Лоис Макмастър Бюджолд
Наемниците на Дендарии (5)

Пета глава

— Много добре, отлично! — промърмори стройният бетиански митнически служител, на лицето му се появи иронична усмивка. — Бас държа, че това е сержант Ботари от Бараяр! Какво ми носите този път, сержант? Няколко ядрени противопехотни мини, които сте забравил в задния си джоб? Едно-две лазерни оръдия, сложени по погрешка сред приборите ви за бръснене? Или може би гравитационен имплозив, пъхнат в ботуша ви?

Сержантът отговори на тази атака с нещо средно между ръмжене и въздишка на досада.

Майлс се усмихна и потърси в паметта си името на митническия служител.

— Добър ден, офицер Тимънс — поздрави той. — Мислех, че отдавна сте получили повишение, но сега виждам, че все още сте на линия…

Митничарят погледна Майлс и кимна с глава за поздрав, поведението му стана доста по-любезно.

— Добър ден, лорд Воркосиган — отвърна той. — Такава ни е службата, знаете… — Разпръсна документите им под лещата на апарата си и кимна с глава: — Разрешенията ви за престой са редовни. Сега ще ви помоля да минавате един по един през този скенер…

Сержант Ботари намръщено огледа машината, очите му упорито отбягваха погледа на Майлс.

— Аз и Елена ще минем първи — промълви младежът, обзет от внезапни подозрения.

Елена премина с вдървената и малко несигурна усмивка на човек, който е стоял твърде дълго неподвижен за снимка. После пристъпи напред и започна да се оглежда. Макар и малък подземен пункт за митнически контрол, това все пак си беше друга планета. Майлс се надяваше, че колонията Бета ще повиши настроението й след пълния провал, който бяха претърпели на Ескобар.

В продължение на два дни се бяха ровили в стари архиви и под непрестанен дъжд бяха обикаляли отдавна занемарени военни гробища, преструвайки се пред Ботари на силно заинтригувани от историята на планетата. Резултатът беше кръгла нула. Нито гроб, нито някакъв документ за майката на Елена. Но момичето не изглеждаше особено разочаровано от провала на тайното им разследване.

— Ето, виждаш ли? — беше прошепнала на Майлс тя. — Татко НЕ МЕ Е ИЗЛЪГАЛ! А ти имаш прекалено развинтена фантазия!

В подкрепа на това становище беше и очевидната досада, с която сержантът прие неочаквания им интерес към военната история. Но все пак…

Може би фантазията му наистина беше развинтена. Колкото по-безнадеждно затъваха в неизвестното, толкова по-упорит ставаше Майлс. Дали търсеха не там, където трябва? Дали трябва да помислят за други гробища? Собствената му майка беше приела да замине с баща му, но дали романтичната връзка на Ботари се е развила също така успешно? Но ако се беше провалила, трябваше ли непременно да търсят гроб? Може би трябваше да потърсят майката на Елена в регистъра на бежанците?… При тази мисъл сърцето му потръпна. Даде си сметка, че подобно нещо едва ли би посмял да предположи на глас.

Изведнъж му се прииска да беше преодолял свенливостта си, за да попита графиня Воркосиган относно мълчанието, с което беше оградено раждането на Елена. Надяваше се да го стори като се върнат, да научи от майка си цялата истина. А след това заедно да преценят каква част от нея да споделят с дъщерята на Ботари.

Сега пристъпи след нея в пространството на скенера, в душата му потрепна нетърпеливо очакване. Искаше му се да й разкрие с един замах всички красоти на Бета.

След него дойде ред на сержанта и скенера издаде остър звън.

Митническият агент Тимънс поклати глава и въздъхна:

— Никога не се отказвате, нали сержант?

— Извинете, че се намесвам — обади се Майлс. — Нали свършихте с дамата и мен? — Получил утвърдително кимване, той прибра документите и добави: — Докато вие двамата обсъждате своите… хм… различия, аз възнамерявам да покажа на Елена летището за совалки и околностите му. Сержант, можете да освободите багажа, ще се срещнем в главната зала…

— Ти не бива да… — започна Ботари.

— Всичко ще е наред — увери го с усмивка Майлс, после хвана ръката на Елена и побърза да се отдалечи. Момичето крадешком се обърна назад.

— Баща ми наистина ли се опитва да вкара незаконно някое от оръжията си?

— Предполагам — въздъхна Майлс. — Никога не съм бил привърженик на оръжията, но без тях той се чувства гол… А ако бетианците са толкова стриктни при проверката на всички пристигащи, ние наистина няма от какво да се страхуваме…

Наблюдаваше я отстрани докато влизаха в главната зала, със задоволство забеляза как очите й блеснаха и гърдите й развълнувано се надигнаха. Щедра жълтеникава светлина обливаше залата, който по-скоро приличаше на прекрасна тропическа градина. Сочна зеленина, прекрасни цветя, птича песен и ромон на невидими поточета ги заобикаляха отвсякъде.

— Сякаш влизам в гигантски терариум — възкликна тя. — Имам чувството, че съм рогат скакалец…

— Точно така — кимна той. — В зоопарка Силика ги има колкото щеш…

Бавно се приближиха към нещо като площадка, заобиколена от малки магазинчета. Той внимателно я поведе напред, опитвайки се да й спести част от изложените стоки, които положително щяха да й се сторят прекалено шокиращи. Като витрината на този секс-магазин например… Нямаше нищо против да се наслаждава на руменината й, но беше достатъчно разумен да не я пресилва още през първия час от престоя й тук. Разумът му дойде на помощ и когато погледът й беше привлечен от разкошен петнист гущер от Тау Цета, блестящ като скъпоценен камък. Не й го подари само защото за отглеждането му бяха задължителни строгите правила за хранене, а и не беше сигурен дали петдесеткилограмовото влечуго подлежи на опитомяване. Приближиха се към перилата на един балкон, от който се разкриваше прекрасен изглед към градината. Седнаха на дървената пейка, после Майлс отскочи да купи сладолед.

— Колко свободно изглежда всичко тук! — прошепна Елена, облиза пръстите си и се огледа с блеснали очи. — Няма охрана, няма униформи… Сигурна съм, че жените в тази страна се чувстват съвсем различно!

— Зависи какво разбираш под свобода — отбеляза Майлс. — Тук има правила, които ние у дома никога не бихме търпели. Трябва да ги видиш по време на кампания за добив на енергия, или пък на тревога от пясъчна буря… Всички знаят мястото и задълженията си, при тях няма това, което ние наричаме отрепки на обществото…

Елена очевидно не го разбра, усмивката й беше объркана.

— Освен това всеки сам урежда брака си, нали?

— А знаеш ли, че трябва да искат разрешение, за да имат деца? Първото е свободно, но после…

— Това е абсурд! — поклати глава тя. — Как е възможно да се спазват подобни ограничения? — Очевидно забележката й се стори твърде смела, тъй като бързо се огледа, очаквайки сержанта да бъде някъде наоколо.

Майлс проследи движението на главата й, после отговори:

— Поставят им постоянни контрацептивни спирали — както на жените, така и на хермафродитите… Махат ги само със специално разрешение. А самият ритуал е много особен — с едно посещение в клиниката се поставя спирала, пробиват се ушите и… — тук откри, че е негов ред да се изчерви, но въпреки това завърши започнатото изречение: — … и им премахват химена… После се прави семейно тържество… Именно по ушите се познава кое момиче вече се е простило с девствеността…

Сега вече разполагаше с цялото й внимание. Пръстите й неволно докоснаха обиците, лицето й се покри с гъста червенина.

— Майлс! Нима те ще ме вземат за…

— Няма от какво да се безпокоиш. Дори да си сама, без мен или баща ти наблизо, няма да имаш проблеми… Казваш им да се разкарат и те го правят… Желанието за контакт тук не се приема като срамно или обидно, но аз все пак трябва да те предупредя… — На устата му се появи весела усмивка: — Или ще предпочетеш да си държиш ушите в продължение на шест седмици, а?

Тя рязко свали ръцете си в скута, устните й обидено се свиха.

— Знам, че е много неприятно — промърмори примирително той, а в душата му изплува един доста обезпокоителен спомен.

Беше петнадесетгодишен когато пристигна на Бета за едногодишно обучение. Дълбоко в душата си мечтаеше за пълната сексуална свобода, която цареше тук, но мечтите му бързо бяха попарени. Просто защото красивите момичета отдавна бяха ангажирани, а останалите — включително хермафродитите и момчетата с обратни наклонности, бяха разпределени сред самаряните с по-ниски претенции.

Нямаше нищо против да бъде обект на съжаление от страна на момичетата, които го правят от любопитство, но бързо откри, че бараярската му кръв отхвърля последните две категории сексуални партньори, докато бетианската жилка му позволява да ги търпи… Изкара един кратък романс с момиче от любопитния тип и това му стигаше. Любопитството й към особеностите на тялото му го накараха да изпита чувство за собствено достойнство, тъй като все пак беше нещо по-различно от откритото отвращение, което предизвикваха недъзите му на Бараяр. С това всичко приключи — след като откри, че в сексуално отношение той не представлява нищо особено и е съвсем като другите, момичето се оттегли…

Цялата работа приключи с ужасна, проточила се няколко безкрайно дълги седмици депресия. Кулминацията й настъпи в една непрогледна нощ, когато сержантът спаси живота му за трети път, но за това не узна никой… Бореха се настървено, истерията беше увеличила стократно силите на Майлс, ножът му на два пъти прониза тялото на Ботари. Едрият мъж внимаваше да не строши крехките му кости и успя да го укроти с цената на доста усилия. Накрая Майлс се предаде, отпусна глава на окървавените гърди на сержанта и избухна в плач. Човекът, който го беше носил в продължение на четири години преди да проходи, отново го взе на ръце и го постави да си легне. После се зае да превързва раните си и с това инцидентът беше приключен.

Онази година не беше добра. На петнадесет години беше извършил много глупости, сега едва ли щеше да ги повтори. Пръстите му решително се свиха около парапета на терасата. Решително ли? По-скоро безполезно… като всичко, свързано с живота му… Намръщи се от тази мрачна мисъл, за момент дори блестящата колония Бета му се стори сива и помръкнала…

* * *

Наблизо стояха четирима бетианци и спореха с тихи, но възбудени гласове. Майлс се извърна и погледна лицето на този, който говореше в момента. Елена се опита да възобнови разговора за фантазиите му, но той вдигна ръка и й направи знак да мълчи. Тя се подчини и любопитно го загледа.

— По дяволите — троснато промърмори едър мъж в зелен саронг. — Не ме интересува как ще го направиш, но този лунатик трябва да се махне от кораба ми!

Жената в униформа на бетианската полиция поклати глава:

— Виж какво, Калун! Защо да рискувам живота на хората си за кораб, който практически ще иде на боклука? В случая не става въпрос за освобождаване на заложници, или за друго от тоя сорт…

— Аз имам там екип демонтажници, който получава тройна надница за извънредна работа! Той е горе вече три дни — все ще му се наложи да дремне, да пусне една вода или нещо друго! — възрази цивилният.

— Ако наистина е луд, както твърдиш, в никакъв случай не трябва да бързаме. Една прибързана стъпка и корабът ще хвръкне във въздуха! Трябва да изчакаме. — Жената с полицейските дрехи се извърна към мъж в сиво-черната униформа на една от големите компании за търговски космически полети. Посребрените бакенбарди бяха в тон с трите сребърни кръга на неврологичната имплантация, които покриваха челото му. — Опитайте с убеждения. Ти го познаваш, членува във вашия профсъюз. Не би ли могъл да го обработиш?

— Не — поклати глава пилотът. — Не се опитвай да ми прехвърлиш топката. Той категорично отказа да разговаря с мен.

— Тази година си член на Борда, все някак ще можеш да му повлияеш… Защо не го заплашиш с отнемане на пилотския лиценз?

— Макар все още да е член на Братството, Ард Мейхю вече втора година не плаща вноските си и лицензът му виси на косъм. Честно казано, този инцидент ще бъде капката, която ще прелее и според мен правата му ще бъдат отнети… Но работата е там, че този кораб… — главата му кимна към едрия мъж със саронга, — че този кораб е последния от серията РГ и предстои да бъде бракуван. И той автоматически престава да бъде пилот. Медицинската комисия отхвърли молбата му за нова имплантация. Дори да имаше пари за таксата, пак нямаше да лети. А аз прекрасно зная, че ги няма, тъй като миналата седмица ми поиска назаем. Дали за таксата, или за помията, с която се налива — това вече е друг въпрос…

— А ти даде ли му? — обади се жената, облечена в синята униформа на летищната администрация.

— Дадох му — въздъхна пилотът. — Предупредих го, че е за последен път… — Погледна навъсено върховете на обувките си, после възбудено вдигна глава: — Вижте какво! Предпочитам да го видя как се самовзривява като истински мъж, вместо да линее без право да лети! Зная какво е да си лишен от единственото нещо на света, което умееш! — Стисна устни и предизвикателно вирна брадичка към жената от администрацията.

— Всички пилоти са откачени! — промърмори полицайката. — Така става, когато ти ровят из мозъка…

Майлс безсрамно подслушваше, на лицето му се изписа силна възбуда. Човекът, за когото ставаше въпрос, очевидно беше техен добър познат, подхванал една обречена игра. Пилот на кораб с топлинно ускорение, в главата на когото е имплантиран един от онези стари биопревключватели, които на Бараяр отдавна са забранени. Барикадирал се е на кораба си и пречи на демонтажниците да започнат работа. Как ли го прави, запита се Майлс.

— Знаеш ли какво ще стане с нас, ако изпълни заплахата си? — попита полетната администраторка. — В продължение на седмици коридорите за излитане ще бъдат задръстени от отломки, а това означава пълна блокада на полетите по вътрешна орбита! Ще се наложи закриване на летището и основно почистване. Само не си въобразявайте, че с това ще се захване моя отдел! Ще направя всичко възможно, ако се наложи ще стигна до съд, но сметката ще бъде платена от вашата компания!

Шефът на демонтажниците видимо пребледня, после започна да почервенява.

— Не забравяй, че именно твоят отдел издаде разрешителното на тоя откачен! — изръмжа гневно той. — Иначе едва ли щеше да се добере до кораба ми!

— Каза, че има да си прибира лични вещи — защити се администраторката. — Откъде да знаем, че е намислил подобни неща?

Майлс направи опит да си представи самотния мъж там горе, изоставен от всички, последния оцелял от една продължителна обсада… Ръката му несъзнателно се сви в юмрук, в главата му се появи разказа за прадядо му — великият генерал граф Селиг Воркосиган, успял да разкъса обсадата на имението Воркосиган с шепа предани мъже и гениална стратегия.

— Елена! — напрегнато прошепна той. — Върви след мен и не казвай нищо!

— Какво? — стреснато го изгледа тя.

— О, госпожице Ботари — извика високо той. — Радвам се, че сте тук. — Сякаш току-що беше пристигнал и се радваше на факта, че някой го е посрещнал. Направи й знак да стане и се насочи към групичката бетианци.

Отлично знаеше, че хората, които не го познават, изпитват затруднение при определяне на възрастта му. Невисокият му ръст ги караше да го вземат за непълнолетен, но при по-внимателно взиране неизбежно стигаха до противоположното заключение. За това допринасяше гъстата четина по бузите му, която никога не изглеждаше гладко избръсната, но най-вече очите му — опознали болката и отдавна свикнали с нея. Преди доста време беше открил, че може да изглежда младеж или зрял мъж с лека промяна в поведението си, за това несъмнено допринасяше наследството на десет поколения смели и непреклонни бойци. На лицето му кацна сдържана усмивка.

— Добър ден, дами и господа — поздрави групичката той, отвърнаха му четири озадачени в различна степен погледи. Светските му маниери понесоха доста силен удар, но все пак удържаха. — Мисля, че ми трябва тъкмо някой от вас… Казаха ми, че можете да ме свържете с пилот на име Ард Мейхю…

— Кой, по дяволите, сте вие? — изръмжа ръководителят на ремонтния екип и вероятно изрази мнението на всички останали.

Майлс сдържано се поклони:

— Лорд Майлс Воркосиган от Бараяр, на вашите услуги. А това е моята сътрудничка госпожица Ботари. Без да искам чух част от вашия разговор и имам чувството, че мога да разреша проблема ви, стига да е удобно… — По-скоро усети, отколкото видя как Елена учудено вдига вежди от новата си титла.

— Виж какво, момче… — започна летищната администраторка, но изведнъж млъкна, парализирана от пронизващия поглед, който й хвърли изпод вежди Майлс. Този поглед беше на стар и препатил боец, заимстван по наистина съвършен начин от великия генерал Пьотр Воркосиган. — Моля за извинение, сър — добави след секунда жената, очевидно впечатлена. — Но какво общо имате вие с пилота Мейхю?

— Имам задачата да уредя с него един стар дълг — вирна брадичка Майлс. Стар ли, помръдна палав въпрос в съзнанието му. Възрастта му едва ли надминава десетина секунди…

— Какво? — учудено вдигна вежди униформеният пилот. — Искате да кажете, че някой дължи пари НА АРД?!

— Не става въпрос за пари — хладно отвърна Майлс и го изгледа с такова отвращение, сякаш сам никога не беше се докосвал до презрения метал. — Имах предвид дълг на честта.

Служителката от летището изглеждаше доста впечатлена, а пилотът — откровено доволен. Полицайката беше подозрителна, далеч по-подозрителен бе шефът на ремонтния екип.

— Мен какво ме засяга това? — директно попита той.

— Мога да го убедя да напусне кораба — авторитетно отвърна Майлс. — Разбира се, ако ми предоставите техническата възможност да се срещна с него лице в лице.

Елена едва не се задави, но той я успокои с кос, почти незабележим поглед.

Четиримата бетианци се спогледаха, сякаш всеки от тях искаше да прехвърли отговорността на съседа си. Пилотът беше този, който изрази общото мнение.

— Какво толкова, по дяволите? — изръмжа той. — Някой да има по-добра идея?

* * *

Седнал на командния пулт на служебната совалка, сивокосият пилот отново натисна бутона за свръзка на радиоконзолата си.

— Ард? Говори Ван. Обади се! Водя ти човек, който иска да поговорите. Ще се качи на борда. Нали нямат нищо против, Ард? Нали няма да вършиш глупости?

Отговори му тишина.

— Дали ви чува? — попита Майлс.

— Радиоконзолата му е включена. Но дали е намалил звука, дали е буден, или жив?… Никой не може да каже…

— Жив съм! — изръмжа груб мъжки глас от репродуктора и двамата стреснато подскочиха. В този тип летателни апарати нямаше видеовръзка. — Но ако направиш опит да дойдеш на борда, ти няма да си жив! Чуваш ли ме, Ван? Чуваш ли ме, мръсно копеле?

— Няма и да се опитам — отвърна с въздишка пилотът. — Ще дойде само господин… хм… лорд Воркосиган.

Настъпи мрачна тишина, нарушавана единствено от пропукването на статичното електричество в репродуктора.

— Той не работи за онзи кръвопиец Калун, нали? — попита след известно време гласът, в тона му прозвуча нескрито подозрение.

— Той не работи за никого — успокоително отвърна Ван.

— Да не би да е от Съвета за психическо здраве? Предупреждавам, че няма да допусна до себе си никакво оръжие, никакви упойващи средства! Забележа ли нещо нередно, моментално ще взривя шибания кораб!

— Той дори не е бетианец — отвърна Ван. — Идва от Бараяр и твърди, че търси именно теб…

Ново продължително мълчание.

— Мисля, че нямам дългове към бараярци… — проточи след известно време гласът. — Всъщност, не познавам нито един от тях…

Налягането в кабината осезаемо се увеличи, леко почукване по корпуса показа, че са се скачили със стария товарен кораб. Пилотът вдигна пръст по посока на Майлс и младежът механично провери кабелите за свръзка.

— Готов съм — извика.

— Сигурен ли сте, че искате да го направите? — попита пилотът.

Майлс кимна с глава, все още възбуден от начина, по който бяха успели да се изплъзнат на Ботари. Облиза устни и се усмихна, тялото му потръпна от безтегловността, а вероятно и от мъничко страх. Надяваше се, че Елена ще успее да предотврати евентуалната обща тревога на планетата.

Протегна ръка и отвори люка. Лъхна го топъл ветрец, после налягането в двата кораба се изравни и въздухът замря. Тунелът пред него тънеше в мрак.

— Да ви се намира фенерче?

— На лавицата до главата ви — посочи пилотът. Майлс взе фенерчето и предпазливо се плъзна в тръбата. Мракът постепенно отстъпваше, пред очите му се появиха тесни коридори, осветени от мъждиви електрически крушки. Насочи се към навигационната кабина, където по всяка вероятност го очакваше непознатият пилот. На практика това бяха само няколко крачки, тъй като спалните помещения за екипажа бяха изключително тесни. Тук всичко беше подчинено на товарния отсек, който трябваше да бъде максимално голям. Макар и кратко, разстоянието му се стори огромно, вероятно заради пълната тишина, която цареше на борда. Липсата на гравитация започна да му отразява по обичайния начин и Майлс съжали за всичко, което се намираше в стомаха му. Ванилия, рече си той. Само ванилия щеше да ме оправи…

Пред очите му се появи полуотворен люк, зад който проблесваше светлина. Майлс високо се прокашля, правилно преценил, че не трябва да стряска човека в кабината.

— Пилот Мейхю? — извика полугласно той и предпазливо надникна зад вратата. — Името ми е Майлс Воркосиган и съм тук, за да търся… — Всъщност, какво търсиш, по дяволите? Аха, сетих се… — Тук съм, защото ми трябват отчаяни хора, решени на всичко…

Пилотът Мейхю седеше в креслото за управление, тялото му беше превито на две. В скута му лежаха радиослушалките, до тях се полюшваше наполовина пълна пластмасова бутилка с отровно зелена течност. Контролният панел пред него беше разбит, от утробата му се проточваха разноцветни, безнадеждно оплетени кабели. Отгоре бе поставена кутия на щифтове, от която стърчеше тънка игла. Това беше иглов имплодер — едно строго забранени на Бета оръжие. Мейхю извърна подпухналите си очи към фигурата на прага и потърка с длан тридневната си брада. Другата му ръка обаче не изпускаше електронния спусък на оръжието.

— Аха — промърмори той.

Майлс бе искрено изненадан от игления имплодер.

— Как успяхте да го прекарате през бетианската митница? — попита с уважение той. — Аз самият никога не съм успявал да ги надхитря…

Мейхю се втренчи в кутията, сякаш за пръв път я виждаше.

— Преди време го купих на Джаксън Хол — промърмори. — Изобщо не съм го свалял от кораба… Предполагам, че веднага щяха да го конфискуват… Там долу конфискуват всичко… — От гърдите му се откърти дълбока въздишка.

Майлс се плъзна в кабината, увисна неподвижно във въздуха и кръстоса крака. Надяваше се, че в тази поза няма да предизвика подозренията на пилота и ще го предразположи към разговор.

— Как попаднахте в тази ситуация? — попита той и леко кимна с глава. Имаше предвид както бъркотията в кабината, така и безизходицата, в която беше изпаднал пилота.

— Лош късмет — сви рамене Мейхю. — Винаги съм имал лош късмет. Всичко започна с онзи инцидент на РГ-8… Проклетите амфорни тръби се спукаха, балансиращите чували се намокриха и всичко отиде по дяволите! Издуха се толкова бързо, че корпусът се пропука… Цялата отговорност стовариха на моята глава, шефът на карго-службата там долу дори не получи мъмрене! Само защото откриха пиене на борда… Сякаш моето пиене е виновно за шибаната им небрежност! — Подсмръкна, избърса с ръкав зачервеното си лице, имаше вид на човек, който всеки момент ще се разридае… Това е много обезпокоително, помисли си Майлс. Особено когато се наблюдава у човек, наближаващ четиридесетте. Но Мейхю се овладя и надигна бутилката. Поколеба се за миг, после, с някакъв остатък от любезност, я подаде на Майлс.

Младежът я пое с любезна усмивка. Дали да не се възползвам от шанса и да я излея, запита се той. Това беше единствения начин да извади Мейхю от етанолното опиянение, но в него се криеха и доста опасности. В условията на пълна безтегловност едва ли ще може да събере капките от съмнителната течност, които несъмнено ще се пръснат из цялата кабина. Още по-малко вероятно е да извърши операцията така, че да изглежда чиста случайност. Замислен върху въпроса, той механично отпи от бутилката.

Задави се, замалко наистина не изпусна пластмасовия съд. Течността беше гъста и сладка, с аромат на билки. Изключително силна, с най-малко 60% чист етанол. Но какво беше другото? Хранопроводът му пламна, имаше чувството, че се превръща в жива диаграма на храносмилателната система, с различно оцветени органи… Съвзе се, почтително избърса гърлото с ръкава си, после върна бутилката на собственика й, който побърза да я тикне под мишницата си.

— Благодаря… — Вкара максимално количество въздух в пламналите си вътрешности и попита: — Какво възнамерявате да правите? Какви са вашите искания?

— Искания ли? — лениво се учуди Мейхю. — Нямам никакви искания… Просто няма да позволя на онзи канибал Калун да унищожи кораба ми! — Спусъкът на игления имплодер застрашително помръдна в скута му. — Бил ли си някога червен? — рязко вдигна глава той.

Майлс имаше съвсем смътна представа за политическите партии на древната Земя.

— Не — поклати глава той. — Аз съм Вор… — Не беше убеден, че това е правилният отговор, но пилотът беше престанал да му обръща внимание и отново надигаше бутилката.

— Червен… — промърмори той. — Яркочервен… Имам предвид цвета… Някога, преди много години бях истински пламък… Ускорявах се както си искам… Така се озовах в една дупка, наречена Хеспари II… Нищо не може да се сравни със скока при топлинното ускорение… В главата ти се появяват цветове, за които човека още не е открил имена, няма думи, с които да ги опише… Те са по-прекрасни от най-фантастичните сънища, от най-красивите жени! Те са по-важни за нас от храната и водата, от съня и въздуха, който дишаме… А онези нещастници там долу дори ни плащат, за да ги усетим… Тъпи заблудени копелета с празни глави… — Очите му замаяно се спряха върху Майлс: — О, извинявай… Нямах предвид теб… Ти просто не си пилот… Така и повече не видях Хеспари… — Фокусира погледа си върху младежа:

— Я ми кажи, имаш ли си неприятности?

— Имам, но те идва ли могат да бъдат сравнени с твоите — отвърна откровено Майлс.

— Хм… — промърмори пилотът и отново му подаде бутилката.

Странно питие, помисли си Майлс. Каквито и да бяха съставките му, те очевидно противодействаха напълно успешно на нормалната му реакция по отношение на етанола — желанието за сън. Чувстваше се бодър и изпълнен с енергия, течността сякаш стигаше чак до ноктите му. Вероятно благодарение на нея Мейхю е останал буден в продължение на три денонощия, съвсем сам в този железен ковчег.

— Значи нямаш стратегически план! — строго започна той. — Не си поискал един милион бетиански долара в дребни и немаркирани плочки, не си заплашил да стовариш кораба върху покрива на летището, не си взел заложници… С една дума — не си направил нищо конструктивно! Просто си седиш тук и си убиваш времето с помощта на бутилката… Без да си даваш сметка, че по този начин губиш всички шансове, колкото и малки да са те!

Мейхю примигна, очевидно впечатлен от тази различна гледна точка.

— Господи, мръсникът Ван най-сетне е казал една истина — въздъхна той. — Ти НАИСТИНА не си от Съвета за психическо здраве! — Спусъкът помръдна по посока на Майлс: — А ако много държиш, бих могъл да взема за заложник ТЕБ!

— Не го прави — поклати глава Майлс. — Не мога да ти обясня, но… това ще предизвика доста силна реакция у онези долу… По-добре се откажи.

— Аха… — Пръстът на Мейхю се дръпна от спусъка и потупа слушалките в скута му: — Нима не разбираш, че те не са в състояние да ми дадат това, което искам? Аз искам да скачам, да осъществявам топлинно ускорение… Но не мога…

— С този кораб и с никой друг, така ли?

— Този кораб ще бъде демонтиран в момента, в който се предам на съня — отговори с дълбоко отчаяние той.

— Позицията ти се нуждае от малко логика! — намръщи се Майлс. — Искаш да скачаш, нали? Е, добре. Това може да стане само ако си пилот на кораб от типа РГ. А в момента се намираме на последния кораб от този тип. Следователно ти имаш нужда именно от него. Какво трябва да направиш? Да го купиш, разбира се. Ще станеш собственик и ще превозваш товари за своя сметка. Просто и ясно! Я ми подай тази бутилка, ако обичаш… — Майлс с изненада откри, че отвратителния в началото вкус започна да му харесва.

Мейхю поклати глава, ръцете му притискаха игления имплодер със страстта на дете към любима играчка.

— Опитах се — промърмори той. — Опитах всичко. Бях близо до отпускането на изгоден кредит, но Калун направи по-добра оферта и ми го отне…

— О — въздъхна мрачно Майлс и върна бутилката. Очите му се заковаха в пилота. Гледаше го под ъгъл от деветдесет градуса, тъй като тялото му незабележимо беше променило положението си във въздуха. — Едно ще ти кажа — не бива да се предаваш! Поне мен така са ме учили — капитулацията е позор за всеки Вор! — Въздъхна и започна да си тананика отдавна забравена детска песничка. Май се казваше „Завземането на Сребърната луна“… В думите й се споменаваше велик Вор, ставаше въпрос и за красива вещица, използвала атомна мина вместо метла… В крайна сметка именно чрез тази мина двамата победили враговете си… „ДАЙ ДА ПИЕМ ПО ГЛЪТКА, ТРЯБВА ДА ПОМИСЛИМ… АКО СЕ ОБРЕЧЕШ НА МЕН, ТВОЯТ БОГ ЩЕ ТЕ БЛАГОСЛОВИ…“

— А? — погледна го с недоумение Мейхю.

— Нищо, извинявай — промърмори Майлс, осъзнал, че е рецитирал куплетите на глас. Увисна неподвижно в пространството и отново потъна в размисъл. — Проблемът на бетианците е, че никой не поема лична отговорност — промълви след известно време той. — Човек непрекъснато се сблъсква с фиктивни и безлични компании, които се управляват от призраци… Ти имаш нужда от покровител-боец, който да извоюва победата с меч в ръка. Като Ворталия Храбреца…

— Имам нужда от още едно питие — мрачно промърмори Мейхю.

— Така ли? — Майлс едва сега осъзна, че е задържал бутилката. — Извинявай… — В главата му бавно започна да се оформя една идея. Още малко усилия и тя ще започне да пулсира като ярка звезда… — Да, държа я! — извика след секунда той и понечи да се изправи. Но движението му беше прекалено рязко и тялото му заплува във въздуха на кабината.

Мейхю се стресна и замалко не натисна спусъка на игловия имплодер.

— Аз я държа! — промърмори той и за всеки случай огледа пластмасовата бутилка в ръцете си.

— Най-добре ще е да извършим всичко оттук — възбудено рече Майлс, най-сетне успял да прекрати въртеливото движение на тялото си. — Първо правило на военната стратегия: НИКОГА НЕ СЕ ОТКАЗВАЙ ОТ ВЕЧЕ ПРИДОБИТО ПРЕДИМСТВО! Мога ли да използвам комуникационния ти панел?

— За какво?

— Този кораб ще бъде закупен от мен — важно отговори Майлс. — След което ще те наема да го управляваш!

Мейхю смаяно местеше поглед между бутилката и лицето на младежа.

— Имаш ли толкова пари?

— Хм… Притежавам известни АВОАРИ…

* * *

Няколко минути работа с комуникационната конзола и видеоекрана оживя, запълнен от лицето на шефа на демонтажния екип. Майлс му направи своето предложение, а Калун го изслуша с недоверие, а после и с гняв.

— И това наричате компромис, така ли? — ревна той. — Предлагате и цена! Аз да не съм някакъв шибан брокер на недвижими имоти?!

— Господин Калун, позволете ми да отбележа, че не трябва да избирате между моето предложение и този кораб — прекъсна го със сладък глас Майлс. — Трябва да избирате между моето предложение и истински дъжд от отпадъци!

— Ако разбера, че сте в комбина с оня…

— Днес го видях за пръв път — отвърна Майлс.

— И какво й е на тая земя, дето я предлагате? — подозрително попита Калун. — Освен, че е на Бараяр, разбира се…

— Прекрасна и плодородна селска земя — отвърна Майлс. — Залесена, 100 сантиметра дъжд годишно (това би трябвало да привлече всеки бетианец), на някакви си триста километра от столицата…

Добре, че столицата се пада от подветрената страна…

— Моя абсолютна собственост. Съвсем наскоро я наследих от дядо си. Можете да направите проверките си в посолството на Бараяр, там разполагат и с информация за климата.

— Надявам се, че този валеж не се изсипва еднократно, нали?

— Не, разбира се — отвърна Майлс и се изпъна с достойнство. (Което не беше особено лесно в състояние на безтегловност). — Това е наследствена земя, моето семейство я притежава в продължение на десет поколения. Бъдете сигурен, че ще покрия полицата в момента, в който се върна у дома.

Калун нервно разтърка брадичката си.

— Цената плюс 25% — рече.

— Плюс десет.

— Двадесет.

— Десет, или се оттеглям и ви оставям да преговаряте с пилота Мейхю!

— Добре — изграчи Калун. — Десет процента.

— Разбрахме се.

Не беше толкова лесно, разбира се. Но планетарната информационна мрежа на Бета работеше безупречно и договорът, за който на Бараяр щяха да отидат дни, тук беше сключен за по-малко от час, при това директно от кабината на Мейхю. Майлс с нежелание се отказа от тактическото предимство, което му предоставяше игленият имплодер в кабината, а самият Мейхю започна да клинчи, при това точно в разгара на преговорите.

— Виж какво, момче — обади се внезапно той. — Оценявам това, което се опитваш да направиш, но вече е много късно… Сам разбираш, че стъпя ли долу, те само ще се изсмеят на сделката. На мястото за приземяване ще ме чака полицията, а до нея — екип на Съвета за психическо здраве! Моментално ще ми метнат мрежата за зашеметяване и после спокойно можеш да ми идваш на свиждане… Поне два месеца ще се разхождам с кротка усмивка на уста. След шокова терапия човек винаги се усмихва… Това е положението, момче. Много е късно!

— Никога не е късно! — остро отвърна Майлс. — Човек се надява докато е жив! — Оттласна се от стената и направи три широки загребвания с ръце — сякаш крачеше из нормална стая. Стигна до насрещната стена и бавно се завъртя. Главата му напрегнато работеше.

— Имам една идея — обяви след малко той. — Обзалагам се, че тя ще ни даде необходимото време, поне докато измислим нещо по-добро… Бедата е там, че ти не си бараярец и няма да разбираш какво вършиш… А работата е сериозна.

— А? — объркано го изгледа Мейхю.

— Слушай внимателно — въздъхна Майлс, оттласна се с палци от стената и се завъртя. — Ако ми дадеш клетва за вярност и обявиш, че аз съм твой рицар-господар (това е най-кратката и ясна клетва на нашите рицари), аз МОЖЕ БИ ще успея да те включа в своя дипломатически имунитет III степен… С положителност бих го сторил, ако беше гражданин на Бараяр. Но ти си бетианец. Във всеки случай ще ангажираме с казуса половин дузина адвокати и те в продължение на няколко дни ще спорят чий закон има прецедент… През това време аз ще бъда задължен да ти осигурявам храна и подслон, облекло и оръжие (този кораб ще приемем за твое оръжие), а освен това ще те закрилям в случай на нападение от друг рицар… Но тук, на колонията Бета, това е изключено… Ще имам и известни усложнения с роднините ти… Между другото, имаш ли семейство?

Мейхю поклати глава.

— Чудесно, това опростява нещата. — Палци в стената, завъртане, оттласкване… — Междувременно не могат да ти приложат шоково лечение, не могат и да те арестуват. Ти ставаш част от мен…

— Шибана работа — примигна със съмнение Мейхю. — Къде ще се подпиша? Кой ще завери подписа ми?

— Трябва просто да коленичиш пред мен, да сложиш ръка между дланите ми и да повториш две кратки изречения. Дори свидетели не са задължителни, макар че обикновено присъстват поне двама…

— О’кей — сви рамене Мейхю. — Нямаш проблеми, момче.

— „Нямаш проблеми, момче“ — имитира го Майлс и отново се оттласна от стената. — Пак не ме разбираш… Това, което ти казах, е много малка част от сделката и се отнася само до привилегиите ти. Но в нея има и задължения, включващи и правата, които ще имам върху теб. Един пример — ако по време на бой откажеш да изпълниш моя заповед, аз имам право да ти отсека главата. Веднага, на място!

Ченето на Мейхю увисна.

— Май и върху теб ще трябва да метнат мрежата си онези от Съвета за психическо здраве! — удивено промърмори той.

— Не могат — иронично се усмихна Майлс. — Защото ако се опитат, аз ще потърся закрилата на моя рицар-господар. И ще я получа. Той е доста чувствителен когато обиждат подчинените му… Ако ти станеш мой ординарец и слуга, това автоматически те поставя под закрилата и НА МОЯ рицар-господар, разбираш ли?

— Аха — кимна Мейхю. — После продължаваме нагоре по веригата…

— Няма верига, просто защото аз съм дал клетва за вярност директно на Грегър Ворбара и съм негов покорен слуга… — Майлс си даде сметка, че думите му едва ли имат някакъв смисъл в ушите на този полупиян пилот.

— А кой е този Грегър?

— Императорът на Бараяр.

— Аха.

Типичен бетианец, въздъхна Майлс. Те изучават единствено историята на Земята и своята собствена, нищо друго не ги интересува.

— Помисли си — каза на глас той. — Работата е сериозна, не можеш да я приемеш просто ей така…

Когато и последният гласов отпечатък беше акуратно записан, Мейхю се зае да дезактивира спусъка на игления имплодер. Майлс следеше действията му със затаен дъх, но всичко премина добре. Минути след това към кораба се прикачи совалката на старши пилота и спускането им към планетата започна.

— Нямах представа, че сте от толкова богата фамилия, лорд Воркосиган — обърна се към него пилотът, в гласа му се долови нескрито уважение. — Не очаквах подобно решение на проблема, но един космически кораб като този вероятно е дреболия за богат бараярски лорд като вас…

— Не е точно така — поклати глава Майлс. — Ще се наложи да направя доста комбинации. Семейството ми наистина е било богато, но отдавна, още през Епохата на Изолацията… В периода между икономическата революция в края на тази епоха и Първата сетагандийска война финансовата ни мощ е намаляла значително… — На лицето му се появи крива усмивка: — Благодарение на галактически търговци като вас… Прадядо ми по бащина линия решил да направи удар, изкупувайки скъпоценните камъни, които предлагали галактическите търговци. Брилянти, рубини, изумруди… Вложил в тях всичките си налични пари, плюс по-голямата част от недвижимите си имоти, предимно замъци… После се оказало, че скъпоценните камъни са синтетични. Били много по-съвършени от естествените, но евтини като… като пясък. Пазарът бил наводнен с тях и прадядо ми фалирал… Разказвали са ми, че прабаба ми така и не му простила тази глупост… — Махна с ръка на Мейхю и пое бутилката. Предложи я на старши пилота, на той отказа с презрително поклащане на глава. Майлс сви рамене и отпи едра глътка. Това питие е страхотно. Храносмилателната и кръвоносната му системи сякаш грееха, обляни от топла светлина. Имаше чувството, че може да изкара цяла седмица без да мигне.

— За съжаление по-голямата част от продадените земи били около имението Воркосиган, а там почвата е доста суха — продължи той. — Не според вашите стандарти, разбира се… Запазил земите в околностите на замъка Воркосиган Вашной, които били далеч по-добри…

— Какво е за съжаление тогава? — учуди се Мейхю.

— Замъкът Воркосиган Вашной е бил важен правителствен център, в околностите му се е въртяла оживена търговия, имало е добре развита промишленост — поясни Майлс. — Като прибавим това и факта, че фамилията Воркосиган е участвала активно в Съпротивата, нямало нищо чудно в желанието на сетагандийците да завладеят града. Сторили го и го държали в продължение на години. Това е дълга история, но с тъжен край… Градът бил напълно унищожен и днес представлява просто една стъклена дупка в земята… В тъмна нощ човек все още може да забележи бледото му сияние, вижда се от двадесет километра…

Старши пилотът плавно приземи малката совалка.

— Хей! — изведнъж вдигна глава Мейхю. — Тая земя, дето сте я притежавали около Воркосиган… как му беше името…

— Вашной — подсети го Майлс. — Стотици квадратни километри, по-голямата част подветрена…

— Нея ли ипотекира? — попита Мейхю и лицето му светна. — НЕЯ ли заложи на онова влечуго Калун, за да получиш кораба ми? — Напуснаха совалката, тялото на Мейхю вече се тресеше от смях.

— Не обиждай влечугите — отвърна с усмивка Майлс. — Той провери климатичните диаграми, но не обърна внимание на радиоактивния фон… Вероятно и той като теб е учил само националната ви история…

Мейхю седна върху площадката за кацане и започна да се смее като луд. Челото му почти удари в земята, беше на ръба на истерията. Вероятно поради липсата на сън.

— Хей, момче! — изхълца той. — Ще пиеш едно от мен!

— Аз наистина възнамерявам да му платя — поясни Майлс. — Избраните от него хектари положително ще бъдат една неестетична дупка за някой от моите наследници, поне през следващите няколкостотин години… После радиацията ще намалее и изчезне. Но ако междувременно нашият приятел стане алчен и реши да си търси своето, несъмнено ще си получи заслуженото!

Към тях се бяха насочили три групи хора. Първата се водеше от Ботари, който очевидно бе успял да се справи с митническата проверка. Яката му беше разкопчана, дрехите му измачкани. Охо, рече си Майлс. Значи са го претърсвали и настроението му е отвратително. След него вървеше бетиански полицай с новичка униформа, а най-отзад куцукаше непознат цивилен бетианец, който ядосано жестикулираше. На лицето му имаше яркочервен белег, едното му око беше посиняло и почти затворено. До него вървеше Елена, готова да се разплаче.

Втората групичка се водеше от административната директорка на летището и изцяло се състоеше от служебни лица. Начело на третата крачеше познатата на Майлс бетианка с полицейска униформа. Зад нея крачеха двама едри полицаи с решителни лица, следвани от четирима с бели престилки. Мейхю се огледа и бързо започна да изтрезнява. Бетианските полицаи държаха оръжията си готови, вероятно заредени с упойващ газ.

— Ей, момче… — промърмори Мейхю и бавно започна да се надига от палубата. Полицаите се разпръснаха във верига. — Ей, момче!…

— Решението зависи от теб, Ард — тихо промълви Майлс.

— Добре, готов съм!

Първа пристигна групичката, водена от Ботари. Сержантът отвори уста, но Майлс вдигна ръка и тихо, МНОГО тихо каза:

— Внимание, сержант! Пилотът Мейхю ще даде клетва и имам нужда от свидетел!

Номерът с тихия глас наистина е страхотен, рече си Майлс докато гледаше как Ботари затваря уста и застава мирно.

— Сложи ръка между дланите ми, Ард… Точно така. А сега повтаряй след мен… „Аз, Ард Мейхю“… Това е точното ти име, нали?… Добре, слушай и повтаряй… „Аз, Ард Мейхю, се заклевам свободно и по собствена воля да премина на служба при лорд Майлс Нейсмит Воркосиган като обикновен ординарец…“ Хайде, повтаряй! — Мейхю се подчини, очите му трескаво оглеждаха приближаващите се врагове. — „Ще му служа вярно и ще го считам за свой рицар-господар до самата си смърт, или докато той не реши да ме освободи…“

Майлс изчака повторението и на тази част от клетвата, прецени разстоянието, което ги делеше от представителите на властта и започна своята:

— Аз, Майлс Нейсмит Воркосиган, покорен васал на император Грегър Ворбара, приемам твоята клетва и обещавам да те закрилям в качеството си на твой рицар-господар… Готово, можеш да станеш…

Хубаво, че церемонията отвлече вниманието на сержанта и той забрави какво възнамеряваше да каже, въздъхна в себе си Майлс. Ботари все пак успя да се окопити и просъска:

— Господи! Ти не можеш да приемаш клетвата на един бетианец!

— Току-що го сторих — усмихна му се невинно Майлс, дълбоко в душата му потрепна тържество. Очите на сержанта се спряха за миг на бутилката в ръката на Мейхю, после се присвиха по посока на Майлс:

— Защо все още си буден? — изръмжа той.

Полицаят с новичката униформа махна с ръка по посока на Майлс:

— Това ли е човекът?

Жената-полицайка от охраната на летището спря на крачка от Мейхю, който беше останал на колене, сякаш за да отбива по-добре атаките на врага.

— Офицер Мейхю, вие сте арестуван! — извика с ясен глас тя. — Ето какви са правата ви: имате право да…

— Майната му на тоя! — извика онзи с нараненото лице и махна ядно по посока на Елена. — Тази жена ме нападна пред дузина свидетели! По дяволите, искам да й бъде предявено обвинение! Тя е опасна!

Ръцете на Елена се вдигнаха към ушите, долната й устна видимо започна да трепери.

— Удари ли го? — попита Майлс, започнал да схваща ситуацията.

— Да — кимна тя. — Но той ми говореше отвратителни неща!

— Господарю — пристъпи крачка напред Ботари. — Допуснал си голяма грешка като си я оставил сама…

— Офицер Мейхю, вие имате следните права… — започна отново началничката на охраната.

— Тя ми изби окото! — простена цивилният. — Ще я дам под съд!…

Майлс погледна към Елена, на устата му се появи успокоителна усмивка.

— Не се тревожи, аз ще оправя нещата.

— Вие имате право да…

— Моля за извинение, офицер Броунел — прекъсна я учтиво Майлс. — Офицерът Мейхю вече е мой ординарец. Всички обвинения срещу него трябва да бъдат прехвърлени върху мен, тъй като аз съм негов рицар-господар. Мой дълг е да преценя тяхната състоятелност и да издам заповед за съответните наказания. Неговите права се изчерпват с приемането на определени предизвикателства, при това от стриктно индивидуален характер… — Дуелите отдавна са забранени с императорски декрет, но тези бетианци едва ли го знаят, каза си Майлс, после продължи: — Ако случайно носите две шпаги и сте готова да хвърлите в лицето на офицера Мейхю обиди, да речем, по отношение на майка му, вие ще имате възможност да получите удовлетворение!

Съвсем навреме, отбеляза Майлс. Жената мълчеше, но имаше вид на човек, който всеки момент ще се пръсне по шевовете. Мейхю леко кимна с глава, на устата му се появи обнадеждена усмивка. Ботари леко се размърда, очите му с безпокойство оглеждаха униформените мъже и оръжията им. Спокойно, рече си Майлс. Спокойно…

— Изправи се, Ард! — заповяда той.

После започнаха преговорите. Представителите на закона неохотно приеха, че трябва да се консултират на по-високо място относно странния начин, по който Майлс беше взел под своя закрила офицера Мейхю. На този етап, точно според предвижданията на Майлс, преговорите навлязоха в областта на недоказани на практика междупланетни юридически процедури, които по всяка вероятност щяха да отнемат доста време на бараярското посолство, а и на Външното министерство на Бета.

Случаят с Елена беше разрешен доста по-лесно. Обиденият бетианец бе насочен директно към посолството на Бараяр. Там жалбата му щеше да потъне в бюрократични формалности, измислени специално за подобни инциденти. Майлс бе готов да се обзаложи, че в попълнения от пострадалия бетианец формуляр ще се открият немалко грешки, а това ще наложи връщането му от Бараяр дотук на няколко пъти, при средна продължителност на пътуването на документите седем до десет седмици…

— Спокойно — прошепна в ухото на Елена той. — Ще го удавят в документи и едва ли някога ще го видиш повече… Номерът е страхотен и бетианците са доволни. Просто защото през цялото време си мислят, че ще си получиш заслуженото. Ще те моля само да се въздържаш от убийство, тъй като дипломатическият ми имунитет няма да бъде достатъчен…

Когато бетианците най-сетне се оттеглиха, Мейхю беше толкова изтощен, че едва се държеше на крака. Майлс отиде да го подкрепи, имаше чувството, че е стар морски вълк, току-що победил поредния ураган.

— Два часа — промърмори Ботари. — Намираме се на тази проклета планета едва от два часа!…