Емилио Салгари
Ягуарът на Мато Гросо (1)

Кабрильо де ла Бланка

Мануел, пъргав и силен, се метна върху нетърпеливия си Чикито, обърна се към хубавата, отскоро разцъфнала девойка, която тичаше да го поздрави, и извика:

— Оставям те сама вкъщи за няколко часа, Мануелита. Отивам да обиколя имението. Ще се върна за обяд.

— Не закъснявай, моля те, Мануел! — обърна се към брат си девойката.

Мануел докосна леко с камшика шията на коня, който се понесе бързо напред. Когато измина пътя покрай Бермехо, на чийто бряг се издигаше хубавото жилище, той изцвили и пое по пътя към полята.

От три години братът и сестрата обитаваха тази плодородна аржентинска земя, която покойният им баща бе оставил в наследство и която благодарение на неуморния труд на Мануел процъфтяваше бързо.

Имението не бе много голямо. В сравнение с огромните „естансии“^[1], които образуват богатството на Южна Америка, то изглеждаше доста скромно, но бе достатъчно за нуждите на двамата сираци. Единственият разкош, който си разрешаваше любящата Мануелита, бе да приготви на брат си някое хубаво ястие и да украси ризите му с изящно везмо.

Къщата бе поддържана добре и макар малка, изглеждаше най-хубава от всички в местността, напоявана от реката Бермехо.

Мануелита се завърна вкъщи и започна домашната си работа в добро настроение, пеейки любимите си песни. Мелодичният й глас изпълваше жилището с радост и се разнасяше навън, ободрявайки индианците, които се трудеха в плантацията. Заета с домашните си грижи, Мануелита не забеляза, че някакъв мъж, яхнал кон, стоеше под прозореца и слушаше песента й.

Той бе около четиридесетгодишен, с грижливо избръснато лице и тънки устни. Имаше вид на жестокосърдечен човек, свикнал да се налага на всяка цена. В този момент обаче може би под влиянието на нежните мелодии, които се носеха от малката къща, лицето на конника изразяваше благосклонност. Когато гласът на Мануелита заглъхна, той извика:

— Отлично, девойко! Би могла да станеш много добра актриса!

Мануелита извика леко от изненада. Тя не познаваше този човек, който я бе слушал стаено под прозорците.

Странникът направи няколко крачки към къщата и отново заговори:

— Изплаших ли те, хубава девойко? — попита и се разсмя. — Толкова ли съм страшен? Твоята песен ме накара да спра коня си, за да те чуя. И не се разкайвам, защото си толкова хубава, колкото и гласът ти.

Мануелита, поруменяла, не отговори, но хвърли презрителен поглед към конника, чието лице бе станало отново строго и дори малко жестоко.

— Виждам, че не ти вдъхвам доверие и симпатия — измърмори той. — Мога ли поне да те попитам как ти е името?

— Не ви познавам и не зная защо искате да узнаете името ми — заяви решително Мануелита, за да даде на непознатия да разбере, че не желае да разговаря повече с него.

— Не ме ли познаваш? — продължи конникът. — Това е естествено, понеже за първи път идвам дотук. Днес ми хрумна да навестя Бермехо… С други думи, моите имения са на другия бряг… Обаче и тук мога да построя къща… Особено ако по тези места живее такава хубава девойка.

— Напуснете плантацията ни, господине! — отвърна девойката с твърд глас. — Повтарям: не зная кой сте и не искам да зная!

Лицето на конника отново помръкна и доби характерното си строго изражение.

— Не се безпокой! Ще ти дам възможност да узнаеш името ми — постара се да бъде любезен той, но и този път гласът му прозвуча рязко и заплашително. — И ти ще се радваш много да го научиш! Довиждане, горделивке!

Непознатият пришпори коня си и изчезна зад дърветата покрай реката.

Мануелита остана да гледа след него раздразнена и замислена. Какво искаше да й каже непознатият с тези думи? Какво съдържаха?

Тя продължи да подрежда къщата, после отиде в кухнята, за да приготви обяда, но желанието й да пее се бе изпарило. Видът и думите на конника я бяха изпълнили с необяснимо безпокойство. Кой би могъл да бъде той?

Бяха изминали няколко часа, когато най-сетне в двора се чу конски тропот. Мануелита бързо изтича навън.

Брат й, завърнал се от плантацията, слезе от коня и го заведе в обора, където свали седлото и му даде зоб. В стаята на долния етаж, която служеше за трапезария, за приемна и за работна стая, Мануел забеляза веднага, че нещо безпокои девойката, по лицето на която наистина липсваше усмихнатото изражение отпреди няколко часа.

— Какво ти е, Мануелита? — попита я той. — Още като препусках насам, наближавайки къщата, се учудих, че не чувам гласа ти. Дори и Чикито изглеждаше смутен, че не го посрещна с обичайната песен…

Мануелита побърза да разкаже на брат си за кратката, но неприятна среща с непознатия.

— Как мислиш? Кой ли е този неприятен човек? — попита девойката.

— Не знам — отговори младежът и седна на масата. — Но не разбирам защо толкова се тревожиш от такава дреболия! Който и да е, няма защо да се страхуваш! Аз съм до теб и ще бъда винаги до теб, за да те защитавам от всяка неприятност!

— Знам, Мануел. Ти си великодушен и силен и аз не се боя от нищо, когато съм с теб. Но ти често си извън дома… Тогава страхът ме обзема…

— Няма как! Това е наложително. Знаеш, индианците са добри работници, но ако не ги надзирава човек, често пъти злоупотребяват с доверието му. Днес например бяха много отпуснати, но вината не е тяхна.

— Защо? Как така?

— Индианците говорят за някакъв голям алигатор, който бродел из плантациите, унищожавайки труда им. Казаха ми, че бих могъл да го убия. Заповядах на Ледезма да дойде утре по-рано да ме вземе, за да отидем да убием влечугото.

— Пак ли ще трябва да остана сама? — тревожно попита Мануелита.

— Нима искаш плантацията ни да бъде унищожена?… Не се страхувай. Човекът, който толкова те е разтревожил, сигурно е бил някой от северния край, който е много далеч, в пампасите. Пък и ти умееш сама да се защитаваш. Така че мога да замина напълно спокоен.

На другата сутрин призори Мануел замина с индианеца Ледезма, уверявайки сестра си, че алигаторът няма да се завърне вече да опустошава полята им, обработени с толкова труд.

Ледезма бе индианец от Гран Чако, много предан на Мануел. Макар и да бе прехвърлил шестдесетте, той можеше да съперничи на младежите по сила, пъргавина и издръжливост, тъй като индианците от Чако почти всички запазваха до напреднала възраст необикновена енергия. Много често се виждаше как индианци яздеха гордо чак до деветдесетгодишна възраст, как вземаха участие в най-уморителни ловувания и се сражаваха на първата линия срещу неприятелските племена. А храната им обикновено се състоеше от банани, мандарини и диви плодове. Нямаше индианец от Чако, който да не е научил малко индианче преди всичко на стрелба с лък.

Двамата влязоха в лодката, завързана на брега на реката, въоръжени с пушка и нож. Индианецът взе веслата и с отмерени и енергични удари отдалечи лодката от брега, докато Мануел, който бе застанал на кормилото, наблюдаваше повърхността на водата.

Бермехо е величествена река, която води началото си от югозападната част на Боливия, от Андите, тече през територията на Аржентина и се влива при десния бряг на Парагвай, след като е изминала повече от хиляда километра.

— Къде предполагаш, че се крие проклетото влечуго? — попита Мануел.

— Не се лъжа, господарю — отговори индианецът. — Островчето, което ние наричаме Куебрачо, е любимото му място. Виждали са го на няколко пъти да се крие в храсталаците.

— Куебрачо е на повече от два километра оттук. Не е толкова далеч — забеляза Мануел. — Скоро ще стигнем. Но ако си изморен, Ледезма, дай веслата на мен.

— Ледезма изморен? — почти извика индианецът. — Когато Ледезма бъде изморен, това ще означава, че той лежи под земята. Баща ми на сто години уби четири ягуара, а дядо ми на деветдесет плени в Гран Чако цяло племе. Сега белите, по всичко личи, ще развалят със своята кръв расата ни. Но ние, истинските индианци, не се изморяваме никога!

— Виждам, Ледезма! Ето че стигнахме островчето. Само още няколко удара с веслата и сме там.

Лодката се удари о брега. Бледоликият и индианецът скочиха, завързаха лодката здраво за едно дърво и навлязоха в гъстите храсталаци на гората.

Ледезма, като почти всички индианци от Гран Чако, бе надарен с особен усет за откриване на следите на дивеча. Той бързо разбра по миризмата, че сред храсталаците е преминал кайман. Впрочем личаха и следите му.

— Да вървим напред, Ледезма! — подкани го Мануел.

Индианецът, който следеше внимателно следите на алигатора, вървеше наведен към земята.

Изведнъж Мануел, който вървеше на няколко крачки зад него, нададе вик. Огромна змия, навита наполовина около един клон, протягаше зловещата си глава към индианеца. Мануел бързо изтегли от пояса си дългия ловджийски нож, скочи напред и нанесе силен удар на змията. Влечугото се сгърчи, главата му увисна почти отсечена, крепяща се само на тънка ивица кожа, а спиралите на тялото му продължаваха да обгръщат клона. Индианецът довърши работата и главата на змията падна на земята.

— Ако бях закъснял само за миг, влечугото щеше да те захапе по врата — заяви Мануел.

— И щях да си отида мърцина — добави индианецът. — Ти наистина ми спаси живота, господарю!

Те продължиха пътя си по-нататък, все по-навътре в гъсталака. Островът бе голям и растителността доста гъста. Пресякоха го на ширина и стигнаха до отсрещния бряг.

Индианецът извика:

— Ето го!

Огромният алигатор тъкмо излизаше от леговището си между две пясъчни дюни, за да се потопи бързо във водата. Разнесоха се два изстрела. Влечугото се скри от погледите на двамата ловци, но кървавите мехури, които се разпръснаха по повърхността на жълтеникавата вода, показваха, че поне единият от изстрелите го е улучил.

— Алигаторът ще спре чак на другия бряг на реката — забеляза Ледезма.

— Дали не е ранен смъртоносно? — попита го Мануел.

— Не, господарю… Малко са тези кървави мехури… вероятно е ранен само в опашката… Ако не го убием, ще продължава да опустошава полята ти.

— Да, трябва да го убием непременно! И за целта ще трябва да отидем на другия бряг!

Те се върнаха обратно, качиха се на лодката и с енергично гребане стигнаха за около един час до отсрещния бряг на Бермехо. Скочиха на брега и завързаха лодката за близкия дънер. Седнаха на тревата и закусиха добре с храната, която Мануелита бе приготвила.

— Ще повярваш ли, Ледезма? За първи път идвам на този бряг на Бермехо. Баща ми, не знам защо, мразеше много този бряг. Казваше, че влиза във владенията на зъл човек, където често се появявала „злата светлина“… Той никога не поиска да каже нещо повече. Но сега ще трябва да потърсим следите на алигатора.

— Това няма да бъде трудно. Животното оставя след себе си следи, а освен това аз го откривам и по миризмата.

Ледезма не се лъжеше. Алигаторът, излязъл от реката, бе оставил в таловата^[2] гора по земята бледи капки кръв. Но следите бързо изчезнаха. Изведнъж пред двамата мъже се откри широка равнина, отчасти още необработена.

— Може би алигаторът се е завърнал отново при реката — промълви несигурно Ледезма. — Следите, които водят насам, се сливат с тези на завръщането.

Докато бледоликият и индианецът разглеждаха земята, се разнесоха няколко изстрела и не след дълго от гората, която ограждаше реката от отсрещната страна, излязоха няколко препускащи конници, следвани от няколко бясно лаещи кучета.

Изведнъж индианецът извика:

— Ягуар!

Подгонен от препускащата конница, ягуарът изведнъж се озова пред Мануел и сякаш за да си отмъсти за нанесената му от друг рана, се насочи към младежа. Ледезма тутакси скочи върху него и заби ножа си в корема на звяра, който изостави жертвата си и падна на земята, а Мануел пръсна главата му с един изстрел.

Междувременно десетината конници стигнаха до двамата мъже. Кучетата се нахвърлиха бясно срещу тях.

— Какво правите в моите владения? — попита един от конниците.

Мануел погледна изненадано мъжа, който говореше с такъв надменен глас, и отговори късо:

— Не знаех, че тази земя е ваша. Впрочем нищо лошо не съм сторил.

Човекът продължи гневно:

— Значи казваш, че не знаеш, че аз не разрешавам лова в именията си? Може би ще ми кажеш, че не знаеш и кой стои пред теб? Казвам ти го веднага: аз съм плантаторът Кабрильо де ла Бланка и когато заловя някой натрапник в земите си, поздравявам го така! — И той удари с камшика си младежа по шията.

Мануел вдигна пушката, но направи върховно усилие над себе си и я свали. Разказът на сестра му от предишната вечер го накара да се въздържи от необмислена постъпка, която би го довела до гибел.

Той се обърна към индианеца, който също трепереше от едва сдържан гняв.

— Да вървим!

— Да, вървете и повече да не сте се появили във владенията ми, защото следващия път няма да се задоволя само с лекия удар с камшик! — извика Де ла Бланка, който обърна коня си.

Мануел и Ледезма се отдалечиха и навлязоха отново в гората от тала, а конниците продължиха препускането си, съпроводени от бесния лай на кучетата.

— Сега разбирам защо баща ни не искаше да преминава реката — промълви Мануел с глас, в който се долавяше едва сдържаният гняв. — Този трябва да е лошият човек, за когото така често ни говореше. Едва се сдържах да не го застрелям! Какво ли би станало след такъв случай с Мануелита?

— Този човек е много властен! — добави индианецът. Тежки оловни облаци скриха лазура на небето и някъде надалеч вече се чуваха заплашителни гръмотевици.

— Идва буря! — забеляза индианецът.

— Ще трябва да изоставим за днес алигатора — отвърна Мануел.

Двамата се качиха на лодката. Ледезма взе отново веслата. През цялото време, докато преминаваха реката, младежът кипеше от вътрешен гняв. Не можеше да си прости, че трябваше да понесе унижението от удара с камшик на надменния господар на тези земи, и това го измъчваше.

Когато пристигна вкъщи, той се сбогува с Ледезма, после се отпусна разтреперан на стола и хвана с ръце главата си. Настроението му бе много лошо.

— Какво ти е, Мануел? — попита го сестра му, която се опита да свали ръцете му.

— Много съм оскърбен от собственика на земите зад реката, от този Кабрильо — отвърна с едва сдържан гняв Мануел. — Пръстът ми натискаше вече спусъка на пушката и без малко щях да пръсна надменната му глава, но мисълта за теб ме спря… Успях да се въздържа с огромни усилия на волята. Този човек е зъл! Вижда се веднага от тънките му устни, от ехидната му усмивка…

Мануелита потръпна, но се опита да скрие вълнението от брат си. Тя бе уверена, че Кабрильо е същият онзи човек, който предишния ден бе разговарял с нея. Но реши да премълчи неприятната среща и започна с нежни думи да го утешава. Навън бурята продължаваше да вилнее.