Кен Киси
Полет над кукувиче гнездо (20)

Много мислих върху това, което стана после, и стигнах до заключението, че то е трябвало да стане и щеше да стане по един или друг начин, ако не тогава, то друг път, дори и мистър Търкъл да беше събудил Макмърфи и двете момичета и да им беше помогнал да избягат от отделението, както беше планът, старшата щеше някак си да разбере какво се е случило, маже би само по изражението на Били, и щеше да направи същото, независимо дали Макмърфи беше там, или го нямаше. И Били щеше да направи същото, Макмърфи щеше да разбере за станалото и щеше да се върне.

Щеше да се почувства задължен да се върне, защото той вече нямаше да може да си седи някъде, далеч от болницата, я в Карсън сити, я в Рино, я другаде и да праска покера, а пък последната карта да остави на Старшата, при това да му я измъкне под носа. Той сякаш се беше уговорил за цялата игра и нямаше начин да развали договора.

Още със ставането ни, из отделението плъзна мълвата за случилото се.

— Какво били вкарали? — питаха ония, които не бяха присъствали. — Курва? В спалното? Господи!

Не само че беше курва, обясняваха им другите, но и беше пияна-заляна. Макмърфи смяташе да я отпрати, преди да дойде сутрешната смяна, но се успа.

— Абе к’ви врели-некипели ни ги разправяш?

— Не са врели-некипели, а светата истина. Нали и аз бях там.

Отначало очевидците говореха за случилото се с някаква стаена гордост и почуда, така както хората разказват, че са видели да гори някой голям хотел, или да се срутва язовирна стена — с тържествено-почтителен тон, тъй като още не е известен дори броят на жертвите, — но колкото повече приказваха, толкова повече ги напускаше тържественото чувство. Щом Старшата и нейните задъхани от бързане черни момчета откриеха нещо ново, като например празното шише от сиропа за кашлица или флотилията от инвалидни столчета, скупчени в дъното на коридора като автомобилчета в Лунапарк без шофьори, пред очите на присъствалите предната нощ се разкриваха изведнъж, с необикновена яснота още подробности и те бързаха да ги разкажат на другите. Черните момчета ни бяха натикали всички в дневната — и Хрониците, и Острите, и сега се въртяхме в кръг, възбудени и объркани. Двамата Безмозъчни старци седяха потънали в завивките си, със стиснати очи и венци. Всички, с изключение на Макмърфи и момичето, бяха още по пижами и чехли. Санди се беше облякла, само дето не си беше сложила обувките и чорапите, които висяха на раменете й, а той беше по черните си гащета на белите китове. Те двамата седяха заедно на едно канапе и се държеха за ръце. Момичето беше задрямало, а Макмърфи се беше облегнал на нея и се хилеше доволно и сънливо.

Без да искаме, нашата тържественост постепенно ни напущаше и ние се развеселихме. Когато сестрата намери купчината хапове, които Хардинг беше пръснал върху Сифелт и момичето, ние се разпръхтяхме и засумтяхме, за да не се разкискаме, а когато от килера с бельото измъкнаха мистър Търкъл, който мигаше на парцали и пъшкаше, целият омотан в стотици метри накъсани чаршафи като някаква мумия с махмурлук, направо вече ревнахме от смях. Старшата отвърна на нашето повишено настроение с бледо подобие на обичайната си усмивчица; всеки пристъп на смях тя отпращаше моментално надолу по гърлото си, така че накрая заприлича на някакъв мехур, който всеки момент може да се пръсне.

Макмърфи провисна единия си бос крак от канапето и нахлупи шапката си, та светлината да не дразни зачервените му очи; през цялото време облизваше устните си с език, който беше като полиран от сиропа за кашлица. Изглеждаше отегчен и страхотно изморен, все притискаше длани към слепоочията си и се прозяваше, но въпреки лошия си вид не преставаше да се усмихва, а дори един-два пъти се изсмя високо на находките на сестрата.

Когато Старшата отиде да се обади в Централната Сграда, за да докладва за уволняването на мистър Търкъл, Търкъл и момичето Санди се възползваха от възможността, отключиха пак мрежата, махнаха ни за довиждане и хукнаха през градината, като се препъваха и хлъзгаха по мократа, блеснала на слънцето трева.

— Той я остави отключена! — викна Хардинг към Макмърфи. — Хайде. Тръгвай след тях!

Макмърфи изпъшка и отвори едно око, кървавочервено като запъртък.

— Ти какво, кодошиш ли ме? Та аз не мога даже главата си да пъхна през този прозорец, пък какво остава за цялото тяло.

— Приятелю, аз мисля, че ти не проумяваш напълно…

— Хардинг, стига пък и ти с твоите надути думи; единственото нещо, което тази сутрин разбирам напълно, е, че все още съм полупиян. И ми се драйфа. Всъщност според мен ти си още пиян. Вожде, а ти, и ти ли си пиян?

Казах, че все още нямам никакво обоняние и никакъв вкус в устата, ако това може да се сметне за признак.

Макмърфи кимна и пак затвори очи; скръсти ръце и се отпусна на мястото си, забил брадичка в гърдите си. Примлясна с уста и се усмихна, сякаш насън.

— Господи — промълви, — всички са пияни.

Хардинг все още се опитваше да направи нещо. Настояваше, че Макмърфи ще стори най-добре, ако се облече, и то бързо, додето нашият ангел на милосърдието се обажда пак на доктора, за да му докладва какви безобразия е открила, но Макмърфи твърдеше, че няма за какво толкова да се вълнуват; вече е бил в такова положение.

— Нали им ядох попарата — добави той.

Хардинг разпери ръце и си тръгна, предричайки гибел.

Едно от черните момчета видя, че мрежата е отключена, и я заключи, после донесе голямата книга от Сестринската стая, тури пръст на списъка и взе да чете имената, първо сричаше името едва чуто, а сетне, като видеше човека, който му съответстваше, то произнасяше високо. Списъкът беше подреден по азбучен ред, но отзад напред, така че санитарчето стигна до Б-то чак накрая. Огледа дневната, без да маха пръста си от последното име в регистрационната книга.

— Бибит. Къде е Били Бибит? — попита с облещени очи. Мислеше си, че Били му се е измъкнал под носа, и се чудеше дали ще му трият сол на главата. — Кажете бе, тъпанари, кой видя като се чупи Били Бибит?

Това накара хората да си припомнят точно къде е Били Бибит; пак се чуха смехове и шушукания.

Черното момче се върна в Сестринската стая, видяхме го, като разправяше нещо на сестрата. Тя тресна слушалката върху вилката и излезе от стаята, а черното момче я следваше по петите; кичур коса се беше изплъзнал изпод бялото й боне и се беше залепил за лицето й като мокра пепел. Беше се изпотила под веждите и под носа. Попита ни настоятелно къде е отишъл Беглеца. Отговорът беше групов смях и тя огледа хората един по един.

— Значи, не е избягал, така ли? Хардинг, кажете ми, той все още ли е тук, в отделението? Кажете ми, Сифелт, кажете ми вие!

При всяка дума мяташе стрели с очите си и ги запращаше в лицата на хората, но отровата й не ги ловеше. Посрещаха погледа й без страх; ухилените им физиономии иронизираха някогашната й самоуверена усмивка, която сега тя беше загубила.

— Уошингтън! Уорън! Елате да направим проверка на стаите.

Всички станахме и тръгнахме след тях тримата. Първо отключиха лабораторията, после банята, после лекарския кабинет… Сканлън прикри усмивката си с възлестата си ръка и прошепна:

— Ама че майтап ще падне сега с нашия Били. — Всички кимнахме. — Пък като си помисля, няма да е само с него: спомнете си кой още е вътре.

Сестрата се присегна към вратата на Изолационното, в дъното на коридора. Ние се струпахме по-наблизо и проточихме вратове, за да надникнем над Старшата и черните момчета, когато тя отключи вратата и я разтвори. В стаята нямаше прозорци и беше тъмно. В мрака се чу писък и някакво боричкане, сестрата щракна ключа и светлината падна право върху Били и момичето, които мигаха от дюшека на пода като два бухала от гнездото си. Сестрата не обърна внимание на воя смях зад себе си.

— Уилям Бибит! — Тя се мъчеше с всички сили гласът й да прозвучи строго и студено. — Уилям… Бибит!

— Добро утро, мис Рачид — каза Били, без дори да направи опит да стане и да си закопчее пижамата. Взе ръката на момичето в своята и се усмихна. — Това е Канди.

Сестрата изцъка с език.

— О, Били Бибит, така ме е срам за теб.

Били все още не се беше събудил достатъчно, за да се отзове на нейното възмущение, а момичето взе да се суети и да бърка под дюшека за найлоновите си чорапи — движенията й бяха забавени, изглеждаше все още загрята от съня. От време на време преставаше да рови, вдигаше очи и се усмихваше на ледената фигура на сестрата, застанала е кръстосани ръце, после проверяваше дали блузката й е закопчана и продължаваше ла си търси чорапите, защипани някъде между дюшека и пода. И двамата се движеха като тлъсти котки, които са се надънили с топло мляко и се греят мързеливо на слънцето. Сигурно и те бяха още доста пияни.

— О, Били — възкликна пак сестрата с такова разочарование в гласа, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. — С такава жена, Евтина! Долна! Изрисувана…

— Проститутка? — подсказа Хардинг. — Йезавел^[1]? — Сестрата се обърна към него и се опита да го смаже с поглед, но той продължи — Не ви харесва Йезавел, така ли? — Той се почеса замислено по главата. — Тогава, да кажем, Саломе? Тя е прочута с лошотията си. Или пък може би ви трябва думата „дама“? Е, аз просто се опитвам да помогна.

Тя се завъртя обратно към Били. За него най-важното в момента беше да се изправи на крака. Катурна се и падна на колене, а задникът му щръкна нагоре като на крава, която се опитва да стане, после си помогна с ръцете, стъпи най-напред с единия си крак, сетне с другия и накрая се изправи в цял ръст. Изглеждаше доволен от успеха си, сякаш въобще не ни виждаше, че сме се струпали на вратата, нито пък ни чуваше, като му подвиквахме и го вдигахме на ура.

Приказките на висок глас и смеховете заливаха сестрата от всички страни. Тя местеше поглед от Били и момичето към нашата групичка отзаде й. Лицето й постепенно губеше обичайната си маска, Тя затвори очи и се стегна, за да не се разтрепери. Замисли се. Разбираше, че са я притиснали до стената. Когато отново отвори очи, те бяха малки и спокойни.

— Знаеш ли, Били, безпокоя се само как ще приеме всичко това горката ти майка — каза с променен глас.

И получи това, което търсеше. Били трепна и долепи длан към бузата си, сякаш го бяха изгорили с киселина.

— Мисис Бибит винаги се е гордеела толкова много с твоето благоразумие. Ами да. Това ще я разстрои страхотно. А ти знаеш, Били, че тя не бива да се разстройва, знаеш, че такива неща я поболяват. Тя е много чувствителна. Особено що се отнася до нейния син. Винаги е говорила с такава гордост за теб. Винаги…

г Н-н! Н-н! — Устата му се движеше. Той тръсна глава, за да подсили молбата си. — Н-н-няма защо да й казвате!

— Били, Били, Били — рече тя. — Ние с майка ти сме стари приятелки.

— Не! — извика той. Гласът му издраска белите голи стени на Изолационното. Повдигна нагоре брадичката си и извика към кръга светлина върху тавана: — Н-н-не!

Ние вече не се смеехме. Наблюдавахме Били, който се свлече на пода на колене, отметнал глава назад. Търкаше дланта си нагоре-надолу по зеления крачол и тресеше ужасено глава като дете, на което са му обещали пердах, само да отсекат върбовата пръчка. Сестрата докосна рамото му, за да го успокои. Допирът го разтърси като удар.

— Били, аз не искам тя да повярва, че си направил такова нещо — но какво друго ми остава да мисля?

— Н-н-не й к-казвайте, м-м-м-мис Рачид. Н-н-н…

— Трябва да й кажа, Били. На мен ми е крайно неприятно да повярвам, че си се държал така, но кажи ми, какво друго мога да си помисля? Намирам те тук сам, върху този дюшек, с една такава жена.

— Не! Н-н-не съм виновен аз. Аз… — Ръката му пак се лепна за бузата. — Тя ме н-накара.

— Били, това момиче не би могло да те довлече дотук насила. — Тя поклати глава. — Разбери ме, самата аз бих искала да си помисля нещо друго, заради горката ти майка.

Ръката се свлече по бузата, оставяйки дълги червени следи.

— Тя ме н-накара. — Той се огледа наоколо си. — И М-м-м-макмърфи! И той! И Хардинг! И д-д-другите! Те ми се п-п-п-подиграваха, обиждаха ме!

Лицето му сега беше отправено към нейното. Той не поглеждаше встрани, очите му бяха насочени единствено напред, към нейното лице, сякаш то не беше обикновено лице, а някакъв източник на спирална светлина, някакъв хипнотизиращ вихър от млечнобяло, синьо и оранжево. Преглъщаше и я чакаше да каже нещо, но тя не казваше нищо, тя си беше възвърнала способностите, невероятната механична сила, която анализираше ситуацията и й докладваше, че сега трябва само да мълчи.

— Те ме н-н-накараха! Моля ви, мис Рачид, те ме н-н-на-на…

Сестрата понамали светлината, която излъчваше, и Били отпусна глава, хълцайки облекчено. Тя го хвана за врата и привлече бузата му към колосаната си гръд; милвайки го по рамото, огледа цялата ни дружина бавно, с презрително изражение на лицето.

— Успокой се, Били. Успокой се. Повече никой няма да ти причини зло. Успокой се. Аз ще обясня всичко на майката.

Докато говореше, тя продължаваше да ни гледа свирепо. Просто невероятно беше, че този мек, успокоителен и топъл като възглавница глас можеше да излиза от едно такова твърдо като порцелан лице.

— Успокой се, Били. Ела сега с мен. Ела да ме почакаш в лекарския кабинет. Няма защо да се измъчваш да седиш в дневната с тези… твои приятели.

Тя го поведе към кабинета, като галеше наведената му глава и нареждаше: „Горкото момче, горкото малко момче“, а ние мълчаливо се потътрихме по коридора към дневната, където насядахме, без да се поглеждаме, без да приказваме. Последен седна Макмърфи.

Хрониците престанаха да се мотаят като въртоглави и се заковаха и те по местата си. С крайчеца на окото си погледнах Макмърфи, като внимавах да не ме забележат другите. Той седеше на стола си в ъгъла, почиваше си за момент, преди да се впусне в следващия рунд — в една дълга поредица от следващи рундове. Победата, за която той се бореше, не можеше да бъде постигната веднъж завинаги. Човек трябваше да продължи да се бори за нея, да се бори, докато може, а после друг да го замести.

В Сестринската стая се проведоха още няколко телефонни разговора, появиха се неколцина длъжностни лица, за да освидетелстват фактите. Когато накрая пристигна и самият доктор, всеки един от тия хора го погледна така, сякаш той е подготвил цялата тая работа, или поне си е дал благословията. Тия техни погледи го накараха да се разтрепери и лицето му побеля като платно. Очевидно той вече беше чул за случилото се тук, в неговото отделение, но Старшата отново му описа всичко, бавно, подробно, на висок глас, та да го чуем и ние. Да го чуем тоя път както трябва, сериозно, без да шушукаме и да се кискаме, докато тя говори. Докторът кимаше, попипваше очилата си и мигаше ли, мигаше, а очите му бяха толкова разводнени, че сто на сто я пръскаше. Накрая тя му разказа за Били и за трагичното приключение, на което сме били подложили горкото момче.

— Оставих го във вашия кабинет. Изхождайки от сегашното му състояние, аз ви предлагам да го видите веднага. Той е преживял страхотно изпитание. Цяла треперя, като си помисля каква вреда може да е нанесена на горкото момче.

Изчака и докторът да потрепери.

— Мисля, че трябва да се опитате да поприказвате с него. На него му е нужно съчувствие. Той е в много окаяно състояние.

Докторът кимна отново и тръгна към кабинета си. Ние го изпратихме с поглед.

— Мак — каза Сканлън. — Слушай, не си мисли, че можем да им се хванем на лъжите. Лошо стана, но ние знаем къде е вината — ти не си виновен.

— Така е — потвърдих и аз, — тебе никой не те обвинява.

Но само като го видях как ме погледна, пожелах да ми бяха отрязали езика.

Той затвори очи и се отпусна. Сякаш чакаше. Хардинг стана и тръгна към него, но едва отвори уста, за да му каже нещо, когато откъм другия край на коридора се разнесе викът на доктора и изписа по лицата на всички ни ужас при мисълта за случилото се.

— Сестра! — викаше той. — Боже Господи, сестра!

Тя се затича натам, откъдето крещеше докторът, след нея хукнаха и трите черни момчета. Но никой от пациентите не стана. Ние знаехме, че сега не можем да направим нищо друго, освен да седим неподвижно и да я чакаме да се върне в дневната, за да ни съобщи това, което бяхме предчувствали, че ще се случи. Тя се насочи право към Макмърфи.

— Прерязал си е гърлото — каза. Чакаше, надяваше се, че той ще й отвърне нещо. Той не я погледна. — Отворил шкафа на доктора, намерил някакви инструменти и си прерязал гърлото. Горкото, нещастно, неразбрано момче се е самоубило. Й сега е там, на стола на доктора, с прерязано гърло.

Тя пак почака. Но той все още не я поглеждаше.

— Първо Чарлс Чезуик, а сега Уилям Бибит! Надявам се, че най-после сте доволен. Играете си с човешкия живот — залагате човешкия живот — сякаш сте някакъв Господ!

Обърна се и си влезе в Сестринската стая; затвори вратата след себе си, но остави да бръмчи някакъв писклив, убийствено-смразяващ звук в неоновите лампи над главите ни.

Първата ми светкавична мисъл беше да го спра, да го придумам да се задоволи с това, което вече е спечелил, и да й подари последния рунд, но една друга, по-дълбока мисъл заличи първата. Изведнъж осъзнах с кристална яснота, че нито аз, нито който и да е друг от нашата малка групичка ще може да го спре. Че нито доводите на Хардинг, нито моята физическа сила, нито наставленията на полковник Матърсън, нито мрънкането на Сканлън, нито всички ние, взети заедно, ще можем да го спрем.

Ние не можехме да го спрем, защото тъкмо ние го карахме да го направи. Не сестрата, а нашата нужда го тласкаше да се изправи бавно на крака, опрял ръце на дръжките на кожения стол, тласкаше го да стане, да се изправи като някакъв филмов злодей, подчинявайки се на внушенията на своите четирийсет господари. Седмици наред именно ние го бяхме карали да продължава в същия дух, да стои изправен дълго време, след като краката вече не го държаха, седмици наред го бяхме принуждавали да намига, да се хили, да си пробутва номерата дълго време, след като веселото му настроение е било унищожено от искрата между двата електрода.

Ние го карахме да стане, да придърпа нагоре черните си гащета, сякаш са кожени панталони, и с пръст да побутне назад шапката си, сякаш е каубойска — все бавни, механични жестове; а когато тръгна да прекосява стаята, желязото в босите му ходила изкарваше искри от линолеума.

Едва накрая — след като той разби стъклото на вратата и влезе направо през нея, след като тя се обърна към него и на лицето й се изписа такъв ужас, който унищожаваше завинаги всеки друг израз, дето би се опитала да си придаде, след като той я сграбчи и разцепи престилката й отпред отгоре додолу и тя изпищя, след като двете кълбета изскочиха напред и взеха да растат, да растат, по-големи, отколкото си ги бяхме представяли, топли и розови на светлината, и тя изпищя повторно — едва накрая, след като длъжностните лица разбраха, че трите черни момчета няма да се намесят, а само ще стоят и ще гледат, и че те ще трябва да го повалят на земята без тяхна помощ, едва когато докторите, надзирателките и сестрите взеха да къртят тия масивни червени пръсти от бялата плът на гърлото й, сякаш са самите кости на шията й, когато, силно запъхтени, те го оттласнаха от нея, едва тогава той показа, че не е само един здравомислещ, своенравен и твърдоглав човек, изпълняващ тежка задача, която, ще не ще, е трябвало най-после да изпълни.

Той извика. Накрая, когато падаше назад и за секунда видяхме лицето му наопаки, преди да го затрупа на пода купчината бели униформи, той си позволи да извика.

Вик на победено животно, на страх и омраза, на капитулация и предизвикателство — такъв, ако ви се е случвало да ловите мечка или пума, или рис, е последният вик, който надава подгоненото, простреляно и падащо на земята животно, когато кучетата се нахвърлят отгоре му, когато то вече се интересува единствено от себе си и от своята смърт.

Останах в болницата още две-три седмици, за да видя какво ще стане. Всичко се променяше. Сифелт и Фредриксън подписаха заедно, че желаят да бъдат изписани на своя отговорност, два дни след това напуснаха още трима от Острите, а други шестима смениха отделението. Доста разследвания се правеха относно хората в отделението и относно Билиевата смърт, на доктора му бе съобщено, че оставката му ще бъде приета, а той на свой ред им съобщи, че ако искат да го махнат, нека направо го уволнят.

Старшата изкара около седмица в Лечебното, така че известно време отделението ръководеше дребничката сестра японка от Буйните; благодарение на това пациентите успяха да внесат доста промени в реда в отделението. Додето се върне Старшата, Хардинг дори се наложи да отключат отново банята и сам се зае да раздава картите за двайсет и едното, като се опитваше да преправи своя ефирен, тънък глас така, че да наподоби бурията на Макмърфи. Той тъкмо раздаваше картите, когато чу нейния ключ в ключалката.

Всички излязохме от банята в коридора, за да я посрещнем, да я питаме за Макмърфи. Като ни видя да се приближаваме, тя отскочи две крачки назад и за миг си помислих, че може да побегне Едната половина на лицето й беше толкова подута, синя и обезформена, че окото й стоеше съвсем затворено; дебела превръзка покриваше гърлото и. Облечена беше в нова престилка. Някои от момчетата се захилиха, като я погледнаха отпред; макар да беше по-малка, по-тясна и по-колосана от предишната, тази престилка вече не можеше да скрие факта, че Старшата е жена Усмихнат Хардинг се приближи до нея и я попита какво е станало с Мак.

Тя извади малко бележниче и молив от джоба на престилката си и написа на един лист „ще се върне“, след което ни го подаде. Хартията трепереше в ръцете й.

— Сигурна ли сте? — пожела да узнае Хардинг, след като го прочете.

Бяхме чули какви ли не неща, че бил нокаутирал двама санитари от Буйните, взел им ключовете и избягал, че щели да го върнат в трудовия лагер — дори че сестрата, която сега завеждаше отделението, додето пристигне новият доктор, му прилагала някакво специално лечение.

— Съвсем сигурна ли сте? — попита пак Хардинг.

Сестрата отново извади бележничето. Ставите й бяха сковани и нейната по-бяла от всякога ръка подскачаше по хартията като механичната ръка на автомат за предсказване на бъдещето. „Да, мистър Хардинг“, написа тя. „Нямаше да го кажа, ако не бях сигурна. Той ще се върне.“

Хардинг прочете листа, после го скъса и хвърли късчетата в лицето й. Тя трепна и вдигна ръка да защити болното място от хартията.

— Глупости дрънкаш, уважаема! — каза й Хардинг.

Сестрата го изгледа и ръката й за миг се поколеба над бележника, но после се обърна и си влезе в Сестринската стая, напъхвайки бележника и молива обратно в джоба на престилката си.

— Хм — рече Хардинг. — Разговорът ни май завърши неравностойно, но пък как можеш да дадеш писмен отговор, когато ти кажат, че дрънкаш глупости?

Старшата се опита да придаде на отделението предишния му вид, но това се оказа трудно, тъй като Макмърфи сякаш все още беше тук — разхождаше се из коридора, смееше се силно по време на заниманията, пееше в клозета Тя вече нямаше предишната власт, не можеше да управлява, като пишеше разни неща върху листчета хартия. Един по един губеше пациентите си. След като Хардинг пожела да бъде изписан и жена му дойде да си го прибере, а Джордж беше прехвърлен в друго отделение, останахме само трима от групата, която ходи за риба, аз, Мартини и Сканлън.

Аз все още не исках да се махна, тъй като тя ми изглеждаше прекалено сигурна, сякаш очакваше още един рунд и аз трябваше да присъствам и на него, в случай че наистина се състоеше. И ето че една сутрин, три седмици след като беше излязъл Макмърфи, тя направи последния си ход.

Вратата на отделението се отвори и черните момчета вкараха една количка на колелца; при краката имаше табелка, на която бе написано с големи черни букви, МАКМЪРФИ, РАНДЪЛ ПАТРИК. ОПЕРИРАН. А отдолу пишеше с мастило ЛОБОТОМИЯ.

Вмъкнаха количката в дневната и я оставиха до стената, при Безмозъчните. Ние застанахме при долния й край, прочетохме табелката, после погледнахме към главата, потънала във възглавницата, към бухналата червена коса и лицето, което, с изключение на тъмночервените петна около очите, беше млечнобяло.

След кратко мълчание Сканлън се обърна и плю на пода.

— Ха, я к’во се опитва да ни пробута тая стара кучка, нейната мамица. Та това не е той.

— Въобще не е той — съгласи се Мартини.

— Тя да не си мисли, че сме толкова глупави?

— И все пак, добре са се потрудили — каза Мартини, като се въртеше около главата и сочеше с пръст, докато говореше. — Я гледайте. Измайсторили са счупения нос и белега — а даже и бакенбардите.

— Да — изръмжа Сканлън, — само че не на нас!

Аз разбутах другите пациенти и застанах до Мартини.

— Ами да, те могат да правят и счупени носове, и белези, и какви ли не неща — казах. — Само че не могат да го докарат оня поглед. На това лице няма нищо. Прилича на ония манекените в магазините, нали, Сканлън?

Сканлън пак плю.

— Дяволски си прав. Цялата работа е толкова прозрачна. Това всички могат да го видят.

— Я гледайте — каза един от пациентите, издърпвайки чаршафа, — татуировки.

— Много естествено, те могат да направят и татуировки — обадих се аз. — Ама ръцете му, а? Ръцете! Тях не могат да ги направят. Неговите ръце бяха големи!

Целия тоя следобед ние тримата със Сканлън и Мартини си правехме майтап с, както се изрази Сканлън, тази долнокачествена панаирджийска фалшификация, просната на количката, но с течение на часовете подутината взе да спада около очите и все повече и повече от пациентите почнаха да се мотаят наблизо, за да зърнат фигурата. Наблюдавах ги как минават оттам, уж за да отидат до лавицата със списанията или до чешмата, а всъщност се мъчеха крадешком да погледнат лицето. Наблюдавах и се опитах да си представя какво би направил той. Сигурен бях само в едно: той не би оставил едно такова нещо, на което е лепнато неговото име, да стои в дневната в продължение на двайсет или трийсет години, та Старшата да може да го използва като пример за това какво ще ти се случи, ако се изрепчиш на Системата. В това бях сигурен.

Същата тази нощ изчаках, докато звуците в спалното ми подсказаха, че всички са заспали и черните момчета са спрели да обикалят. Тогава извъртях главата си на възглавницата, за да погледна съседното легло. Бях се вслушвал в дишането с часове, откак докараха количката и прехвърлиха носилката върху леглото, слушал бях как белите дробове запъваха и спираха, после пак тръгваха, надявал се бях, че ще спрат завинаги — но още не се бях обърнал да погледна.

През прозореца надничаше студената луна и заливаше спалното с мътнобяла светлина като млечен каймак. Седнах в леглото си, сянката ми падна върху тялото и сякаш го раздели на две — между раменете и хълбоците остана само едно черно пространство. Подутината беше спаднала около очите, които сега вече бяха отворени; те се взираха в кръглата светла луна, отворени и неспящи, тъй изцъклени от това, дето толкова дълго време са били отворени, без да мигат, че приличаха на опушени бушони. Размърдах се, за да взема възглавницата, движението привлече очите и те ме проследиха как ставам и прекосявам няколкото крачки между леглата.

Голямото яко тяло се беше вкопчило здраво в живота. То се бори доста време, за да не му го отнемат, толкова силно се мята, че накрая трябваше да легна отгоре му с цялата си дължина и да приклещя ритащите крака между моите, докато натисках възглавницата върху лицето. Стори ми се, че дни съм лежал върху това тяло. Додето мятането спря. Додето тялото остана за миг неподвижно, после потрепери още веднъж и пак замря. Тогава се изтърколих встрани. Вдигнах възглавницата и на лунната светлина видях, че изражението си беше пак същото, празно и безжизнено, дори задушаването не го беше променило ни най-малко. С палците си спуснах клепачите и ги затисках, докато се задържат. След това се върнах в леглото си.

Лежах известно време, покрит презглава, и си мислех, че всичко е минало съвсем тихо, но гласът на Сканлън просъска откъм неговото легло и ми показа, че греша.

— Спокойно, Вожде — каза той. — Спокойно. Няма НИЩО.

— Шшшшт — изшътках му аз. — Хайде заспивай.

Известно време беше тихо; после го чух пак да съска, попита:

— Свърши ли?

Казах му, че да.

— Господи — рече той тогава, — тя ще разбере. Нали ти е ясно? Е, няма как да го докажат — всеки може да хвърли топа след операция, неведнъж се е случвало — но тя, тя ще разбере.

Не казах нищо.

— Вожде, ако бях на твое място, щях да се измета оттука. Да, да. Знаеш ли к’во? Ти изчезни, пък аз ще кажа, че съм го видял да става и да се разхожда, след като ти си се чупил, така ще те прикрия. Как мислиш, добра идея, нали?

— Да, да, страхотна идея. Само че ще трябва и да ги помолиш да ми отворят вратата.

— Ако си спомняш, веднъж той ти показа как да го направиш. Още в началото като дойде. Помниш ли?

Не му отговорих и той не каза повече нищо, в спалното отново настъпи тишина. Полежах още няколко минути, после станах и взех да си обличам дрехите. Когато се приготвих, пресегнах се към нощното шкафче на Макмърфи, взех оттам шапката му и си я пробвах. Беше ми малка и изведнъж ми стана срамно, че съм искал да я нося. Пуснах я върху леглото на Сканлън на излизане от спалното.

— Спокойно, братле — каза ми той, когато излизах.

Лунната светлина, която се процеждаше през мрежата на прозореца в банята, очертаваше изгърбената, тежка форма на мраморния блок; беше толкова студена, че просто я чувах как се пречупва в хромираната арматура. Поех си дълбоко дъх, наведох се и хванах ръчките. Повдигнах пети и почувствах как тежестта напряга краката ми. Пак повдигнах пети и чух, че жиците и съединенията се изтръгват от пода. Подпрях блока на коленете си и успях да го обхвана с една ръка, а другата пъхнах отдолу. Хромираните части студенееха на врата и главата ми. Опрях гръб в мрежата, после се завъртях и пуснах блока, който полетя по инерция към прозореца и с трясък раздра мрежата Стъклото се пръсна на малки частички навън, под лунната светлина, сякаш се плисна бистра студена вода, за да кръсти заспалата земя За момент се замислих, дали да не се върна да взема със себе си Сканлън и някои от другите, но чух скърцането на обувките на черните момчета, които тичаха в коридора, затова сложих ръка на перваза и се прехвърлих над блока навън, в лунната светлина.

Хукнах през градината в посоката, в която си спомних, че беше побягнало кучето, към шосето. Спомням си, че тичах на големи скокове, сякаш стъпвах на земята и после дълго време се носех във въздуха, преди кракът ми отново да докосне земята. Имах чувството, че летя. Свободен. Знаех, че никой няма да си даде много зор заради някакъв си избягал луд, а Сканлън щеше да се оправи с въпросите относно мъртвия — не беше необходимо чак толкова да тичам. Но не спирах. Цели километри тичах, преди да спра и да се изкатеря по насипа към шосето.

Взе ме някакъв мексиканец, който отиваше на север с камион, пълен с овце; така го убедих с историята си за това, че съм професионален борец-индианец и че синдикатът се е опитал да ме тикне в лудницата, че той, без да се колебае, ми даде коженото си яке, за да си прикрия болничните дрехи, и ми зае десет долара — да имам с какво да ям, додето стопирам до Канада. Когато се разделяхме, го накарах да си напише адреса и му казах, че ще му изпратя парите веднага щом се поизправя на крака.

В крайна сметка може и да отида до Канада, но мисля, че първо ще свия към реката Колумбия. Искам да проверя дали по местата около Портланд, реката Худ и Далс не са останали хора, които познавам от едно време, от селото, и които не са изкуфели от алкохола. Искам да ги видя какво правят, след като правителството се опита да откупи правото им да бъдат индианци. Чух, че някои от нашите си били построили някогашното паянтово дървено скеле по стената на огромния, струващ милиони долара язовир и сега ловели сьомга в преливника. Ще ми бъде интересно да го видя това. Но преди всичко искам просто да огледам отново цялото дефиле, да възстановя в паметта си някои неща.

Твърде дълго време бях отсъствал.