Лоис Макмастър Бюджолд
Наемниците на Дендарии (14)

Четиринадесета глава

Пелианците атакуваха от противостоящата на слънцето еклиптика, използвайки прикритието на астероидния пояс, доколкото го имаше, разбира се. Появиха се с понижена скорост — това ясно показваше намеренията им да пленят противниковите укрепления, а не да ги унищожат. Освен това се появиха сами, без озеранските наемници, на които плащаха…

Майлс закуцука из коридорите на станцията, задръстени с бойци и оборудване, на лицето му грееше доволна усмивка. Пелианците изпълняваха плановете му с такава точност, сякаш лично им беше предал своите заповеди. Срещна доста контрааргументи когато обяви намерението си да разположи наблюдателни постове и тежкото въоръжение не на самата рафинерия, а на астероидния пояс около планетата. Но предположението му, че пелианците ще се опитат да ги изненадат оттам, се оказа точно. Преди седмица биха имали известни шансове, но не и сега…

Дръпна се да направи път на взвод млади войници, които тичаха да заемат позиция и мислено се помоли на Бога да му спести изпитанието на немоторизираното отстъпление. Но за това ще трябва да се погрижи и сам. Собствената си позиция трябва да подбере така, че да не бъде стъпкан при евентуалното отстъпление на изнесените силно напред патрули.

Плъзна се през гъвкавата връзка на „Триумф“. Изправеният до входа боец затръшна люка и включи вакуумните ключалки. Явно бяха чакали само него. Корабът започна маневрите по отделянето си от площадката на станцията, а той се насочи към оперативната кабина.

Помещението беше доста просторно, особено ако човек го сравнява с оперативната кабина на „Ариел“. Около заседателната маса и пред екраните на контролните уреди имаше доста празни кресла и той с неудоволствие отбеляза този факт. Но друг начин нямаше — екипажът на „Триумф“ беше сглобен по най-икономичния начин. Приблизително половината от хората на Аусън плюс шепа доброволци от техническия персонал на станцията. Толкоз.

Всички холографи работеха, ярките им конфигурации изпълваха въздуха и създаваха впечатлението за хаос. Напрегнат до крайност, Аусън се беше заел със сложната задача да осигури поддръжката на две външни станции едновременно. Вдигна глава и на устните му се изписа усмивка на облекчение.

— Радвам се, че успяхте да се справите, милорд.

— Аз също — отвърна Майлс и се отпусна в съседното креело. — Но престани с това „милорд“, ако обичаш… „Господин Нейсмит“ върши същата работа…

— Всички те наричат така — погледна го с недоумение Аусън, все пак решил да изостави официалната форма на обръщение.

— Това е вярно, но… Тук не става въпрос за обикновена почтителност. Обръщението „милорд“ е свързано с известни юридически оформени отношения… Няма да ме наричаш „съпруже мой“ ако чуеш, че жена ми го прави, нали? Давай сега да се залавяме за работа!

— По всичко личи, че ще имаме работа с десетина малки кораби, пелианско производство — отвърна Аусън. Очите му пробягаха по екрана, челото му се сбърчи от безпокойство: — Не знам къде са нашите момчета, тая работа си е точно в техен стил…

Майлс предположи, че „нашите момчета“ трябва да са озеранците — бившите бойни другари на Аусън. Това не го разтревожи, защото вече беше сигурен в лоялността на човека до себе си. Хвърли му един кос поглед и изпита увереността, че знае защо пелианците са се отказали от услугите на наемниците. Когато са открили, че един озерански кораб действа срещу тях, смайването им положително е било огромно. Представи си какво недоверие и объркване цари в Генералния щаб на врага и очите му възбудено заблестяха.

Корабът описа плавен кръг и легна в курс срещу противника. Майлс набра номера на командната зала.

— Добре ли си, Ард?

— Да — отвърна Мейхю. — Особено ако се вземе предвид обстоятелството, че летя сляп, глух и парализиран. Ръчното управление е жива мъка. Имам гадното чувство, че не аз управлявам кораба, а той мен!

— Продължавай в същия дух — ободри го Майлс. — И не забравяй, че трябва да ги подмамим към стационарните бойни единици, а не да ги елиминираме директно…

Отпусна се в креслото и насочи вниманието си към непрекъснато променящите се данни върху екраните.

— Май нямат представа за количеството и качеството на оборудването, донесено от Даум — промърмори той. — И затова просто копират тактиката на фелицианците, която веднъж вече се е оказала печеливша…

Водещите кораби на пелианците наближиха обсега на стационарните оръжия. Майлс затаи дъх, сякаш с това искаше да накара своите хора да изчакат до последния момент. Пръснати нарядко из астероидния пояс, самотни и малобройни, те със сигурност са на нокти… За съжаление броят на отделните оръжия беше доста по-голям от броя на хората, които са в състояние да ги обслужват. Дори ако се вземат предвид и онези огневи точки, които могат да се управляват с компютър… Голяма част от електрониката се оказа заразена с компютърни вируси и Баз се бори с тях до последния миг, подпомаган от Елена. Сигурно още продължават, въздъхна в себе си Майлс. Много му се искаше да оправдае решението си да изпрати момичето в толкова опасна близост до полето на бойните действия…

Първият пелианец изстреля пълен комплект бомби с касетъчен заряд, те зловещо проблеснаха и се насочиха към слънчевите колектори. О, НЕ!, простена в себе си Майлс, представяйки си как двуседмичен денонощен труд отива по дяволите. Бомбите се пръснаха на хиляди блестящи игли и космическото пространство изведнъж оживя: защитните оръжия изстреляха огнен залп, Майлс остана с чувството, че се забавиха само с миг… Пелианският кораб се пръсна от пряко попадение, постигнато може би с майсторство, може би с чист късмет… Част от корпуса му обаче продължи да се носи напред — една огнена бомба, не по-малко опасна от умните, самонасочващи се оръжия.

Корабите след него започнаха да се раздалечават, рязко променяйки траекторията на полета си. Аусън и Торн се впуснаха след тях, налитащи като разсърдени стършели. Майлс изпита чувството, че са две полудяли овчарски кучета, нахвърлили се върху собственото си стадо. Запленен от величествената красота на маневрата, той нададе тържествуващ вик, юмрукът му се стовари върху контролния панел. Ех, ако разполагаше с още един кораб! Тогава щеше да стисне пелианците в стоманен юмрук и шансовете на някой от тях да се върне у дома, за да изплаче болката си, ставаха минимални. Но и така не е зле — маневрата постигна главната си цел и пелианците се сгъстиха. Така станаха отлична цел за стационарните оръдия на рафинерията.

До него Аусън подскачаше от възторг.

— Глей к’во става! — изкрещя той. — Наредиха се като по учебник! А Гамад викаше, че си побъркан, за да оставиш без защита страната откъм слънцето!… Ти си истински гений, Дребосък!

Майлс неволно си представи с какви имена щяха да го наричат при неблагоприятен развой на битката и това му помогна да изтрезнее. Облекчението беше толкова огромно, че главата му се замая. Облегна се назад и бавно изпусна въздуха от гърдите си.

Втори кораб на пелианците избухна в пламъци, последва го трети… Цифрите в ъгъла на екрана пред Майлс смениха знака си от минус на плюс.

— Аха! — викна възбудено Майлс. — Сега вече ни паднаха в ръчичките! Прекратяват атаката и увеличават скоростта!

Инерцията на пелианците беше такава, че волю-неволю трябваше да минат в опасна близост с рафинерията. Сега всичките им усилия бяха насочени към постигането на максимална скорост, за да съкратят до минимум присъствието си в опасния район. Торн и Аусън продължаваха да ги притискат откъм тила.

Един от корабите на противника се отдели от строя и започна странна маневра. Вместо да търси спасение, той изведнъж се стрелна по посока на станцията и даде залп. Но какъв е този заряд? Компютрите в командната зала не предложиха очакваната идентификация. Определиха го като лъч и толкоз. Не беше плазма, не беше и лазер… Нито пък енергийно поле, срещу което главната подстанция би могла да изгради защитен екран. Лъчът потъна някъде между огромните чинии на слънчевите колектори, последици нямаше. Не знаеха дори дали е улучил нещо, какви са евентуалните щети. Странно, много странно…

Майлс протегна ръка и стисна холограмата на вражеския кораб в юмрука си. Сякаш искаше да го разгледа отблизо и да разкрие тайната му.

— Дай да пипнем този приятел, капитан Аусън.

— Излишен труд, по-добре да го оставим да настигне дружките си…

— Това е заповед, капитан Аусън! — понижи глас младежът.

— Слушам, сър! — стреснато го погледна онзи. Е, номерът все още минава, въздъхна доволно Майлс. Офицер-свързочникът осъществи светкавична кодирана връзка с „Ариел“ и предаде новата заповед. Напрегнат и възбуден, Аусън получи възможност да опита максималната скорост на новия си кораб. А и други негови качества — особено системата за заблуда на противниковия прицел, която изпращаше в ефира стотици симулативни изображения на кораба. Именно с нейна помощ определиха далекобойността на тайнствения лъч, както и необичайно голямата пауза между отделните пулсации. Дали не е някаква система за самозареждане? Разстоянието до беглеца бързо се скъсяваше.

— Какъв ще бъде сценарият, господин Нейсмит? — вдигна глава Аусън. — „Спри, или си мъртъв“?

— Това няма да свърши работа — замислено поклати глава Майлс. — По-скоро трябва да им попречим да се самовзривят… Това не са наемници и заплахите не вървят. Като нищо ще го направят…

Аусън прочисти гърлото си и отново впери поглед в екраните.

Майлс тактично сдържа ироничната си усмивка и насочи внимание към потока данни от компютъра. Машината приключи с изчисленията, излъчи визуален модел на ситуацията по прехващането и любезно зачака вдъхновението му. Майлс направи опит да се постави на мястото на пелианския капитан. Изчисли времето и скоростта на прихващането, определяйки най-благоприятния момент за пряк обстрел.

— Близичко сме — въздъхна той и изчака оформянето на холограмата, която показа със смразяваща яснота какво ще стане в случай на грешка в изчисленията му.

Аусън хвърли поглед към малките, но ярки фойерверки на иглените заряди около кораба на врага, промърмори едно „проклети самоубийци“ и потъна в напрегнато мълчание.

Майлс предпочете да не му обръща внимание. Помълча една безкрайно дълга секунда, после тръсна глава:

— Всички членове на екипажа да облекат скафандри и да си подготвят за абордаж! Пелианците знаят, че не могат да ти избягат и вероятно ще минират кораба си. После ще се натоварят на спасителната совалка и ще се надяват, че проклетият кораб ще гръмне под носа ни… Но ако ние не си губим времето със совалката и успеем да се промъкнем през аварийния изход докато те все още не са напуснали през страничния, имаме всички шансове да разминираме кораба и да го пленим невредим!

Устните на Аусън подозрително се присвиха.

— Но как ще ми отнемеш всички технически сътрудници? — попита той. — Не е ли по-добре да се приближим още малко и да взривим совалката им направо на площадката? Тогава ще ги пипнем заедно с кораба!…

— Ще ги пипнем, как не! Четирима механици плюс моя милост срещу цял екипаж? — Майлс тръсна глава: — Не, благодаря! Освен това нищо не ни гарантира, че като ги лишим от средство за бягство, те няма да стигнат до решението за най-красивото масово самоубийство през последните години!

— А какво да правя, в случай че не успееш да разминираш проклетия им кораб навреме?

— Импровизирай — мрачно се усмихна Майлс.

* * *

Пелианците очевидно не бяха настроени чак толкова на самоубийствена вълна и предпочитаха да търсят шанс в живота с малката спасителна капсула. В същото време Майлс и четиримата техници осъществиха грубо, но ефикасно проникване на борда, взривявайки вакуумните ключалки.

Майлс проклинаше неудобния скафандър, прекалено голям за ръста му. Заедно с охлузванията по най-различни части на тялото си, разбра какво означава израза „да те облее студена пот“. Изправен в тъмния коридор на чуждия кораб, той притеснено се оглеждаше, а техниците бързаха да заемат предварително разпределените сектори.

Майлс пое по най-тесния коридор, крайната му цел бяха тактическата зала, помещенията за почивка на екипажа и командния мостик. Искаше да ги провери за взривни устройства или някаква полезна информация. Навсякъде го посрещаха разбити монитори и изгорени шкафове за съхранение на информация. Хвърли поглед на часовника си. От началото на абордажа бяха изтекли пет минути — време, достатъчно за отдалечаването на совалката, време за вероятния взрив в реакторите…

В шлемофона му екна тържествуващ вик:

— Открих го! Открих го! — Беше един от техническите сътрудници на Аусън: — Стартирали са верижна реакция, но аз я прекратих!

Съобщението беше посрещнато с радостни викове. Майлс се строполи върху близкото кресло с разтуптяно сърце. После опиянението отмина, сърцето му сякаш спря. Набра код за обща връзка и усили сигнала до крайност:

— Предположението за едно-единствено взривно устройство е малко наивно, нали? — изрече с твърд глас той. — Търсенето трябва да продължи още най-малко десет минути!

Заповедта беше посрещната с разтревожени викове. В продължение на три минути от репродукторите долиташе единствено запъхтяно дишане. Майлс прекоси коридора и се насочи към капитанската кабина. Отвори вратата и въздухът напусна гърдите му с остро свистене. Първото нещо, което се наби в очите му беше микровълнова печка с изкъртен капак. Часовникът й бе включен, а във фурната беше натикан метален цилиндър с течен кислород под високо налягане. Това очевидно бе приноса на готвача към бойните действия. След две минути от кухненския бокс и съседните помещения нямаше да има дори следа. Майлс разкачи проводниците и продължи тичешком напред.

— О, по дяволите! — просъска уплашен глас в шлемофона му. — По дяволите!

— Къде се намираш, Кат?

— В оръжейния склад. Прекалено много са, не мога да се справя с всичките!

— Не спирай, идваме! — Майлс премина на друг канал и издаде рискована заповед, събирайки всички на едно място. После се приведе и затича, следвайки светлинната индикация на дисплея пред очите си. Вратата на камерата за съхранение на боеприпаси зееше отворена, техническата сътрудничка на име Кат пълзеше край дълга редица блестящи муниции.

— Всички касетъчни бомби са с включени детонатори! — подвикна напрегнато тя. Пръстите й не преставаха странния си танц върху панелите за декодиране на сигнала. Прехапал устни, Майлс надникна зад рамото й, запомни блокиращия код и започна да го вкарва в детонаторите на бомбите, подредени в съседния стелаж. В процеса на работата откри, че скафандрите не са пригодени за страхливи подсмърчания, тъй като човек не може да избърше носа си. Все пак соничните чистачки поддържаха предното стъкло чисто от замъгляване и това не беше малко. Неволно подсмръкна, гореща жлъчка изригна от стомаха и напълни устата му с противен вкус на желязо. Пръстите му станаха дебели и тромави, в главата му се появиха гадни мисли… Бих могъл сега да съм на Колонията Бета… Бих могъл да съм си у дома в леглото… А дори и под него!

С ъгълчето на окото си забеляза, че в погреба влиза още един от техническите сътрудници. Време за празни приказки нямаше. Работеха рамо до рамо, тишината се нарушаваше единствено от свистенето на вентилационната система. Компютърът в скафандъра очевидно не одобри душевното му състояние, притокът на кислород видимо намаля. Ботари за нищо на света не би го пуснал на подобна мисия, а едва ли би му позволил да дава и наряд на орбиталната станция. Давай, още малко, стисна зъби Майлс. Ето тази бомба, следващата… Край!

Кат се надигна от противоположния стелаж, в очите й имаше сълзи.

— Още три секунди и… — Ръката й махна към подредените в стройни редици бомби. Майлс я прегърна и тромаво я потупа по гърба.

— Поплачи си — промърмори той. — Напълно си го заслужи. — Пръстът му изключи връзката точно секунда преди носа му да издаде поредното могъщо подсмърчане.

* * *

Майлс се измъкна от пленения кораб и стъпи на площадката за кацане с неочаквана награда — боен пелиански скафандър, който беше толкова малък, че почти се покриваше с неговите размери. След проверката се оказа, че настройката е женска, но това можеше да се промени. Видял Елена сред групичката посрещачи, той гордо се провикна:

— Виж какво намерих!

Тя учудено сбърчи нос:

— Плени цял кораб за един брониран скафандър?

— Не, разбира се. Плених го заради другото — онова неизвестно оръжие… От този кораб изстреляха лъча, който проникна през защитните прегради… Всъщност, какви са пораженията от него?

Отговори един от фелицианските офицери, който кой знае защо гледаше намръщено по посока на Елена:

— Проби една дупка… Всъщност, улучи затворническия сектор. Въздушното налягане започна да спада и ТЯ ги пусна!

Майлс забеляза, че неговите хора се движат на групички.

— Съжалявам, милорд — смутено промърмори Елена.

— Хм — промърмори Майлс и уморено потърка слепоочията си. — Тук май ще се наложи намесата на сержанта…

— След като се събуди…

— Какво?

— Той охраняваше затворническия сектор по време на нападението — отвърна с очи в краката си Елена. — И… направи опит да ми попречи да пусна пленниците…

— Направи опит? Нима не успя?

— Зашеметих го със станъра си. Страхувам се, че ще бъде доста ядосан… Нали нямаш нищо против, ако за известно време се навъртам край теб?

Майлс тихо подсвирна.

— Нямам, разбира се… А дали част от пленниците… Не, почакай! — Повиши глас и рязко извика: — Командор Ботари, изказвам ви официална благодарност за проявената инициатива! Ние не сме касапи, задачите ни тук са строго определени! — Очите му се сведоха към дребничкия фелициански лейтенант, май се казваше Гамад… Онзи се сви, а Майлс се обърна към Елена и вече по-тихо попита: — Има ли жертви сред пленниците?

— Двама, чиито клетки бяха разрушени от пряко попадение на ОЕБЛ…

— От какво?

— Орбитален електронен блуждаещ лъч — така го нарече Баз… Освен това още единадесет, до които не успях да се добера навреме и бяха задушени. — Болката в очите й прониза сърцето му.

— А колко щяха да умрат, ако не беше ги освободила?

— Изгубихме въздуха в целия сектор.

— Капитан Тънг?

— Предполагам, че е някъде тук — разпери ръце Елена. — Не беше сред тринадесетте, за които ти споменах… Но сред тях се оказа един от пилотите му, притежаващи имплантация за топлинен скок… А другият е изчезнал… Това важно ли е?

Сърцето на Майлс пропусна един такт.

— Искам веднага да се разпространи една моя заповед — обърна се към близката наемничка той. — Пленниците да се залавят без стрелба и без опасност за живота! — Жената кимна и бързо се отдалечи, а Майлс се извърна към Елена. — След като Тънг е на свобода, най-добре наистина стой край мен! Господи Исусе! Ще трябва да видя тая дупка, дето не е никаква дупка… Баз откъде изрови това непроизносимо словосъчетание?

— Каза, че лъчът бил изобретен на Бета, преди няколко години. Без особен търговски успех, тъй като защитата срещу него е прекалено елементарна — просто променяш интензивността на предпазния екран… Помоли да ти предам, че до довечера ще се справи с него, вече се е заел да препрограмира екраните…

— О — рече Майлс. Това бе краят на поредната безумна мечта. За момент си беше въобразил, че ще разкрие тайната на неизвестния лъч и ще я сложи в краката на бараярския император. В представите си виждаше капитан Илиан, вцепенен от смайване, уважението в очите на баща си… Тържествената обстановка, всеобщото признание на способностите му. Но май стана като в онази приказка за котката, която преследвала скакалец без крачета и си въобразявала Бог знае какво… От устата му се откъсна тежка въздишка.

Е, поне се снабди с брониран скафандър…

Направи знак на Елена и се насочи към затворническия сектор. Гамад и един от инженерите се присъединиха към тях.

— Изглеждаш уморен — промърмори Елена, изравнила крачка с неговата. — Не е ли по-добре да вземеш един душ и да си починеш?

— Значи усещаш вонята на изсъхналия ужас, затоплена от налягането в скафандъра? — усмихна се той. Тикна шлема под мишницата си и добави: — Още не съм ти разказал как си прекарах времето… Трябва ми майор Даум, искам да докладва за защитната стратегия… Май само той продължава да мисли трезво и сигурно вече разполага с общата картина на боя… — Очите му се плъзнаха по фигурата на лейтенанта с неприкрито отвращение.

Лейтенант Гамад очевидно разполагаше с остър слух.

— Майор Даум е убит, сър — подхвърли през рамо той. — Совалката му беше улучена от останките на взривения кораб. Не ви ли съобщиха за това?

Майлс се закова на място.

— В момента аз изпълнявам длъжността комендант на станцията — добави фелицианецът.

* * *

Три дни бяха необходими, за да се съберат всички пленници, потърсили укритие из различните части на рафинерията. Най-големи проблеми създаваха командосите на Тънг. На даден етап Майлс се принуди да пуска приспиващ газ в различните части на станцията, пренебрегвайки предложението на Ботари да си спестят този труд и просто да изтеглят въздуха. Разбира се, основната тежест на непрекъснатото дежурство падна върху гърба на сержанта и той беше напрегнат като тетивата на боен лък.

При окончателното преброяване се оказа, че липсват Тънг и седем от хората му, включително вторият пилот с топлинно-ускорителна имплантация. Нямаше я и една от совалките.

Майлс пусна една сподавена ругатня. Сега вече нямаше друг избор, освен да чака появата на пипкавите фелицианци, които все някога трябва да се сетят за стоката си. Силно се съмняваше, че совалката, която изстреляха към Тау Верде преди нападението на пелианците, е успяла да се промъкне през контролните постове на озеранците. Може би ще се наложи да изпратят още една. Не с доброволец, а с редовен боец. Майлс вече имаше предвид определен кандидат.

Лейтенант Гамад, очевидно изпитващ гордост от новия си пост, беше склонен да оспорва властта на Майлс над рафинерията, която, технически погледнато, си беше собственост на фелицианците. Много му липсваше деловития и спокоен Даум, който вършеше работата си без излишен шум. Все пак, дочул как един от наемниците се обръща към него с „адмирал Нейсмит“, Гамад започна да проявява известно уважение. А самият Майлс, доволен от ефекта, пропусна да поправи престаралият се боец. За нещастие това обръщение бързо се разпространи и сред останалите, скоро вече никой не го наричаше с далеч по-неутралното „господин Нейсмит“…

Гамад се отърва на осмия ден след атаката на пелианците. Тогава, най-сетне, върху екраните на мониторите изплува един от фелицианските кораби с ограничен обхват на действие. Бойците на Майлс, уморени и подозрителни след толкова много битки, бяха склонни да го взривят, а след това да установяват самоличността на екипажа му. Майлс обаче успя да ги възпре и корабът меко се скачи с площадката на орбиталната станция.

* * *

Когато фелицианските офицери влязоха в заседателната зала на рафинерията, погледът на Майлс беше привлечен от два големи пластични сандъка, придвижвани с помощта на палет върху въздушна възглавница. Впечатлен от размерите, им, младежът изведнъж ги оприличи на дървените сандъци, в които древните пирати са трупали своите съкровища. За миг си ги представи пълни с блестящи огърлици, купища златни монети и перли. Жалко, че подобни дрънкулки отдавна вече не се считат за съкровища. Съвременните хора са достатъчно дегенерирали, за да се стремят към доста по-прозаични неща — кристализирани вирални микрочипове, компютъризирани бази данни, вакуумирани ДНК-клетки, проби от минералните и селскостопански залежи на отделните планети. Разбира се, тук-там все още се намираха ценители на изкуството. Майлс докосна кинжала на колана си и сърцето му се стопли. Сякаш беше стиснал топлата длан на мъдър старец… Реши, че ще се задоволи с част от пробите на фелицианците.

До слуха му достигна пронизителният глас на фелицианския ковчежник, който забързано нареждаше:

— … и разбира се, първо трябва да видим карго-манифеста на майор Даум, след което да проверим дали стоката не е повредена по време на транспортирането…

— Вземи главния инженер и гледай да свършиш бързо — въздъхна капитанът на фелицианския кораб, после хвърли тежък поглед към Гамад: — Още ли не си открил проклетия манифест? Или личните документи на Даум?

— Страхувам се, че са били у него по време на фаталния полет, сър…

Капитанът изръмжа и едва сега благоволи да обърне внимание на Майлс:

— Значи ти си лудия галактически мутант, за който се говори!

— Аз не съм мутант, КАПИТАНЕ… — саркастично го изгледа Майлс, имитирайки интонацията на баща си. После въздъхна и се овладя. Даде си сметка, че фелицианецът насреща му едва ли е спал през последните няколко дни. — По-добре да се залавяме за работа…

— Да — уморено кимна онзи. — Предполагам, че тези наемници очакват заплатите си…

— А стоката очаква проверка за евентуални повреди по време на транспортирането — иронично подхвърли Майлс и кимна към големите сандъци.

— Ковчежник, погрижи се за него — нареди капитанът и се плъзна към лейтенанта: — Добре, Гамад, дай да видим великата ти стратегия…

Очите на Баз се замъглиха.

— Извинете, милорд, но май трябва да ида с тях — промърмори той.

— И аз ще дойда — обади се Мейхю и щракна със зъби като гладна акула.

— Вървете — разреши Майлс и се обърна към ковчежника, който пъхна някаква дискета в настолния компютър.

— Така… — проточи той. — Господин Нейсмит, нали? Бихте ли ми показали вашето копие от договора, моля?

— С майор Даум сключихме устно споразумение — намръщи се Майлс. — Четиридесет хиляди бетиански долара след доставката на стоката на Фелиция. А доколкото ми е известно, тази рафинерия е част от територията на Фелиция, нали?

— Устно споразумение?! — смаяно го изгледа ковчежникът. — Устното споразумение не е договор!

— Напротив, то е най-обвързващия договор! — изправи гръб Майлс. — Душата на човек е в дъха му, следователно и в гласа. Дадената дума трябва да се спазва!

— Мистиката няма място в…

— Това не е мистика, а общопризната юридическа клауза! — прекъсна го Майлс, а мислено добави: „но само на Бараяр…“

— За пръв път чувам подобно нещо!

— Но майор Даум го знаеше отлично.

— Майор Даум работеше в разузнаването, имаше големи познания за законите на Галактиката. Докато аз съм само един счетово…

— Отказвате да спазите дадената дума на мъртвия си другар?! — извика преднамерено високо Майлс. — Но вие не сте наемник, а офицер на редовна служба!

— Нямам представа какви ги дрънкате! — упорито поклати глава ковчежникът. — Ако стоката е в ред, ще си получите парите и толкоз!

— Добре — промърмори с облекчение Майлс. — Дайте да ги видим.

Прецени, че може да си позволи това, тъй като ковчежникът не беше Вор, пък и едва ли притежаваше някаква друга благородническа титла.

Онзи кимна на асистента си, човекът се наведе над кодираните ключалки. Майлс затаи дъх в очакване да види първия огромен куп пари в живота си. Капаците отскочиха, под тях се разкриха пачки хартия в бледи цветове, акуратно подредени на високи купчини. В помещението се възцари продължително мълчание.

Майлс свали ранения си крак от масата и се наведе над по-близкия сандък. Взе една пачка и внимателно я подхвърли върху дланта си. Тя съдържаше стотина еднакви банкноти, изписани със странни букви, цифри и картинки. Хартията беше дебела и плъзгава.

— Какво е това? — попита най-сетне той.

— Как какво? — вдигна вежди ковчежникът. — Книжни пари. Повечето планети използват книжни пари при своите разплащания…

— Знам това. Питам каква е валутата?

— Фелициански милифениги.

— Милифениги значи… — проточи Майлс. Звучеше му като някакво заклинание. — Каква е стойността им в истински пари? Бетиански долари, или бараярски имперски знаци…

— Че кой използва бараярски имперски знаци? — учудено промърмори помощникът на ковчежника.

— Според международните годишни разчети 150 милифенига се равняват на един бетиански долар — прокашля се ковчежникът.

— Това обаче е курсът преди близо година — засече го Майлс. — Какъв е той в момента?

Ковчежникът предпочете да потърси нещо интересно в панорамата извън остъклените стени на залата.

— Озеранската блокада не ни позволи да се запознаем с текущия курс — промърмори той.

— Така ли? Кажете тогава последния курс, който ви е известен.

Ковчежникът отново се прокашля, гласът му странно изтъня.

— Разбирате, че заради блокадата ние получаваме информация единствено посредством пелианците…

— Курсът, моля!

— Не го знаем…

— Последният курс! — изсъска заплашително Майлс.

— Наистина не го знаем, сър! — уплашено подскочи ковчежникът. — Последната ни информация гласеше, че фелицианската валута вървеше… хм… — Гласът му бързо затихна: — … Всъщност беше свалена от борсовите котировки…

Майлс попипа дръжката на кинжала, после придаде на гласа си особена, стържеща заплашителност:

— Какво е в такъв случай покритието на тези… МИЛИФЕНИГИ?…

— Те са гарантирани от правителството на Фелиция! — гордо вдигна глава ковчежникът.

— Същото, което губи войната, нали?

Ковчежникът смутолеви нещо.

— Вие губите тази война, не мислите ли?

— Загубата на далечните орбитални станции е временно явление — поясни фелицианецът с отчаяние в гласа. — Но въздушното пространство на планетата се намира под пълния ни контрол…

— Милифениги — изръмжа Майлс. — Милифениги… — Очите му се заковаха в прежълтялото лице на ковчежника: — Аз обаче искам бетиански долари!

— Нямаме бетиански долари! — изправи снага ковчежникът и в очите му проблесна гордост. — Всичко до последния цент, заедно с последните ни запаси валута на други галактики, отиде за стоката на майор Даум…

— За чието докарване рискувах живота си…

— За чието докарване той даде живота си!

Майлс въздъхна и разбра, че няма да надделее в този спор. Каквито и пози да заема, каквото и да говори, той не би могъл да измъкне бетиански долари от правителство, което ги няма.

— Милифениги… — отново промърмори той.

— Трябва да вървя — надигна се ковчежникът. — Чакат ме за огледа на стоката.

— Вървете — уморено махна с ръка Майлс.

Ковчежникът и помощника му изчезнаха, оставяйки го сам с двата сандъка пари в красивата заседателна зала. Съдейки по небрежността му — той не поиска охрана, нито пък разписка — с два сандъка пари без никаква стойност…

Струпа част от пачките на купчина върху масата и положи глава до нея. Мислено изчисли площта, която биха заели тези банкноти и стигна до заключението, че спокойно ще може да тапицира с тях не само стените и тавана на стаята си, но и още доста от помещенията на замъка Воркосиган. Ако майка му не възрази, разбира се…

Реши да провери дали горят и щракна запалката си под една от банкнотите. Възнамеряваше да я остави да опари пръстите му — просто за да види дали болката ще може да се сравни с това, което ставаше в стомаха му… Но пушека включи противопожарната система на помещението, вратите автоматически се заключиха, задрънча оглушителна алармена инсталация. От стената се спусна червеният, иронично изплезен език на химически пожарогасител. Пожарът е най-голямата опасност за орбиталните станции. Той прецени, че следващата мярка положително ще бъде укротяване на пламъците чрез изтегляне на въздуха от помещението и побърза да угаси банкнотата в ръката си. После стана и потърси откъде да изключи пронизителното дрънчене на алармата.

Хрумна му, че новата финансова придобивка става за друга игра и започна да строи просторна крепост с отбранителни кули в средата на масата. Пачките обаче се оказаха доста тежки и входният портал се срути. Може би ще успее да проникне на някой пелиански търговски кораб като умствено ограничен мутант… Елена ще бъде медицинската му сестра, а Ботари — пазач… Все едно, че богати роднини са го пратили да се лекува на някоя далечна планета, или в дар на някой зоопарк… По време на митническата проверка ще си събуе ботушите и ще започне да смуче пръстите на краката си или нещо подобно… Не, не става. Къде ще остави Мейхю и Джесек? Ами Ели Куин? Дължи да й върне лицето, независимо дали му се е клела във вярност, или не. Най-лошото е, че тук не може да разчита на кредит. Дълбоко в душата му се таеше подозрението, че обменният курс между фелицианската и пелианската валута съвсем няма да е в негова полза…

Вратата просъска и започна да се отваря. Майлс бързо събори крепостта си, превръщайки я в обикновена купчина парични знаци. Изправи гръб и важно кимна на наемника, който почтително му козируваше от прага.

— Моля за извинение, сър — усмихна се онзи. — Чух, че нашите заплати са пристигнали…

Устните на Майлс започнаха да се разтягат във възторжена усмивка и той побърза да я постави под контрол.

— Както виждаш…

Господи, нима някой може да каже какъв е обменният курс на милифенигите, замаяно се запита той. Кой може да оспори цифрата, която сам ще определи? Никой, поне докато наемниците се намират в открития космос, на милиони километри от най-близкото обменно бюро… Разбира се, в момента, в който открият истинската стойност на тези хартийки, ще го разкъсат на парчета… Като онази картина от историята, изобразяваща разчленяването на император Юри Лудия…

При вида на купчината от устата на наемника се изтръгна едно почтително „о“.

— Не трябва ли да поставите охрана, сър?

— Добра идея, стажант Ноут — похвали го Майлс. — Ще те помоля да донесеш някой палет на въздушна възглавница и да поставиш заплатите върху… хм… на обичайното им място. Подбери двама души на които имаш доверие и започвайте денонощно дежурство.

— Аз ли, сър? — разшириха се очите на наемника. — Нима ще ми окажете подобно доверие?

Какво ще направиш, попита го мислено Майлс. Ще откраднеш сандъците и ще идеш да си купиш самун хляб?

— Разбира се — отговори на глас той. — Нима мислиш, че нямам впечатления от службата ти през последните седмици? — Мислено се помоли да не е сбъркал името на наемника.

— Слушам, сър! Веднага, сър! — Наемникът още веднъж отдаде чест и затанцува към изхода. Сякаш имаше гумени топчета на обувките си.

Майлс зарови лице в купчината милифениги и се разкикоти. Спря едва когато в очите му се появиха сълзи.

* * *

Остана да наблюдава как пачките милифениги се подреждат обратно в сандъците. Наемниците скоро приключиха и ги отнесоха, а той замислено започна да се разхожда из заседателната зала. Очакваше, че Ботари скоро ще приключи с предаването на пленниците под контрола на Фелиция и ще тръгне да го търси.

Увиснал в пространството току до огромните остъклени панели, РГ-132 най-сетне беше привлякъл вниманието на хората му. Върху разбития корпус кипеше работа, той все повече започваше да прилича на недоизмазана църковна камбанария. Майлс се запита дали някога ще има куража да пътува в него без скафандър и шлем…

Мейхю и Джесек го завариха да гледа все така замислено през прозореца.

— Подредихме ги! — изръмжа инженерът и се настани до Майлс. Пламтящата гордост в очите му беше отстъпила място на свирепо задоволство.

— Хм… — промърмори Майлс и духът му бавно започна да се освобождава от затвореното състояние. — Кого сте подредили и за какво?

— Фелицианците и онова гадно кариеристче Гамад!

— Беше крайно време някой да го стори — кимна в знак на съгласие Майлс. Умът му беше зает с изчисления. Колко ли може да вземе на РГ-132, ако го предложи за вътрешнопланетни полети? Не в милифениги обаче… Или да го даде за отпадъци? Не, не би могъл да погоди подобен номер на Ард…

— Ето ги, идват!

— Хм?

Фелицианците бяха в пълен състав — капитанът, ковчежникът, висшите офицери. Плюс някакъв космически командир, който за пръв път се появяваше. От начина, по който капитанът му отстъпи да влезе пръв, Майлс стигна до заключението, че този трябва да е главният. Възрастен полковник, или млад генерал… Процесията завършваха Торн и Аусън, Гамад никъде не се виждаше.

Този път поведението на капитана беше безкрайно почтително. Застана мирно, отдаде чест и промълви:

— Дължа ви извинение, адмирал Нейсмит. Страхувам се, че оцених ситуацията не както подобава…

Майлс стисна ръката на Баз, надигна се на пръсти и напрегнато прошепна в ухото му:

— Какви си ги дрънкал пред тези хора, Баз?!

— Казах им истината — отвърна Баз, но време за подробности нямаше.

Старши офицерът пристъпи напред и протегна ръка.

— Здравейте, адмирал Нейсмит. Аз съм генерал Халифай. Имам заповед от нашето командване да защитавам тази инсталация с всички средства на свое разположение.

Стиснаха ръцете си и седнаха. Майлс побърза да заеме мястото на домакина, фелицианският генерал се настани от дясната му страна без да показва признаци на учудване или раздразнение. По-нататък по масата се разрази интересно боричкане за позиции.

— По пътя насам изгубихме втори кораб от обстрела на пелианците и аз имах незавидната задача да се огранича с половината от хората си — около 200 човека…

— Аз пък се добрах дотук с четиридесет — механично отвърна Майлс. Накъде бие този фелицианец?

— Имам и още една задача — да демонтирам цялото въоръжение на станцията и да го пратя у дома с помощта на присъстващия тук капитан Сахлин. За съжаление бойните действия се пренесоха директно на планетата.

— Ще ви бъде по-трудно — съгласи се Майлс.

— Преди пелианците да поискат галактическа помощ, двете армии поддържаха относително равновесие и ние се надявахме да постигнем мир чрез преговори. Но появата на озеранците наруши равновесието в наша вреда.

— Разбирам.

— По тези причини и ние сме принудени да търсим външна помощ — продължи генералът. — Искаме да поканим наемници от Дендарии, които трябва да прекратят блокадата на Озер и да разчистят принадлежащото ни космическо пространство от чужди кораби. А с пелианците сами ще се справим!

Май е време да позволя на Ботари да удуши тоя бъбривец Баз, рече си Майлс.

— Добра оферта, генерале — каза на глас той. — Много бих искал да я приема, но сигурно знаете, че по-голямата част от моята армада е далеч оттук…

Генералът стовари длан върху масата.

— Ще направим всичко възможно да издържим докато тя пристигне.

Майлс хвърли поглед към Торн и Аусън, после сведе очи към блестящата черна повърхност на масата. Сега едва ли е най-подходящото време да обяснявам колко дълго ще трябва да чакате, въздъхна в себе си той.

— За тази цел трябва да излезем от обсега на блокадата, но в момента всичките ми кораби с топлинно ускорение са извън строя…

— Фелиция разполага с три търговски кораба, които могат да извършат топлинен скок, без да броим онези, които останаха от другата страна на блокадата — успокои го генералът. — Един от тях е изключително бърз и ако го включите в своята армада, без съмнение ще се справите.

Майлс се готвеше да го отреже без повече церемонии когато изведнъж му светна. Ето го пътя за спасението! Поднасят ти го на тепсия! Ще се натоварят на предлагания кораб, ще накарат Торн и Аусън да извършат топлинния скок, а после ще помахат за сбогом на Тау Верде и неплатежоспособните й обитатели. Беше рисковано, но по-добро предложение едва ли щеше да има.

— Предложението ви е интересно, генерале — усмихна се той, правейки опит да прикрие обзелата го възбуда. — А колко възнамерявате да платите за тази операция? Наемниците на Дендарии работят за изключително високи заплати…

— Упълномощен съм да приема всичките ви условия — тежко отвърна генерал Халифай. — Ако са в разумни рамки, разбира се.

— Ще ви го кажа направо, генерале — не изпитваме никакво желание да притежаваме тонове от вашите… хм… милифениги… След като майор Даум не е имал пълномощия да наема външна помощ, едва ли ще ги имате и вие…

— Казаха ми да приема условията ви, каквито и да са те — стегна се лицето на Халифай. — Те ще ме подкрепят!

— Искам писмен договор, подписан от някой, който по-късно наистина може да се изръси… пардон, да му се потърси отговорност. Пенсионираните генерали едва ли разполагат с достатъчно средства за подобна цел…

В очите на Халифай проблесна весело пламъче.

— Ще получите такъв човек — кимна той.

— Разплащането трябва да бъде в бетиански долари. Но съвсем наскоро разбрах, че не разполагате с такива пари.

— Ако блокадата бъде разкъсана, ние отново ще имаме достъп до чужда валута. И вие ще получите възнаграждението си.

Майлс стисна устни, за да не избухне в смях. Седеше си в тази зала и преговаряше за наемане на въображаемата си флота, при това с човек, който разполага с точно толкова въображаем бюджет. Е, в тези условия цената е без значение.

Генералът протегна ръка:

— Давам ви своята дума, адмирал Нейсмит! Мога ли да разчитам на вашата?

Веселото настроение моментално напусна Майлс, остри ножове пронизаха стомаха му.

— Моята дума?

— Доколкото съм осведомен, вие държите на думата си.

Много си осведомен, няма що…

— Моята дума, значи… Разбирам… — Никога досега не беше нарушавал думата си. В това отношение все още беше девствен, макар да наближаваше осемнадесетте. Е, все някога трябва да го стори. Въздъхна и пое протегнатата ръка.

— Ще направя каквото мога, генерал Халифай. Имате думата ми.