Пол Верлен
Прекрасен рицар…

Прекрасен рицар, спрял със спуснато забрало —

Нещастието меч забоде в мойто тяло.

 

Червен фонтан — кръвта ми заблика, запламтя

и слънцето изпи я от ярките цветя.

 

Нахлу в очите мрак, задави стон устата

и старото сърце предсмъртно се замята.

 

От своя кон се смъкна и стъпи на крака

Нещастието, после докосна ме с ръка.

 

Железен тежък пръст забило в мойта рана,

поуките си то с нетрепващ глас захвана.

 

И ето — пръстът леден, впит в моите гърди,

и чест, и всичко чисто в сърцето възроди.

 

И ето — тръпно от божествената искра,

сърцето младо е, готово пак за риска.

 

Треперя аз, замаян, невярващ и убог

като човек, на който явява му се Бог.

 

Но този рицар пак на своя кон се метна

и кимна ми с глава, с усмивка неприветна,

 

и викна ми (все още кънти край мен гласът):

„Внимавай! Днес ти стига — като за първи път!“