Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Е. Кирчева, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
История
- — Добавяне
Пабло Мадейра
— Съучастникът на подлия крадец на диаманти не може вече да ни избяга! — заяви Сантос. — Нека да го оставим да се приближи! Ще се нахвърлим върху него и ще го завържем!
Тропотът приближаваше и най-сетне конят спря пред къщичката на рибаря.
Фигуейра излезе навън, а Мануелита, Мануел и Сантос останаха скрити зад вратата.
Фигуейра се отправи към ездача.
— Сеньор, какво желаете?
— Не минаха ли оттук индианци на коне? — попита управителят.
— Да, сеньор — отвърна Фигуейра. — Бяха десет крадци, грабители и убийци, които посрещнах както подобаваше.
— Какво искате да кажете?
— Ами това, че ги поздравих с някой и друг куршум… От десет души само няколко успяха да избягат… Ето, вижте тези двама, които повече няма да имат възможност да бягат из прериите, да крадат и убиват.
Управителят погледна първо единия, после другия.
— Четирима ли уби, казваш? — попита с явно безпокойство човекът с прошарената брада. — Къде са другите двама?
— Другите двама са издъхнали — отвърна Фигуейра. Човекът с прошарената коса го погледна недоверчиво.
— Сам ли свърши всичко това?
— Сам-самичък.
— Това, което казваш, го разправяй на някой друг! — сопна се управителят. — Сам човек не е в състояние да прогони десет индианци. Казваш, че в къщата ти има двама умиращи. Искам да вляза, за да ги разпитам.
— Заповядайте, сеньор! — покани го Фигуейра.
— Но аз не съм толкова наивен… — отвърна му усмихнат брадатият. — В къщата ти може да се е скрил някой. По-добре влез ти и изнеси един от тези умиращи.
— Ще опитам — съгласи се рибарят.
Фигуейра, който в този миг мислеше, че трябва да се посъветва с гостите си как да постъпи, влезе в къщата.
— Какво да правя? — попита шепнешком той.
— Сантос Каравелас, съблечи ризата си и навий около кръста си пояса, който свали от ранения индианец — предложи Мануел.
— Вземи ме на ръце и ме изнеси навън — помоли рибаря Сантос, който веднага разбра замисъла на приятеля си.
Фигуейра се подчини. Повдигна на ръце бразилеца и излезе. Мануел и сестра му се приготвиха да се намесят.
Управителят бе слязъл от коня си на десетина крачки от къщичката и чакаше с револвер в ръка.
Фигуейра положи бразилеца на земята на няколко крачки от управителя, с лице, обърнато на другата страна, за да не може да го познае.
Човекът с прошарената коса се приближи и се наведе над мнимия умиращ.
— Можеш ли да говориш? Кажи ми какво стана?… Хванахте ли девойката? И тя ли бе в къщата?
Бразилецът промълви с отслабнал, глух глас някакви неразбираеми думи.
— Не разбирам — наведе се още повече над Сантос управителят.
Със светкавично движение бразилецът стисна здраво тялото му, той извика и се опита да се изправи, повдигайки и Сантос. Бразилецът силно стискаше в прегръдките си човекът с прошарената брада, който полагаше върховни усилия да се освободи и се мъчеше да удари с коленете си корема на своя нападател.
Мануел и Мануелита се спуснаха навън с револвери в ръце. В този момент управителят, хванат здраво от силните ръце на бразилеца, се опита да се освободи, като впи зъби в шията на противника си, но Сантос му отговори по същия начин: ухапа бузата му. От гърдите на човека с прошарената брада се изтръгна вик на учудване. Той бе познал Сантос. Но не по-малко бе и стъписването на бразилеца, когато в ръцете му остана отлепената прошарена брада на управителя.
— Пабло Мадейра! — извика Сантос.
Той отпусна противника си и Пабло Мадейра, освободен, скочи назад и започна да стреля, но не улучи. После бързо се метна на коня си.
Мануел и сестра му също бяха много изненадани от случилото се, но Фигуейра, който в това време бе заредил пушката си, стреля по беглеца и рани коня му в крака.
Под бесните удари на камшика на Мадейра клетото животно жално изцвили и започна да куца.
Бразилецът, Мануел и сестра му се впуснаха да ги преследват.
— Конят е ранен! — извика Мануел. — Няма да може да стигне далеч.
— Ще хванем жив разбойника! — отговори Сантос.
Беглецът се движеше покрай брега на потока.
Конят въпреки ударите с камшика и шпорите забавяше все повече хода си. Разстоянието между беглеца и преследвачите се скъсяваше.
— Конят не може да се движи! — забеляза Сантос.
— Смелост, Мануелита! — извика Мануел. — Когато се освободим от този разбойник, ще можем да си починем.
— Ама че хитър подлец! — добави бразилецът. — Кой би помислил, че човекът с прошарената брада и Мадейра са едно и също лице?
— Дали е успял да заблуди и Кабрильо? — попита Мануел.
— Не мога да се закълна в това… А, ето, конят повече не може да мръдне!
И наистина бедното животно, което бе направило трогателни усилия да продължи под честите удари на господаря си, подгъна колене и се простря на земята.
Пабло Мадейра извика гневно, ритна умиращия кон и хукна да бяга. Преследвачите го последваха, насърчени от надеждата за близка победа. Те прескочиха умиращия кон и продължиха покрай потока, който след проливния дъжд приличаше на буйна река. Преследвачите бягаха по-бързо и скоро щяха да настигнат своя неприятел.
Пабло Мадейра се обръщаше от време на време и хабеше напразно куршумите си.
Изведнъж Мануелита, която тичаше най-отзад, извика уплашено. Мануел се обърна и веднага изтръпна: видя един ягуар, който се готвеше да скочи върху сестра му. Бързо вдигна пушката си и стреля. Раненият звяр падна и макар ранен, се опита да направи още един скок. Мануелита успя да отскочи и ягуарът падна безпомощен. Мануел се приближи и с един изстрел отблизо го довърши.
— Бързо! — извика той. — Сантос настига Мадейра!
На стотина крачки от тях бразилецът вече беше хванал противника си. Двамата мъже, вкопчени един в друг на края на страшния наклон, дишаха тежко. Всеки се стараеше да улови другия за шията и да го удуши.
Когато Мануел и сестра му стигнаха до мястото, където се водеше борбата, двамата противници се подхлъзнаха и все още вкопчени, удряйки главите си в острите камъни на стръмния бряг, паднаха в буйния поток и изчезнаха във водите му. Мануелита, обезумяла от страх, извика и падна на земята. Брат й я вдигна на ръце и я повери на Фигуейра, който също се бе притекъл на помощ.
— Отнеси я в къщата си… Свести я… — помоли младежът, блед като платно. — Аз ще трябва да потърся клетия бразилец…
Рибарят грабна девойката и се завърна в къщичката си, а Мануел слезе по стръмния бряг, в дъното на който ревеше потокът, погълнал Сантос Каравелас и Пабло Мадейра.