Кен Киси
Полет над кукувиче гнездо (9)

Знам ги как го правят това с машината за мъгла. По бойните полета в Европа имахме цял взвод, който управляваше такива машини. Щом разузнаването решеше, че ще има въздушно нападение, или пък просто ако генералите искаха да направят нещо тайно-скришно, така добре законспирирано, че даже шпионите от базата да не разберат какво става, — замъгляваха полето.

Съоръжението е много просто: най-обикновен компресор всмуква вода от един резервоар и специално масло от друг, после ги сгъстява заедно и от черната тръбичка в края на машината изригва бял облак мъгла, който само за деветдесет секунди може да покрие цяло бойно поле. Първото нещо, което видях в Европа, беше мъглата, дето я правят тия машини. Два-три изтребителя се движеха плътно след нашия транспортен самолет и щом той се приземи, взводът пусна машините за мъгла. Ние гледахме през кръглите, изподраскани прозорчета на самолета, видяхме, че джиповете изтеглиха машините близо до него и мъглата рукна, полека-лека обви цялото поле и се залепи за прозорците като мокър памук.

От самолета слязохме, като се ръководехме от реферската свирчица, която лейтенантът надуваше ли, надуваше и която звучеше като крясък на дива гъска. Долу на земята се виждаше най-много на един метър. Човек се чувстваше сам-самин на бойното поле — в безопасност от неприятеля, но и страшно самотен. На няколко метра разстояние звуците заглъхваха и напълно изчезваха, така че не чуваш какво си говорят другите, нищо не чуваш с изключение на тая малка свирчица, дето пищи и сигнализира в меката, пухкава белота, толкова гъста, че до кръста потъваш в бяло; освен кафявата си риза и металната катарама виждаш само бяло, сякаш и ти си изчезнал в мъглата от кръста надолу.

Изведнъж, току под носа ти, изскача някой, и той като тебе се щура изгубен; такова голямо и ясно лице като неговото не си виждал в живота си. Очите ти така са се напрягали да видят нещо в мъглата, че когато действително се появи, всеки детайл е десеторно по-ясен от обикновено, толкова ясен, че и двамата отклонявате погледи. Когато пред теб изскочи някой, не ти се ще да го погледнеш в лицето, а и на него не му се иска да те погледне — много е мъчително да виждаш някого толкова ясно, сякаш гледаш вътре в него; само че не ти се ще и да погледнеш встрани, за да не би да го изгубиш напълно. Трябва да избираш: или да се напрегнеш и, колкото и да е мъчително, да се взреш в нещата, които се появяват пред теб в мъглата, или да се отпуснеш и да се забравиш.

Когато в отделението за първи път използваха машината за мъгла — оная, дето я бяха купили на старо от военните и я криеха в шахтите на новата сграда, преди да се нанесем в нея, — аз с все сили се напъвах да различавам предметите, които изскачаха от мъглата, да не ги изпущам от очи. Същото правех и в Европа, когато замъгляваха бойните полета. Но тук никой не свиреше със свирка, за да ни води, нямаше въже, за което да се хванеш, тъй че, за да не се изгубя, трябваше да прикова поглед в нещо. И въпреки това понякога пак се изгубвах — в стремежа си да се скрия в мъглата, аз навлизах прекалено надълбоко в нея. В крайна сметка обаче се озовавах все на едно и също място, пред метална врата със заковани по нея нитчета, като очи, и без номер; колкото и да се мъчех да остана по-далеч, стаята зад тази врата сякаш ме теглеше към себе си, сякаш злите демони вътре в нея създаваха някаква тяга, която проникваше като лъч през мъглата и ме дръпваше назад като ръка на робот. С дни се лутах из мъглата, изплашен, че повече нищо няма да видя, и ето я накрая пак тая врата. Тя се отваряше — от вътрешната си страна беше тапицирана, за да се приглушават шумовете — и аз съзирах редицата мъже, застанали като новобранци сред лъскави медни жици и електронни лампи с пулсираща светлина; искрящото електричество ме заслепяваше. Заемах мястото си в редицата, за да чакам ред за масата. Върху масата с формата на кръст бяха отпечатани сенките на хиляди убити хора, личаха си две китки и два глезена под пропитите с пот и излъскани от употреба кожени ремъци, един врат и една глава със сребърна лента през челото. Техникът стоеше пред пулта до масата, вдигаше очи от циферблатите, оглеждаше редицата и ме посочваше с гумената си ръкавица. „Чакай, онова там дългото копеле го познавам — ще трябва да го фраснем в тила или да повикаме още някой на помощ. Страхотно се мята.“

Затова гледах да не навлизам прекалено надълбоко, за да не се изгубя и да се озова пред вратата на Шоковото. Вкопчвах се с поглед във всяко нещо, което се изпречваше отпреде ми, така както човек се вкопчва в някоя ограда по време на буря. Само че те все повече и повече сгъстяваха мъглата и въпреки всичките ми усилия два-три пъти в месеца пред мен се отваряше тази врата и ме лъхваше острата миризма на искри и озон. Каквото и да правех, все по-трудно ми беше да не се изгубя.

После открих нещо: ако оставах неподвижен, когато ме връхлетеше мъглата, ако просто не мърдах, не се озовавах пред тая врата. Работата е там, че сам си бях виновен, дето стигах до нея — все се страхувах да не би да се изгубя и започвах да крещя, та да могат да ме намерят. Направо крещях, за да ме намерят: мислех си, че най-лошото е да се изгубиш завинаги, че дори Шоковото е по-добро. Но сега вече не мисля така. Не е чак толкова лошо да се изгубиш.

Цяла сутрин чакам да пуснат пак мъглата. Напоследък я пускат често, според мен заради Макмърфи. Още не са го включили към контролната инсталация и се опитват да го пипнат изневиделица: вече на няколко пъти той до такава степен подкокороса Чезуик, Хардинг и някои други, че за малко да се опълчат срещу черните момчета — но щом те застанеха на негова страна, плъзваше мъглата, така, както пълзи и сега.

Преди няколко минути, когато момчетата взеха да изнасят масите от дневната заради терапевтичното занимание, чух, че включиха компресора; мъглата започна да се просмуква през пода и вече е станала толкова гъста, че чак крачолите ми са навлажнени. Аз мия стъклената врата на Сестринската стая и чувам как Старшата вдига телефона и се обажда на доктора, за да му съобщи, че сме почти готови за заниманието; казва му още, че ще е добре, ако следобед има един свободен час, за да проведат колегиум, „Според мен вече е крайно време да обсъдим въпроса с пациента Рандъл Макмърфи и дали мястото му е в това отделение“, обяснява тя. Слуша минута-две, после продължава: „Мисля, че през последните няколко дни той достатъчно много дезорганизира пациентите.“

Затова, значи, замъглява отделението за заниманието. Обикновено не го прави. Но днес смята да предприеме нещо спрямо Макмърфи, вероятно да го прехвърли при Буйните. Оставям парцала на земята и си отивам на мястото, в края на редицата на Хрониците, едва виждам как момчетата си сядат на столовете и как докторът влиза в стаята и си бърше очилата, сякаш си мисли, че всичко е едно такова замъглено, защото са му запотени стъклата, а не заради мъглата.

Никога не е била чак пък толкова гъста.

Чувам ги някъде отдалеч как се опитват да проведат заниманието — говорят някакви глупости затова, дето Били Бибит пелтечи и защо е почнал да пелтечи Думите стигат до мене като през стена от вода го и кова е гъста тая мъгла. Всъщност тя много прилича на вода — поема ме и ме понася над стола ми, тъй че за момент не знам кое е нагоре и кое надолу. Отначало ми прилошава малко от летенето. Не виждам нищо. Никога не е била толкова гъста, че да ме носи така.

Докато летя, думите ту заглъхват, ту се усилват, само че колкото и силно да ги чувам — понякога толкова силно, че явно съм близо до говорещия, — пак не виждам нищо.

Разпознавам гласа на Били; той заеква страхотно, защото е нервен:

— …из-з-зключиха ме от колежа, п-п-понеже отказах да посещавам часа по в-в-военна подготовка. Не м-м-можах да издържа. К-к-когато дежурният офицер почнеше да ни проверява и викнеше „Бибит“, аз не можех да отговоря. Т-т-трябваше да казваме „А-а-а…“ — Думата го задавя, сякаш е кокал, заседнал в гърлото му. Чувам го как преглъща и продължава: — Трябваше да казваме „Аз, господин офицер!“, но аз все не м-можех.

Гласът му постепенно заглъхва; тогава отляво проскърцва Старшата:

— Били, спомняш ли си кога за първи път получи смущения в говора? Спомняш ли си кога заекна за първи път?

Не мога да разбера той изсмя ли се, или какво.

— Кога съм заекнал за п-п-първи път? За първи път? Още първата дума, която съм казал, аз съм я з-з-заекнал: м-мама.

По-нататък разговорът се изгубва напълно; досега таксува нещо не се беше случвало. Може би и Били се е скрил в мъглата. А може и всичките момчета най-накрая и завинаги да са се напъхали в тая мъгла.

Както летя, аз се разминавам е един стол. За първи път виждам нещо. Столът изниква из мъглата отдясно и няколко секунди остава точно до лицето ми, почти мога да го пипна. Напоследък съм свикнал да не обръщам внимание на предметите, когато изскачат из мъглата, да си седя неподвижно и да не се опитвам да ги хващам. Този път обаче се уплашвам, тогава въобще често се плашех. С все сили се мъча да уловя стола и да се намърдам отгоре му, ама няма на какво да се опра и само цепя въздуха с ръце, само наблюдавам как столът се приближава и се вижда все по-ясно — толкова ясно, че чак забелязвам отпечатък от пръста на някой работник, пипнал полировката, преди да е изсъхнала добре, — как се уголемява, а след няколко секунди започва да се отдалечава и постепенно изчезва. Никога не съм виждал да хвърчат така предметите. Никога не съм я виждал такава гъста тая мъгла, толкова гъста, че ако река да сляза на пода, да стъпя на краката си и да вървя, няма да мога. Затова ме е страх: чувствам, че този път ще отлетя нанякъде завинаги.

Виждам, че малко под мен се появява още един хвърчащ Хроник. Това е старият полковник Матърсън, който чете написаното върху дългата си жълта сбръчкана ръка. Оглеждам го внимателно, защото си мисля, че го виждам за последен път. Лицето му е огромно, почти не мога да го обхвана с очи. Всеки негов косъм, всяка бръчица е голяма, като че ги наблюдавам под микроскоп. Толкова ясно го виждам, че сякаш гледам целия му живот. Лицето, прекарало шейсет години в казармите из югозападните райони, е набраздено от колелата на обозните коли, протъркано е до кокала от хилядите крака през време на двудневните походи.

Той изпружва тая своя дълга ръка, после я приближава до очите си и се зазяпва в нея, приближава и другата си ръка и подчертава думите с вдървения си пръст, потъмнял от никотина като приклад на пушка. Чете бавно, с дълбок и спокоен глас, думите изникват черни и отчетливи над треперещите му устни.

— Не… Знамето е,… А-мерика. Америка е… слива. Праскова. Диня. Америка е… дъвчащ бонбон. Тиквено семе. Америка е… та-ла-визия.

Вярно е. Всичко това е написано върху жълтата му длан. Самият аз мога да го прочета заедно с него.

— Така-а… Кръстът е… Мексико. — Поглежда да види дали го слушам и като вижда, че го слушам, усмихва се и продължава: — Мексико е… орех. Лешник, Жълъд. Мексико е… дъга. Дъгата е… дървена. Мексико е… дървено.

Ясно ми е накъде бие. Цели шест години, откак е тук, той ги приказва все тия неща, ама никога не съм му обръщал внимание, мислех го просто за някаква говореща статуя, нещо, направено от кости и изкривено от артрит, нещо, което не спира да ломоти тия свои идиотски дефиниции, дето не значат ама абсолютно нищо. Сега най-после го разбирам какво говори. Опитвам се за последен път да го огледам добре, за да го запомня, и тъкмо защото се напъвам толкова, успявам да го разбера. Той млъква и пак ме поглежда, за да види дали съм загрял какво приказва, а на мен ми се ще да му извикам: „Да, ясно ми е; Мексико е като орех; то е кафяво и твърдо, можеш да го обхванеш с очи, а на пипане е като орех! Има смисъл в това, което казваш, старче, някакъв твой си смисъл. Не си побъркан, както те си мислят. Да, да… ясно ми е…“

Мъглата е задръстила гърлото ми така, че не мога да издам нито звук. Отдалечавайки се, той пак се навежда над ръката си.

— Така-а Зелената овца е… Канада. Канада е… бор. Житно поле. Ка-лен-дар…

Напрягам се, за да го гледам, докато се отдалечава. Толкова силно се напрягам, че чак очите ме заболяват, затова ги затварям, а когато ги отварям, полковникът вече го няма Отново летя сам, никога не съм се чувствал така изгубен.

Дойде и това време, мисля си аз. Отивам си завинаги.

Ей го стария Пийт, с лице като прожектор. Той е на петдесетина метра вляво от мен, но въпреки това го виж дам толкова ясно, сякаш няма никаква мъгла Пък може и да е съвсем наблизо, а да е много малък, кой знае Обяснява ми колко е уморен и само това ми е достатъчно, че да си представя целия му живот в железниците; виждам го колко се мъчи да проумее как да познава часовника, как се поти, додето си закопчае правилно униформата, как се пъне като грешен дявол да се справи с работата си, която за другите е толкова проста, че могат хем да я вършат, хем да си седят на стола и да си четат някое криминално или любовно романче. Всъщност той никога не е смятал, че ще се справи с нея — още от началото си е знаел, че няма да може, — но поне е трябвало да опита, просто да се опита да им подражава. Така, в продължение на четирийсет години успял да живее ако не вътре в света на другите хора, то поне някъде по краищата му.

Всичко това сега го виждам и ми става болно, така както ми ставаше болно от ония неща, дето ги гледах като войник във войната. Така, както ми стана болно, когато видях какво се случи с Татко и с племето. А си мислех, че вече съм над тия неща, че повече няма да ги виждам и няма да се тормозя заради тях. Няма никакъв смисъл. Нищо не може да се направи.

— Уморен съм — казва той.

— Знам, че си уморен, Пийт, но и да се тормозя, не мога да ти помогна. Знаеш, че не мога.

Пийт отлита в посоката на стария полковник.

Ей го и Били Бибит, задава се оттам, откъдето дойде Пийт. Те всички се точат един след друг, за последно. Знам, че Били е най-много на един-два метра от мене, но е толкова мъничък, че сякаш е на километри далеч. Протегнал е лицето си към мен като някакъв просяк, който се нуждае от много повече, отколкото някой може да му даде. Устата му се мърда като на кукла.

— Даже когато й п-п-предложих да се ожениме, и тогава го оплесках, казах й „М-мила, ще се ом-м-м-м-м…“, докато накрая момичето се р-разсмя.

Гласът на сестрата; не мога да разбера откъде идва:

— Били, майка ти ми е говорила за това момиче Тя явно не е била за теб. Как мислиш, Били, с какво толкова те плашеше тя?

— Аз я об-б-бичах.

И за теб не мога да направя нищо, Били. Ти го знаеш. Никой от нас не може. Разбери, че ако някой иска да помогне на друг, сам той се излага на опасност. А човек трябва да бъде предпазлив. Били, това сигурно ти е съвсем ясно. Какво мога да направя аз? Не мога да ти оправя пелтеченето. Не мога да залича белезите от бръснач по китките ти, нито изгореното от цигара по ръцете ти. Не мога да ти дам друга майка. Нито пък да попреча на сестрата да ти вади така душицата, да бърка с пръст в раната ти, докато изгубиш и малкото достойнство, което ти е останало, и се превърнеш в едно нищо от униженията. В Анцио, на петдесетина метра от мене бяха вързали за дърво един мой приятел, който крещеше за вода, а лицето му цялото беше на мехури от слънцето. Искаха да ме принудят да отида до него и да му помогна. Щяха да ме надупчат на решето от селската къща, в която се бяха скрили.

Извий си лицето, Били.

Продължават да се точат един след друг.

Сякаш всяко едно лице е някаква табела, като ония с надпис „Аз съм сляп“, които си окачват по вратовете уличните музиканти-имигранти в Портланд, само че на тия табели пише: „Аз съм уморен“, „Аз съм изплашен“, „Аз умирам от цироза на черния дроб“, или „Аз съм заобиколен от машини и хора, които все ме тъпчат“. Всичките тия табели мога да ги прочета, колкото и да е дребен шрифтът. Някои от лицата се обръщат към другите и ако искат, могат да прочетат какво пише на техните табели, само че има ли смисъл? Лицата се разпиляват в мъглата като конфети.

Никога не съм стигал толкова надалеч. Значи, това е да си мъртъв. Предполагам, че е така и когато си Безмозъчен; напълно се изгубваш в мъглата. Не се движиш. Хранят тялото ти, додето накрая то престане да яде; тогава го изгарят. Не е толкова лошо. Не боли. Нищо друго ми няма, освен дето ми е малко студено, но си мисля, че с времето и това ще мине.

Виждам как моят командир забожда на таблото за обяви заповед с какво трябва да бъдем облечени днес. Виждам как американското Министерство на вътрешните работи връхлита върху нашето малко племе с машина за разбиване на камъни.

Виждам как Татко изскача от скривалището си и се затичва на подскоци, после забавя крачка, за да се прицели в един едър елен с шестовърхи рога, който рипа между кедрите. Цевта дими от куршумите, които само разравят пръстта около елена. Аз излизам от скривалището зад Татко и повалям елена на земята с втория си изстрел, тъкмо когато той започва да се катери по отвесната скала. Ухилвам се на Татко.

Татко, за първи път те виждам да не улучиш.

Отслабнаха ми очите, момче. Не мога да се прицелвам. Мерникът на пушката ми трепереше като куче, когато припикава дърво.

Татко, пак ти казвам: ще остарееш от това уиски, преди да ти е дошло времето.

Момче, когато един мъж пие уиски, той вече е остарял преди времето си. Ела сега да вдигнем онуй животно, преди да са го оплюли мухите.

Но това дори не става сега. Нали разбирате? Човек не може да направи нищо за една такава случка от миналото.

Гледай бе, мой човек…

Чувам шепот. Черните момчета!

Глей го как е откъртил оня стар глупак Метльо.

Ха така, Вожде Метльо, ха така. Нанкай и се не бой.

Вече не ми е студено. Мисля, че съм почти към края. Отлитам натам, където студът не може да ме застигне, и ще остана там завинаги. Вече не ме е страх. Не могат да ме догонят. Догонват ме само думите им, но и те полека-лека заглъхват.

Е, добре… щом Били отказва да продължим разговора, кой друг желае да изложи пред колектива някакъв свой проблем?

Всъщност, мадам, има нещо…

Това е оня, Макмърфи. Много е далече. Все още се опитва да измъква хората от мъглата. Защо не ме остави намира?

— … нали си спомняте, че преди един-два дни гласувахме — е, там, за телевизията? Понеже днеска е петък, рекох пак да поставя тоя въпрос, може пък някой да е посъбрал кураж.

— Мистър Макмърфи, целта на това занимание е терапията, груповата терапия, а аз не съм сигурна, че тези дребни ядове…

— Ясно де, ясно, това вече го чухме. Заедно с някои от момчетата решихме…

— Момент, мистър Макмърфи, бих искала да поставя един въпрос пред колектива: не смятате ли, че мистър Макмърфи прекалено много налага на някои от вас собствените си желания? Може би ще сте по-доволни, ако го преместим в друго отделение?

Отначало никой не отговаря. После някой казва:

— Абе я го оставете да гласува! Отде наде ще го местите при Буйните само заради някакво си гласуване? Че какво толкоз, ако сменим времето за телевизия?

— Мистър Сканлън, доколкото си спомням, вие цели три дни отказвахте да се храните, докато разрешим да се включва телевизорът в шест, вместо в шест и половина.

— Човек трябва да следи новините. Току-виж, бомбардирали Вашингтон, а ние научим чак след една седмица.

— И, значи, ще се откажете от вашите новини, за да гледате как отбор юнаци играят бейзбол?

— А не може ли и двете? Не, сигурно не. Е, нищо де, дявол го взел, едва ли пък ще ни бомбардират точно тая седмица.

— Мис Рачид, защо да не гласуваме?

— Добре. Но според мен точно това доказва колко ви е завъртял главите той. Та какво предлагате, мистър Макмърфи?

— Предлагам да гласуваме отново за следобедната телевизия.

— Сигурен ли сте, че ако се гласува още веднъж, това ще ви задоволи? Имаме по-важни неща…

— Да, ще ме задоволи. Просто искам да видя на кого от тия приятелчета му стиска и на кого не.

— Доктор Спийви, точно този вид приказки ме карат да мисля, че за пациентите ще е по-добре, ако преместим мистър Макмърфи.

— Ще ни оставите ли най-после да гласуваме, а?

— Разбира се, мистър Чезуик. Ето, можете да гласувате. Мистър Макмърфи, за тайно гласуване ли настоявате, или може и с вдигане на ръце?

— Искам да им видя ръцете. Искам да видя и кой няма да си вдигне ръката.

— Който е за следобедната телевизия, нека вдигне ръка.

Веднага ми става ясно, че първата вдигната ръка е на Макмърфи — по бинта, с който му превързаха разраненото от мраморния блок, когато се опита да го вдигне. После, някъде долу под мен една след друга изскачат от мъглата още ръце. Сякаш… огромната червеникава ръка на Макмърфи се присяга в мъглата, бръква по-надълбоко и издърпва мъжете за ръцете, издърпва ги на откритото, а те мигат ли, мигат. Първо един, после втори, трети… Всички Остри издърпва от мъглата, тъй че накрая те и двайсетимата вирват ръце — не толкова заради телевизията, колкото срещу Старшата, срещу нейните опити да изпрати Макмърфи при Буйните, срещу начина, по който тя приказва и действа, и ги мачка от години.

Никой не продумва. Чувствам колко са стъписани всички, пациенти и персонал. Сестрата не може да знае какво е станало; вчера, преди той да се опита да вдигне мраморния блок, най-много четирима-петима да бяха гласували за него. Гласът й обаче не издава колко е изненадана.

— Преброявам само двайсет, мистър Макмърфи.

— Двайсет? Е, и какво? Та ние тука сме двайсет човека… — Гласът му се запъва, той разбира какво иска да каже тя — Чакайте, само още една минутка почакайте…

— Боя се, че гласуването свърши.

— По дяволите, почакайте само още една минута!

— Мистър Макмърфи, в отделението има четирийсет пациенти. Четирийсет пациенти, а само двайсет гласуваха „за“. За да се промени редът в отделението, трябва да имате болшинство. Боя се, че вече всичко е приключено.

Ръцете се смъкват надолу. Момчетата разбират, че са бити, и се опитват отново да се приютят в мъглата, Макмърфи се изправя.

— Ама че гадна работа! Значи, така смятате да ги докарате нещата, а? Ще броите и гласовете на ония дъртофели?

— Докторе, не му ли обяснихте как става гласуването при нас?

— Мистър Макмърфи, боя се, че е нужно болшинство. Тя е права, права е.

— Болшинство, мистър Макмърфи; така е според правилата на отделението.

— И сигурно тия проклети правила могат да се променят само с болшинство. Ясно. Виждал съм какви ли не гадории, ама чак пък такава не съм виждал!

— Съжалявам, мистър Макмърфи, но ако желаете, ще ви покажа, че всичко това е написано в устава.

— Такава ви е, значи, лайнарската демокрация — по дяволите!

— Изглеждате разстроен, мистър Макмърфи. Докторе, не ви ли изглежда разстроен? Обърнете внимание на това.

— Не на мене тия номера, любезна. Когато те прецакат, имаш право да викаш. А нас здравата ни прецакахте.

— Докторе, предвид състоянието на пациента, може би няма да е зле, ако днес прекратим заниманието по-рано…

— Чакайте! Почакайте малко! Искам да поговоря с някои от тия старчоци!

— С гласуването е приключено, мистър Макмърфи.

— Не, искам да поговоря с тях.

Той се запътва към нас. Става все по-голям и по-голям, лицето му пламти от червенина. Бръква в мъглата и се опитва да измъкне на повърхността Ръкли, тъй като Ръкли е най-младият.

— Какво ще кажеш, братле? Искаш ли да гледаш шампионата? Бейзбол? Бейзболни мачове? Само си вдигни ръката.

— Мамицата й на тая жена.

— Добре, добре, карай. А ти, приятелче, ти какво мислиш? Как се казваше — Елис? Кажи, Елис, искаш ли да гледаш мач по телевизията? Само си вдигни ръката…

Ръцете на Елис са приковани към стената, не могат да минат за вдигнати нарочно.

— Мистър Макмърфи, казах, че с гласуването е приключено. Само се излагате така.

Той не й обръща никакво внимание. Продължава да обхожда редицата на Хрониците.

— Хайде, хайде, само един глас се иска от вас, приятелчета, само една ръка вдигнете. Покажете й, че все още ви бива.

— Уморен съм — отсича Пийт и поклаща глава.

— Нощта е… Тихият океан. — Полковникът чете от ръката си и не може да се занимава с някакво си гласуване.

— Един от вас, момчета, един да викне, та да се чуе! Така се започва, толкова ли не разбирате! Ако не спечелим, свършено е с нас! Никой ли не загрява за какво приказвам, та да си вдигне ръката? Ти, Габриел? Джордж? Не? А ти, Вожде?

Той стои надвесен над мене в мъглявината. Защо не ме остави на мира!

— Вожде, ти си ни последната надежда.

Старшата сгъва листовете си; другите сестри стоят около нея. Накрая се изправя и тя.

— И така, заниманието се закрива — чувам я, че казва. — След около час бих искала персоналът да се събере долу в служебния кабинет. Ако няма нищо дру…

Вече е твърде късно да спра ръката си. Още първия ден Макмърфи й направи нещо, омагьоса я и тя престана да се подчинява на моите заповеди. Във всичко това няма никакъв смисъл, и най-големият глупак ще го разбере; ако зависеше от мен, не бих го направил. Само като я гледам сестрата как се е вторачила в мен и няма думи, вече ми е ясно, че ще загазя, но не мога да си спра ръката. Макмърфи я е закачил за невидими жици и бавно я вдига, за да ме измъкне от мъглата на откритото, където ще съм на прицел. Да, вдига я, жиците…

Не. Не е вярно. Аз сам я вдигам.

Макмърфи се развиква, издърпва ме да стана, тупа ме по гърба.

— Двайсет и един! С гласа на Вожда стават двайсет и един! Да пукна, ако това пък вече не е болшинство!

— Йепа-а — извиква Чезуик. Другите Остри тръгват към мен.

— Заниманието беше закрито — казва тя.

Все още се усмихва, но когато излиза от дневната и влиза в Сестринската стая, виждаме, че вратът й отзад е червен и толкова подут, сякаш тя всеки момент ще кипне.

 

 

Само че не кипва, поне не веднага, а едва след около час. Усмивката й зад стъклото е изкривена и някак особена, такава не сме я виждали досега. Тя просто си седи. Раменете й се повдигат и спускат ведно с дишането й.

Макмърфи поглежда часовника и казва, че е време за мача. Заедно с още няколко Остри той е коленичил и търка перваза около чешмата. Аз вече за десети път тоя ден мета килера. Сканлън и Хардинг бутат подолъскачката по коридора и лъскат до блясък намазания линолеум. Макмърфи повтаря, че според него вече е време за мача, изправя се и оставя парцала на земята. Другите си продължават работата. Макмърфи минава покрай прозореца, през който тя го гледа смразяващо, и й се усмихва, с една дума, ясно му е, че я е надвил. Когато той отмята назад глава и й намига, тя пак потръпва така някак особено.

Всички го следят какво прави, но щом изтегля стола си пред телевизора, включва апарата и сяда, започват да го наблюдават само с крайчеца на очите си. На екрана се втурва образът на папагал, който е кацнал насред бейзболното игрище и пее кресливо, та се къса. Макмърфи става и засилва звука, за да заглуши музиката от високоговорителя на тавана; после примъква още един стол пред себе си, сяда и кръстосва крака върху втория стол, обляга се назад и си запалва цигара. Почесва се по корема и се прозява.

— Е-ех! Сега ми трябва само една биричка и една мацка.

Виждаме как лицето на сестрата се зачервява, очите й са втренчени в него, а устните й се размърдват. Оглежда се за миг и забелязва, че всички я следят какво ще направи — дори черните момчета и младите сестри я поглеждат крадешком, пък и специализантите, които започват да пристигат за колегиума, и те я наблюдават. Стисва устни. Обръща се към Макмърфи и изчаква да свърши песента; после става, отива до металната врата, на която са управляващите лостове, перва едно копче и в миг телевизионният екран посивява. Остава само едно малко светло око, насочено право към Макмърфи.

Това око ни най-малко не го обърква. Честно казано, той даже се държи така, сякаш картината въобще не е угасена; пъхва цигарата между зъбите си и нахлупва шапката си толкова напред, че трябва да се облегне назад, за да вижда изпод ръба й.

И си седи така, сплел пръсти на тила, опнал крака на стола, а цигарата дими ли, дими изпод ръба на шапката му — гледа телевизия.

Сестрата трае, докато може; после отива до вратата на Сестринската стая и му извиква, че няма да е зле, ако помогне на мъжете при почистването. Той се прави на три и половина.

— Мистър Макмърфи, казах, че по това време на деня вие сте длъжен да работите. — Гласът й простъргва като електрически трион, който реже боров дънер. — Мистър Макмърфи, предупреждавам ви!

Всички спират заниманията си. Тя се оглежда, после прекрачва прага на Сестринската стая и тръгва към Макмърфи.

— Не разбирате ли, че вие сте изпратен в тази болница на лечение. Вие сте под моя… под властта на лекарския персонал. — Тя размахва юмрук, забитите в дланта й червенооранжеви нокти пламват. — Под властта и контрола…

Хардинг изключва подолъскачката и я оставя в коридора, отива да си изтегли един стол до Макмърфи, сяда и също запалва цигара.

— Мистър Хардинг! Веднага се върнете към ежедневните си задължения!

Гласът й ми прозвучава така, сякаш забива пирон; от това ми става толкова смешно, че за малко да се изкискам.

— Мистър Хардинг!

Тогава Чезуик отива и си взима стол, след него Били Бибит, после Сканлън, после Фредриксън и Сифелт, после всички ние другите оставяме подомиячките, метлите и парцалите и отиваме да си издърпаме столове.

— Стига, хей, вие… Престанете. Стига!

Всички седим наредени пред изгасения телевизор и наблюдаваме сивия екран, сякаш бейзболният мач се вижда ясно като бял ден, а тя фучи и крещи отзаде ни.

Ако в тоя момент влезеше някой и ни видеше как неколцина мъже наблюдаваме празния екран на телевизора, а една петдесетгодишна жена пищи и врещи зад главите ни за дисциплина и ред, щеше да си помисли, че всичките сме луди, колкото си искаме.