Емилио Салгари
Ягуарът на Мато Гросо (17)

Хора и зверове в засада

Мануелита, с карабина в ръце, вървеше разтревожена по пътеката, направена наскоро от брат й.

Тримата сгушени индианци чуваха приближаващите стъпки. Те трябваше да заловят девойката, но без да падне косъм от главата й, както им бе заповядано.

Мануелита поспря и се ослуша, за да чуе повикването на брат си. Някакво шумолене привлече вниманието й. Вгледа се внимателно и като че ли й се стори, че храсталаците от дясната й страна се размърдаха. Обърна бързо дулото на карабината си натам и от храсталака изскочи тъмна сянка, която със скок описа пред нея странна траектория. Девойката натисна спусъка: сянката, която бе във въздуха, се просна на земята и се разнесе страшен рев. Оказа се, че това беше ягуар.

Но странно, този ягуар ревеше не от болка, а от радост. Защото, макар и ранен, той бе достигнал жертвата си. А жертвата на ягуара бе един индианец, затаил дъх в засада.

Разнесе се човешки вик на ужас и болка. Звярът разкъсваше жертвата си. Здравите му челюсти така бяха притиснали шията на индианеца, че главата му след миг щеше да бъде откъсната.

Между клоните девойката видя страшната картина. Нададе вик, но не свали оръжието си. Пред нея изскочи някакъв мъж, мъчейки се да я удари с ножа си. Мануелита натисна спусъка и индианецът, ранен в гърдите, се повали на земята, стенейки от болка.

Докато ягуарът яростно разкъсваше индианеца, трети мъж изскочи от храстите, но не се нахвърли върху плячката, която очакваше с другарите си. Виждайки каква непредвидена, жестока участ ги бе сполетяла, той се хвърли към храсталаците в луд бяг.

Индианецът, ранен в гърдите, охкаше и притискаше с ръце раната си, от която шуртеше кръв.

Ягуарът продължаваше да разкъсва жестоко жертвата си и Мануелита, която все още държеше димящата карабина в ръце, наблюдаваше гледката с широко отворени ужасени очи.

Девойката приближи към ранения, който охкаше отчаяно.

— Какво сторихте на брат ми? — попита тя.

Индианецът я погледна с очи, които бяха замрежени от агонията. Бледото красиво лице на девойката смекчи свирепия му вид. Може би в тоя миг бе обзет от разкаянието, което предшества смъртта дори и у диваците, и с едва разбираем глас промълви:

— Там, долу… завързан за дървото…

И млъкна. Може би това бяха последните му думи. Мануелита скочи и с неестествен устрем се втурна напред.

„Там, долу… завързан за едно дърво…“ — повтаряше си тя и чувството на състрадание, което я бе обзело преди малко, когато трябваше да присъства на страшната сцена, сега бе сменено от чувството на мъст.

Любяща сестра, тя оглеждаше всеки храст, всяко дърво наоколо. „Там, долу… завързан за дървото…“ — фразата просто изгаряше мозъка й. Защо, ако е само завързан, не вика за помощ? Дали не е убит?

Девойката се мяташе насам-натам, от дърво на дърво, препъвайки се и ставайки отново, с окървавени от клоните ръце и крака. Търсеше завързания си брат, сърцето й биеше до пръсване, а студена пот бе избила по челото й. Гласът й отекваше в смълчаната зловеща гора:

— Мануел, братко мой, къде си?… Защо не отговаряш?

Изведнъж тишината бе нарушена от два изстрела. Някой стреляше на около триста или четиристотин метра, но не откъм гората, а откъм брега на Бермехо.

Това бе много странно, но Мануелита нямаше време дори да се замисли, погълната изцяло от желанието си час по-скоро да намери брат си. Тя не се попита какво може да е станало с двамата войници, които бяха останали да пазят индианците. Една-единствена мисъл я занимаваше само: да намери брат си и тя викаше непрекъснато:

— Мануел! Мануел! Мануел!

Тревожният й глас прорязваше горската тишина. Надалеч отекнаха други изстрели. Мануелита едва ги чу, заета с търсенето на брат си.

— Мануел! Мануел! Мануел! — продължаваше да вика тя и гласът й трепереше от вълнение.

Брат й обаче не отговаряше.

Не отговаряше, защото въпреки огромните си усилия да се освободи от кърпата, с която бе запушена устата му, не можеше да стори нищо.

Трябва да се отбележи, че индианците от американските прерии умеят особено ловко да правят най-различни възли, които приличат на моряшките. С удивителна сръчност те бяха завързали жертвата си така, че да не може да се освободи, каквито и усилия да прави.

Мануел чуваше сестра си, но не бе в състояние да й отговори. Той разбираше, че девойката е смъртно изплашена за него, виждаше я съвсем наблизо, но Мануелита не се сещаше да се наведе и да проследи следите му, а той издаваше само някакъв слаб, сподавен звук, толкова слаб, че в никакъв случай не можеше да бъде чут от сестра му.

Сякаш бе в положението на онзи, който сънува кошмари, но не може да извика и да се събуди.

Изведнъж се вкамени от ужас.

Бавно и неумолимо една огромна змия приближаваше към него, вдигнала ужасната си глава с магнетичен поглед.

Влечугото сякаш имаше жестокото намерение да се приближи бавно към жертвата си, за да я накара да предвкуси мъчително своя край.

Завързаният чуваше името си, наблюдаваше бавното приближаване на влечугото, чиито очи бяха устремени в неговите, а не можеше да направи и най-малкото движение. Ето, змията вече доближаваше краката му. Много дълга, тя бавно се заувива около дънера и тялото на Мануел. След малко щяха да започнат ужасните стягания, които да счупят костите.

Когато най-сетне в безпаметното си тичане Мануелита се появи в празното пространство, тялото на брат й бе вече обвито от змията.

Мануелита видя страшната сцена.

Понякога има такива странни моменти на върховна опасност, в които човек запазва по необясним начин спокойствие и хладнокръвие.

Внезапният ужас бе парализирал Мануелита и тя просто не знаеше как да постъпи, но след това на помощ й дойде тъкмо хладнокръвието.

Сцената на вързания за дървото пленник, който не бе някой друг, а собственият й брат, и змията, извисила глава над лицето на Мануел, я вцепени само за част от секундата. В следващия миг тя вече бе натиснала спусъка на карабината.

Ръката й не трепереше. Куршумът прониза главата на влечугото, но след това девойката изгуби съзнание и падна на земята.

Мануел почувства как обръчът се отпуска и как дишането му става по-свободно.

Опасността повече не съществуваше… Но тревогата за сестра му не го напускаше. Мануелита лежеше в близост до него в безсъзнание, а той с нищо не можеше да й помогне.

Тихо зашепна молитва. Небето трябваше да му помогне.

И наистина само след миг откритото пространство бе прекосено от войника Франциско. Той вероятно търсеше Мануелита, защото бързо я забеляза и се наведе над нея. Когато се изправи, видя вързания за дървото Мануел и веднага разряза въжетата. Мануел свади превръзката от устата си и приближи до сестра си. Падна на колене и извика:

— Мануелита, сестрице моя! Моя спасителко! Благодаря ти!