Емилио Салгари
Ягуарът на Мато Гросо (2)

Скитникът бразилец

Сред гръмотевиците и яростната буря Мануел чу внезапно конско цвилене. Той се ослуша, за да разбере откъде идва — дали от обора в дъното на двора или от друго място. Цвиленето идваше от пътя и заедно с него се чуваше и човешка реч, откъслечни думи, чието съдържание не можеше да се разбере.

— Някой е спрял пред къщи — младежът стана от стола.

— Кой ли може да бъде в този час? — попита Мануелита с тревога.

— В този час и в това време не може да бъде никой друг освен пътник, който търси убежище — отвърна Мануел. — Вероятно бурята го е изненадала по пътя и той търси помощ. Не би трябвало да го оставим навън на стихиите.

Мануел, който наред с многото си добри качества се отличаваше и с добросърдечност, винаги готов да се притече на помощ на хората, изпаднали в беда, отвори вратата и въпреки силния дъжд и вятъра тръгна напред в тъмнината. При светлината на светкавиците той забеляза човека на кон, спрял на няколко крачки от него.

— Кой е? — извика високо Мануел.

— Казвам се Сантос Каравелас и идвам отдалеч — отговори с уморен глас непознатият. — Лошото време ме принуди да потърся подслон. Ще бъдете ли така гостоприемни да ме приемете?

— На пътник никога не се отказва гостоприемство, особено в такова време!

Пътникът скочи от коня. Мануел хвана юздите и го поведе към обора, като запали лампата при вратата.

На бледата светлина на лампата Мануел имаше възможност да го разгледа. Бе мургав и скулест младеж със симпатично лице и черни очи, които издаваха добронамереност и сърдечност. Завит в своята наметка, с голямо сомбреро на главата, от което се стичаше вода, пътникът изглеждаше твърде изтощен. Мануел завърза коня му за яслата, сложи сено и се обърна към младежа:

— Елате! Да влезем вътре. Имате нужда да отдъхнете на топло.

Двамата прекосиха бързо двора под плющящия дъжд и влязоха в къщата.

В стаята ги посрещна усмихната Мануелита.

— Сестра ми! — представи я Мануел. Пътникът се поклони леко. Ласкавият му поглед събуди сладък трепет в душата на девойката. Непознатият младеж веднага й вдъхна доверие.

— Сестро, приготви вечеря за господин Сантос Каравелас — помоли брат й. — А аз ще се погрижа да намеря дрехи да се преоблече.

Не след дълго Сантос Каравелас бе на масата заедно с двамата любезни домакини. Вкусната вечеря и ароматното вино развързаха езика му и той започна разказа на своя живот.

— Казах ви, че идвам отдалеч… Чак от Мато Гросо, от Бразилия, родната ми страна… А дойдох тук, за да търся един крадец бърз и див като ягуар. Преди години се бях сприятелил с аржентинеца Пабло Мадейра, за да търсим заедно диаманти в Гояз и Корумба. Бяхме тръгнали от Гояз и стигнахме до Куяба, като преплавахме с лодка реката със същото име, пясъкът на която съдържа много малки, но фини диаманти. За около шест месеца събрахме доста голямо количество. Хранехме се с риба и лагерувахме по бреговете на реката, защитавайки се от набезите на туземците и авантюристите от Мато Гросо. Когато събрахме доста диаманти, решихме да ги поделим. Тогава Пабло Мадейра разкри жестоката си душа. В една тъмна нощ той ме нападна, докато спях, и ме удари с камък по главата. Когато се съвзех от жестокия удар, нямаше и помен от диамантите. Нямаше ги и оръжията, и парите… Ударът за щастие ме беше само зашеметил. Бързо се съвзех и реших да преследвам крадеца, докато го хвана. Оказа се, че Пабло Мадейра бе заминал надолу по течението на Куяба. Не бе лесно да го настигна. Имаше предимство, тъй като бе успял да се отдалечи доста. Но аз продължих да вървя покрай реката и след няколко километра разбрах, че е спрял наблизо: лодката му бе на брега, но празна. Очевидно Пабло бе предпочел да се освободи от нея и бе поел пеша през гората. Търсейки следите му, аз вървях в продължение на няколко часа, като се хранех с диви плодове. Когато стигнах до палмова горичка, някаква сянка се изпречи пред мен. Да, това бе Пабло, с насочена срещу мен пушка! Но внезапно ръката, която се готвеше да натисне спусъка, бе пронизана от отровна стрела, а друга със същата скорост се заби в гърдите на злодея. Пушката падна от ръцете му и аз я взех. В същото време група индианци от племето короадос изскочи от дърветата с обтегнати лъкове. Стрелях и раних неколцина. Другите се разбягаха и изчезнаха в гората. Пабло агонизираше и едва говореше. Извадих стрелите от тялото му и казах: „Прощавам ти пак, но трябва веднага да ми върнеш диамантите.“ Той мълчеше. Претърсих го — нищо. Най-после промълви: „Диамантите са в торбичка, която зарових под едно дърво на половин километър оттук, в посока юг… На кората на дървото съм издълбал една звездичка.“ Станах и реших да отида и да ги потърся, но преди това го предупредих: „Ако лъжеш, ще те убия!“ Не след дълго открих отбелязаното дърво. Рових близо час около дънера му, но не открих нищо. Явно Пабло ме бе излъгал. Разгневен се върнах назад, но от него нямаше и следа. Бе избягал! Сигурно се бе преструвал, че умира, че стрелите са били отровни. Там, където бе лежал, открих бележка, която гласеше: „Когато човек пътува за Мато Гросо, за да търси богатство, трябва да бъде по-хитър!“ Тази подигравка страшно ме огорчи и аз се заклех да последвам съвета му: да стана по-хитър и да заловя на всяка цена подлия изменник, който се опита да ме убие.

Завърнах се в Куяба на мястото, където бе оставена лодката, но там вече я нямаше. Сигурно Пабло си бе послужил отново с нея.

Случайно видях една група, която лагеруваше по реката с кораб. Помолих ги да ме вземат до град Куяба, като им разказах случая си, и те изпълниха молбата ми. В Куяба успях да събера някои сведения за Пабло. Оказа се, че крадецът бе отседнал в най-луксозния хотел и се готви да замине за Рио де Жанейро. В локала на този хотел той бе гулял през цялата нощ с някаква авантюристка. От нея разбрах за намеренията му да замине за Аржентина, за да си купи една естансиа.

И ето ме, озовах се именно тук по този повод въпреки адски лошото време и тъмната нощ. Както вероятно можете да си представите, пътуването ми дотук бе истинска одисея… Но жаждата за справедливо отмъщение ми даваше сили. И все пак, не мисля, че съм толкова лош…

Разказът на бразилеца събуди възхищение у Мануел и симпатия и вълнение у Мануелита. Бурята бе вече притихнала. Вятърът бе прогонил облаците и по небето блещукаха звезди. Излязоха на двора да подишат свежия въздух след дъжда, който ухаеше на магнолии. Мануел стисна ръцете на бразилеца в знак на приятелство.

— Чувствам, че ще станем приятели. Защо не останеш тук, при нас? Ще ми помагаш в работата в ранчото. Ще имаш на разположение чиста и топла стая. Ето, утре ще трябва да замина заради алигатора, който не можах да убия днес. А в къщата трябва да остане някой…

Сантос Каравелас не отхвърли това предложение, добре дошло за него, и от сърце благодари. След това всички се прибраха по стаите си, но не всички заспаха скоро.

Мануелита остана будна до късно и накрая, когато заспа, сънищата й бяха изпълнени с бразилски гори, с ягуари и с диаманти… с препускащи в далечни прерии коне, но пред очите й като че ли бе само едно лице, това на Сантос.

Когато призори се събуди, брат й вече беше заминал с Ледезма да търси алигатора, а гостът още спеше.

Девойката започна да подрежда къщата, но усетила приятен трепет в сърцето си, тя започна да пее както обикновено, но по-тихо, за да не събуди госта, който се нуждаеше от почивка. Не след дълго по дървената стълба се чуха стъпки и сърцето й лудо се разтуптя. Престана да пее. От горния етаж слезе усмихнат бразилецът и влезе в трапезарията. Първото нещо, което попита, бе дали брат й е отишъл на лов.

— Да — отвърна девойката. — Днес ще трябва да убие най-сетне този алигатор, който върши толкова бели.

Тя се усмихна на госта си и го осведоми ласкаво:

— Сега ще приготвя мате. Искате ли?

Не бе необходимо да пита. Сантос бе толкова изгладнял от дългите пости, че Мануелита бързо се отправи към кухнята. Докато слагаше на печката съда с мляко за госта, лицето на около тридесетгодишен мъж, но вече с доста дълбоки бръчки, се появи на прозореца и с една ръка хвана перваза. Великолепен брилянт на пръста, отразяващ светлината на слънцето, блесна в малката кухня.

— Извинете, госпожице, една дума… — изрече непознатият.

Мануелита не можа да се сдържи и извика уплашено. Какво искаше този човек?

Докато той се стараеше да обясни целта на необичайното си посещение, Сантос Каравелас се появи на прага, привлечен от вика на девойката.

Непознатият сподави вика си и тутакси изчезна.

— Пабло Мадейра! Ягуарът на Мато Гросо! — извика бразилецът побледнял. — Та аз го намерих много по-бързо, отколкото очаквах! Извинете ме, Мануелита!

С удивителна пъргавина Сантос Каравелас скочи през прозореца на двора и успя да види беглеца, който вече прескачаше оградата. Веднага след това се разнесе конски тропот.

Бразилецът изтича в обора, отвори вратичката и като се метна на коня като гаучо, извика:

— Напред, Рамунсио! Трябва на всяка цена да хванем Пабло! Омръзна ми да го сънувам като ягуар.

Рамунсио изцвили и препусна, но Пабло вече бе твърде далеч.

Сантос, пришпорвайки непрекъснато коня си, измина няколко километра в преследване на крадеца на диаманти, който, изглежда, се бе скрил в храсталаците край реката.

Когато Сантос Каравелас ги приближи, неприятелят бе вече доста напред с коня си. Бе успял да се качи на широк сал, който го пренасяше към другия бряг на Бермехо.

Сантос остана да гледа дълго подир крадеца, сякаш за да му даде да разбере, че повече няма да го изгуби и че ще го преследва, ако трябва, и до оня свят. После, когато салът се бе скрил зад един завой на реката, обърна коня си и се върна в къщата на великодушните домакини, където го чакаше разтревожената Мануелита.

— Успя ли да избяга? — попита тя.

— Да, но само засега… Кажете ми, какво искаше от вас този човек?

— Не знам. Готвеше се да обясни, когато вие се притекохте при вика ми. Лицето му пребледня, той бе силно изплашен… Но къде избяга?

— По реката. Там някъде е имало скрит сал и той се качи на него заедно с коня си. Но не се тревожете. Скоро ще го заловя. Но защо ли се показа на вас? Какво ли искаше тъкмо от вас?

— И аз това се питам — отвърна Мануелита. — Не го познавам… Не съм го виждала никога. Направи ми впечатление, че на пръста си имаше великолепен диамант.

— И аз го видях. Той е най-хубавият от всички, които бяхме намерили в Куяба! — въздъхна Сантос Каравелас.

После след кратко мълчание добави:

— Дали някой не го е осведомил, че се намирам във вашата къща? Може би брат ви е разказал на някого от индианците приключенията ми и по този начин злодеят е успял да научи, че съм по петите му, че го търся, за да си отмъстя за подлостта му.

— Не вярвам, Сантос! — заяви Мануелита, изпитвайки удоволствие, че назовава по име смелия бразилец. — Мануел не обича да споделя много с чужди хора и ако е споменал нещо, то несъмнено е било пред верния Ледезма, един стар индианец от Гран Чако, който е готов да се хвърли и в огъня заради брат ми… Уверявам те, че от него не може да се очаква нищо лошо!

— Да, да… Индианци от Чако или от Мато Гросо, гуано или монокабио, тоба или хипу, куяпо или короаро, за мен всички са еднакви, защото са от една и съща раса, която има основание да ненавижда бледоликите. Може този Ледезма да е някакво изключение. Във всеки случай е много странно, че Пабло се появи точно пред вас…

Сантос изсърба чашата мате, която му поднесе девойката, и забеляза, че ръката й леко потреперва. Това му достави истинска радост, която в момента не можеше да си обясни.

— Когато излязох от стаята си, вие пеехте, Мануелита. Защо спряхте, когато ме видяхте в трапезарията? Никога не съм чувал по-хубав глас от вашия! Той прониква до дъното на душата!

Девойката леко се изчерви и започна да подрежда масата. Черните очи на младежа следяха всяко нейно движение, а девойката си измисляше хиляди предлози, за да остане колкото може по-дълго в стаята.

Когато към залез слънце Мануел се завърна тържествуващ вкъщи, защото бе убил огромния алигатор, го очакваше изненада: не намери нито Мануелита, нито бразилеца в къщата.

Обзет от известно безпокойство, той започна да ги търси. Зад къщата се намираше малка градинка, в която сестрата отглеждаше любимите си цветя. Там дочу шепот, който го накара да забави крачка. Скри се зад един храст и се ослуша. Гласът му бе познат. Това бе гласът на Сантос Каравелас.

— Да, Мануелита! До вчера мислех, че съм изминал толкова много мили от страната си дотук, за да преследвам този подъл изменник, но сега разбирам, че силите, които ми помогнаха да преодолея дългия път, изпълнен с такива мъки, са били подхранвани от неосъзнато влечение, от един магнит… И този магнит си ти, Мануелита! Кажи ми, не съм ли се излъгал? Не съм ли самонадеян, като си мисля, като вярвам, че тук съм заради теб и че ти, без да го съзнаваш, си ме очаквала?

— Не мога да кажа дали съм те очаквала, Сантос… Чувствах се спокойна и щастлива в този дом с моя добър и великодушен брат и израз на това мое щастие бяха песните ми… Обичам да пея от сутрин до вечер… Но същевременно като че ли чувствах, че тази песен викаше някого…

— Да, това съм бил аз, бедният пътник от Мато Гросо, нещастният търсач на диаманти, ездачът по аржентинските поля… привлечен от магията на твоята любовна песен… Мануелита, сега, когато вече те срещнах, няма да мога никога да се разделя с теб! Какво ще ми отговориш?

— Нищо, Сантос. Не разполагам със себе си… Брат ми е този, който може да реши моята съдба…

— Мисля, че не оставих лошо впечатление у Мануел, чувствам, че не съм му противен, че имаме сродни души, и това го разбрахме веднага, още при срещата ни тук…

— Утре ще поговоря с брат ти, ще споделя искрено чувствата, които изпитвам към теб, и ще му поискам ръката ти. Ако той откаже, ще трябва да напусна тази къща веднага, за да отмъстя на крадеца, и ще забягна надалеч… Ще се скитам по света с надеждата да те забравя, но едва ли…

— Сантос, това няма да стане… Смятам аз да говоря с брат си… Ще го помоля… Готова съм да се хвърля в краката му, за да го убедя, че ти си моето щастие за цял живот!

Мануел, скрит зад храста, успя да чуе всичко. Внезапно се изправи пред двамата, смаяни от неочакваното му появяване.

— А ако откажа, какво ще сториш, Мануелита? — попита строго той.

Сестрата не отговори веднага. При угасващата светлина на деня тя се мъчеше да разбере какво се крие зад думите на брат й.

Мануел се обърна към Сантос Каравелас и продължи:

— Вие заслужавате похвалата ми за бързината, с която завладявате женските сърца. Изглежда, в Бразилия това е нещо лесно. Тук сте едва от няколко часа и сестра ми вече е готова на всичко заради вас. Но, господин Каравелас, вие сте в къщата ми и аз не бих искал да се показвам негостоприемен, да ви се налагам като господар. Вие още не ме познавате, но знайте, че съм твърде упорит и което аз реша, това ще стане. Разбрах, че се каните утре да поискате ръката на сестра ми. Отсега ви казвам и се обзалагам, че вие утре няма да сторите това…

— Напротив! Ще го направя! — отговори твърдо бразилецът.

— Няма смисъл, защото ще бъде съвсем излишно! — извика Мануел.

Замълча за миг, после високо добави:

— Ето защо…

Съвсем неочаквано той взе ръката на сестра си и силната ръка на Сантос и ги съедини…