Емилио Салгари
Ягуарът на Мато Гросо (10)

Преследване в гората

Тичаха близо половин час напразно. Конят бе изчезнал от погледа им. Мануел и Сантос спряха сред полето, граничещо с имението на Кабрильо.

Изведнъж дочуха продължително цвилене.

— Коне! — извика Мануел.

В падащия здрач двамата младежи забелязаха двадесетина полудиви коня, които още пасяха кротко.

Двамата прескочиха телената ограда и се метнаха на по един кон, залавяйки се за дългите им гриви. Като опитни укротители, те знаеха хитростите, с които можеха да бъдат обуздавани дивите коне от прериите. Притискайки слабините им със силните си крака, те принудиха животните да препуснат напред.

С викове и с пришпорвания Сантос и Мануел накараха конете да препускат бясно, за да настигнат бягащия кон, почти изгубил се от погледа им.

Изведнъж равнината свърши. Започваше гъста гора и те неусетно влязоха в нея. Под гъстия свод на дърветата се разнесе далечно цвилене.

— Смелост, Мануел! — викна бразилецът. — Ще ги настигнем!

В гората ставаше все по-тъмно, но равната пътека се очертаваше ясно. Двата коня, върху които така ловко се бяха настанили двамата младежи, им се подчиняваха, сякаш ги познаваха от дълго време. Тропотът глухо отекваше в гората, огласена от крясъците на маймуните или от рева на някой звяр.

Цвиленето на преследвания кон се чуваше все по-ясно и вдъхваше надежда у двамата приятели.

Фантастичното препускане през гората, която ставаше все по-непрогледна, продължи около час, когато изведнъж се разнесе гръм на огнестрелно оръжие.

Преследвачите ускориха галопа. Смаяни от всичко, което се случваше, те не щадяха конете.

И в този миг се чу ясният глас:

— Мануел! Мануел!

Конете намалиха галопа и спряха. Неясна сянка се изправи пред двамата младежи.

— Мануелита! Мануелита! Ти ли си? — викна тревожно братът и скочи от коня.

Сантос го последва.

Девойката, която стискаше револвера си, без да го изпуска, се хвърли в прегръдките на брат си.

— Как успя да се освободиш? Говори… — Мануел се помъчи да прочете отговора по лицето й.

Сантос също бе в трепетно очакване. Мануелита, която дишаше тежко, започна разказа си, прекъсван от дълги паузи:

— Бях припаднала… съвзех се в гората… Индианецът ме бе оставил пред себе си… върху гърба на коня… Изведнъж си спомних за револвера в пояса ми, но помислих, че сигурно е мокър и няма да може да ми послужи… Стараех се да не мърдам… Все по-ясно чувах тропота на конете ви, които препускаха след нас. Престорих се все още на припаднала… Индианецът бе погълнат изцяло от пришпорването на коня, защото разбираше, че ще го настигнете… Тогава дясната ми ръка се докосна до студения метал… Разбрах, че това е револверът на индианеца… Вдигнах бавно ръката си и я прокарах по дръжката… Хванах я изведнъж, насочих дулото към гърдите на индианеца и… стрелях! Индианецът, без да каже нито дума, падна на земята. Конят ускори препускането. Напразно се опитвах да се заловя за гривата му… паднах и аз на земята, а конят изчезна от погледа ми. Станах и започнах да тичам като луда към вас. Ориентирах се по тропота, който ставаше все по-отчетлив… минах покрай ранения индианец, който лежеше неподвижен на земята… Не посмях да го разгледам по-дълго, за да се убедя, че е мъртъв… И така, ето ме тук!

— Мануелита! Скъпа сестро! — Целуна я Мануел. — Ти успя да се спасиш сама… показа смелост и присъствие на духа повече от нас.

— Мануел има право! — добави бразилецът. — Когато индианците нападнаха лодката като малайски пирати, ние, замаяни, позволихме на петия злодей да те отвлече!… Да, ти прояви изключително хладнокръвие!

— Ужасът на положението, в което се намирах, ми подсказа средствата за защита — обясни девойката. — Но за да се освободя, бях принудена да убия човек.

— Нито сянка от угризение не трябва да замъглява кристално чистата ти съвест! — възкликна Мануел. — Ти си действала в условията на законна самоотбрана.

— И бездруго вие щяхте да ме спасите! Сигурна съм! — добави девойката. — Вашите коне щяха да ни настигнат. Но откъде взехте тия буйни животни?

— От едно поле — отговори Мануел. Това си бе чиста кражба, но в този момент не можехме да мислим за нищо друго освен за преследване на твоя похитител!

— Ще върнем конете на мястото, откъдето ги взехме. — Погали шиите им бразилецът.

— Сега ли? — попита Мануел.

— Мисля, че не е уместно да излизаме от гората тази нощ — забеляза бразилецът. — Неприятелите ни може да са ни устроили поредната засада. По-благоразумно е да навлезем навътре и да потърсим безопасно място за нощуване. А утре, призори, отпочинали, ще се завърнем при реката. Много е вероятно да не намерим лодката, която в бързината не успяхме да завържем.

— Можем да се приближим тихо до Бермехо, за да отидем на другия бряг, а оттам — у дома.

Навлязоха в гората. Водеха със себе си конете, затова напредваха бавно сред огромните кактуси. Най-сетне стигнаха до открито пространство, което им се стори удобно за пренощуване.

От дълги преплетени лиани бразилецът направи две въжета, с които завърза конете за дърветата, а Мануел и сестра му събираха сухи дърва, за да запалят огън, който да прогонва зверовете.

Приготвиха легло от шума и легнаха под гъстите клони на едно дърво.

Преди да заспят, те си припомниха опасните случаи през деня. Неприятелите им проявяваха странна упоритост при подготвянето на всевъзможни засади. Очевидно бяха проследили посещението им в дома на плантатора и бяха причакали връщането им при реката, за да изпълнят дяволското нападение върху лодката.

— Ти спомена за малайските пирати — сети се Мануел. — Прилагат ли често тази хитрост, когато нападат корабите?

— Почти винаги — обясни бразилецът. — Изчакват пристигането на корабите, скрити зад храсталаците на брега. Когато ги видят, гмуркат се незабелязано под водата с кама между зъбите, заобикалят лодката или кораба, със светкавична бързина скачат на палубата и започват с особена жестокост да удрят всеки, който се изпречи пред тях, без да оставят възможност на нападнатите да се опомнят.

— Тукашните индианци не постъпват по този начин — заяви Мануел.

— Сега си спомням! — извика бразилецът. — Самият Пабло Мадейра в Мато Гросо ми бе обяснил системата на малайските пирати. Несъмнено той е научил петимата наемни индианци да я приложат при нападението на лодката ни.

— За наше щастие не са я приложили напълно — възрази Мануел.

— Какво имаш предвид?

— Нещо много важно, което ни позволи да стигнем дотук и да разговаряме.

— Да, разбрах. Пиратите на аржентинския Бермехо се ограничиха да ни удрят само с юмруци, а не с известните малайски спирални ками, причиняващи рани, които трудно заздравяват.

— Вижда се, че наставленията на Мадейра не са били точни!

— Или индианците са имали за цел само да отвлекат Мануелита — предположи Сантос Каравелас.

След кратко мълчание той продължи:

— Това обстоятелство не те ли навежда на някаква мисъл?

— Да. Мисля, че нашите неприятели няма да престанат да ни преследват.

— А не мислиш ли, че имат и друга цел?

— По-точно?

— Помисли за опитите на плантатора да спечели благоразположението на сестра ти.

— Безполезни опити!

— Тъкмо защото са безполезни, може да са го довели до крайното решение да отвлече Мануелита — заяви бразилецът.

— Не вярвам да е стигнал дотам — промълви Мануел, явно обезпокоен от думите на приятеля си.

После се обърна към сестра си и я попита:

— Ти какво мислиш за това?

Девойката отговори с малко раздразнен глас:

— Опасявам се, че Сантос казва истината. Думите на плантатора не ми вдъхват доверие. Той не е искрен човек! И той е кръвожаден ягуар като Мадейра. Това е моето впечатление. Но не бих искала да предприемете нещо, което може да погуби всички ни.

А в себе си Мануелита вече беше уверена, че Кабрильо е пряк вдъхновител на всичките тези покушения срещу тях.

Още първия път, когато го видя под прозореца си, девойката почувства инстинктивен страх. Думите му бяха неискрени. След това, когато я намери сама в къщи, това впечатление се потвърди. Нито за миг не можеше да повярва на уверенията на Кабрильо, че повече няма да я безпокои. Изглежда, само привидно се бе отказал от своето намерение… В действителност по всичко изглеждаше, че той е авторът на всичките сполетели ги беди… Девойката не можеше да се отърве от мисълта, че той е скритият и могъщ вдъхновител на всичките покушения, но как да сподели своите подозрения? Това би означавало да сложи в ръцете на Мануел и Сантос по един нож и да им каже: убийте злодея! Той е! А по такъв начин щеше да отвори пред тях вратата на затвора и да ги предаде на палача!

— Остава ни само един изход — заяви Мануел. — Да се изселим! Аз съм ефрейтор и съм отбил службата си. Имението е в много лошо състояние след наводнението. Ще го продадем и ще отпътуваме. Ще се изселим оттук…

— Но не и преди да сме изобличили виновниците, за да си получат заслуженото! — извика бразилецът.

— Хайде да се опитаме да поспим — помоли Мануелита. — Може би утре ни очакват нови неприятности…

Те се умълчаха. Гората през нощта, прохладна от острия ветрец, бе пълна с хиляди шумове, разнасящи се от стаените гъсталаци: гласове на животни, които излизат от хралупите си, за да търсят храна, пукот на раздвижени от вятъра клони; зловещи ревове на зверове. Това бе ужасната мелодия на горските дълбини, където господстваха най-жестоките инстинкти.

Умората си каза думата и скоро и тримата заспаха.