Емилио Салгари
Ягуарът на Мато Гросо (23)

Обвинението в измяна

На следващия ден Мануел бе страшно смутен от безредието, което цареше навсякъде и във всичко. Заповедите му биваха изпълнявани с неохота или въобще се правеха, че не ги чуват. „Какво да правя?“ — питаше се той. Докато разсъждаваше върху голямата отговорност, която тежеше върху него, ако не успее да сложи ред в укреплението, един войник, който преди това бе изпратен на разузнаване, дойде да му доложи, че е видял недалеч от укреплението неприятеля. Тази новина веднага измени положението. Страхът, че могат да бъдат нападнати или обсадени в укреплението, събра всички около Мануел.

Ефрейторът даде заповед веднага да се отправят срещу неприятеля. Остави двама войници да пазят укреплението.

Мануелита помоли да се присъедини към тях и въпреки молбите на брат й да остане в укреплението, тя тръгна с отряда.

Войниците изглеждаха въодушевени от възможността за евентуално сражение. Но напразно търсеха до вечерта: неприятелят бе изчезнал. Това наложи Мануел да издаде нова заповед за връщането им в лагера.

Но докато войниците се връщаха обратно, тъмен облак дим се изви в далечината откъм укреплението.

— Какво има? — попита ефрейторът.

— Укреплението гори! — отговори му един войник, покачил се на високо дърво.

— Дали не е работа на неприятеля?

— Вероятно ни е заблудил да се отправим към тази страна, а в същото време е нападнал укреплението от другата — забеляза старият войник. — Така си и мислех: не направи добре, като заповяда всички да напуснем укреплението.

— А защо не ми каза това по-рано? — попита ядосан Мануел.

— Защото заповедите на началниците не трябва никога да се оспорват — отговори с известна ирония войникът.

Отрядът ускори хода си и всички мърмореха срещу ефрейтора, който напразно бе отвел хората далеч от укреплението.

Мануел забеляза, че войниците отново започват да не се подчиняват. Тогава ги погледна гневно.

— Първият, който се осмели да мърмори, няма да закъснее да се разкайва горчиво за това! — заяви с властен тон Мануел.

Това накара войниците да млъкнат и да продължат в стегнат строй пътя си. Когато стигнаха до укреплението, видяха, че е цялото в пламъци. Войниците, оставени на стража, бяха изчезнали.

Мануел даде заповед веднага да започне потушаването на пожара и войниците се подчиниха. Благодарение на потока, който течеше наблизо, пожарът бе потушен, но укреплението бе в окаяно положение. Мануел и сестра му бяха дълбоко смутени от случилото се още в началото.

— Какво ще стане сега? — попита младежът.

— Ти изпълни дълга си — отговори Мануелита.

— Вярно е. Но се опасявам от нещо недотам приятно — продължи разсъжденията си Мануел. — Струва ми се, че сме заобиколени от странен заговор: разпуснатостта на войниците, безредието в укреплението, лъжливата тревога, че уж е забелязан неприятел, изчезването на двамата часови — всичко това свидетелства, че действа нечия вражеска ръка, ръката на този, който продължава да ме преследва.

След два дни майор Фернейда, придружен от двама офицери и от няколко войници, дойде да разгледа укреплението.

Майорът бе човек на около петдесет години с доста несимпатично изражение.

Щом се яви пред него, Мануел веднага разбра, че опасенията му са основателни.

С поглед, който изразяваше лукаво коварство, Фернейда започна разпита си. Той седна между двамата офицери в помещението, спасено единствено от пожара. Мануел бе застанал прав пред него, но погледът му не бе изгубил гордия си, невинен израз.

— Ефрейтор Мануел де ла Баранкас — започна с обвинителен тон майорът, — защо изоставихте укреплението?

— Бях изпратил един разузнавач на границата — отвърна Мануел с твърд глас. — Когато се завърна, той бе разтревожен от видяното. Каза, че е забелязал неприятел. Сметнах за свой дълг да поведа войниците срещу врага.

— Вашият дълг бе да се уверите с трима или четирима войници в основателността на казаното — продължи майорът, — а не да отдалечавате от укреплението целия отряд.

— Оставих на стража двама войници! — отговори Мануел.

— Двама войници! — каза Фернейда с остър, злъчен смях. — Двама войници да защитават цяло укрепление?! А къде са сега?

— Избягали са… Вероятно са дезертирали… — отвърна Мануел.

— Аха! Така значи! Избягали! Дезертирали! Много добре! А кой би ме уверил, че не са се споразумели с вас, за да подпомогнете неприятеля?

— Майоре! Как е възможно да мислите така? — погледна предизвикателно Мануел. — Значи вие се осмелявате да ме обвинявате в подпомагане на неприятеля?

— Да! Обвинявам ви в измяна — извика майорът. — И заповядвам да ви арестуват!

Разнесе се вик. Пребледнялата Мануелита се втурна в помещението и се хвърли в краката на майора. С прекъсван от риданията глас тя се обърна към майора:

— Не, господин майор. Вие не можете да отправяте такива обвинения срещу моя брат!… Мануел не е изменник!… За да се отзове на повикването от вас, той трябваше да преодолее заедно с мен толкова изпитания… толкова пречки!… Та точно тогава би било лесно да дезертира!

Фернейда се усмихна странно.

— А вие какво търсите в укреплението? — попита той със строг глас.

— Придружих брат си… И аз исках да браня отечеството си… — отговори девойката.

Фернейда и двамата офицери се усмихнаха многозначително. След кратко мълчание майорът продължи:

— Станете! Вашето присъствие във военното укрепление е нарушение на реда! Мой дълг е да обвиня и вас и да ви пратя в ареста заедно с брат ви.

— Сестра ми под арест? — почти изрева Мануел и прегърна сестра си. Той чувстваше, че ще полудее от всичко, което така бързо се разиграваше тук. — Никой няма да може да ме раздели от сестра ми! — заяви категорично ефрейторът.

Двамата офицери, които мълчаха през цялото време, се почувстваха трогнати от сцената на братската обич, но майорът остана непоколебим.

— Ще ви изпратя в града! — реши той. — Нека висшите власти там да решат съдбата ви, сеньорита. А що се отнася до брат ви, той ще остане тук в очакване на решението. Неговото положение е особено тежко. Всички доказателства са против него: изоставил е укреплението, а в това време неприятелят е успял да го подпали и да плени двама войници. Как е възможно да остави само двама на пост при такава тежка обстановка!

Мануел и сестра му продължаваха да стоят прегърнати и горчиви ридания разтърсваха раменете им.

Майорът, отегчен от тяхното поведение, извика:

— Хайде! Не ти прилича! Нали си войник? Пък и сестра ти казва, че е искала да споделя живота на войника! Престанете!

И той се обърна към влезлия по негово повикване войник и заповяда:

— Отведете в ареста ефрейтор Мануел де ла Баранкас и придружете девойката до града с надлежния доклад, който ще ви дам!

После помълча и се обърна към двамата офицери:

— Аз оставам в укреплението, за да възстановя дисциплината, която е нарушена поради неумелото командване на този младеж.

Мануел почувства как кръвта нахлува в главата му. За миг пред очите му причерня. Отскубна се от ръцете на сестра си, за да се хвърли срещу Фернейда, но Мануелита го задържа с последни сили.

— Не, Мануел! Въздържай се!… Небето ще ни закриля! Чувствам това!

— Разделят те от мен! Не разбираш ли? Отвеждат те в града! — извика с болка младежът.

Майорът даде знак и четирима войници хванаха здраво Мануел и го поведоха навън. Сестра му, ридаейки, нареждаше:

— Смелост, братко!… Бог няма да ни изостави!… Смелост!… Майка ни от небето ще се моли за нас!

— Сбогом! — извика, задавен от ридание, Мануел.

Войниците го повлякоха насила надолу по стълбите, водещи към ареста.

— Не сбогом! А довиждане! — отговори развълнуваната девойка.

Но щом стъпките на брат й заглъхнаха, силите й я напуснаха. Мануелита почувства, че всичко притъмнява пред очите й, олюля се и падна в безсъзнание на пода.

Майор Фернейда я изгледа подигравателно.

— И тази женичка искаше да води войнишки живот, вместо да се радва на охолството, което й се предлагаше! Е, щом не си знае интереса, така й се пада!

Махна с ръка пренебрежително и се обърна към войниците:

— Окажете й необходимите грижи и след това се подгответе да я придружите до града! Аз отивам да съставя редовния си доклад, който ще предадете на плантатора!