Лоис Макмастър Бюджолд
Наемниците на Дендарии (9)

Девета глава

Елена и Мейхю го гледаха в очакване, а Майлс внезапно осъзна, че по време на боя не беше видял Баз Джесек. Огледа се и го откри в дъното на залата, облегнат на стената. Очите му приличаха на дупки върху бялото като вар лице, дишането му беше плитко и разпокъсано.

— Ранен ли си, Баз? — извика загрижено Майлс. Инженерът само поклати глава, очите му се отклониха встрани. А Майлс разбра защо не беше го забелязал.

Противникът ни превъзхожда трикратно, започна да съобразява той. Следователно ми трябват всички, абсолютно всички!

— Елена, Ард — промълви тихо, но решително той. — Излезте в коридора и чакайте да ви повикам!

Те се подчиниха с озадачени лица.

Майлс бавно се приближи до борд-инженера. Как се прави сърдечна трансплантация на тъмно и без упойка, запита се мрачно той. Навлажни устни и започна:

— Нямаме избор, Баз. Трябва да завземем кораба им, при това веднага. Най-лесно ще го сторим като използваме совалката. Онези на борда ще мислят, че техните хора се връщат обратно и няма да бъдат нащрек. Ще изпратя сержанта и Даум да завземат командната им зала още преди да са изпратили сигнал за бедствие. Другата зала от жизнено значение за нас е техническата, с всичките системи за движение.

Джесек извърна глава, сякаш пронизан от остра болка.

— Ясно е, че ти ще свършиш тази работа — продължи неумолимо Майлс. — В подкрепа ще ти дам Елена…

Инженерът извърна глава да го погледне, лицето му изглеждаше още по-отчаяно.

— О, не! — изстена той.

— Мейхю и аз ще останем на пост в състояние на безтегловност и ще се погрижим да парализираме всичко, което мърда. След тридесет минути всичко ще приключи, независимо на чия страна ще бъде победата…

— Не мога! — отчаяно прошепна Джесек.

— Виж какво, не само ти си уплашен — погледна го със състрадание Майлс. — Аз самият умирам от ужас!

— Нямаш вид на човек, който умира от ужас — изкриви уста Джесек. — Нямаше такъв вид дори когато онази наемническа свиня те тръшна на пода. Изглеждаше просто ядосан…

— От инерцията беше — поясни Майлс. — Политнах напред и се ядосах от унизителното падане. Всичко беше въпрос на равновесие, но аз не можех да се спра… Няма да се спра и сега!

Инженерът отново поклати глава.

— Не мога! Опитах се, но не мога!

Думите с мъка излетяха през стиснатите му зъби.

Майлс едва се удържа да не изругае. В главата му се блъскаха заплахи и обиди, но знаеше, че не това е начина. Страхът не се лекува със заплахи.

— Мобилизирам те! — изведнъж отсече той.

— Какво?

— Вземам те… конфискувам те! Мобилизирам всичко, което притежаваш, включително професионалните ти умения! Просто защото сме в състояние на война. Зная, че това е незаконно, но ти така и така имаш смъртна присъда… Отпусни се на колене и сложи ръката си между дланите ми!

— Ти не можеш да сториш това! — смаяно зяпна Джесек. — Никой… Никой освен упълномощен лично от Императора офицер няма право да взема клетва за вярност и подчинение… Освен това аз вече се заклех да му служа при производството ми в офицерски чин, за втори път когато… — Стисна устни и изречението му остана недовършено.

— Такова право има всеки граф или негов наследник! — отсече Майлс. — Приемам факта, че си дал клетва за вярност на Грегор и затова малко ще променим текста…

— Не можеш да… — Джесек се стегна, на лицето му се изписа гняв. — За какъв се мислиш, по дяволите? Кой си ти?

— Нямам намерение да ти давам обяснения! Но все пак ще ти кажа, че съм васал на Грегър Ворбара и имам пълното право да те мобилизирам в армията и да те взема под своя закрила. Което възнамерявам да сторя веднага, тъй като страшно много бързам! Подробностите ще оставим за после…

— Ти си луд! Какво си въобразяваш, че ще постигнеш?

Да ти отвлека вниманието, каза си Майлс. И вече го правя.

— Може и да съм луд, но съм ВОР! — натъртено рече той. — Хайде, на колене!

Инженерът се подчини, в очите му се четеше пълно смайване. Майлс хвана ръката му и започна:

— Повтаряй след мен: Аз, Базил Джесек, заявявам, че съм дал клетва за вярност на Грегър Ворбара, но приемам да служа под ръководството на този… — Ботари ще ми извие врата, ако наруша правилата на сигурността, въздъхна Майлс, тръсна глава и продължи: — … На този луд с титлата ВОР и се заклевам да му бъда верен до смъртта или освобождението си…

Джесек приличаше на човек под дълбока хипноза. Гледаше в очите на Майлс и повтаряше клетвата дума по дума.

— Аз… — започна отново Майлс. — Всъщност, по-добре да прескоча някои подробности… Аз — васал на император Грегър Ворбара, приемам твоята клетва за вярност и те вземам под своя протекция в качеството си на рицар-закрилник… Това е. Вече имаш съмнителната привилегия да изпълняваш заповедите ми буквално и да се обръщаш към мен с „милорд“. Засега се въздържай да го правиш пред Ботари, първо искам да го запозная със ситуацията… О, и още нещо…

Инженерът замаяно го погледна.

— Можеш да се чувстваш у дома си, каквото и да разбираш под това понятие…

Джесек разтърси глава и бавно се изправи.

— Всичко това истинско ли беше?

— Разбира се. Само дето не беше съвсем редовно… Но доколкото съм запознат с военната история, клетвата ни е максимално близко до оригинала…

* * *

На вратата се почука. Влязоха Даум и Ботари, пред себе си водеха наемник с вързани ръце. Сребристите кръгове на слепоочията и челото му показваха, че е пилот-офицер. Ботари го е избрал, защото знае сигналните кодове, съобрази Майлс и сърцето му се сви от тревога. Брадичката на пленника беше вирната, от цялото му поведение се излъчваше предизвикателство.

— Баз, вземи Елена и майора и започвайте да пренасяте тези типове в товарен отсек 4, който е празен — заповяда той. — След някое време ще се събудят и сигурно ще станат изобретателни, затова вратата трябва да се завари. После разпечатайте помещението с оръжията, вземете станъри и плазмени лъкове и заемете място в совалката. След няколко минути ще се видим там.

Когато Елена изтегли и последното безчувствено тяло — това на наемническия капитан, чиято глава потрепваше по всички препятствия на кабината — Майлс затвори вратата и се извърна към пленника.

— Бих искал да не губим време — меко, почти извинително започна той. — Трябват ми вашите кодове. Ако проявите разум и ми ги съобщите веднага, ще си спестим много неприятности.

Устните на наемника пренебрежително се свиха.

— Ти ще си ги спестиш — промърмори той. — Ама май не разполагаш с „хапчетата на истината“, а? Съжалявам, Дребосък, нямаш късмет!

Ботари помръдна с гневно проблеснали очи, но Майлс му направи знак да се въздържи:

— Още не, сержант.

— Прав си, че не разполагаме с тези хапчета — въздъхна той, обръщайки се отново към наемника. — И аз съжалявам, но все още разчитам на твоето сътрудничество.

— Ами вземи си го тогава, Дребосък! — ухили се подигравателно онзи.

— Нямаме намерение да убиваме приятелите ти — подхвърли с надежда Майлс. — Неутрализирахме ги за известно време и това е всичко.

— Времето работи за мен — вирна глава наемникът. — Готов съм на всичко. Убиеш ли ме, няма да проговоря…

Майлс направи знак на Ботари и двамата се отдалечиха.

— Това е по твоята част, сержант — тихо промълви той. — Този тип има право. Какво ще кажеш, ако направим опит за абордаж на сляпо, без кодове? Едва ли ще има някаква разлика, в случай, че получим фалшиви… Но така бихме избегнали евентуалното насилие… — Ръката му нервно се стрелна по посока на пилота.

— По-добре да имаме кодовете — решително тръсна глава Ботари. — С тях е далеч по-безопасно.

— Не виждам как можем да ги получим.

— Остави тази работа на мен, милорд. Зная как да се оправям с пилоти.

Изражението на лицето му беше такова, че Майлс се разтревожи. Решителността на сержанта беше добре дошла, но в нея се долавяше и още нещо, особено обезпокоително.

— Трябва да решиш веднага, милорд.

Майлс си помисли за Елена и Мейхю, за Даум и Джесек. Тези хора му се бяха доверили, затова сега бяха в това опасно положение.

— Действай, сержант — тръсна глава той.

— Може би ще предпочетеш да изчакаш в коридора…

— Не, това е моя заповед — отвърна със свито сърце младежът. — Ще присъствам на изпълнението й.

— Както желаеш — склони глава Ботари и кимна по посока на ножа, който Майлс си беше взел обратно от колана на безчувствения капитан. — Трябва ми този нож.

Майлс с нежелание му го подаде. Лицето на Ботари омекна пред съвършената красота на оръжието, пред гъвкавата и остра като бръснач стомана.

— Такива вещи отдавна вече никой не прави — промърмори с благоговейно той.

Какво си намислил, сержант, безмълвно се запита Майлс. Ако нареди на пленника да си свали панталоните, моментално ще прекратя операцията, закани се в себе си той. После пристъпи обратно към пилота, чието поведение продължаваше да бъде натрапчиво предизвикателно.

— Моля ви да ни сътрудничите, сър — направи последен опит той, продължавайки да се държи почтително.

— Просто не става, Дребосък — ухили се пилотът. — Не се страхувам от болката.

Но аз се страхувам, въздъхна Майлс и се дръпна назад:

— Твой е, сержант.

— Хванете го здраво! — нареди Ботари. Майлс стисна дясната ръка на пленника, а Мейхю — с озадачено лице — хвана лявата.

Наемникът вдигна глава към Ботари и усмивката му се стопи. Устата на сержанта се бе разкривила в гримаса, която Майлс никога не беше виждал и инстинктивно се надяваше да не види и в бъдеще. Пленникът нервно преглътна.

Ботари доближи върха на кинжала до сребристия кръг на дясната скула на пилота и ловко го вкара отдолу. Очите на наемника се изцъклиха, лицето му пребледня.

— Ти няма да посмееш… — Около кръга се появиха няколко капчици кръв, човекът си пое въздух и извика: — Чакай!…

Ботари завъртя ножа, хвана сребристото копче с палеца и показалеца на свободната си ръка, после рязко го дръпна. От устата на наемника се изтръгна дрезгав вик, тялото му инстинктивно се дръпна назад, Майлс и Мейхю го изпуснаха. Човекът падна на колене. Устата му беше широко отворена, а очите му — побелели от ужас.

Ботари разклати имплантацията пред лицето му. От сребристото копче висяха тънки като паяжина жички, за броени секунди електронна технология за хиляди бетиански долари и усилията на няколко екипа микрохирурзи се превърнаха в непотребен боклук…

При вида на този нечуван вандализъм Мейхю пребледня, от устата му се откъсна дрезгаво стенание. Пусна ръката на жертвата и отстъпи до стената, миг по-късно се сгъна на две и започна да повръща.

По-добре да му бях спестил този акт, замаяно си помисли Майлс. Трябваше да повикам Даум…

Ботари приклекна и бавно приближи лицето си към жертвата. Острието на кинжала отново се насочи напред, онзи се сгърчи, гърбът му опря в стената, очите му всеки момент заплашваха да изскочат от орбитите си.

— Тук не става въпрос за болка — изръмжа Ботари и острието се насочи към имплантацията в челото на пилота. — Хайде, почвай!

Забравил лоялност и чувство на дълг, пилотът започна да говори, разтърсван от ужас. Едва ли тази информация може да бъде фалшива, помисли си Майлс. На света няма човек с такава артистична дарба. С усилие на волята забрави за топката в собствения си стомах и напрегна слух. Не трябваше да пропуска нищо, беше длъжен да запомни всяка дума, излетяла от устата на пленника. Дори само заради мъките, на които е подложено едно човешко същество…

Когато пленникът започна да се повтаря, Ботари го вдигна на крака и го изтласка от кабината. Елена и останалите отправиха неуверени погледи в сгърченото окървавено лице, но не зададоха никакви въпроси. Ботари задържа олюляващото се тяло на пилота и го накара да опише вътрешното разположение на совалката за свръзка. После го вкара в капсулата и го привърза към креслото в дъното на кабината. Човекът се сгърчи, от устата му се разнесоха дрезгави стенания. Другите го последваха, избирайки по-отдалечени кресла.

Мейхю се настани пред контролния панел и раздвижи схванатите си пръсти.

— Можеш ли да летиш на такова нещо? — попита Майлс и се отпусна до него.

— Да, милорд.

— Добре ли си? — погледна го загрижено Майлс.

— Да, милорд. — Двигателят на совалката заработи с едва доловимо свистене, корпусът леко потръпна и се отдели от доковата площадка на РГ-132. — Ти знаеше ли какво ще направи? — внезапно попита Мейхю, гласът му беше тих и напрегнат, главата му неволно се извърна към Ботари и пленника, останали в дъното на кабината.

— Не съвсем — призна Майлс.

— Тоя тип е луд! — стисна зъби Мейхю.

— Виж какво, Ард — решително го изгледа Майлс. — Ботари върши каквото му заповядам аз, следователно цялата отговорност е моя!

— Може — сви устни Мейхю. — Но аз видях изражението на лицето му. За разлика от теб, той изпитваше ИСТИНСКО удоволствие!

Майлс помълча, после отново повтори:

— Ботари действа по моя заповед, Ард. Знам какво правя и поемам отговорността!

— Но това не му пречи да е психопат! — просъска Мейхю.

— Той изпълнява това, което му е наредено — настоятелно каза Майлс. — Ако някога имаш проблеми с него, просто се обърни към мен.

Мейхю изруга под носа си и тежко въздъхна:

— Ама и вие сте една двойка!

Майлс насочи вниманието си към кораба на наемниците, който бързо се уголемяваше върху екраните. Беше малък, но бърз, с отлично въоръжение, а елегантните линии на корпуса недвусмислено издаваха произхода му — илириканските работилници, славещи се с най-добрите космически кораби в света. Името му беше „Стрелец“ и Майлс не можеше да не признае, че е подбрано изключително удачно. И дума не можеше да става, че тромавият РГ-132 има някакви шансове за бягство. В сърцето му се промъкна завист към това съвършено творение на смъртта, после изведнъж си даде сметка, че ако всичко върви по план, той съвсем скоро ще бъде негов собственик. Или, в най-лошия случай — негов временен притежател. Но планът беше сложен и опасен, притеснението отново стисна душата му с желязна ръка.

Скачиха се без никакви инциденти. Майлс напусна мястото до пилота и насочи безтегловното си тяло към външния коридор, където Джесек се нуждаеше от помощ за прикрепването на совалката. Ботари провери как е завързан пленника и бавно доплува до Майлс.

— Добре — въздъхна с неодобрение младежът, разбрал че сега не е време за спорове. — Ти ще влезеш пръв, но аз съм втори…

— Милорд, ще реагирам далеч по-бързо ако не си раздвоявам вниманието — възрази тихо, но решително сержантът.

— Ох — въздъхна с отчаяние Майлс и се предаде. — Добре, ти си пръв… — Очите му срещнаха погледа на борд-инженера. — … След теб влиза Баз, после Даум, аз, Елена и Мейхю…

Ботари одобри подреждането с кратко кимване на глава. Люкът на совалката щракна и се отвори, едрото тяло на сержанта се плъзна напред и изчезна. Джесек напълни дробовете си с въздух и го последва.

Майлс се забави за миг и приближи устни до ухото на Елена:

— Направи така, че Баз да се движи напред. В никакъв случай не му позволявай да спира.

Някъде отпред, откъм палубата за окачване на бойния кораб, се разнесе вик на изненада, последван от дрезгава ругатня:

— Какво става тук, по дя…

Гласът рязко замлъкна, удавен в тихото жужене, излетяло от станъра на Ботари. Майлс се втурна напред и навлезе в коридора.

— Само един? — учуди се той, обхванал с поглед сгърченото тяло в сиво-бяла униформа на пода.

— Засега — кимна Ботари. — Изглежда изненадата ще бъде пълна.

— Добре, нека остане такава. Разделете се на групи и действайте с максимална бързина.

Ботари и Даум изчезнаха в първото отклонение, Джесек и Елена поеха в противоположна посока. Елена хвърли бегъл поглед назад, Джесек гледаше пред себе си. Отлично, въздъхна с облекчение Майлс. Двамата с Мейхю продължиха направо и спряха пред първата затворена врата. Мейхю му препречи пътя и го погледна с внезапна решителност:

— Първо аз, милорд!

Господи, това май се превръща в епидемия, въздъхна Майлс и леко кимна с глава:

— Добре, давай!

Мейхю преглътна и вдигна плазмения лък.

— Чакай, Ард — спря го Майлс и плъзна длан по електронната ключалка. Вратата безшумно се отвори. — Ако не е заключена, плазмата ще я запечата завинаги — почти извинително прошепна той.

— Аха — изпусна въздуха от гърдите си Мейхю, стегна се и влетя в стаята като ураган. От гърлото му се изтръгна нещо, което наподобяваше боен вик, дулото на станъра светкавично обходи вътрешността на помещението, бълвайки снопове енергия. Помещението се оказа полупразен склад, само в дъното се виждаха някакви пластмасови сандъци. От врага нямаше следа.

Майлс надникна иззад вратата, огледа се и замислено отстъпи назад.

— Знаеш ли — промълви той след като продължиха предпазливото си движение по коридора. — По-добре да не крещим в момента на атаката… Няма смисъл да стряскаме врага, далеч по-лесно е да го неутрализираме там, където го заварим…

— Така правят по видео-холограмите — оправда се засрамено Мейхю.

Майлс беше достатъчно честен да признае пред себе си, че беше планирал нападението по съвсем същия начин, затова кимна с глава и смутено прочисти гърлото си.

— Предполагам, че да се промъкнеш незабелязано и да пуснеш капсула парализиращ газ в гърба на врага не е кой знае какво геройство, но в замяна на това е далеч по-сигурно — промърмори той.

Качиха се във вътрешен асансьор, слязоха на горната площадка и се изправиха пред друга врата. Майлс отново опря длан в ключалката и вратата безшумно се плъзна встрани. Тъмното помещение се оказа спалня с четири легла, три от които бяха заети. Двамата влязоха на пръсти и заеха позиции, от които нямаше как да пропуснат целта. Майлс вдигна ръка, натиснаха спусъците едновременно. Той стреля още веднъж, по посока на третата фигура, която започна да се надига изпод завивките, а ръката й се протягаше към окачен на стената кобур.

— А! — изненадано възкликна Мейхю. — Но това са жени! Тоя капитан НАИСТИНА бил голяма свиня!

— Според мен, те не са пленнички — поклати глава Майлс, включи осветлението и се огледа. — Ето, виж им униформите. Редовни членове на екипажа…

Излязоха обратно в коридора. В крайна сметка може да се окаже, че Елена не е била в чак толкова голяма опасност, трезво си призна Майлс. Но вече е късно…

— По дяволите! — разнесе се ниско, почти животинско ръмжене иззад ъгъла на коридора. — Казах на тъпото копеле да… — В следващия миг притежателят на животинския глас излетя срещу тях, ръцете му стискаха кобур. Реакцията му беше изключително бърза и неволният сблъсък се превърна в смъртоносна атака. Мейхю получи тежък ритник в корема, а Майлс се озова притиснат до стената, без шанс да използва оръжието си.

— Блокирай го, Ард! — изкрещя той миг преди тежък лакът да притисне устата му. Мейхю пропълзя до падналия на пода станър, грабна го и натисна спусъка. Наемникът политна напред, голяма част от енергията на изстрела беше поета от треперещите колена на самия Майлс.

— Решително по-добре е да ги неутрализираме докато спят — промърмори той и с мъка започна да се надига. — Питам се колко като този ще срещнем нататък… Или, по-скоро тази…

— ТОВА — поправи го Мейхю и обърна по гръб безчувственото тяло на хермафродита. Пред очите им се разкри лице с правилни черти, което би могло да принадлежи както на красив мъж, така и на войнствена жена. Върху челото бяха залепнали влажни кестеняви кичури. — Съдейки по акцента, бетианец…

— Нормално — кимна Майлс, простена и неволно потърси опората на стената. Пред очите му се появиха разноцветни кръгове, дробовете му се гърчеха от липса на кислород. Парализиращият лъч съвсем не беше толкова невинен, колкото го считаха… — Мисля, че… Мисля, че е по-добре да продължим… — Видя протегната ръка на Мейхю и с благодарност се облегна на нея.

Провериха още десетина помещения, но не откриха никой. После видяха две сгърчени тела на пода, пред широка врата, която по всяка вероятност водеше към командната зала. Край тях спокойно стояха Ботари и Даум.

— Борд-инженерът докладва за успешно елиминиране на четирима — видя го Ботари. — С тези тук общата цифра става седем.

— Ние също парализирахме четирима — отвърна с дрезгав глас Майлс. — Не можеш ли да провериш в компютрите им колко са били?

— Вече е сторено, милорд — видимо се отпусна Ботари. — По всичко личи, че корабът е наш…

— Отлично — въздъхна Майлс и побърза да седне в близкото кресло. Вдигна ръка и неволно опипа подпухналите си устни.

— Добре ли си, милорд? — присви очи Ботари.

— Поех част от енергията на станъра, но ще се оправя — отвърна Майлс и направи усилие да се концентрира. — Трябва да затворим тези типове на сигурно място преди да са се свестили…

Лицето на Ботари окаменя.

— В количествено отношение ни превишават точно три пъти, милорд — хладно процеди той. — Имат добра военна и техническа подготовка, което означава, че е дяволски опасно да ги държим като пленници!

Майлс рязко вдигна глава.

— Няма да предприемаш нищо без моя заповед! — бавно и отчетливо рече той. — Все ще измислим нещо…

— Че какво ще измислиш? — усмихна се Мейхю. — Дай да ги натикаме на стартовата площадка и да отворим люковете! — Шегата му беше посрещната с мълчание, на лицето му се изписа неудобство.

Майлс се изправи на крака.

— Веднага след като ги затворим ще трябва да потегляме. Озеранците положително ще потърсят изчезналия си кораб, дори и без сигнал за бедствие. Ще се спуснем долу, може би хората на майор Даум ще ни отърват от пленниците…

Кимна по посока на Даум, който неопределено сви рамене, после тръгна към залата за техническо оборудване. Краката му се подгъваха като гумени.

* * *

Веднага забеляза празното място на стената там, където трябваше да бъде комплекта за първа помощ. Очите му трескаво обиколиха инженерната зала, сърцето му потръпна от страх за Елена. Без съмнение Ботари щеше да докладва за загубите, ако имаше такива, но все пак… А, ето я там! За негова радост момичето не беше обект на превръзката, а помагаше на Джесек.

Отпуснат на работното кресло пред мониторите, Баз Джесек беше протегнал ръка, а Елена мажеше с някакъв мехлем изгорената кожа, малко под рамото. Борд-инженерът я гледаше с благодарност, на устните му играеше усмивка.

Видя Майлс и усмивката му се разшири. За голямо неудоволствие на Елена, която тъкмо се канеше да бинтова ръката му, Джесек скочи на крака и възнагради младежа с отдаване на чест по бараярски.

— Инженерната зала е сигурна, милорд — докладва той, после изведнъж се изкикоти. Пристъп на конвулсивна истерия, съобрази Майлс. Елена бутна инженера обратно в стола, това предизвика истински взрив от кикотене.

— Как се чувстваш след бойното кръщение? — попита той, уловил погледа на блестящите й очи. — Като гледам, не всичко е минало гладко…

— Имахме късмет да не срещнем никого по пътя си — започна тя. — Изненадахме ги точно като излизаха. Двама парализирахме на място, но третият успя да се скрие зад онези проводници там… — Главата й кимна към ъгъла на залата: — … на всичкото отгоре беше въоръжен с плазмен лък… После тази жена се нахвърли отгоре ми — ръката й махна по посока на фигурата в сиво-бяла униформа, сгърчена на пода. — И вероятно именно това ми спаси живота, защото онзи с плазмата не посмя да стреля докато ние се борехме за моя станър… — На устните й се появи усмивка, очите й одобрително пробягаха по лицето на Джесек: — Баз го повали в нокаут, а после ми помогна да парализирам и жената… Беше доста рисковано да използва станър срещу плазмен лък, но се справи. Оня все пак успя да го парне мъничко… Не мисля, че някой от нас би се справил по-добре, нали?

Майлс слушаше и бавно се разхождаше из помещението, опитвайки се да възстанови картината на битката. Побутна с крак захвърления на пода плазмен лък и помисли за своите съперници — някакъв подпухнал пияница и две спящи жени… Прогони завистта с тръсване на глава и замислено отговори:

— Не. Аз например бих използвал своя плазмен лък за да прегоря веригите на онзи полюлей, с надеждата, че ще се стовари върху главата му. А после, ако не е напълно премазан, бих го парализирал със станъра…

— А! — объркано го погледна Елена.

Усмивката на Джесек започна да се стопява.

— Никога не бих се сетил за това — промърмори той.

На Майлс изведнъж му се прииска да се ритне в задника. Господи, какъв командир съм аз, запита се той. Вместо да похваля човека за проявата на кураж, гледам да го унижа! И това ако не е глупост! Поклати глава и побърза да се поправи:

— Това беше само предположение, едва ли бих направил подобно нещо, при това под прицела на противника… Много лесно е да обмислят варианти когато всичко вече е свършено. Господин Джесек, справил си се изключително добре!

Лицето на Баз възвърна нормалния си вид, най-накрая освободило се от идиотската възбуда.

— Благодаря, милорд — изправи гръб той. Елена пристъпи да огледа неподвижното тяло на наемника и той моментално се възползва, за да добави:

— Но откъде си знаел, по дяволите? Как разбра, че аз мога да… Честно казано, изобщо не съм мислил, че отново ще вляза в бой! — Гледаше младежа с някакво дълбоко преклонение, като оракул или ясновидец…

— Аз знам всичко — усмихна се Майлс. — Още като те зърнах, бях сигурен в теб… Ти си боец до мозъка на костите, а това означава далеч повече от слагането на глупавата сричка „Вор“ пред името…

— Аз пък винаги съм мислил, че съм пълен боклук — откровено промълви Джесек и удивено поклати глава: — А сега се оказва, че…

— Оказва се, че си ми дясната ръка — както трябва да бъде — отвърна Майлс. — Предстои ни още много работа, но най-напред трябва да натикаме тези типове в собствения им трюм, а после ще решим какво да ги правим… Раната ти сериозна ли е? Защото на теб разчитам да раздвижиш този кораб…

— Използват някои доста модерни системи — огледа се Джесек, в очите му се появи колебание. После въздъхна и се обърна към Майлс: — Ще се справя, милорд!

Младежът отвърна с важно кимване — така, както го правеше баща му след заседание на Генералния щаб. Чувстваше се ужасно глупаво в ролята на мъдър военачалник, но ефект очевидно имаше, тъй като Джесек се стегна, стана на крака и започна първоначалния оглед на съоръженията.

Майлс се насочи към вратата и от прага повтори инструкциите си по отношение на пленниците. Елена внимателно го изслуша, после рязко вдигна глава:

— А как мина ТВОЕТО бойно кръщение?

— Като по учебник — усмихна се той. — Между другото, нададохте ли бойни викове, когато се втурнахте през вратата?

— Разбира се — примигна объркано тя. — Защо?

— Работя върху една теория — промърмори той, шеговито се поклони и излезе.

* * *

Коридорът, който водеше към площадката за стиковане на совалката беше пуст, тишината се нарушаваше единствено от шепота на системата за циркулация на въздуха. Майлс го прекоси и влезе в полутъмната кабина на транспортното корабче. Изкуствената гравитация на палубата изчезна и той се понесе във въздуха. Пилот-офицерът на наемниците беше там, където го бяха оставили, главата и крайниците му странно се полюшваха, пристегнати от въжетата.

На път за насам изчисляваше как и след пробуждането на пилота да го държи под контрол, но сега, видял лицето му, бързо забрави всичко. Очите на наемника бяха извърнати с бялото нагоре, челюстта му висеше, кожата на лицето му беше на червени петна, обезпокоително гореща под предпазливите пръсти на Майлс. Ръцете му пък бяха восъчни и леденостудени, с посинели нокти. Пулсът му беше бърз и неравен.

Изпаднал в паника, Майлс заби нокти във възлите на въжето, после извади ножа си и го преряза. Потупа го по страните, внимавайки да не докосва кървавата рана на мястото на имплантацията, но човекът продължаваше да е в несвяст. После тялото му изведнъж се стегна и започна да се разтърсва от конвулсии, откъсна се от креслото и полетя във въздуха. Майлс светкавично се наведе и изруга. Очите му трескаво потърсиха пакета с медикаменти за първа помощ на стената. Трябва на всяка цена да го свестя, стисна зъби той. А ако не успея, ще повикам Ботари, който умее тази работа…

Успя да улови тялото и го издърпа през отворения люк. Но тук задейства гравитацията на кораба и пилот-офицера изведнъж стана непоносимо тежък. Майлс направи опит да го сложи на гърба си, но веднага си даде сметка, че костите му едва ли ще издържат. Въпреки това направи няколко олюляващи се крачки, после реши да го тегли за раменете. Усилията му бяха прекратени от новата серия силни конвулсии на пилота. Пусна го на пода и хукна да търси медицинския комплект, който включваше и антигравитационна носилка. През цялото време проклинаше, в очите му се появиха сълзи на безсилен гняв.

Трябваше му известно време, за да открие носилката. Забави се още малко, опитвайки се да се свърже с Ботари по интеркома и да му нареди да се яви в медицинския пункт. После грабна носилката и се затича обратно.

Но когато се добра до люка, пилот-офицерът вече не дишаше. Лицето му беше станало восъчнобяло като ръцете, устните — синкави като ноктите, а засъхналата кръв приличаше на драскулка с цветен тебешир.

Пръстите му станаха тромави и трудноподвижни, но все пак успяха да включат животоспасяващата система към наемника (отказваше да го нарече „трупа на наемника“), тялото му бавно заплува във въздуха. Ботари се появи в медицинския пункт в момента, в който Майлс спускаше тялото на масата за прегледи и освобождаваше системата.

— Какво е състоянието му, сержант? — нервно запита младежът.

— Мъртъв е — кратко отвърна Ботари, хвърлил бегъл поглед към неподвижното тяло.

— Още не е, по дяволите! — изкрещя Майлс. — Трябва да направим нещо, за да го съживим! Сърдечни стимуланти, масажи, крионеза! Успя ли да откриеш лекар?

— Да, но все още е под влиянието на парализата.

Майлс отново изруга, после започна да отваря шкафове и чекмеджета. Търсеше познати лекарства, но бързо разбра, че в здравния пункт на наемниците цари пълна бъркотия. Етикетите върху различните опаковки едва ли отговаряха на съдържанието в тях…

— Излишно е, милорд — промърмори Ботари, който внимателно го наблюдаваше. — Тук е нужен хирург. Тоя тип е получил удар.

Майлс се залюля на пети, най-сетне разбрал какво е истинското състояние на нещата. Представи си ясно тънките като косъм жички, които излизаха от мозъка и се свързваха със сърцето посредством главната артерия. Прекъсването им водеше до нарушен сърдечен ритъм, вените и артериите се задръстваха от съсиреци, после настъпваше неизбежното…

Дали този малък лекарски кабинет е оборудван с камера за крионеза, запита се той. Обиколи помещението, после започна да отваря съседните врати. Процесът на замразяване трябва да започне незабавно, в противен случай нищо не може да предотврати мозъчната смърт! Без значение беше фактът, че той самият има съвсем бегла представа как се подготвя пациента за замразяване, как се работи с оборудването, как…

Ето, това трябва да бъде! Пред очите му проблесна метална камера, поставена върху плаващ панел. Приличаше на батискаф за изследвания на морското дъно. Майлс пристъпи към нея, сърцето му се беше качило в гърлото. Оказа се, че захранващият блок е празен, индикаторите на бидоните с газ сочеха нула, а компютъра за контрол беше разглобен на съставните си части. Безнадеждна работа!

Ботари беше заел стойка „свободно“ и спокойно очакваше заповеди.

— Нуждаеш ли се от нещо друго, милорд? Бих искал лично да надзиравам проверката на плененото оръжие… — Очите му гледаха трупа напълно равнодушно.

— Да… Всъщност не… — Майлс започна да обикаля около масата, очите му бяха привлечени от тъмното петно върху дясното слепоочие на пилота. — Какво направи с имплантацията му?

Ботари изненадано го погледна, после започна да рови из джобовете си.

— У мен е, милорд…

Майлс протегна ръка за смачкания сребрист кръг. Тежеше не повече от обикновено копче, човек трудно би могъл да допусне, че във вътрешността му са вместени стотици километри вирални проводници.

Ботари внимателно го наблюдаваше, лицето му леко се навъси.

— Една жертва при операция от тоя род е съвсем прилично постижение, милорд — промълви той. — Смъртта на този човек спаси живота на доста от останалите, включително и на някои от нас…

— Ще го имам предвид когато трябва да обясня на татко защо сме изтезавали до смърт един от своите пленници — хладно отвърна Майлс.

Ботари въздъхна и замълча. След няколко секунди повтори настояването си да се включи в търсенето и проверката на оръжието. Майлс уморено кимна с глава:

— Върви, след малко ще дойда и аз…

Остана известно време в кабинета, очите му старателно избягваха неподвижното тяло на масата. После, подчинявайки се на непонятен импулс, напълни малък съд с вода, намери парцалче и започна да почиства засъхналата кръв от лицето на наемника.

Ето го ужаса, свързан с ликвидирането на свидетели, помисли си той. Бях чел за него, но не го познавах… И предпочитам да не бях го опознал…

Извади кинжала, подравни стърчащите на всички страни жички, после внимателно притисна имплантацията към раната в слепоочието на пилота. Дълго време остана замислен над трупа, от това състояние го извади Даум, който дойде да получи някои неотложни заповеди. Имаше чувството, че разумът го напуска, логиката потъва в мрачна бездна, а след това идва ред на тишината. Тежка, ненарушавана от нищо тишина…