените игри; независимо от цялата помраченост на настроението и засенчеността на празника той го преживяваше в сериозно въодушевление. Сянката Бертрам бе избавен от необходимостта като вицемагистър накрая да приема обичайните поздравления на посетителите и колегиите, а и традиционният ден на радостта за изучаващите играта на стъклени перли този път отпадна. Веднага след музикалния заключителен акорд на празника колегията оповести смъртта на магистъра и във Vicus Lusorum започнаха дни на траур, който спазваше и живеещият в странноприемницата Йозеф Кнехт. Погребението на заслужилия мъж, който и до днес е високо почитан, бе уредено с привичната за Касталия скромност. Неговата Сянка — Бертрам, който по време на празника, напрягайки всичките си сили, бе изпълнил докрай своята тежка роля, схвана положението си, помоли за отпуск и се оттегли в планината.

В селището на играчите, да, в целия Валдцел, цареше траур. Може би никой не бе имал интимни, подчертано приятелски връзки с починалия магистър, но превъзходството и чистотата на благородния му характер, заедно с неговата мъдрост и тънкия усет за правилата на благоприличието го бяха направили владетел и представител, какъвто Касталия — демократично настроена поначало — е издигала не във всички времена. Гордееха се с него. И колкото личността му изглеждаше отвъд кръга на любовта, страстите, приятелството, толкова по-пригодна беше тя като обект за потребността от обожание на подрастващите; това достойнство и княжеската грация, поради които впрочем бе възникнало нежно-шеговитото прозвище „сиятелство“, в течение на годините, въпреки твърдата съпротива, му бяха дали едно особено място във висшия съвет, в заседанията и общите дела на възпитателната колегия. Въпросът за заемането на неговата висока длъжност естествено се обсъждаше ревностно и никъде по-ревностно освен в елита на играчите на стъклени перли.

След освобождаването от длъжност и заминаването на Сянката, чийто провал в тези кръгове бе желан и постигнат, функциите на магистъра бяха разпределени между трима временни представители, избрани с гласуване от самия елит, естествено това се отнасяше само до вътрешните, функциите във Vicus Lusorum, не до служебните във възпитателния съвет. Според традицията мястото на магистъра не можеше да остане незаето повече от три седмици. В случаите, когато умиращият или освобождаваният от длъжност магистър имаше определен безспорен наследник, длъжността се заемаше незабавно, само след едно-единствено заседание на колегията. Този път явно щеше да мине по-дълго време.

В дните на траура от време на време Йозеф Кнехт разговаряше с приятеля си за завършилата игра и нейния тъй странно помрачен развой.

— Заместникът Бертрам — каза Кнехт — за съжаление не само изведе ролята си докрай, това значи, че се опита до последния момент да представлява истински магистър, а по мое мнение направи далеч повече, той се жертва за тази Ludus sollemnis като за свое последно и тържествено служебно задължение. Бяхте сурови към него, не, жестоки, можехте да спасите и празника, и Бертрам, но не го направихте, навярно сте имали основания, не си позволявам да ви съдя. Сега обаче, след като бедният Бертрам е освободен от длъжност и вие наложихте волята си, трябва да бъдете великодушни. Когато отново се върне, би следвало да го посрещнете и да му покажете, че сте разбрали неговата жертва.

Тегулариус поклати глава.

— Разбрахме я — каза той — и я приехме като жертва. За теб беше щастие, че този път взе участие в играта като гост, непринадлежащ към никоя групировка, затова не можа така точно да следиш развоя й. Не, Йозеф, вече не ще имаме случай да проявим на дело каквито и да е чувства към Бертрам. Той знае, че жертвата му беше необходима и не ще се опита да я обяви за недействителна.

Едва сега Кнехт го разбра напълно и замълча мрачно. Всъщност сам, така го схвана, бе преживял дните на играта не като истински жител на Валдцел и другар, а действително повече като гост, и едва сега прозря от какво естество беше жертвата на Бертрам. До този момент Бертрам му изглеждаше честолюбец, сразен от задача, надвишаваща възможностите му, принуден да се откаже от другите си честолюбиви цели и да забрави, че някога е бил Сянка на майстор и ръководител на годишна игра. Едва сега, при последните думи на приятеля си, Кнехт изведнъж занемя и схвана, че Бертрам бе осъден окончателно от съдиите си и нямаше да се върне. Бяха му позволили да изведе празничната игра докрай и му помагаха дотолкова, че тя да мине без скандал, но бяха го правили не за пощада на Бертрам, а на Валдцел.

Положението на заместника изисква не само пълното доверие на магистъра, то не липсваше на Бертрам, но не по-малко и доверието на елита, което клетникът не съумя да запази. Ако направеше грешка, йерархията нямаше да застане зад него и да го защити, както би постъпила с магистъра, своя повелител и пример за подражание. А щом предишните му другари не го признават напълно, то няма авторитет, който да го подкрепи, и те, репетиторите, се превръщат в негови съдници. Ако са неумолими, със Сянката е свършено. И наистина Бертрам вече не се върна от своя излет в планината, а след време се разправяше, че паднал от стръмна скална стена и загинал. Нищо повече не се каза.

Междувременно не минаваше ден без в селището на играчите да се появят висши и най-отговорни чиновници от ръководството на ордена и възпитателната колегия и всеки момент викаха отделни лица от елита, както и от чиновничеството за разговори, от чието съдържание се подочуваше нещичко само сред елита. Беседваха и с Йозеф Кнехт, когото призоваваха често; веднъж двама господа от ръководството на ордена, после магистърът по филология, един път господин Дюбоа и други двама магистри. Тегулариус, който също бе викан за няколко такива допитвания, беше приятно възбуден, шегуваше се за гласуването на конклава, както го наричаше.

Още в дните на играта Йозеф забеляза колко малко бе останало от някогашната му тясна връзка с елита и още по-ясно почувства това във времето преди този конклав. Не само защото живееше в дома за гости като чужденец и представителите на върховната колегия явно се отнасяха към него като към равен; самият елит, репетиторите, не го приеха отново с искреност, другарски, а с една иронична вежливост или най-малкото с хладината на изчакването; беше се откъснал от тях още тогава, когато получи призива за „Мариафелс“, и това отношение бе естествено и правилно; който веднъж направи крачка от свободата към службата, от студентите към репетиторите, към йерархията, вече не е другар, а на път за началство и големство, вече не принадлежи към елита и трябва да знае, че понякога той ще се отнася критично към него. Така става с всеки, който е в подобно положение. Само че в това време Йозеф долавяше особено силно отдалечаването и хладината, веднъж, защото сега, когато осиротя и трябваше да има нов магистър, елитът бе двойно по-сплотен и единен в защитата си, втори път, защото така сурово прояви своята решимост и непоколебимост чрез съдбата на Сянката Бертрам.

Една вечер Тегулариус дотича в дома за гости крайно развълнуван, потърси Йозеф, затегли го към една празна стая, затвори вратата и възкликна:

— Йозеф, Йозеф! Боже мой, можех да го предположа, трябваше да го зная, нали не беше толкова далеч от ума… Ах, не съм на себе си и наистина не знам дали да се радвам!

И той, който познаваше най-точно всички извори на новини в селището на играчите, съобщи разпалено: било повече от вероятно, било вече почти сигурно, Йозеф Кнехт щял да бъде избран за майстор на играта на стъклени перли. Ръководителят на архива, когото мнозина смятали за предопределения наследник на майстор Томас, още завчера бил официално изключен от по-тесния избор и от тримата кандидати от елита, които досега при допитванията стояли на първите места, както изглеждало, никой не се ползвал от специалното благоволение или препоръка на магистър или ръководител на ордена, докато за Кнехт се застъпвали както двама членове на ръководството на ордена, така и господин Дюбоа, прибавял се и важният глас на стария майстор по музика, който тези дни, знаело се с положителност, бил посетен лично от повечето магистри.

— Йозеф, те ще те направят магистър — още веднъж буйно извика той, тогава неговият приятел постави ръката си на устата му.

В първия момент на догадка Йозеф едва ли бе по-малко изненадан и разчувстван, отколкото Фриц; да го изберат, му изглеждаше напълно невъзможно, ала още докато другият предаваше мненията на играчите за състоянието и хода на конклава, сам взе да прозира, че с предположението си приятелят му не е на грешен път. Нещо повече, в душата си той долови едно потвърждение, нещо като усещане, че дори го е знаел и очаквал, това бе правилно и естествено. И тъй, сега Йозеф постави ръка пред устата на развълнувания си другар, погледна го странно и укорително, сякаш от изведнъж зейнала пропаст и далечина, и каза:

— Не говори толкова, Amice, не искам и да зная за тези дрънканици. Върви при другарите си!

Тегулариус, макар да би искал да каже още много, занемя пред този поглед, който му отправяше един нов, още непознат човек, пребледня и веднага излезе навън. По-късно разказа, че необикновеното спокойствие и студенина на Кнехт в този момент почувствал отначало като удар и обида, плесница, предателство спрямо старата им дружба и близост, като едно едва обяснимо подчертаване и изпреварване на по-късното му положение на върховен повелител. Чак на тръгване — той наистина си тръгна като ударен — проникна в смисъла на този незабравим поглед, един далечен, царствен, но не по-малко и страдалчески поглед, и разбра, че приятелят му не е горд от жребия, който му се пада, но го приема със смирение. Разправяше, че трябвало да се замисли върху вглъбения поглед на Йозеф Кнехт и тоновете на дълбоко съчувствие в гласа, с които неотдавна питал за Бертрам и неговата жертва. И сякаш сам той имал намерение, също като оная Сянка, да се жертва и угасне, тъй гордо и смирено едновременно, тъй възвисено и предано, самотно и покорно на съдбата било лицето на приятеля му, сякаш изсечено на паметник за всички, които някога са били магистри на Касталия.

— Върви при другарите си! — му бе казал той.

Значи, още в секундата, когато за пръв път чу за новата си длъжност, този човек, когото никога не би могъл да познаваш истински, вече гледаше на света от ново средоточие, вече не беше другар и нивга нямаше да бъде.

Наистина Кнехт би могъл сам да отгатне или най-малкото да съзнае като възможно или вероятно назначението си на последния и най-висок от ръководните постове; но то го изненада, дори изплаши и този път. По-късно си каза, че би могъл да го предположи и се усмихна заради старанията на Тегулариус, който, макар да не очакваше назначението още от самото начало, все пак го бе допуснал и предсказал много дни преди решението и оповестяването му. Всъщност нищо не говореше против един избор на Йозеф във върховната колегия освен неговата младост; повечето от колегите му бяха встъпвали на тази висока длъжност на възраст най-малкото от четиридесет и пет до петдесет години, докато Йозеф нямаше още и четиридесет. Но пък не съществуваше закон, който да забранява ранното назначаване.

И когато Фриц изненада приятеля си с резултатите от своите наблюдения и съпоставки, наблюденията на опитен играч на стъклени перли от елита, който до съвършена тънкост познава сложния апарат на малката валдцелска общност, Кнехт веднага прозря, че той има право, веднага схвана своя избор и жребия си и ги прие, но първият му отговор на вестта беше да отпрати приятеля си с думите: „Не искам и да зная за тези дрънканици.“ Но Тегулариус едва си бе тръгнал, смутен и почти обиден, и Йозеф потърси място за медитация, където да сложи в ред мислите си, и съзерцанието му тръгна от образа на един спомен към друг, които в този час го бяха овладели с необикновена сила. Сред тези видения съзря една гола стая с пиано сред нея, от прозореца й нахлуваше прохлада и ведра утринна светлина, а във вратата на стаята се появи красив приветлив човек, мъж на години, с побелели коси и светло лице, изпълнено от доброта и достойнство; той самият обаче, Йозеф, беше малък гимназист, който, полустрахлив и полуощастливен, бе чакал в стаята магистъра по музика и го виждаше за първи път, него, достопочтения, майстора от приказната провинция на елитните училища, магистъра, който бе дошъл, за да му покаже какво е музика, а после стъпка по стъпка го въведе и прие в своята провинция, в царството си, в елита и ордена, сега беше вече негов колега и брат, докато зрелият мъж, положил настрана своята вълшебна пръчка или скиптър, се бе превърнал в приветливо-мълчалив, все още благ, все още достопочтен, все още загадъчен старец, чийто поглед и образ се издигаше над битието на Йозеф и винаги го превишаваше с поколения и няколко стъпала на живота, с неизмеримо достойнство и едновременно със скромност, майсторство и тайнственост, неотстъпно негов патрон и пример, кротко го подтикваше да му бъде следовник, както едно небесно светило, когато изгрява и залязва, притегля подире си своите братя. Докато Кнехт неволно се бе отдал на потока от съкровени видения, по същината си сродни със сънища, които навестяват човека след напрежение, при първото отпускане преди всичко две представи изплуваха от течението и се задържаха за по-дълго, две картини или два символа, две сродства. В едната Кнехт, още момче, следваше по някакви коридори майстора, който вървеше пред него като водач и всеки път, когато се обръщаше, забелязваше как лицето му става по-старо, по-тихо, по-достолепно, видимо се приближава до един идеален образ на вечната мъдрост и достойнство, а той, Йозеф Кнехт, който, предан и послушен, крачи зад своя жив пример, си остава същото момче, поради което изпитва ту срам, ту една особена радост, да, нещо като дръзко доволство. А втората картина бе такава: сцената в стаята с пианото, влизането на възрастния мъж при момчето се повтаряше отново и отново, безкрайно, майсторът и ученикът следваха един подир друг, като че ли теглени на конец от някакъв механизъм, тъй че скоро вече не можеше да се разбере кой влиза и кой излиза, кой води и кой следва, старият или момчето. Ту изглеждаше, че момчето засвидетелства на стария, на авторитета и достойнството, почит и послушание; ту сякаш леко изпреварилият образ на младостта, на началото, на веселостта задължава стария да му бъде служещ и обожаващ го приемник. И докато съзерцаваше този безсмислено-смислен кръговрат от видения в собствените си усещания, бленуващият се идентифицираше веднъж със стария, втори път с момчето, беше ту почитаният, ту почитателят, предводителят или предвожданият, и в течение на тези неопределени смени настъпи миг, в който беше и двете — едновременно майстор и малък ученик, да, по-скоро се извисяваше над двамата — вдъхновител, създател, водач и зрител на кръговрата, на безплодната надпревара по кръг на стар и млад, която той с променливи чувства забавяше или тласкаше към най-голяма бързина. А от този стадий се разви нова представа, повече символ, отколкото сън, по-скоро предусещане, отколкото образ, а именно представата или по-точно съзнанието: този смислено-безсмислен бяг по кръг на майстор и ученик, този стремеж мъдростта да спечели младостта, младостта — мъдростта, тази безкрайна окрилена игра е символът на Касталия и изобщо играта на живота, който, разграничен на старост и младост, ден и нощ, Ян и Ин, тече безкрай. Оттук вглъбеният намери път от света на виденията към спокойствието и след дългото потъване в размисъл се върна укрепнал и бодър.

Когато няколко дни по-късно ръководството на ордена повика Кнехт при себе си, той тръгна уверен и прие братските поздравления на Magister Matematicae с ръкуване и загатната прегръдка, сдържан и с ведра сериозност. Съобщиха му неговото назначаване за майстор на играта на стъклени перли, наредиха вдругиден да се яви за тържественото въвеждане в длъжност и полагането на клетва в празничната зала, същата, в която неотдавна заместникът на покойния майстор бе завършил оня тягостен празник като украсено със злато жертвено животно. Свободният ден преди въвеждането в длъжност бе определен за точно и придружено от ритуална медитация изучаване на клетвата и на „Малкия устав на магистрите“ под ръководството и надзора на двама членове на върховната колегия — този път бяха канцлерът на ордена и магистърът по математика — и в обедната почивка на много напрегнатия ден Йозеф живо си спомни приемането му в ордена и някогашното въвеждане от майстора по музика. Разбира се, сега ритуалът не го въвеждаше, както ежегодно стотици през широка врата в една голяма общност, минаваше сам през иглено ухо във върховния и тесен кръг, кръга на майсторите. По-късно той призна на стария майстор по музика, че в деня на напрегната самопроверка го мъчела една мисъл, едно съвсем смешно малко хрумване, а именно — страхувал се от мига, в който някой от майсторите ще му намекне, че необикновено млад споделя най-висшето достойнство. Трябвало сериозно да се пребори с този страх, с по детски суетната мисъл и с удоволствието, в случай че се намекне за възрастта му, да отговори: „Оставете ме спокойно да остарея, никога не съм се домогвал до това повишаване.“ По-нататъшното самоизпитание обаче му показа, че несъзнателно мисълта за назначаването и желанието му за това все пак не са могли да бъдат толкова далеч едно от друго; той го призна пред себе си, схвана и превъзмогна суетността на своята мисъл и всъщност нито в този ден, нито когато и да било по-късно не бе споменато нищо за възрастта му.

Без съмнение толкова по-ревностно изборът на новия майстор бе обсъждан и критикуван от ония, към чиято среда Кнехт принадлежеше дотогава. Той нямаше отявлени врагове, но съществуваха съперници и сред тях неколцина, които бяха по-възрастни, в този кръг изобщо не бяха склонни да одобрят избора другояче, освен след борба и проверка, но най-малкото подир едно крайно точно и внимателно наблюдение. Почти във всеки случай встъпването в длъжност и първоначалното й упражняване за новия магистър бе минаване през чистилището.

Въвеждането в длъжност на един майстор не е официално тържество; освен върховната възпитателна колегия и ръководството на ордена в него вземат участие само по-възрастните ученици, кандидатите и чиновниците към дисциплината, в която ще се занимава новият магистър. При тържеството в празничната зала майсторът на играта на стъклени перли трябва да положи длъжностната клетва, да получи от колегията атрибутите на своята длъжност, състоящи се от няколко ключа и печата, след това представител на ръководството на ордена да го облече с орнат — празничната връхна дреха, която магистърът носи при най-големи тържества, преди всичко по време на тържествената годишна игра. На такъв един акт наистина липсва приповдигнатостта и лекото опиянение на публичния празник, по естеството си той е церемониален и по-скоро прозаичен, затова самото присъствие на двете висши колегии в пълния им състав му придава необикновено достолепие.

Малката република на играчите на стъклени перли се сдобива с нов предводител, който ще я оглави и представлява в общите инстанции, това е значително и рядко събитие; и дори учениците и по-младите студенти още да не схващат напълно важността му и да го преживяват само като церемония и удоволствие за очите, всички други участници съзнават неговото значение и са достатъчно сраснати с общността и сродни по характер, за да възприемат процеса като засягащ собственото им здраве и живот.

Този път радостта от празника бе помрачена не само от смъртта на предишния майстор и траура по него, но и от тревожното настроение по време на годишната игра, и от драмата на заместника Бертрам.

Посвещаването бе извършено от говорителя на ръководството на ордена и от върховния архивар на играта, те заедно държаха орната високо и го сложиха върху раменете на новия майстор на играта на стъклени перли. Краткото тържествено слово произнесе Magister Grammaticae, майстор по класическа филология в Койперхайм, излъчен от елита представител на Валдцел предаде ключовете и печатите, а при органа стоеше самият побелял стар майстор по музика. Той бе пътувал дотук за тържеството, за да види своя любимец ръкоположен и с неочакваното си присъствие да му поднесе радостна изненада, а може би и да му даде един или друг съвет. С най-голямо желание сам би изсвирил празничната музика, но вече не смееше да си позволи подобно напрежение и затова предостави свиренето на органиста от селището на играчите, но стоеше зад него и му обръщаше нотите. Той гледаше Йозеф с благоговейна усмивка, видя го да приема орната и ключовете, чу го да произнася първо заучената клетва, а после свободното обръщение към бъдещите му сътрудници, чиновници, ученици. Никога това момче Йозеф не му бе толкова мило и не бе го радвало така, както днес, когато почти преставаше да бъде Йозеф и се превръщаше само в носител на един орнат, на длъжност, камък в една корона, стълб в сградата на йерархията. Но той можа само няколко минути да поговори насаме със своето момче Йозеф. Усмихна се весело и побърза да му втълпи:

— Гледай близките три-четири седмици да минат добре, от тебе ще се изисква много. Винаги мисли за цялото, помни, че един пропуск в отделното сега не значи много. Трябва напълно да се посветиш на елита, за всичко останало дори не мисли. Ще ти бъдат изпратени двама души, които да ти помагат; единият от тях, йогата Александер, е получил указания от мен, вслушвай се внимателно в него, той си разбира работата. Ти се нуждаеш от здрава като скала вяра в това, че колегите са постъпили правилно, като са те въвели в средата си; имай доверие в тях, доверявай се на хората, които ти се изпращат за помощници, и сляпо се уповавай на собствените си сили. Но към елита се отнасяй с ведро, винаги будно недоверие, той не очаква нищо друго. Ти ще успееш, Йозеф, зная.

За новия магистър повечето от служебните функции бяха добре познати дейности, на които се бе посвещавал в качеството си на служител или сътрудник; най-важните бяха свързани с ръководството на курсовете по играта за ученици и начинаещи, както и упражненията, лекциите и семинарите за елита. За тези дейности, с изключение на последните, всеки новоизбран магистър без съмнение се чувства готов, докато далеч повече грижи и усилия му струват ония нови функции, които никога не е имал случай да упражнява. И с Йозеф беше така. Най-приятно би му било преди всичко с цялото си усърдие да се заеме тъкмо с тези нови задължения, действително принадлежащи на магистъра — работата във върховната възпитателна колегия, сътрудничеството със съвета на магистрите и ръководството на ордена, представляването на играта на стъклени перли и на Vicus Lusorum в общата колегия. Гореше от нетърпение да усвои тези нови дейности и да свали от тях застрашителния облик на непознатото, преди това с голямо удоволствие би се оттеглил за няколко седмици, за да се посвети на най-внимателно изучаване на устава, формалностите, протоколите от заседанията и тъй нататък. За сведения и тълкования от тази област му бяха на разположение, той знаеше това, освен господин Дюбоа и опитният познавач и майстор на магистърските правила и традиции, именно говорителят на ръководството на ордена, който, макар сам да не беше магистър и следователно по ранг да стоеше по-ниско, присъстваше на всички заседания на органите на властта, следеше за традиционния ред подобно на церемониалмайстор при княжески двор. Как на драго сърце би помолил този умен, опитен, непроницаем в блестящата си вежливост мъж, чиито ръце съвсем наскоро го облякоха тържествено в орната, за една лекция на четири очи, стига само той да би живял във Валдцел вместо в отдалечения на половин ден път Хирсланд! С какво удоволствие би избягал за малко време в Монтпор, за да бъде въведен в тези неща от стария магистър по музика! Но за това не биваше да мисли, един магистър не бива да храни подобни лични и студентски желания. Нещо повече, Кнехт трябваше да се посвети на първо време с интензивна, изключителна грижливост и всеотдайност тъкмо на онези функции, за които мислеше, че едва ли ще му струват усилия. Каквото бе видял по време на ръководената от Бертрам празнична игра, когато той, един магистър, изоставен на произвола от собствената си общност, от елита, едновременно се бореше и задушаваше в безвъздушно пространство, каквото беше подозирал тогава, потвърдено и от думите на стария от Монтпор в деня на ръкополагането му, сега му се откриваше във всеки момент от служебния ден, от всеки миг на размисъл върху положението му: преди всичко друго трябваше да се заеме с елита и репетиторите. Можеше да предостави архива на архиварите, началните курсове на съществуващите учители, пощата на секретарите, при това нямаше да се пропусне много. Но нито за момент не биваше да изоставя елита, а да се посвети на него, да се натрапи и му стане крайно необходим, да го убеди в стойността на своите способности, в чистотата на помислите си, трябваше да го привлича, да го спечели и овладее, да мери силите си с всеки от неговата среда, изразил подобно желание, а такива кандидати не липсваха. При това в помощ му бяха някои неща, които по-рано бе смятал за не особено благоприятни, а именно дългото си отсъствие от Валдцел и елита, където сега той отново бе почти Homo novis^[3]. Дори приятелството му с Тегулариус се оказа полезно. Защото Тегулариус, остроумният, чувствителен аутсайдер, явно едва ли влизаше в сметката за някакво службогонско поприще и, изглежда, сам имаше толкова малко амбиция, че и при допустимо предпочитание на новия магистър към него честолюбците не биха се почувствали онеправдани. Най-големият и най-същественият дял все пак оставаше за самия Кнехт, изучавайки го, да проникне в този най-жив, най-неспокоен и чувствителен слой от света на играчите и да го овладее, както ездачът — благородния кон. Защото при всеки касталийски институт, не само при играта на стъклени перли, елита представляват тези, чието обучение вече е приключило, но те продължават да се занимават свободно, още ненастанени на служба във възпитателната колегия или ордена кандидати, наричани също репетитори, най-скъпоценната наличност и действително резерватът, цветът и бъдещето й; навред, не само в селището на играчите, навред това отбрано потомство се отнася изобщо студено и критично към новите учители и началници, на новия предводител оказва точно най-малката мяра от любезност и подчинение; който иска да го спечели, трябва лично, залагайки всичко, да го убеди и овладее, преди то да го признае и се подчини доброволно на ръководството му.

Кнехт си постави задачата без боязън, но все пак бе учуден от нейната трудност и докато я решаваше, а това му спечели крайно напрегнатата, дори съсипваща игра, от само себе си отстъпиха назад другите задължения и задачи, за които преди бе склонен да мисли по-скоро с грижа, и му изглеждаше, че изискват по-малко внимание; той призна на един колега, че първото заседание на колегията, за което пътувал с най-бързо превозно средство и се върнал незабавно обратно, преживял почти като насън и после не помислил за него, така всецяло го завладяла текущата работа; даже по време на самото заседание — макар темата да го интересувала и да пристъпвал с известно безпокойство към него, към първата си поява в колегията — той много пъти се улавял, че духом не е тук сред колегите си и разискванията, а във Валдцел и в онова синьо боядисано помещение на архива, където засега всеки трети ден водел семинар по диалектика само с петима участници и където всеки час изисквал по-голямо напрежение и сили, отколкото целият останал работен ден, който въпреки всичко не бил лек и от който никъде не можел да се измъкне, защото, както го бил осведомил старият майстор по музика, за този начален период колегията му била придала и надзорник, който наблюдавал как протича денят му час след час, съветвал го за разпределението на времето му и трябвало да го предпази както от едностранчивост, така и от пълно пренапрежение. Кнехт му беше благодарен, още повече, че този посланик на ръководството на ордена беше майстор в изкуството на медитацията с голямо име; казваше се Александер. Той се грижеше за това работещият крайно напрегнато всеки ден по три пъти да успява в „малките“ или „кратките“ упражнения и най-строго да спазва течението и минутната продължителност на всяко от тях. С двамата, с репетитора и наблюдателя, представител на ордена, всеки ден непосредствено преди вечерната медитация той трябваше да обръща поглед назад към работния си ден, за да направи равносметка, да установи напредъка и пораженията, да „провери пулса си“, както се изразяват учителите по медитация, това значи да схване и прецени положението и състоянието си в момента, разпределението на силите, надеждите и грижите си, обективно да види извършеното през деня и да не замръква и осъмва на другата сутрин с нещо нерешено.

Докато репетиторите следяха колосалната работа на своя магистър, отчасти с приятелски, отчасти с враждебен интерес, и не пропускаха случай да подложат на ненадейни малки изпитания силите, търпението, съобразителността му, стремящи се ту да поощрят работата му, ту да я спъват, около Тегулариус възникна фатална празнота. Наистина той разбираше, че сега Кнехт не би могъл да му отделя време, внимание, мисли или да му съчувства, но не успяваше да бъде достатъчно твърд и равнодушен срещу пълната забрава, в която, изглежда, неочаквано бе потънал за приятеля си, и толкова по-малко, когато му се струваше, че от ден на ден не само го загубва, но че и другарите му се отнасят към него с известно недоверие и едва го заговарят. И не беше чудно, защото макар да не можеше сериозно да препречи пътя на честолюбивите, все пак той вземаше страна и се ползваше с разположението на младия магистър. Кнехт можеше ясно да си представи всичко това, ала към сегашните му задачи спадаше за известно време, заедно с всичко лично и частно, да изключи и това приятелство. Но той го правеше, както по-късно призна на приятеля си, всъщност не съзнателно и преднамерено, а съвсем просто го бе забравил, всецяло превърнал се в оръдие, та едно толкова лично нещо — приятелството — бе изчезнало в неведоми предели и ако някъде, например на оня семинар за петимата, пред него биха се появили фигурата и лицето на Фриц, то това нямаше да е Тегулариус, нямаше да е приятел, познат, личност, а един от елита, студент, по-точно кандидат или репетитор, дял от неговата работа и задача, воин в строя, а целта му щеше да е да го обучи и победи с него. Тръпки побиха Фриц, когато за пръв път магистърът го заговори поновому; от погледа му долови, че тази отчужденост и безпристрастност съвсем не са престорени, а истински и зловещи, и че човекът, който се отнася към него с такава делова вежливост, с голяма духовна бдителност, вече не е приятелят му Йозеф, а само учител и надзорник, само майстор на играта на стъклени перли, обвит в строгостта на своята длъжност, изолиран като от блестяща, замръзнала вече глазура, облят с нея, докато е била гореща. В тези жарки напрегнати седмици с Тегулариус се случи малко премеждие. Безсънен и вътрешно съсипан от преживяното, на малък семинар той допусна да бъде обвинен в невежливост, в лошо избухване не срещу магистъра, а срещу един колега, който го нервира с присмехулния си тон. Кнехт го забеляза добре, забеляза и раздразнителността на провинилия се, укори го само с един мълчалив жест, след това обаче му изпрати наставника по медитация, за да се погрижи за душевното равновесие на изпадналия в трудно положение. След продължилата седмици липса на внимание Тегулариус прие тази загриженост като пръв знак на съживеното приятелство, защото я сметна за отнасящ се лично до него интерес, и охотно се подложи на целителното въздействие. Всъщност Кнехт едва ли бе разбрал кому посвещава своята загриженост, той действаше само като магистър: бе забелязал у един от репетиторите раздразнителност и недостатъчна овладяност и се беше отнесъл към това като възпитател, без да погледне на този репетитор като на личност и да съобрази отношението си към него. Когато, месеци по-късно, приятелят му напомня тази сцена и го уверява колко много го зарадвал и утешил с подобен знак на внимание, Йозеф Кнехт мълчи, забравил напълно случая, и не разсейва неговата заблуда.

Най-после целта бе постигната, борбата спечелена, струваше много труд да се справи с този елит, да го обучава до капване от умора: да обуздае амбициозните, да спечели нерешителните, да импонира на високомерните; но трудът бе положен, кандидатите от селището на играчите признаха и се покориха на своя майстор, изведнъж всичко тръгна леко, сякаш му бе липсвала само капка масло. Репетиторът състави заедно с Кнехт последната работна програма, изрази му признанието на колегията и изчезна, майсторът по медитация Александер — също. Сутрин вместо на масаж Кнехт отново ходеше на разходка, наистина засега не можеше да мисли за някакво изследване или четиво, но имаше дни, в които вечер преди лягане отново се занимаваше с музика. При следващото си явяване в колегията той ясно долови, без да се бе чула и дума за това, че сега го смятат за доказал себе си и равностоен на тях. След огъня и всеотдайността на битката за утвърждаването му го обзе чувството за пробуждане, едно охлаждане и отрезвяване, той се видя в сърцето на Касталия, видя се на върха на йерархията й схвана със странна трезвост, почти с разочарование, че и този много разреден въздух може да се диша, но че той, който го диша, сякаш не познава никакъв друг въздух, се е променил напълно. Това беше последица от суровото време на изпитание, което го бе опалило както никоя друга служба, никое друго напрежение.

Признаването на повелителя от страна на елита този път намира израз в един особен жест. Щом долавя, че съпротивата е сломена, че е възникнало доверие и разбирателство и е свършил най-трудното, за Кнехт настава час да си избере Сянка и всъщност той никога не се е нуждаел повече от помощник и едно отпускане така, както в оня момент след спечелената битка, след почти свръхчовешките усилия, когато изведнъж се чувства сравнително свободен; мнозина вече тъкмо на това място от пътя си се свличат от умора, Кнехт се отказва от правото на избор от средата на кандидатите и моли репетиторите по собствен избор да излъчат и му поставят на разположение Сянка. Елитът, още под впечатлението от участта на Бертрам, се заема с това начинание с удвоена сериозност, след много заседания и тайни допитвания прави избора си и предлага на магистъра един от най-добрите свои членове за заместник, който до назначаването на Кнехт минава за най-перспективния кандидат за най-високата длъжност.

Действително най-трудното бе превъзмогнато, пак можеше да си позволи разходки и занимания с музика и с времето отново да помисли за четене, да открие възможност за приятелството с Тегулариус, от време на време за размяна на писма с Феромонте, а понякога дори за половин свободен ден и по някоя краткотрайна отпуска за пътуване. Но всички тези приятни неща биха били благотворни за друг, не за досегашния Йозеф, смятал се за прилежен играч на стъклени перли и относително добър касталиец и въпреки това не прозирал глъбините на касталийския ред, живял тъй безобидно, егоистично, тъй по детски отдаден на играта, тъй невъобразимо зает с личното и безотговорен. Веднага му хрумнаха присмехулно предупредителните думи, които веднъж трябваше да чуе от майстор Томас, след като огласи желанието си още известно време да поживее като свободен студент.

— Известно време, колко дълго е това? Ти още говориш с езика на студент, Йозеф.

Това се случи преди няколко години; с удивление и дълбока страхопочит го беше слушал той, а също и с тръпка на ужас пред безличното съвършенство и овладяност на този човек и бе усетил как Касталия посяга и към него самия и иска да го погълне, за да го направи някога може би такъв един Томас, майстор, владетел и слуга, едно съвършено оръдие. А сега беше на мястото, на което бе стоял той, и когато говореше с някой от своите репетитори, тези умни, врели и кипели играчи и застъпници на частните изследвания, един от усърдните и високомерни принцове, виждаше в него друг, тайнствено красив, чуден и вече надживян свят, точно както магистър Томас бе гледал към неговия скромен студентски свят.