Пол Верлен
Погребението

Не знам по-живо нещо от този ритуал!

Гробарят пее весел, със святкаща лопата,

камбаната звъна си разнася в небесата,

свещеникът се моли — блажен в стихара^[1] бял,

 

с момичешки гласчета запяват в хор децата

и в рова мек и топъл, покойника прибрал,

върху ковчега тежък се сипят буци кал —

най-меката завивка за хората в земята:

 

това, да си призная, прекрасно е за мен!

И другите — под фрака коремче се подава,

гробарите — доволни и вече с нос червен,

 

и тия речи — кратки, но трогващи до стон,

сърца за жал разкрити, чела обвити в слава,

наследници с блестящ фасон.