Кен Киси
Полет над кукувиче гнездо (11)

В първия момент аз доста се разтревожих от това, дето Старшата се държа толкова самоуверено на колегиума, но Макмърфи никак. През целия уикенд и през следващата седмица той не престана да им се репчи, и на нея, и на черните момчета, а пациентите си умираха от възторг. Спечели баса — „направи я смешна“, както се беше заканил — и си събра парите, но не спря дотук — продължи да крещи из коридора, да се присмива на санитарчетата, да дразни целия персонал. Дори стигна дотам, че веднъж спря Старшата в коридора и я попита ще му каже ли какви са истинските размери, в сантиметри, на тия нейни огромни цици, дето тя все се опитва да скрие, ама не може. Сестрата го отмина като стена, пренебрегна въпроса му по същия начин, както пренебрегваше природата, която я беше надарила с тия свръхнормални белези за женственост, все едно, че беше над него, над пола, над всичко, което е от плът и кръв.

Когато Макмърфи прочетеше на таблото за обяви, че тя му е определила да работи в клозета, той се запътваше към стаята и, почукваше на прозореца и лично й благодареше за честта, уверяваше я, че винаги, когато мие някой писоар, ще си мисли за нея. Тя също му благодареше, но казваше, че не е необходимо: достатъчно ще е само да си гледа работата.

Всъщност той най-много да минеше по един-два пъти с четката писоарите, като пееше, колкото му глас държи, в такт с маховете, после плисваше малко белина и хайде готово.

— Стига им толкова, чисти са — казваше на черното момче, което го смъмряше, че си бил претупал работата, — за някои хора може и да не са достатъчно чисти, но лично аз смятам да пикая, а не да ям в тях.

Когато Старшата отстъпеше пред мрънкането на санитарчето и влезеше да провери как си изпълнява задълженията Макмърфи, тя изваждаше малко огледалце и го доближаваше до ръба на всеки писоар. Вървеше от писоар на писоар, клатеше глава и се възмущаваше:

— Но това е безобразие… истинско безобразие.

Макмърфи я съпровождаше, намигаше и й обясняваше:

— Не, това е писоар… писоар.

Но тя нито веднъж повече не изгуби самообладание, нито пък се държа така, както би трябвало. Когато му правеше забележки за писоарите, говореше с привичната си, ужасяваща, спокойна настойчивост, а той стоеше с овесена глава пред нея като някакво малко кутре, на което се карат, застъпил един с друг носовете на обувките си, и казваше:

— Старая се, мадам, старая се, само че явно няма да мога да стана шеф на кенефите.

Веднъж той написа върху късче хартия нещо странно, сякаш на непознат език, и го залепи с дъвка от вътрешната страна на един от писоарите; когато тя стигна дотам с огледалцето си, ахна от изумление, като прочете отражението и изпусна огледалцето в писоара. Но не изгуби самообладание. Нищо не можеше да разстрои това нейно кукленско лице и тая нейна кукленска усмивка. Изправи се до писоара и метна на Макмърфи такъв поглед, който можеше да излющи боята от стена, като му каза, че негово задължение е да чисти тоалетната, а не да я цапа.

Всъщност ние въобще не се престаравахме с чистенето. Следобед, когато според дневния ред беше време за домакинските ни занимания, по телевизията почваха да предават мачовете по бейзбол и всички се нареждахме на столовете пред телевизора, не мръдвахме до вечерята. Нищо, че звукът беше изключен от Сестринската стая и че опреде си виждахме единствено празния сив екран; Макмърфи ни забавляваше с часове, седеше и приказваше, разправяше ни какви ли не истории, като например тая, дето веднъж карал един месец камиона на група дървосекачи и спечелил хиляда долара, а после ги изгубил до последния цент на едно състезание по хвърляне на брадва срещу един канадец; или дето той и негов приятел придумали някакъв човек да яхне расов бик на едно родео в Олбъни, да го яхне, а той да е със завързани очи. „Само че не бикът, човекът беше със завързани очи.“ Казали му, че ако си завърже очите, няма да му се завие свят, когато бикът започне да се върти; щом му пристегнали очите с шарена носна кърпа, ама здравата, така че да не може да вижда, сложили го да седне върху бика обратно. Макмърфи разправи тая история няколко пъти, като пляскаше с шапка по крака си и се заливаше от смях.

— С вързани очи и седнал обратно… И знаете ли, ето, да пукна, ако лъжа, взе, че издържа до края и лапна голямата пара. А аз бях втори; ако бикът го беше хвърлил на земята, щях да бъда първи и да пипна една хубава сумичка. Бога ми, друг път, като правя такъв номер, ще вържа очите на проклетия му бик.

Шляпва се по крака, отмята назад глава и се смее, смее, като ръга в ребрата когото завари, та да се разсмее и той.

През цялата тая седмица, щом му чуех гръмогласния смях, щом го видех да се дръгне по корема, да се протяга и прозява, да се обляга на стола си и да намига на оня, с когото се кодошеше в момента — всичко това му идеше толкова естествено, сякаш си поемаше дъх, — аз преставах да се страхувам и от Старшата, и от Системата. Казвах си, той е достатъчно силен и няма да се огъне, както тя се надява. Казвах си, може пък и наистина да е нещо необикновено. Важното е, че е такъв, какъвто си е. И може би затуй е толкова силен, заради това, че е такъв, какъвто си е. През всичките тия години Системата не го е пречупила; защо сега тая сестра си мисли, че ще може да го пречупи само за няколко седмици? Той няма да се остави да го смачкат и да го обработят по техен образец.

После, криейки се от черните момчета в клозета, аз се гледах в огледалото и се питах как е възможно човек да постигне такова велико нещо да бъде себе си. Виждах в огледалото лицето си, тъмнокожо и грубо, с големи, изпъкнали скули, сякаш кокалът под тях е бил издялан със секира, с черни, сурови, невъзмутими очи, като очите на Татко или като очите на всичките ония жилави, невъзмутими индианци, които показват по телевизията и за които си мисля, о не, това не съм аз, това не е мойто лице. Аз не съм себе си дори когато се опитвам да имам такова лице. Дори и тогава не съм съвсем себе си; просто съм такъв, какъвто изглеждам, какъвто хората искат да бъда. Май никога не съм бил себе си. Как може Макмърфи да бъде себе си?

Сега го виждах по-различен, отколкото когато дойде при нас за първи път; виждах не само тия негови големи ръце; червените бакенбарди и изкривената усмивка. Виждах го да прави неща, които не подхождаха на лицето и ръцете му, като например да рисува картина по време на трудотерапията — с истински бои, върху чисто бяла хартия без редове и без разни значета, които да му показват къде да рисува; или пък с красиви и плавни движения на ръката да пише писма до някого. Как може човек като него да рисува, или да пише писма, или да бъде разстроен и разтревожен, какъвто го видях веднъж, когато му върнаха едно писмо? Такива неща можеш да очакващ от Били Бибит или от Хардинг, Ръцете на Хардинг създаваха впечатлението, че могат да рисуват, но всъщност не рисуваха; Хардинг ги обуздаваше и ги караше да режат дъска за кучешки колибки. Макмърфи не беше такъв. Така както не беше позволил на Системата да го напъхат в нейния калъп, той не беше позволил и на външния си вид да определи живота му по един или друг начин.

Много неща виждах по-различно. Предположих, че машината за мъгла е паднала и се е счупила, когато в петък я вдигнаха прекалено нависоко заради заниманието, така че сега не можеха да пускат ни мъгла, ни газ, които да променят изгледа на нещата. За първи път от много години виждах хората без тоя черен контур, който обикновено имаха, а една нощ дори гледах през прозорците.

Както вече казах, повечето пъти нощем, преди да ме тикнат в кревата, ми даваха онова хапче, което ме зашеметяваше и ме изключваше от играта. Ако обаче нещо не бяха изчислили дозата както трябва и аз се събудех, очите ми бяха целите гурелясали, спалното помещение тънеше в мъгла, и жиците в стените, пренатоварени с ток, се гърчеха и излъчваха във въздуха смърт и омраза — не можех да го издържа всичко това, тъй че пъхвах главата си под възглавницата и се опитвах да заспя отново. Колкото пъти надникнех изпод възглавницата, долавях миризмата на изгорена коса и някакъв такъв шум, сякаш пържеха бекон в нагорещен тиган.

Една нощ обаче, няколко дни след прословутото петъчно занимание, аз се събудих и спалното беше чисто и тихо; освен спокойното дишане на мъжете и потракването на разните му там джунджурийки по крехките ребра на двамата стари Безмозъчни, цареше пълна тишина. Един от прозорците беше отворен и в стаята нахлуваше свеж въздух, който ме замайваше и опияняваше, който събуди у мен неочакваното желание да стана и да направя нещо.

Измъкнах се от чаршафите и тръгнах бос по студения под между леглата. С краката си опипвах линолеума и си мислех колко ли пъти, колко хиляди пъти съм минавал с парцала по същия този под, без никога да съм го докосвал. Сега това миене ми се струваше като някакъв сън, сякаш не можех да повярвам, че то ми е запълнило толкова много години. В този момент единственото реално нещо беше студеният линолеум под краката ми.

Вървях между момчетата, скупчени в дълги бели редици като снежни преспи, и внимавах да не бутна някого. Накрая стигнах до стената с прозорците. Отидох до оня, чийто транспарант току се издуваше от лекия ветрец и после пак се отпускаше, и притиснах чело в мрежата. Жицата беше студена и твърда, завъртях глава, за да я усетя и с бузите си; подуших бриза. Идва есен, помислих си, долавям тежкия кисел мирис на силаж, който цепи въздуха като звън на камбана, и на недоизгорели дъбови листа, които ще тлеят цяла нощ, тъй като са били още зелени.

Идва есен, помислих си, есен идва; сякаш това беше нещо извънредно необикновено. Есен. Ето там отвън преди известно време беше пролет, после лято, а сега е есен — доста странна работа.

Усетих, че все още съм със затворени очи. Бях ги затворил, когато долепих лицето си до мрежата, като че ли се страхувах да погледна навън. Сега трябваше да ги отворя. Погледнах през прозореца и за първи път забелязах, че болницата е насред полето. Луната, слязла ниско над ливадите, беше цялата издраскана и ожулена — току-що се беше изскубнала от преплетените един в друг клони на дъбовите и мадроновите дървета на хоризонта. Звездите досами луната бледнееха; колкото повече се отдалечаваха от кръга светлина, в който властваше гигантската луна, толкова по-ярки и по-смели ставаха. Спомних си, че съвсем същото нещо бях наблюдавал веднъж, когато отидох на лов с Татко и с чичовците си и лежах увит като пашкул в одеялата, дето ги беше плела Баба; лежах малко по-встрани от мъжете, които бяха насядали в кръг около огъня и мълчаливо си подаваха шишенцето с текила. Гледах нагоре и съзерцавах тая огромна орегонска прерийна луна, която правеше на нищо всичките звезди около себе си. Стоях буден и чаках да видя дали луната ще засвети по-слабо, а звездите по-силно; накрая росата намокри лицето ми и аз трябваше да се завия презглава.

Нещо шавна навън под прозореца, побягна, хвърляйки дълга, паякообразна сянка върху тревата, и се скри зад някакъв храсталак. Когато изскочи иззад храсталака, забелязах, че е куче, младо дългунесто помиярче, избягало от къщи, за да види света по тъмно. То душеше лалугерските дупки, но не за да ги разрови, а за да ги разбере какви са по това време на нощта. Пъхваше муцуната си в някоя дупка, с навирен задник и размахана опашка, сетне се втурваше към съседната. От луната влажната трева наоколо му блестеше и то оставяше по нея следи, които приличаха на мазки тъмна боя, пръснати по синята лъскавина на моравата. Тичайки от една изключително интересна дупка към друга, то изпадна в такъв възторг от всичко това — луната горе на небето, нощта, ветрецът, изпълнен с най-различни фантастични аромати, които можеха да замаят главата на едно младо куче, — че легна по гръб и се затъркаля. Гърчеше се и се мяташе като риба, ту извило гръбнак, ту с корема нагоре; когато се изправи на крака и се отърси, от козината му се посипаха пръски, които, осветени от луната, приличаха на сребърни люспи.

То подуши още веднъж набързо всички дупки, за да поеме хубаво миризмите, и изведнъж замръзна неподвижно с една вдигната лапа и с килната настрана глава, заслуша се. Аз също се заслушах, но не чух нищо друго освен пърхането на транспаранта. Ослушвах се доста дълго време. Най-после долових някъде от много далеч крясъци и глъч, отначало слаби, а после все поясни. Диви гъски, които отиваха на юг за през зимата. Спомних си колко съм пълзял на лов за диви гъски, но все безуспешно.

Погледнах натам, накъдето гледаше кучето, като се опитвах да открия ятото, само че беше твърде тъмно.

Крясъците се чуваха все по-близо и по-близо, докато накрая ми се стори, че птиците прелитат през спалното, направо над главата ми. После те пресякоха луната — като черна, лъкатушеща огърлица, изтеглена във формата на клин, начело с гъсока-водач, За един миг водачът попадна точно в центъра на лунния кръг — той беше по-едър от другите и приличаше на някакъв черен кръст, който се разтваря и затваря; сетне повлече пак своето ято в тъмното непроницаемо небе.

Стоях и слушах отдалечаващите се звуци на ятото, докато накрая вече чувах единствено собствения си спомен за тези звуци. Кучето ги долавяше дълго време след мен. То все още стоеше с вдигната лапа; не беше помръднало, нито лавнало, докато гъските прелитаха над него. Когато и то престана да ги чува, хукна на скокове в посоката, в която изчезнаха те, към шосето; подскачаше равномерно и тържествено, сякаш имаше делова среща. Задържах дъха си и го чух как шляпа с големите си лапи по тревата; после чух някаква кола, която засили на завоя. Фаровете изплуваха иззад баира и се вторачиха в шосето отпреде си. Видях, че кучето и колата се отправиха в една и съща посока.

Кучето беше стигнало почти до оградата в края на градината, когато усетих, че някой се промъква зад мен. Двама души. Не се обърнах, но знаех, че са санитарчето на име Джийвър и сестрата с рожденото петно и кръстчето на шията. Почувствах как страхът запърха в главата ми. Черното момче ме хвана за ръката и ме извъртя.

— Аз ще го оправя — казва то.

— Мистър Бромдън, студено е тук при прозореца — взема да ми обяснява сестрата. — Я по-добре да си легнем в нашето хубавичко, удобничко легълце.

— Оставете го, не чува — вика й черното момче. — Аз ще го оправя. Той вечно си отвързва чаршафа и се мотае нагоре-надолу.

Аз се размърдвам, а тя отстъпва крачка назад и казва на черното момче:

— Да, моля ви, занимайте се с него.

И суче верижката на врата си. Вкъщи тя се заключва в банята, съблича се и търка кръстчето по цялото това нейно петно, дето се точи на тънка ивица от ъгъла на устата й, минава по раменете и стига до гърдите й. Търка ли, търка и призовава дева Мария да стори чудо, но петното си стои. Тя поглежда в огледалото и вижда, че даже е потъмняло. Тогава взима телена четка, от ония, с които махат боята от лодките, изстъргва петното, нахлузва си нощницата върху разранената, сълзяща рана и се повлича към леглото.

Само че отвътре цялата е пълна с тая чернилка. Докато спи, тя се изкачва в гърлото и устата й и се оттича от ъгълчетата на устните й като аленочервена слюнка, спуска се по врата и тялото й. На сутринта сестрата вижда, че петното пак се е появило, но някак си мисли, че не е дошло от нея, отвътре — и как иначе? та нали е такава добра католичка?; мисли си, че се е появило заради това, дето вечер работи сред такива хора като мене. За всичко сме виновни ние и тя ще ни отмъсти, та каквото ще да става. Как ми се иска Макмърфи да се събуди и да ми помогне!

— Мистър Джийвър, вие го завържете в леглото, а аз ще приготвя лекарството.