Емилио Салгари
Ягуарът на Мато Гросо (8)

Разрушеният бент

На другата сутрин Мануел и Сантос яхнаха конете си и се отправиха да обиколят полята. Ледезма им бе съобщил, че работниците от плантацията са се държали малко по-особено този ден.

Мануел, поразен от тези думи на верния индианец, реши веднага да провери и покани бразилеца да го придружи.

По пътя те разговаряха предимно за събитията през изминалия ден.

Мануел изказваше високото си доверие в правосъдието и вярваше, че Кабрильо ще бъде обективен, докато Сантос проявяваше известни резерви по отношение на Кабрильо, чието отношение към Мануелита го тревожеше. С изострената чувствителност на влюбен той усещаше, че редицата престъпни събития през изминалите дни имат някаква връзка и с подчертаното внимание на плантатора към сестрата на Мануел.

От разговора с първата група работници Мануел се увери, че съмненията на Ледезма бяха основателни.

Наистина държането на индианците бе твърде особено и даже необяснимо. Те гледаха Мануел с усмивка, която на младежа се струваше малко подигравателна.

Освен това дори не скриваха своята небрежност в работата: движеха се лениво и разпуснато.

Мануел наближи един индианец, когото отскоро бе назначил за отговорник на групата.

— Твоите хора ми изглеждат много отпуснати днес, Добейра — с нескрито недоволство заяви Мануел.

Индианецът не отговори нищо. Мануел продължи:

— Няма да търпя ленивци в моята плантация! Длъжен си да ги раздвижиш! Веднага!

Добейра повдигна рамене.

— Работят, както могат! После се отдалечи и извика:

— Чухте ли? Господарят нарежда да се работи по-живо!

Индианците отново се усмихнаха и продължиха да работят с лопатите, но още по-лениво.

Мануел погледна Сантос и удари коня си с камшика.

Двамата приятели се отдалечиха.

— Ледезма има право. Днес работниците, кой знае защо, се държат особено. Това ме изненадва. Те знаят, че се отнасям към тях много по-добре, отколкото богатите естансиерос, които ги бият и хранят недостатъчно. Какво ли може да се е случило? Просто недоумявам…

Следващата група работници изглеждаше още по-ленива. Индианците гледаха своя господар насмешливо — нахално. Мануел напълно се убеди, че нещо се бе случило. Разпита и този ръководител на групата, но и той започна да увърта и да дава неясни обяснения.

В цялата плантация държането на работниците индианци изглеждаше не както преди.

Мануел повика Тенильо. Старият индианец, надзирател на всички работници в плантацията, бе негово доверено лице. Запитан за случилото се, той не закъсня да обясни на господаря си коя е причината.

— Индианците възнамеряват да напуснат работата, защото получиха по-изгодни предложения от други плантатори.

— От кои?

— Не зная точно. Колкото и да се старах, не успях да узная, тъй като те знаят, че съм ви верен и мога да ги издам.

— А кога смятат да напуснат?

— Още днес.

— Днес? Невъзможно е! Тъкмо днес разчитам много на тях! — извика Мануел. — Гледай да ги склониш, Тенильо! Обясни им, че съм склонен да им увелича надницата!

— Ще се постарая, но не вярвам да успея — отвърна уклончиво Тенильо.

Двамата младежи се върнаха обратно.

След около час Тенильо дойде да уведоми Мануел, че не е успял да ги склони и че всички са напуснали плантацията.

Мануел и Сантос разбраха, че техните неприятели са си поставили за цел да съсипят плантацията на Мануел, като я превърнат в пустош, тъй като няма да има кой да работи. Те добре знаеха, че за да намери други работници, Мануел трябваше да ги търси далеч оттук, а това ще струва пари, които младежът няма да може да отдели.

Денят мина тежко за Мануел и сестра му, но той бе само прелюдия към още по-съсипващо събитие.

През нощта силен взрив събуди тримата. Те бързо се облякоха, изскочиха навън и почти се сблъскаха с Ледезма и Тенильо.

— Какво става? — попита Мануел.

— Някой е разрушил бента на реката, която напоява плантацията! — отговори Тенильо.

— Буйните води на реката заливат всичко. Полята са застрашени да потънат под тях! — добави Ледезма.

Нощта бе ясна. Мануел и Сантос яхнаха конете. След около стотина крачки спряха поразени. Водите на Бермехо буйно заливаха плантацията с бързите си вълни, които опустошаваха всичко по пътя си.

Мануел извика от отчаяние. Цялото му състояние бе пропаднало.

Сантос беше блед като платно.

— Това е дело на същата подла ръка, която готвеше и покушенията. Ще трябва на всяка цена да потърсим домакина!

Обърнаха конете. Водата вече бе стигнала до коленете им. Завърнаха се вкъщи, където Мануелита ги очакваше разтреперана.

Водата заливаше избата и обора. За щастие, жилището бе построено на по-високо място.

Сантос прегърна Мануел. С разтреперан от вълнение глас той промълви:

— Приятелю, съзнавам, че аз съм причината за всичките ти беди. Ти живееше спокойно тук със сестра си и никой не ти устройваше засади, никой нямаше намерение да те лиши от имота ти, да те съсипе. Съдбата ме доведе до твоята врата, аз потропах и ти гостоприемно ми я отвори… но ти донесох нещастие.

— Какво говориш, Сантос!

— Така е — продължи бразилецът. — Не можеш да отречеш, че всичките злини дойдоха заедно с мен в този дом.

— Моля те, не говори така! — изплака девойката.

— Моят враг стана и ваш! — продължи Сантос. — Той разбра, че си мой приятел, че споделяш моите беди и реши дати стори най-голямото зло. Той смята и теб за свой неприятел.

— Замълчи! — едва сдържаше риданията си девойката.

— Не, реших да си отмъстя сам. Не е справедливо да намесвам и вас.

— Но какво, за Бога, искаш да кажеш? — попита Мануел.

— Едно нещо ми причинява голяма болка. — Бразилецът погледна към Мануелита.

— Сантос! — извика девойката, която разбра смисъла на недоизказаните думи на годеника си.

— Да — продължи той. — Аз трябва да се махна от къщата ви, в която донесох нещастие. Тръгвам сам да търся онзи ягуар, неприятеля си, и когато го премахна, когато няма да има вече от какво да се страхувате, ще се завърна.

— Престани, Сантос! Не говори така! — извика Мануел. — Нашето приятелство е от няколко дни, но е толкова здраво, сякаш се познаваме от години. Подлецът, чиято цел е да те унищожи, съсипа и мен. Следователно трябва да се намеся и аз. Небето няма да позволи повече да ни унижава.

— Не виждаш ли, че дяволът му помага? Остави ме да продължа сам започнатото и да се освободя окончателно от него.

Бразилецът хвърли прощален поглед към Мануелита и се отправи към вратата.

Девойката изтича и го хвана за ръката.

— Не можеш да си тръгнеш така, Сантос! Не можеш да ме изоставиш, след като брат ми обяви годежа ни!

— Но аз ще се върна! Вярвай ми! — извика бразилецът. — Искам само да премахна с отсъствието си нещастието, сполетяло къщата ви!

— Няма да те пусна, приятелю! — извика Мануел. — В тези тежки дни ние ще имаме особена нужда от теб. Виждаш как използват всички средства, за да ме съсипят. Ако ни оставиш сами, ще бъдем още по-безпомощни!

Сантос въздъхна и седна отново.

— Ти си великодушен, Мануел! И аз съм ти благодарен, че ме задържаш. Е, добре! Щом искаш, ще се борим заедно. А сега помоли сестра си да отиде да си легне, защото е съвсем изтощена от преживяното. Толкова вълнения й се струпаха на главата през последните дни.

Мануелита стана и се отправи към стаята си, а двамата младежи осъмнаха над плановете си за отмъщение.

Обратно на опасенията им, водата не продължи да се покачва, а започна да се връща в коритото си, но посевите бяха унищожени.

Двамата верни индианци Ледезма и Тенильо, единствените, които не напуснаха Мануел, отидоха да видят бента и когато се завърнаха, съобщиха, че са срещнали свой познат от другата естансиа, който присъствал при взрива през нощта.

Неизвестно по каква причина този индианец избягал от естансиата, в която работел. Като стигнал до плантацията на Мануел, бил нападнат от крокодил и за да се спаси, се качил на едно високо дърво. Оттам той видял в далечината на брега на реката трима мъже. Единият от тях заповядал нещо на останалите двама, връчил им и някакъв пакет, след което се отдалечил. Тогава двамата мъже се приближили до бента и изчезнали от погледа на индианеца за доста дълго. А щом се появили отново на брега, побягнали към равнината. Когато се отдалечили на около петдесет крачки, индианецът видял голям облак от дим над бента, после чул силния взрив и бентът бил разрушен. Водите нахлули към равнината и не след дълго всичко било залято.

— А индианецът не описа ли човека, който е заповядал на останалите да вдигнат във въздуха бента? — попита Сантос.

— От дървото не успял да го види ясно — отвърна Тенильо. — Направило му само впечатление, че имал брада.

— Аха! — викнаха едновременно Мануел и Сантос. Подозренията им действително се оправдаваха.

Управителят на Кабрильо бе подлецът, съсипал плантацията. Мануел с треперещ глас промълви:

— Ето още едно престъпление към обвинителния акт на престъпника. Трябва незабавно да отидем при Кабрильо и да отправим своето допълнително оплакване. По това време сигурно ще бъде в своята естансиа и ще издаде заповед веднага да бъдат наказани управителят и Мадейра. Всъщност по-добре ще бъде да ни остави сами да се разправим с тях.

— Искам да ви придружа! — намеси се Мануелита с глас, нетърпящ възражение.

— Не, сестро! — отвърна й със същия тон Мануел. — Ние рискуваме и вероятно…

— Нима мислиш, че не съм способна да посрещна всякаква опасност? — прекъсна го девойката.

— Знам, че си смела, но ще бъде по-добре, ако останеш.

Мануелита продължи:

— Слушайте, не мислите ли, че аз ще съумея по-бързо да убедя Де ла Бланка да арестува подлеците?

Сантос скочи.

— Не, Мануелита! — заяви категорично той. — Тази стъпка е опасна и би породила у Кабрильо напразни надежди, които биха го разочаровали впоследствие и биха го озлобили още повече! Не мислиш ли така и ти, Мануел?

— Напълно — отвърна приятелят му. — Това е една напълно неразумна постъпка, която не бива да правиш. Освен това ние не очакваме милост от него, а изпълнение на дълга му!

— Щом не искате да говоря с плантатора, няма да го направя — обеща Мануелита. — Но трябва дами разрешите поне да ви придружа!

Младежите трябваше да отстъпят. Освен това те се опасяваха да я оставят сама вкъщи, пазена само от двамата индианци. Коварният неприятел бе доказал, че не се спира пред никакво долно престъпление.

Тримата се качиха в лодката, добре въоръжени: Мануелита с револвер, а Сантос и Мануел — с револвер и пушка. Двамата младежи поеха веслата, а Мануелита застана на кормилото и лодката се понесе нагоре по Бермехо.