Кен Киси
Полет над кукувиче гнездо (10)

С крайчеца на окото си виждам зад прозореца в Сестринската стая бялото емайлирано лице, което се люшка над бюрото, виждам го как се криви и пули, опитва се да си влезе във формата. Другите момчета също го наблюдават, ама се правят, че не го наблюдават. Правят се, че зяпат единствено празния екран отпреде си, но всеки би разбрал, че и те като мене прокрадват погледи към Старшата зад прозореца. Седнала оттатък стъклото, тя за първи път разбира какво значи да те гледат, когато повече от всичко друго на света ти се ще да дръпнеш една зелена завеса между лицето си и очите, от които не можеш да избягаш.

Специализантите, черните момчета и младите сестри, и те я наблюдават и я чакат да стане и да се запъти за колегиума, който самата тя свика, чакат да я видят как ще се държи сега, когато се знае, че и тя може да излезе от нерви. Старшата усеща, че я гледат, но не помръдва. Не помръдва дори когато те тръгват към служебния кабинет без нея. Забелязвам, че машините в стената мълчат, сякаш и те я чакат да направи някакво движение.

Никъде не е останала и капчица мъгла.

Изведнъж си спомням, че трябва да почистя служебния кабинет. От години го чистя по време на тези техни съвещания. Сега обаче съм толкова изплашен, че не мога да се вдигна от стола си. Караха ме да им чистя кабинета, защото смятаха, че не чувам, но сега, след като си вдигнах ръката, когато ми каза Макмърфи, дали пък не са разбрали, че чувам? Дали няма да загреят, че през всичките тези години съм чувал, че съм им слушал тайните, предназначени само за техните уши? Какво ли ще ми направят в служебния кабинет, ако са го разбрали?

Както и да е, там ме чакат. Ако не отида, ще разберат със сигурност, че чувам; само ще им дам повече време да се размислят. Ето на, него го няма тук, не дойде да чисти, какво говори това? Ясно е какво трябва да се направи…

Едва сега започвам да проумявам на какви опасности се изложихме, като позволихме на Макмърфи да ни примами навън от мъглата.

На стената до вратата се е облегнало едно от черните момчета и ни наблюдава как седим пред телевизора; ръцете му са кръстосани, розовият му език шава бързо-бързо между устните. Очите му шават също като езика и по едно време се спират на мене; забелязвам, че грубите клепачи леко се повдигат. Той ме гледа доста продължително, явно се чуди защо ли съм се държал така на груповото занимание. Накрая се навежда напред, отделя се от стената и отива до килера, донася кофа със сапунена вода и гъба, издърпва ми ръката и увесва на нея дръжката на кофата, сякаш окача чайник за куката над огнище.

— Айде, Вожде — казва. — Айде, ставай и се залавяй за работа.

Аз не помръдвам. Кофата се люлее на ръката ми. Не показвам е нищо, че съм чул. Той се опитва да ми свие номер. Пак ми казва да стана, но тъй като не мръдвам, извърта очи към тавана и въздъхва, присяга се да ме хване за яката, дръпва ме и аз ставам. Напъхва гъбата в джоба ми и посочва служебния кабинет в другия край на коридора. Тръгвам.

Докато вървя с кофата по коридора, „пию-у-у“, покрай мен минава Старшата, забързана, спокойна и силна както винаги досега и кривва във вратата. Оставам като гръмнат.

Сам в коридора, аз забелязвам колко е ясно наоколо — няма никаква мъгла. Малко е студено там, откъдето току-що мина сестрата, и белите неонови лампи излъчват мразовита светлина, сякаш са някакви искрящи ледени пръчки, сякаш са заскрежени тръби на хладилник, инсталирани на тавана. Пръчките стигат чак до края на коридора, до вратата на служебния кабинет, през която влезе преди малко сестрата — тежка метална врата, като вратата на Шоковото в Първи корпус, само дето на тая има цифри, а на височината на човешки бой малка стъклена шпионка, през която наднича персоналът, за да види кой чука. Когато се приближавам, забелязвам, че през шпионката се процежда светлина — зелена и горчива като жлъчка. Колегиумът ще започне всеки момент, та затуй е това зеленило; някъде към средата на съвещанието то ще залее стените и прозорците и аз ще трябва да го попия с гъбата и да го изцедя в кофата, а после да използвам същата тази вода, за да измия каналите в клозета.

Страшно гадна работа е това, да чистиш служебния кабинет. Не е за вярване на какви неща съм се натъквал по време на тия колегиуми, ужасни неща, отрови, изстискани направо от порите на човешки кожи, и киселини, чийто мирис се носи из въздуха и които са толкова силни, че стапят човека. Всичко това съм го видял с очите си.

Бил съм на такива съвещания, когато краката на масите се изкривяваха, столовете се оплитаха, стените заскрибуцваха и ми се струваше, че всеки момент пот ще избие по тях. Бил съм на съвещания, когато те толкова дълго говореха за някой пациент, че накрая самият той цъфваше гол върху масичката за кафе отпреде им, и те можеха да му сторят каквато гадория им дойдеше наум; додето свършеше колегиумът, от него не оставаше нищо друго освен една отвратителна размазана каша.

Ето затова ме допускат те мене на тия свои съвещания; защото можеше да се получи страхотна свинщина и някой трябваше да я изчисти. А тъй като служебният кабинет е отворен само по време на колегиумите, те имаха нужда от такъв човек, който според тях не би могъл да разтръби после какво става там. Такъв човек съм аз. Толкова отдавна го мия и трия тоя служебен кабинет, както и онзи стария, дървения, в предишната сграда, че лекарите и сестрите обикновено дори и не ме забелязват; аз си се занимавам с чистенето, а те гледат през мене, все едно, че ме няма — единственото, което ще им липсва, ако не се появя, са гъбата и клатушкащата се кофа.

Тоя път обаче, щом почуквам на вратата и Старшата надзърта през шпионката, тя поглежда право в мен и се бави повече от обикновено, додето ми отключи. Лицето й е възвърнало предишния си вид, изглежда ми пак такова силно. Другите продължават да си сипват захар в кафето и да се черпят с цигари, както преди всяко съвещание, само че сега се усеща някакво напрежение. Отначало си мисля, че е заради мене. После забелязвам, че Старшата даже не е седнала, даже не се е постарала да си налее кафе. Тя ме пропуска през вратата и пак ме пробожда с очи, когато минавам покрай нея; затваря вратата след мене и я заключва, обръща се и пак ме поглежда. Явно, че ме подозира. Мислех си, че ще е прекалено нервирана от предизвикателното държане на Макмърфи, за да ми обърне внимание, но въобще не ми изглеждаше нервирана. Мисълта й е съвсем ясна и тя само се пита по какъв начин мистър Бромдън е чул, че Острият Макмърфи го моли да си вдигне ръката при гласуването? Пита се как е разбрал, че трябва да остави подомиячката и да отиде да седне до Острите пред телевизора? Никой друг Хроник не го направи. Пита се не е ли време да се извърши някоя проверчица на нашия мистър Вожд Бромдън.

Обръщам й гръб и се заравям в ъгъла заедно с гъбата. Вдигам я над главата си, та всички в стаята да я видят как е покрита със зелена тиня и колко ми е много работата; после се навеждам и започвам да търкам с все сили. Само че колкото и усилено да търкам, колкото и да се правя, че не я усещам зад гърба си, все пак чувствам, че тя стои до вратата и дълбае с поглед черепа ми; в един момент ми се струва, че ще го пробие, и ми се дощява да вдигна ръце, да изкрещя и да им призная всичко, ако не отмести тия свои очи от мене.

Но точно тогава тя се сеща, че и нея я гледат — гледат я другите сестри и лекарите. И така, както тя се чуди и мае за мене, те пък се чудят за нея и се питат какво ли възнамерява да направи с оня червенокосия, дето остана в дневната. Чакат да я чуят какво ще каже за него и хич не им е сега до някакъв си глупав индианец, сгърчен на четири крака в ъгъла.

И понеже те чакат, Старшата отмества поглед от мен, отива да си налее чаша кафе, после сяда и започва да разбърква захарта толкова внимателно, че лъжичката въобще не докосва стените на чашата.

Пръв се опомня докторът.

— Е, мисля, че можем да започваме?

Усмихнат оглежда специализантите, които в това време си сърбат кафето. Опитва се да не поглежда към Старшата. Тя седи толкова тихо, че това го дразни и притеснява. Измъква си очилата и си ги слага, за да погледне ръчния си часовник; докато приказва, не престава да го навива.

— Вече е и петнайсет. Отдавна е време да започваме. И така. Както знаете, мис Рачид пожела да свикаме този колегиум. Тя ми позвъни преди терапевтичното групово занимание и каза, че според нея Макмърфи ще предизвиква неприятности в отделението. Действително, каква интуиция, като си спомним какво стана преди няколко минути!

Спира да си навива часовника, защото пружината му вече е толкова стегната, че още едно завъртане и ще се пръсне на парчета из цялата стая, сяда, гледа го усмихнат, барабани с розовите си пръстчета по ръката с часовника, чака. Обикновено това е моментът, когато Старшата поема командването, но този път тя не казва нищо.

— След днешния ден никой не би могъл да каже, че имаме работа с обикновен пациент — продължава докторът. — Не, безспорно не. При това той очевидно е човек, който всява безредие. Затова, поне аз виждам така нещата, сега ще трябва да решим как да постъпим с него. Предполагам, че сестрата свика този колегиум — мис Рачид, поправете ме, ако греша, — за да обсъдим положението и да решим всички заедно какво да правим с мистър Макмърфи.

Той я поглежда умолително, но тя пак не казва нищо. Извърнала е лице към тавана, най-вероятно търси къде има мръсно, и сякаш въобще не го чува какво приказва.

Докторът се обръща към редицата на специализантите; те и тримата са преметнали един и същи крак, и са поставили чашите си с кафето върху едно и също коляно.

— Колеги, вие естествено не сте имали достатъчно време, за да определите диагнозата на пациента, но днес поне имахте възможност да го наблюдавате в действие. Какво е вашето мнение?

Главите им моментално отскачат нагоре. Той много хитро ги напъхва и тях в кюпа. Всички като един преместват погледите си от него към Старшата. За няколко кратки минути тя е успяла да си възвърне цялата предишна власт. Само като седи и гледа усмихната към тавана, без да казва нищо, Старшата отново поема кормилото и внушава на всички, че тук тя е решаващият фактор. И ако тия момчета не играят правилно, има голяма вероятност да завършат стажа си в болницата за алкохолици в Портланд. Те почват да се въртят притеснено като доктора.

— Ами да, той наистина е човек, който всява безредие — гледа да се презастрахова първият.

Всички отпиват от кафето си и се замислят. Следващият казва:

— И би могъл да бъде много опасен.

— Точно така, точно така — съгласява се докторът.

Младежът решава, че е попаднал на верния тон, и продължава.

— Наистина опасен — казва той и се измества по-напред в стола си. — Не бива да забравяме, че този човек е буйствал единствено за да се измъкне от трудовия лагер и да се настани в тази сравнително комфортна болница.

— Преднамерено буйство — обажда се пак първият младеж.

А третият измърморва:

— Всъщност самата тази преднамереност вече показва, че той е просто един хитрец и мошеник, който ни най-малко не е душевно болен.

Оглежда се да види как й харесва това и забелязва, че тя все още не се е помръднала, нито е дала някакъв знак. Другите обаче го наблюдават така, сякаш е казал нещо безобразно грубо. Той разбира, че е попрекалил, и се опитва да го изкара на майтап, като се разкисква и добавя:

— Нали знаете: „Този, който не върви в крак, чува друг барабан“ — само че вече е твърде късно.

Първият специализант, след като оставя чашата си и изважда от джоба си лула, голяма колкото юмрук, го срязва:

— Алвин, честно казано, ти ме разочароваш. Човек, дори без да е чел досието му, стига само да обърне малко внимание на поведението му тук, в отделението, ще разбере колко е абсурдно твоето предположение. Той не само че е много, много болен, но и според мен определено е потенциално опасен. Мис Рачид вероятно свика този колегиум, водена от същата мисъл. Нима толкова не можеш да различиш един истински психопат? По-ясен случай не съм виждал. Този човек е Наполеон, Чингис хан, хунът Атила.

Намесва се и другият, който си спомня за забележката на сестрата относно отделението на Буйните.

— Робърт е прав, Алвин. Не забеляза ли как се държа този човек днес? Когато планът му се провали, той скокна от стола си и беше готов да буйства. Доктор Спийви, кажете ни какво пише в досието му за неговата склонност към буйстване?

— Там се говори за определено незачитане на дисциплината и властта — обяснява докторът.

— Ето на, Алвин. В досието му е казано, че неведнъж е проявявал враждебно отношение към представителите на властта — в училище, в казармата, в затвора! И аз мисля, че неговото поведение днес след екзалтацията с гласуването е твърде показателно за това, какво можем да очакваме в бъдеще. — Той спира и нещо се чумери на лулата си, после пак си я пъхва в устата, запалва клечка кибрит и със силен, пльокащ звук всмуква пламъка в чашката й. След като я запалва, поглежда крадешком Старшата през облака от жълт дим; сигурно взима мълчанието й за съгласие, защото продължава още по-ентусиазирано и уверено.

— Алвин, само си помисли за момент, помисли си какво ще стане, ако някой от нас трябва да провежда сам индивидуална терапия на мистър Макмърфи — казва той, а думите му са обвити целите в дим. — Представи си, че ти със страхотни усилия си на път да получиш някакви резултати, но той реши, че вече му е дошло до гуша от тебе, че му е писнало от твоето „гаднярско хлапашко любопитство“, както би се изразил той. Ти му казваш, че не бива да се настройва така враждебно, а той ти отговаря „върви на майната си“, ти му казваш да се успокои, разбира се, казваш го с повелителен тон, а той, този червенокос психопат-ирландец, се изправя наежено насреща ти е всичките си сто килограма. Смяташ ли, че ще бъдеш в състояние — и въобще кой от нас ще е в състояние да се справи с мистър Макмърфи в такъв момент?

Отново мушва огромната си лула в крайчеца на устата си, разперва пръсти върху коленете си и чака. Всички си представят грубите червеникави ръце на Макмърфи, нашарените от белези китки, шията, която стърчи от фланелката му като ръждясал клин — при тая мисъл специализантът на име Алвин пребледнява, сякаш, издухвайки жълтия дим от лулата си към него, приятелят му е боядисал лицето му.

— С други думи, смятате, че ще бъде най-разумно, ако го изпратим горе при Буйните, така ли? — пита докторът.

— Смятам, че ако не друго, поне ще бъде по-безопасно — отговаря оня с лулата и притваря очи.

— Май ще трябва да си оттегля предложението и да се съглася с Робърт, че може да загазя — обявява Алвин.

Всички се засмиват. Сега вече им е по-леко, сигурни са, че са налучкали нейния план. По този случай отпиват по глътка кафе, всички освен младежа с лулата, който през цялото време си има страшно много работа с това ми ти чудо — драска клечка след клечка кибрит, всмуква, пуфти, пльока с устни. Накрая лулата се запалва и той, доволен и леко възгордян, казва:

— Да, боя се, че нашият червенокос приятел Макмърфи ще се намери в отделението на Буйните. Знаете ли до каква диагноза стигнах, след като го наблюдавах през тези няколко дни?

— Шизофренна реакция? — пита Алвин.

Лулата поклаща глава.

— Латентен хомосексуалист с психогенна реакция? — предполага третият.

Лулата пак поклаща глава и притваря очи.

— Не — казва той и усмихнат оглежда всичките подред. — Негативен едипов комплекс.

Те го поздравяват.

— Да, мисля, че имаме достатъчно доказателства — продължава той. — Каквато и да е окончателната диагноза обаче, не бива да забравяме едно: този човек не е обикновен.

— Мистър Гидиън, вие грешите, много грешите!

Това е Старшата.

Всички глави се обръщат рязко към нея — моята също, но аз я възпирам навреме, та отстрани да изглежда, че съм се обърнал да изтрия някакво петно, което току-що съм открил горе на стената. Сега вече всички са, ама здравата, сащисани. Те си мислеха, че предлагат тъкмо онова, което тя желае, което сама е смятала да предложи на колегиума. Пък и аз си мислех така. Колко пъти я бях виждал да изпраща при Буйните хора къде-къде по-дребни от Макмърфи, единствено за да не се сдърпат с някого. А ето сега тоя едър като бик мъж се опълчи и срещу нея, и срещу целия останал персонал, пък тя казва не, след като малко преди това сама обяви, че накрая ще се намери при Буйните.

— Не. Не съм съгласна. Ни най-малко. — Тя ги оглежда един подир друг усмихната. — Не съм съгласна, че трябва да го изпратим при Буйните, което просто би означавало да си измием ръцете и да прехвърлим нашите проблеми на друго отделение. А и не съм съгласна, че той е някакво необикновено същество, някакъв „свръх“ психопат.

Тя изчаква малко, но никой не се и опитва да й противоречи. За първи път отпива глътка кафе; устните й оставят червенооранжево петно по чашата. Без да искам, се заглеждам в ръба й; не, не е възможно тя да употребява такова червило. Цветното петно на ръба трябва да е от изгорено; чашата се е подпалила от допира на устните й.

— Признавам, когато започнах да разбирам колко грижи ще ни създаде мистър Макмърфи, и на мен първата ми мисъл беше, че ще трябва да го изпратим при Буйните. Само че сега вече е твърде късно. Добре, ще го преместим, но ще успеем ли да унищожим вредата, която той нанесе на нашето отделение? След това, което се случи днес следобед, мисля, че няма да успеем. Мисля, че ако сега го изпратим при Буйните, ще стане това, което очакват пациентите. За тях той ще се превърне в мъченик. Те ще бъдат лишени от възможността да разберат, че този човек не е — както вие се изразихте, мистър Гидиън — „необикновена личност“.

Тя отпива още една глътка и оставя чашата на масата, сякаш тропва с председателско чукче; и тримата специализанти са изпънали гърбове като струни.

— Не. Той не е необикновен. Просто е човек и нищо повече, и както на всеки човек, така и на него не са му чужди страхът, малодушието, боязливостта. Определено смятам, че до няколко дни той ще ни докаже това и на нас, и на другите пациенти. Сигурна съм, че ако го задържим в отделението, неговата дързост ще се усмири, бунтарският му дух ще се изпари и — тук тя се усмихва на нещо си, което никой друг не знае — нашият червенокос герой ще се превърне в нещо твърде познато за всички пациенти, към което те веднага ще изгубят уважението си: в празен самохвалко, който може да се покатери на някоя трибуна и да призове другите да го последват — както си спомняте, че направи и мистър Чезуик, — но щом усети, че е в истинска опасност, веднага ще слезе от нея.

— Пациентът Макмърфи не ми прилича на страхливец. — Младежът с лулата чувства, че заради реномето си трябва да се опита да защити позицията си.

Постингът е умишлено провокативен — направо си е за триене.Мисля си, че тя ще побеснее, но нищо подобно: сестрата сама го поглежда многозначително, един вид, ще поживеем, ще видим, и възразява:

— Мистър Гидиън, аз не казах, че е точно страхливец. Но той просто е прекалено влюбен в някого. А тъй като е психопат, той е прекалено влюбен в някой си мистър Рандъл Патрик Макмърфи и не би желал да го излага на ненужна опасност. — Тя се усмихва на младежа с лулата така, че този път лулата му наистина угасва. — Ако само почакаме още малко, нашият герой ще — как го казвате вие младите? — ще си покаже рогата. Не сте ли съгласен?

— Но може би ще трябва да минат седмици — подема пак младежът.

— Ще чакаме седмици — отвръща тя. После става, изглежда много доволна от себе си, такава не съм я виждал, откак Макмърфи дойде тук да й трови живота. — Ще чакаме седмици, месеци, ако е необходимо, дори години. Не забравяйте, че мистър Макмърфи е изпратен тук, а не е дошъл по свое желание. Само от нас зависи докога ще остане в тази болница, И така, ако няма нищо друго…