Емилио Салгари
Ягуарът на Мато Гросо (20)

Към Гран Чако

Според предвижданията и след неуморната работа с веслата на другия ден те бяха близо до целта си.

— Беше казал, че ще ни чакат коне! — обърна се Мануел към Франциско.

— Коне и пощата! — отвърна войникът.

— Ще ни трябват силни коне — продължи Мануел, — за да преминем Гран Чако. Това няма да бъде разходка за удоволствие.

— Така е — забеляза Франциско, — но не вярвам да срещнем по-големи опасности от тези, които срещнахме по Бермехо.

— И аз мисля така — съгласи се Мануел. — Надявам се моите приятели да не ме очакват в Гран Чако. В заповедта на правителството се казваше, че трябва да поема командването на крепостта. Но питам се: защо с тази задача не е натоварен някой офицер?

— Имаше един — отговори Франциско. — Но бе изпратен някъде другаде, а и аз не знам защо.

Лодката се допря до брега.

Двама войници, които познаха лицата на намиращите се в лодката, започнаха да махат с ръце.

— Изглежда, тези ще пътуват с нас — предположи Педро.

Мануел, сестра му, Педро и Франциско скочиха бързо на брега.

— Нас ли чакате? — попита Франциско.

— Да, старшият ни изпрати тук, за да ви посрещнем. Каза, че ще пристигне ефрейтор Мануел де ла Баранкас.

— Аз съм!

Войниците погледнаха с любопитство Мануелита.

— Това е сестра ми — обясни, видял погледите им, Мануел. — Пожела да ме придружи. Значи старшият ви е изпратил да ни посрещнете.

— Да, за да ви заведем при него в хотела — отговори един от войниците.

— Кой ще се погрижи за лодката? — попита Мануел.

— Завържете я за брега… старшият ще се погрижи за нея. А сега да отидем в хотела.

След дългата алея стигнаха до огромна дървена къща.

Старшият Леонио де ла Манка бе в единствената зала на хотела и гледаше от прозореца десетината индианци, които играеха на таба в двора. Това е една твърде проста игра, към която обаче са пристрастени работниците от аржентинските полета: една волска, пищялна кост се хвърля на петнадесетина метра разстояние така, че да остане изправена върху по-тънката си част.

На таба се играе упорито. Има играчи, които притежават голяма сръчност, докато други не успяват никога да изправят костта на по-малката й част и така губят всичките си спестявания.

Старшият следеше играта с такова внимание, че не забеляза влизането на групата. Единият войник трябваше да се приближи и да го потупа по гърба, за да се обърне.

Старшият беше около четиридесет и пет годишен, с посивели коси и мустаци, с добродушно лице и кротки очи.

— Ефрейтор Мануел де ла Баранкас! — Мануел поздрави.

— Правителството ви подготви една изненада, като ви свика под знамената на родината! — обясни старшият.

— Сигурно има опасност от война? — попита Мануел.

— На границата всичко е спокойно — отвърна старшият. — Вие поемате командването вместо мен, тъй като аз се завръщам в Консепсион. Може би правителството ме смята за много стар, за да командвам укреплението…

Докато говореше, старшият гледаше Мануелита, която стоеше настрани.

— Тази девойка с вас ли е? — попита той.

— Да. Сестра ми е.

— Значи тя ще ви придружи? Ама че добра сестричка. И после ще трябва да се върне обратно вкъщи! — извика добрякът.

— Не, господин старши. Тя ще ме придружи до границата.

— Защо?

— За да не оставя брат си! — заяви девойката.

— Много добре! — извика старшият. — Вие ще можете да работите като продавачка на хранителни продукти.

— А сега е време да похапнем! — добави той, като плесна с ръце.

Собственикът на заведението дойде да вземе поръчката.

— Сервирайте ни един вкусен обяд — помоли старшият. — Може би за последен път ще се храня с моите войници!

Всички седнаха на масата.

Старшият бе истински образец на добър войник, който бе изключително любезен към Мануелита.

Франциско и Педро не се въздържаха и разказаха приключенията по време на пътуването.

— Изпатили сте доста! — забеляза старшият.

— Да, но се надявам останалата част от пътуването да мине по-спокойно — заяви Мануел.

— Пожелавам ви от все сърце това! Още повече, че водите със себе си жена! При преминаването на Гран Чако има само една опасност.

— Зверовете ли? — попита Мануел.

— Не… Индианците от равнините — отговори старшият. — Те стават от ден на ден все по-смели и опасни.

— Ще се постараем да се защитим, ако ни нападнат — обясни Мануел. — Мога ли да ви попитам нещо, господин старши?

— Питайте!

— Мислех, че е редно командирът на едно укрепление да го предаде на новодошлия.

— В действителност би трябвало да бъде така — отговори старшият, — но аз получих заповед да ви чакам тук и след като ви срещна, да продължа за Консепсион.

На двора конете вече бяха впрегнати и кочияшът, здрав човек на около четиридесет години, но с вид на голям пияница, дойде да съобщи, че всичко е готово за тръгването.

Старшият вдигна още една наздравица за Мануелита с пожелание пътуването да бъде по-спокойно, отколкото е било в началото му. После четиримата войници, Мануел и сестра му се качиха в колата.

Четирите яки коне препуснаха и се насочиха към Гран Чако.

Тази обширна област в Южна Америка влиза в границите на Аржентина и Боливия и граничи с Парагвай — на изток, и първите височини на Андите — на запад.

На север Гран Чако се простира до равнините на боливийската провинция Чикитос, на юг — до долната половина на Рио Салдо.

По времето на нашия разказ областта бе безкрайна, необработена равнина, обитавана от диви и независими племена. Почвата бе камениста, глинеста и блатиста, обрасла с треви, мимози и палми.

Пощенската кола се движеше до залез-слънце доста бързо, докато спря пред усамотена къща, над която имаше гръмкия надпис „Хотел «Гран Чако»“. В действителност това бе дървена къща с две помещения, едното, от които служеше за кухня и обща зала, а другото — за спалня, където бяха нахвърляни чували със слама. А отзад имаше навес за конете и колите.

Не липсваше и място за игра на таба и преди да се смрачи, няколко работници поискаха да се разплатят в хотел „Гран Чако“.

Мануел, сестра му и четиримата войници се задоволиха със скромна вечеря и се оттеглиха в спалнята, където се настаниха на твърдото легло от слама.

На сутринта кочияшът даде заповед за тръгване.

Уредиха сметката си с гостилничаря и колата потегли отново по широката равнина, където започваше да духа агуасеро — предвестникът на промяната на времето.