Пол Верлен
Скъпите ръце…

Скъпите ръце са пак пред мене,

мои мънички и мои бели —

след безброй убийствени раздели

и безброй забравени измени,

 

след пристанищата и страните,

след чужбина и теглата в нея

те разтварят ми — ръце на фея —

приказното царство на мечтите.

 

Две ръце — в съня и над душата,

как ли ще й шепнете — кажете, —

докато със злоба гласовете

в ужас див я карат да се мята?

 

Лъже ли видението златно —

с двете ни души в едно събрани,

с майчиното кротко състрадание,

с чувството — и в нас, и необятно?

 

Скъпите терзания, ръцете,

сладка болка, блянове свещени…

О, ръце, ръце, благословени,

всепрощаващия знак сторете!