Емилио Салгари
Ягуарът на Мато Гросо (6)

Засадите в гората

За да могат да стигнат по-бързо, двамата младежи се впуснаха в гората Аитамора, която Мануел познаваше много добре. Тя бе пълна с кокосови, бананови и портокалови дървета и с безброй растения.

Цели стада от маймуни прескачаха от дърво на дърво и гледаха с любопитство минаващите конници. Разноцветни птици — малки и големи, нарушаваха горската тишина с непрекъснатите си крясъци.

Пътят през гората бе направен от хора, които предпочитаха да стигнат по-бързо до целта си, но не всички се осмеляваха да вървят по него. И с основание: там често дебнеха диви зверове, големи влечуги, гърмящи змии и змиите боа, които нападаха пътниците. От всички най-опасни бяха змиите, които приемаха цвета на почвата и на дърветата и често успяваха да се увият около краката на конете и незабелязано да нападнат ездачите.

Мануел и Сантос вървяха напред в обикновен тръс, но очите им, привикнали на опасностите, които криеха тропическите гори, забелязваха навреме опасните влечуги. През целия път тема на разговора бе Пабло Мадейра и неговите намерения относно Сантос. Какви можеха да бъдат връзките на крадеца на диаманти с Кабрильо? Как бе успял за толкова кратко време да влезе под кожата му и да организира толкова много засади срещу човека, дошъл от далечния Мато Гросо? Как бе успял да го открие в тази закътана аржентинска местност? Кой бе човекът с прошарената брада и защо той бе приспал Ледезма, защо бе сложил в леглото на Сантос отровните топчици? Дали негова е идеята за коня, предложен на Сантос при пътуването му до естансиата на Кабрильо? Кой бе отрязал подпорите на моста, за да се пребие Сантос, падайки в него? Тези бяха въпросите, на които те търсеха напразно отговорите.

Затова бързаха сега. Бързаха, за да разкрият на Де ла Бранка миналото на Мадейра и да поискат от него наказание за престъпника, който бе организирал всичките тези опити за убийството на Сантос. Изведнъж чуха леко изсвирване.

— Чу ли, Мануел? Дали пак не ни очаква някоя засада? — спря се Сантос.

— Не се безпокой! Вярвам, че ще съумеем да се защитим. Ние не продаваме толкова евтино кожата си!

Двамата смели младежи продължиха пътя си, но непрекъснато се ослушваха и внимателно се взираха във всяка съмнителна сянка.

Изведнъж конете забавиха ход, сякаш се противяха да продължат нататък. А да не забравяме, че конете от тези местни породи имат особен усет към засадите. Например те усещат веднага приближаването на дивите зверове и предупреждават ездачите си. Тяхното нежелание да продължат напред може би говореше за приближаването на някаква опасност.

Чикито, конят на Мануел, започна да цвили, а конят на Сантос се опитваше да се върне назад.

И действително в гората в същия миг се разнесе пушечен изстрел и конят на Мануел, подплашен, се втурна по една странична пътека, а този на Сантос препусна в силен галоп напред.

Чу се остър вик. Мануел се обърна и видя, че четирима полуголи индианци бяха нападнали бразилеца: един от тях се бе метнал на гърба на Сантос, а другите трима се опитваха да спрат коня му. Индианецът стискаше толкова силно бразилеца, че не му даваше възможност да си послужи с ръцете.

Сантос отчаяно се опитваше да се освободи от желязната хватка, но другите трима индианци, които успяха да спрат коня, хванаха бразилеца за краката и го смъкнаха на земята. Мануел, който едва успя да укроти коня си, се върна на мястото на стълкновението с насочен револвер.

Без да се колебае нито за миг, Мануел стреля. Един от индианците, улучен в гърба, падна ничком и започна да хърка от бликналата от гърлото кръв, но другите трима със светкавична бързина уловиха здраво бразилеца и го отнесоха навътре в гората. Почувствал се свободен, конят изцвили уплашено и се понесе с всички сили напред.

Мануел за съжаление не можеше да последва с коня си индианците тоба — похитителите на приятеля му Сантос. Гората, в която бяха навлезли те, беше гъста и оплетена с лиани. Затова младежът слезе, завърза коня си за едно дърво и решително пое в посоката, където само преди броени минути се бяха скрили похитителите.

Мануел чуваше ясно заплашителните гласове на индианците, които вероятно тласкаха бразилеца към определено място, където може би щеше да бъде и убит.

Мисълта, че няма да пристигне навреме, за да спаси годеника на сестра си, го изпълваше с отчаяние.

— Мануел! Мануел! — чу след миг гласа на Сантос, заглушен веднага може би от грубите ръце на похитителите.

Внезапно излезе на открито място. Изтръпна. Тримата жестоки индианци, държейки здраво пленника, който отчаяно се мъчеше да се освободи, го тласнаха напред с коленете към някакви дъски, които вероятно прикриваха някаква яма.

Мануел извика глухо. Това бе капанът за ягуарите, един от тези, които индианците често залагаха в горите, за да хващат дивите зверове. Вероятно в ямата вече се намираха няколко ягуара, на които престъпниците искаха да хвърлят нещастния Сантос.

Нямаше време за губене!

Мануел се прицели в индианеца, намиращ се встрани от Сантос. След изстрела индианецът изрева и падна на земята. Вероятно куршумът бе смъртоносен, защото улученият скоро притихна. Така Сантос се освободи от един неприятел, а това означаваше, че ще може по-успешно да се справи с другите.

Останали само двама, индианците правеха всичко възможно да напъхат бразилеца в ямата. Единият дори бе вдигнал капака, а другият буташе Сантос към ямата.

Но бразилецът, насърчен от присъствието на приятеля си Мануел, успя да освободи ръцете си и да измъкне револвера от джоба си. В същото време и Мануел насочи пушката си към похитителите, които, разбрали, че са безсилни, хукнаха да бягат.

— Стойте или ще стрелям! — извика след тях Мануел. Двамата индианци, стъписани, спряха. Мануел се доближи до тях и направи знак на приятеля си да не стреля.

— Нужни са ни, за да ги разпитам — обясни той. После се обърна към индианците и строго заповяда:

— На колене, убийци! Индианците веднага се подчиниха.

— Вие сте наемници на някой страхлив подлец, нали? — попита Мануел, опрял дулото на пушката в гърдите на единия.

Сантос бе насочил револвера си към главата на другия.

И тъй като и двамата продължаваха да мълчат, Мануел отново зададе въпроса си:

— Кой ви изпрати в гората, за да ни нападнете? Отговорете веднага или ще стреляме!

Тогава единият от нападателите промълви с разтреперан глас:

— Управителят на Кабрильо…

— И къде ви бе наредено да ни заведете? — попита Сантос.

— Имахме заповед да ви хвърлим в ямата за ягуари — обади се и другият.

— Има ли в нея някакви зверове сега?

— Да, няколко ягуара…

— Много добре! Сега вие ще послужите за закуска на ягуарите! — викна Мануел.

Индианците, уплашени, извикаха силно.

— Къде се намира сега управителят? — без да обръща внимание на виковете им попита Сантос.

— Не знаем. Но мога да ви кажа, че ни заръча да ви хвърлим непременно в ямата, а той ще дойде тук, за да присъства на разкъсването ви.

— Много любезно от негова страна! Ще трябва да го уважим и да го почакаме! — обади се Сантос.

Двамата младежи се спогледаха. Мислеха за едно и също. Тъй като човекът с прошарената брада трябваше да дойде тук, решиха да го изчакат.

А двамата тоба продължаваха на колене да молят за милост.

— Какво да правим с тези? Дали да не ги хвърлим в ямата с ягуарите? — попита Мануел.

— Заслужават си го, но нека бъдем и сега великодушни. Не виждаш ли, че тези нещастници са изродени наследници на славното племе тоба — обясни бразилецът. — По-добре да ги завържем за някое дърво и ако им е съдено да бъдат разкъсани от някой див звяр, ще си получат заслуженото.

Той се обърна към двамата негодници и заповяда:

— Станете!

Те се подчиниха веднага.

Мануел и Сантос ги тласнаха към откритото пространство и ги завързаха за две близки едно до друго дървета с яките въжета от лиани.

— Трябва да им запушим и устата, за да не предупредят управителя с виковете си.

След това младежите се върнаха, скриха се зад едно дебело клонесто дърво и зачакаха.

След около половин час се дочу конски тропот. По пращенето на счупените клони разбраха, че някой си проправя път, за да се приближи към ямата.

Скоро видяха мъжа с прошарената брада, въоръжен с пушка.

Сантос бързо позна човека от фандангото, който за голямо учудване на двамата приятели изглеждаше много по-добре, отколкото на празника.

Конникът се приближи до ямата и остана изненадан, че не я вижда отворена.

В същия миг Сантос и Мануел изскочиха от скривалището си.

— Горе ръцете! — извика бразилецът.

Мъжът с прошарената брада се стъписа и бе толкова стреснат, че веднага се подчини на заповедта. Той вдигна ръце, а очите му се разшириха от изумление и уплаха.

— Падна в ръцете ни по-бързо, отколкото предполагахме! — приближи се до него Сантос. — От няколко дни ни готвиш непрекъснато засади, но досега, слава Богу, нито една не бе успешна. А последната е най-злощастната за теб, защото сега ще бъдеш изяден от ягуарите.

— Но преди това искаме да знаем кой ти е заповядал да го направиш.

Управителят на Кабрильо не отговори.

— Значи така! Не искаш да си отвориш устата. Да смятаме ли, че ще я отвориш при ягуарите? — попита Сантос. — Добре. Така ще бъде! Не е трудно да се разбере за кого работиш. Ти си съучастник на най-престъпния крадец и името му е Пабло Мадейра.

Върху устните на мъжа с прошарената брада се появи иронична усмивка.

Изведнъж капакът на ямата се повдигна, без никой да го е отворил с ръка, и със зловещ вой четири ягуара изскочиха навън, нахвърляйки се върху хората.

Мануел и Сантос изпразниха револверите си към зверовете, като дадоха възможност на домакина също да употреби оръжието си. И наистина той грабна пушката си, но я насочи към бразилеца. Тогава един разярен ягуар го нападна и мъжът с прошарената брада бе принуден да се защитава. Стреля бързо, но не улучи звяра, който вече бе успял да скочи върху гърдите му. Само след миг втори изстрел, този път от револвер, повали ягуара, който веднага изостави жертвата си.

Мъжът с прошарената брада отново се опита да насочи револвера си към двамата младежи.

Но в същото време чу продължително изсвирване зад себе си, хукна с все сили и се изгуби в дълбочината на гората.

Мануел и Сантос, вече успели да ликвидират и другите два ягуара, останаха смаяни от внезапния обрат. Сега бе твърде опасно да преследват управителя. Те огледаха внимателно ямата и разбраха по какъв начин бе отворена преди малко: първият ранен тоба бе успял да дръпне едно въже, с което можеше да я отвори от разстояние, за да освободи ягуарите.

— Свършено е! Той ни избяга! — възкликна Сантос.

— Не съжалявай толкова! Ще уведомим Кабрильо за всичко, което се случи! Да се надяваме, че ще ни разбере и отсъди справедливо…

— Съмнявам се…

— По-важно е сега да намерим конете, за да излезем час по-скоро от тази зловеща гора.

Те тръгнаха по пътеката и не след дълго Мануел намери своя Чикито, завързан за дървото.

— А моят кой знае къде е избягал… — въздъхна Сантос.

— Качи се на моя кон — предложи Мануел. Бразилецът се съгласи. Нямаше друг начин да излязат час по-скоро от кошмарната гора.

Не бяха изминали и триста метра, когато бразилецът дочу познатото цвилене и се обърна; недалеч от тях конят му препускаше, търсейки господаря си.