Лоис Макмастър Бюджолд
Наемниците на Дендарии (21)

Двадесет и първа глава

Майлс направи широк завой над замъка ВорхарТънг, потискайки с мъка желанието си да стовари лекия летателен апарат директно на поляната пред входа. Повърхността на реката, която се извиваше през столицата Ворбар Султана, беше покрита с трошлив лед, в средата вече се виждаше зеленикава ивица вода. Това означаваше, че дебелите снегове, покриващи планинската верига Дендарии далеч на юг, вече са започнали да се топят. Древната сграда беше оградена с високи крепостни стени, летателният апарат леко подскочи при приземяването си, олекнал от влажния въздух откъм реката.

Модерният град се простираше километри наоколо, улиците бяха задръстени от сутрешния трафик. Местата за паркиране пред замъка бяха заети от разнообразни превозни средства, още по-пъстра беше палитрата на поне петдесетина различни ливреи, облечени от шофьорите край тях. Настанил се до Майлс, Иван се зае да брои флаговете, развяващи се на главната кула.

— Сесията на Съвета е пълна — отбеляза той. — Нито един флаг не липсва, тук е дори граф Вортала, който не се е появявал от години… Сигурно са го докарали на носилка. Майчице мила! Та това е флагът на Императора! Значи и Грегър е вътре!

— Това може да се отгатне и по снайперистите на покрива, въоръжени с плазмени лъкове — отбеляза Майлс и вътрешно изтръпна от страх. Едно от споменатите оръжия се насочи към тях и не ги изпусна нито за миг.

Приземи летателния апарат бавно и внимателно, точно в центъра на белия кръг, очертан доста встрани от стените на замъка.

— Представяш ли си колко глупаво ще изглеждаме, ако се втурнем посред заседанието и изведнъж се окаже, че там се обсъждат проблемите с водата, или нещо подобно — подхвърли Иван.

— И на мен ми мина подобна мисъл през главата — призна Майлс. Тайното им приземяване си беше един доста голям риск. — Е, няма да ни е за пръв път — въздъхна на глас той. Направи справка с часовника си, отпусна се на пилотската седалка и бавно напълни дробовете си с въздух.

— Лошо ли ти е? — разтревожено попита Иван. — Видът ти не е особено добър…

Майлс поклати глава и мислено поиска прошка от боговете за всичко лошо, което си беше мислил по отношение на Баз Джесек. Едва сега разбра какво означава да се парализираш от страх. По всичко личи, че не е по-смел от Баз, а просто е имал късмета да не бъде толкова уплашен… Изведнъж му се прииска да е обратно при своята дендарийска флота и да се занимава с прости, дори ежедневни неща — например да обезврежда касетъчни бомби…

Иван беше на прага на паниката.

— Виж какво! — извика той. — Цели две седмици ме убеждаваш в предимствата на изненадата и накрая успя! Сега вече е КЪСНО да променяш плановете!

— Нищо няма да променям! — промърмори раздразнено Майлс и дръпна сребристите кръгчета от челото си. Очите му пробягаха по сивите стени на замъка.

— Ако продължаваме да седим тук, положително ще привлечем вниманието на охраната — обади се след известно време Иван. — Да не говорим за вратата на ада, която сигурно вече се е отворила на летището!

— Добре — отвърна Майлс. Прекъсна дългата верига на доводите, които подреждаше в главата си. Верига, насечена от съмненията… Време е да слезе на земята.

— След теб — любезно рече Иван.

— Добре.

— Хайде…

Световъртежът от свободното падане… Отвори вратата и се спусна на паважа.

Изкачиха стъпалата към входа и спряха пред четиримата пазачи, облечени в блестящи ливреи. Единият, с лице на селянин, сви пръсти край лампазите си и направи неприличен жест. Добре дошъл у дома, въздъхна Майлс. После отривисто кимна с глава.

— Добро утро, войници. Аз съм лорд Воркосиган, явявам се тук по заповед на императора.

— Проклето джудже!… — започна единият от пазачите и понечи да свали оръжието си, но този до него хвана ръката му и се втренчи в Майлс:

— Недей, Даб!… ТО наистина е това, за което се представя!…

Във вестибюла пред голямата заседателна зала бяха подложени на втора проверка. Иван непрекъснато се опитваше да надникне през вратата и това дразнеше униформения служител, който имаше задължението да ги претърси за оръжие. Никой нямаше право да носи оръжие в присъствието на императора. Майлс напрегна слух и започна да различава гласовете зад вратата. Ето, това е гласът на граф Вордрозда — на моменти висок и писклив, в друг — носов и авторитетен — според изискванията на дебатите.

— Колко дълго продължава това? — прошепна той на близкостоящия войник.

— Една седмица. Днес трябва да е последния ден, в момента се водят заключителните дебати. Идвате точно навреме, милорд… — Войникът му кимна окуражително и се отдалечи, до слуха му достигна част от тихия спор между началниците на караула: — … Но той ТРЯБВА да бъде тук!…

— Сигурен ли си, че не предпочиташ бетианската терапия? — промърмори с мрачен хумор Иван.

— Късно е вече — усмихна се Майлс. — Няма ли да е смешно, ако се окаже, че пристигаме точно за произнасянето на присъдата?

— Как няма да е смешно! — изръмжа Иван. — Сигурен съм, че ти направо ЩЕ УМРЕШ от смях! — Пазачът му направи знак, че е свободен, и той забърза към вратата на залата.

— Хей, чакай! — сграбчи ръкава му Майлс. — Слушай!

Отвътре долетя още един познат глас: на адмирал Хесман.

— Тоя пък какво прави тук? — шепнешком се учуди Иван. — Мислех, че цялата работа е в ръцете на графа и никой друг!

— Сигурно е свидетел — отвърна Майлс. — Какъвто ще бъдеш и ти… Тихо!…

— … ако нашият блестящ министър-председател наистина не знае нищо за заговора, нека ни представи „липсващия си племенник“ — казваше Вордрозда с натежал от ирония глас. — Но той твърди, че не може… Защо? Подразбирам, че защото лорд Ворпатрил е изпратен в чужбина със секретно послание. Какво послание? Очевидно нещо от сорта на „Спасявай се както можеш — всичко пропадна“… Но аз питам: възможно ли е подобен заговор да бъде организиран от сина без знанието на бащата? Каква е съдбата на прословутите 275,000 марки, за които уважаемият колега отказва да говори? Дали с тях не е финансирана тайната операция? Постоянните му искания за отлагане не са нищо повече от димна завеса. След като лорд Воркосиган е невинен, защо го няма тук? — Вордрозда прибягна до една от обичайните си драматични паузи.

— Хайде! — прошепна Иван и дръпна братовчед си за ръкава. — Цял ден да чакаш, пак няма да намериш по-подходящ момент!

— Прав си — кимна Майлс. — Да вървим!

Разсеяна светлина откъм източните прозорци с разноцветни стъкла падаше върху буковия паркет на просторната зала. Вордрозда беше на трибуната, издигаща се над скамейката за свидетелите. Самата скамейка беше заета от адмирал Хесман. Галерията с висок парапет и дървени пейки на балкона беше опразнена, но редовете под нея бяха гъсто населени.

Членовете на Съвета бяха облечени в разноцветни ливреи, над които бяха наметнали алено-сивите заседателни роби, сред тях ярко се открояваха синьо-червените униформи на действащите офицери. Император Грегър, седнал в ложата вляво от вратата, също носеше военна униформа. Обзет от нещо като сценична треска, Майлс нервно преглътна. Сега му се прииска да се беше отбил у дома да се преоблече, тъй като все още носеше обикновената тъмна риза, панталони и ботуши, с които тръгна от Тау Верде. Разстоянието до средата на залата му се стори отдалечено поне на една светлинна година.

Облечен в синьо-червена униформа, баща му седеше на обичайното си място — на първия ред, съвсем близо до трибуната на ораторите. Граф Воркосиган беше облегнат небрежно назад, с кръстосани крака и ръце на облегалките. Въпреки това изглеждаше толкова небрежен и отпуснат, колкото готов за нападение тигър. Лицето му беше мрачно, очите му — жестоки и неподвижни, не се отделяха от лицето на Вордрозда. Майлс неволно се запита дали заради това изражение бе получил прякора „Касапина на Комар“ преди години…

Изправен на трибуната, Вордрозда единствен от присъстващите имаше възможност да гледа пряко към вратата. По тази причина пръв видя Майлс и Иван, устата му изведнъж се затвори…

— Точно на този въпрос предлагам да отговорите вие, граф Вордрозда — извика високо Майлс. — А също и вие, адмирал Хесман! — Две светлинни години, а не една, въздъхна в себе си той и закуцука към средата на залата.

Във въздуха се разнесоха викове на смайване, примесени с възбудено мърморене. Но сред реакцията на всичките тези хора Майлс търсеше само една…

Граф Воркосиган рязко вдигна глава и го видя. Пое си дълбоко дъх, прибра ръцете и краката си, после обхвана лицето си с длани. Разтърка го и отново погледна, зачервените му очи бързо примигваха.

Кога успя да остарее толкова, тъжно се запита Майлс. Нима косата му винаги е била толкова сива? Той ли е променен, или по-скоро аз? А може би и двамата?

Очите на граф Воркосиган се преместиха върху Иван, в зениците им проблесна смайване и гняв.

— Иван, идиот такъв! Къде беше досега?!

Иван се огледа, после се окопити и кимна по посока на скамейката за свидетелите.

— Адмирал Хесман ме изпрати да търся Майлс, сър. Аз го сторих. Някак не бях сигурен, че той има предвид точно това…

Вордрозда се завъртя и впи гневен поглед в Хесман, който се пулеше срещу Иван без да е в състояние да отрони дори звук.

— Ти!… — злобно просъска Вордрозда, после светкавично се овладя и скръсти ръце на гърдите си.

Майлс се поклони на присъстващите, завъртя се наляво и се отпусна на едно коляно пред ложата на императора.

— Господарю, уважаеми лордове! Приемете искрените ми извинения за закъснението, но поканата да се явя пред вас пристигна с голямо закъснение. Свидетел на това е лорд Иван Ворпатрил.

Грегър извърна младежкото си лице към него, в очите му се четеше тревога, която бавно отстъпи място на удивлението. Насочи ги по посока на новия си съветник на трибуната, после бавно ги извъртя към предишния… Граф Воркосиган изглеждаше ободрен, на устните му се появи хищна усмивка.

Майлс стрелна с поглед Вордрозда и светкавично прецени, че сега е времето за нанасяне на решителния удар. Изчака ли церемонията, чрез която Лорд-пазителя на Съвета ще превърне Иван в пълноправен член, враговете отдавна ще са се окопитили. Даде ли им шестдесет секунди за кратко съвещание, те ще измислят нови лъжи и увъртания и ще направят така, че всичко да зависи от гласуването. Хесман… Да, точно така. Ще трябва да започне с Хесман. Вордрозда е прекалено гъвкав, за да бъде смачкан с един удар… Хайде, нападай! Имаш всички шансове да разбиеш тъмния им заговор!

Преглътна, прочисти свитото си гърло и рязко се завъртя на пети.

— Уважаеми лордове — започна той. — Позволявам си тук, във ваше присъствие, да обвиня адмирал Хесман в саботаж, убийство и опит за убийство. Мога да докажа, че по негова заповед е бил саботиран имперския кораб на капитан Димир и това е довело до ужасната смърт на екипажа му. Мога да докажа и преднамерените му действия, чрез които сред тези хора е трябвало да бъде и братовчед ми — Иван Ворпатрил.

— Нарушаваш правилника! — изкрещя Вордрозда. — Тези безумни обвинения нямат нищо общо със Съвета на графовете! Можеш да ги повдигнеш пред военен съд, ако има съд който да те изслуша, предател такъв!

— Без съмнение адмирал Хесман може да бъде изправен пред военен съд — светкавично контрира Майлс. — Но вие, граф Вордрозда, трябва да бъдете съден тук!

Граф Воркосиган почукваше с пръсти по плота пред себе си, тялото му напрегнато се приведе по посока на Майлс, устните му се свиха в безмълвно одобрение: продължавай!

Окуражен, Майлс повиши глас:

— Той ще бъде изправен пред съда сам и ще умре сам, тъй като не притежава доказателства, че е извършил всички тези престъпления по ваша заповед. Нямате доказателства, нямате свидетели, нали адмирале? Нима допускате, че граф Вордрозда ще прояви лоялност и честност към вас, ще бъде толкова развълнуван, че да признае личното си участие в този гнусен заговор?

Хесман беше бял като платно, гърдите му се повдигаха и отпущаха с видимо усилие, очите му се местеха между Вордрозда и Иван. Майлс ясно видя паниката, която проблесна в тях.

Вордрозда изскочи иззад трибуната и размаха ръце:

— Господа! Това не е защита! Той просто се надява да прикрие вината си с помощта на безумни контра-обвинения, които, освен всичко друго, се отправят в разрез с нашия правилник! Лорд-пазителю, призовавам ви да въведете ред!

Лорд-пазителят започна да се надига, но усетил пронизителния поглед на граф Воркосиган, отново се отпусна на мястото си.

— Това май наистина е нарушение… — промърмори той, после млъкна и наведе глава. Граф Воркосиган одобрително се усмихна.

— Вие не отговорихте на въпроса ми, Вордрозда — извика Майлс. — Ще защитите ли Хесман?

— Историята ни учи, че низшите чинове често са вършили нарушения… — започна Вордрозда.

Прави опит да се изплъзне! Той е гъвкав, но и аз мога да бъда такъв! Няма да стане!

— Значи признавате, че той е ваш подчинен, така ли?

— Нищо подобно! — озъби се Вордрозда. — Нямаме никаква връзка помежду си, с изключение може би на общата ни загриженост за съдбата на империята!

— Никаква връзка, чухте ли добре, адмирал Хесман? Как се чувствате с нож в гърба? Готов съм да се обзаложа, че едва ли усещате острието — толкова майсторски беше този удар! Така ще бъде докато всичко това приключи и вие тръгнете към ешафода. Бъдете сигурен в това!

Очите на Хесман сякаш щяха да изскочат от орбитите си.

— Не, няма да стане! — скочи на крака той. — Ти започна всичко това, Вордрозда! Няма да ти позволя да се измъкнеш! След като потъвам аз, ще потънеш и ти! — Насочи пръст към смаяния граф и занарежда в скоропоговорка: — Той дойде при мен в Уинтърфеър^[1] и лично поиска да се запознае с данните на Имперското разузнаване за сина на Воркосиган…

— Млъкни! — отчаяно изкрещя Вордрозда. Очите му побеляха от ярост при тези ненужни признания. Ръката му се плъзна под тогата и излезе оттам въоръжена с малък иглов имплодер. Насочи го към адмирала и онзи смаяно млъкна. После очите му бавно се плъзнаха надолу и пробягаха по блестящия метал на оръжието. Гледаше го така, както се гледа отровен скорпион.

— Сега кой нарушава правилника? — иронично подхвърли Майлс и думите му ясно отекнаха в притихналата зала.

После се проявиха вродените черти на бараярската военна аристокрация. Едно от най-тежките престъпления за нея беше размахването на смъртоносно оръжие в присъствието на императора. Двадесетина мъже скочиха от банките и се впуснаха напред.

Това е възможно само на Бараяр, въздъхна в себе си Майлс. Само тук зареденото оръжие може да доведе до масови безредици, при това на най-високо ниво^[2]. Между него и трибуната затичаха мъже. Вордрозда заряза Хесман и се обърна към истинския си враг. Майлс изпита странно привличане от тъмното дуло на игловия имплодер, насочен право в гърдите му. Странно, колко малка е дупчицата, която води към ада…

После фигурата на Вордрозда изчезна сред лавината от алени роби. Иван получи шанса да нанесе първия удар и моментално се възползва от него. Ритникът му се стовари с пълна сила в коляното на Вордрозда.

* * *

Майлс стоеше пред своя император. Доскорошните му обвинители бяха арестувани, залата утихна. Сега предстоеше истинския трибунал.

Грегър изпусна лека въздишка и направи знак на Лорд-пазителя. Размениха няколко думи, после служебното лице отстъпи назад и обяви на висок глас:

— Императорът изисква едночасово прекъсване, за да се запознае с новите показания. За свидетели се призовават граф Ворволк и граф Ворхалас.

Всички призовани се насочиха към малката стаичка зад императорската ложа: Грегър, граф Воркосиган, Иван и Майлс, плюс любопитно избраните от императора свидетели. Хенри Ворволк беше един от малкото връстници на Грегър в Съвета и близък негов приятел. Нищо чудно, че търси подкрепата му. Но граф Ворхалас…

Ворхалас беше изгубил двамата си сина в битката за престола на Вордариан преди осемнадесет години и оттогава насам беше заклет враг на бащата на Майлс. Младежът го наблюдаваше с известна доза притеснение. Именно единият от синовете на този граф беше хвърлил граната с нервнопаралитичен газ през прозореца на замъка Воркосиган, в опит да отмъсти за смъртта на по-малкия си брат. Впоследствие го бяха екзекутирали за измяна^[3]. Дали граф Ворхалас не е видял в заговора на Вордрозда последната възможност за разчистване на сметките си с фамилията Воркосиган? Възможност за перфектното отмъщение — син за син?

Същевременно Ворхалас беше известен със своята изключителна честност и Майлс беше по-склонен да го види редом с баща си срещу гнусния заговор на Вордрозда, отколкото в лагера на противника. Двамата бяха врагове толкова отдавна, бяха надживели толкова приятели и неприятели, че враждебното им чувство беше постигнало някаква странна степен на хармония. Все пак никой не би дръзнал да обвини Ворхалас в симпатии към бившия регент, особено когато става въпрос за свидетелски показания. Сега двамата си размениха по едно кратко кимване и се настаниха един срещу друг — като двойка фехтовачи преди началото на оспорван двубой.

— Така — въздъхна граф Воркосиган и вдигна глава към сина си: — Сега искам да зная какво се случи там, Майлс… Доскоро получавах рапортите на капитан Илиан за обстановката, но те не даваха отговори на старите въпроси, а повдигаха нови…

— Нима агентът му спря да предава информация? — любопитно го изгледа Майлс. — Заклевам се, че нито за миг не съм пречил на неговата дейност…

— Капитан Илиан е в затвора.

— Какво?!

— Чака го съд. Обвинен е в съучастие на организирания от теб заговор.

— Но това е абсурд!

— Напротив, напълно логично. Кой ще тръгне срещу мен без предварително да премахне очите и ушите ми, стига да може?…

Граф Воркосиган одобрително кимна, сякаш да покаже, че при създадената обстановка и сам би прибягнал до такава тактика.

В очите на баща му проблеснаха весели искрици.

— Нека види как стоят нещата от другата страна на правосъдието, това няма да му навреди. Но трябва да изтъкна, че ти е доста ядосан…

— Въпросът е дали капитанът е служил на мен, или на моя министър-председател — обади се с гробовен глас Грегър. В очите му продължаваше да се таи горчивина.

— Всички, които служат на мен, служат и на вас, милорд! — отсече с категоричен тон граф Воркосиган. — Такава е системата Вор. Потоците на опита се обединяват в могъща река и тази река служи на императора. — Това беше почти ласкателство, Майлс едва сега си даде сметка колко притеснен трябва да е баща му… — Подозренията ви към Саймън Илиан са неоснователни и обидни за него. Той вярно ви служи от момента на раждането ви, а преди това е служил и на вашия дядо…

Майлс се замисли за линията на поведение, към която трябва да се придържа. Защото създаването на Дендарийската флота съдържа в себе си и някои доста странни моменти… Приготви се за обяснения, механично потърси отправната точка на своите патила. На практика те започнаха на една стена, намираща се на по-малко от 100 километра от столицата Ворбар Султана. Реши обаче да започне от срещата с Ард Мейхю на Колонията Бета. Поколеба се, напълни дробовете си с въздух, после започна да говори и за срещата си с Баз Джесек. Честно и обективно, без да спестява нищо. При споменаването на това име баща му се намръщи. Продължи нататък — блокадата, абордажите, битките… Описа ги ентусиазирано, в един момент изпита увереността, че всичко е било оправдано… После със смайване установи, че неволно разпределя ролите между присъстващите: императорът е Озеранската флота, Хенри Ворволк е капитан Тънг, баща му — генералния щаб на пелианците. Стигна до смъртта на Ботари, лицето на баща му видимо потъмня.

— Е, добре — въздъхна след една ужасно дълга секунда той. — Освободил се е от тежко бреме. Дано душата му намери покой…

Майлс хвърли кос поглед към императора, после предаде обвиненията на жената от Ескобар срещу принц Серж в доста редактиран вид… Разбра, че постъпва правилно от благодарния поглед, който му хвърли граф Воркосиган. Някои истини са прекалено болезнени по отношение на хората, които засягат, а той нямаше никакво желание да става свидетел на чувства като онези, които бяха развълнували Елена Ботари…

Когато най-сетне стигна до описанието на начина, по който беше пробил блокадата, устните на Грегър се разтегнаха в усмивка на възхищение, а очите на граф Воркосиган заблестяха от гордост. Описа пристигането на Иван и заключенията, които си беше направил от този факт. Това му напомни за хода на времето и ръката му неволно се протегна към манерката на колана.

— Какво е това? — с тревога го погледна баща му.

— Лекарство срещу стомашни киселини. Искаш ли да го опиташ?

— Благодаря — кимна граф Воркосиган и пое манерката. — Не се обиждай, но наистина ще го опитам… — Отпи една глътка с каменно изражение на лицето. Дори Майлс не разбра дали е сериозен или не…

После накратко разказа за съображенията, принудили го да се върне тайно и да изненада Вордрозда и Хесман. Иван потвърди всичко, на което беше станал свидетел, включително лъжите на Хесман. Грегър изглеждаше доста разтревожен от факта, че новите му приятели са се оказали толкова вероломни. Събуди се, Грегър!, подкани го мислено Майлс. Ти най-малко от всички имаш право на розови илюзии. Не, наистина не бих искал да съм на твое място…

Когато Майлс приключи с патилата си, Грегър мрачно въздъхна и се облегна назад. Седнал на обикновен дървен стол вдясно от него, граф Воркосиган отправи замислен поглед към сина си.

— Добре — промърмори Грегър. — Но защо си събрал тази армада? Какво си искал да постигнеш? Може би наистина да станеш император? Ако не на Бараяр, то на някоя друга планета…

— Господарю — понижи глас Майлс. — Помниш ли зимните ни игри в императорския дворец? Искал ли съм някога да играя нещо друго, освен верния Ворталия? Нима не ме познаваш? Наемниците на Дендарии се появиха единствено благодарение на случайността. Не съм планирал предварително изграждането на собствена армия — тя просто се роди сред отчаяните ми опити да изляза от безизходицата. Единственото ми желание е да служа на Бараяр — така, както е служил баща ми. Да… — впи поглед в очите на баща си, обзет от желанието да бъде искрен докрай: — … да превърна живота си в нещо достойно и да го положа в краката му… — Почервеня, сви рамене и смутено добави: — Пак се изложих!…

— Кал, момче. — Гласът на граф Воркосиган беше дрезгав, но ясен. — Кал и нищо повече… Всички сме направени от кал, никой не заслужава такава огромна саможертва…

За миг Майлс забрави предстоящия процес, затвори очи и скри дълбоко в душата си чувствата, които го вълнуваха в момента. Някога, в далечното и непредвидимо бъдеще, може би ще има възможност да ги извади наяве и спокойно да им се наслади. Самият Грегър, който никога не бе имал баща, смутено преглътна и отмести очи, сякаш засрамен… Граф Ворхалас гледаше в пода и имаше вид на човек, попаднал случайно на интимна сцена между непознати…

Дясната ръка на Грегър се раздвижи и колебливо докосна рамото на най-верния си закрилник.

— Аз съм слуга на Бараяр — въздъхна той. — Правосъдието е мой дълг. Никога не съм искал да бъда несправедлив…

— Подвели са те, момче — прошушна в ухото му граф Воркосиган. — Това вече няма значение, но трябва да си извлечеш съответните поуки…

Грегър въздъхна и отправи поглед към Майлс.

— Като деца играехме на карти и ти винаги печелеше… Знаеш защо, нали? Защото използваше моята колебливост…

Майлс коленичи, сведе глава и разпери ръце:

— Да бъде волята ти, господарю…

Грегър поклати глава:

— Дано винаги ме предават като теб… — Обходи с поглед присъстващите и повиши глас: — Е, господа? Убедени ли сте в несъстоятелността на обвиненията, повдигнати от Вордрозда? Сигурни ли сте, че този човек пред вас не е възнамерявал да узурпира имперската власт чрез коварство и измама? Ще изразите ли подобно убеждение пред съда?

— Абсолютно, Ваше величество! — ентусиазирано отвърна Хенри Ворволк. Майлс беше убеден, че курсантът във Военната академия се влюби в него още по време на разказа му за приключенията на Дендарийската флота.

Граф Ворхалас остана сдържан и замислен.

— Обвинението за узурпиране на властта наистина е несъстоятелно — кимна той. — И за мен ще бъде чест да помоля Съвета за отхвърлянето му. Но има и друго… Лорд Воркосиган доброволно призна, че е нарушил Закона Ворлупулус и това наистина е така. А това също се третира като държавна измяна.

— Такова обвинение обаче не е повдигнато пред Съвета — отбеляза граф Воркосиган.

— Кой би посмял, особено след всичко това? — усмихна се Хенри Ворволк.

— Би посмял само човек с доказана вярност към императора; човек, който проявява академичен интерес към перфектното правосъдие — отвърна с леден глас граф Воркосиган. — Човек, който няма какво да губи… Нали така, граф Ворхалас?

— Трябва да се молиш, Воркосиган! — прошепна Ворхалас с одрезгавял от вълнение глас. — Трябва да се молиш за милост, както се молих някога аз!… — Очите му се затвориха, през тялото му премина могъща тръпка.

Граф Воркосиган дълго го гледа, после бавно кимна с глава.

— Добре.

Стана, отпусна се на коляно пред врага си и тихо добави:

— Нека забравим този закон, а аз ще се погрижа момчето да не ни създава повече неприятности.

— Това все още ми звучи прекалено гордо…

— Както решиш…

— Кажи „моля те“!…

— Моля те — покорно повтори граф Воркосиган. Майлс потърси признаци на гняв в поведението на баща си, но не откри нищо. Между двамата мъже имаше нещо старо, далеч по-старо от него самия… Нещо, което приличаше на сложен лабиринт, недостъпен за никой друг… Грегър приличаше на болник, Хенри Ворволк зяпна от смайване, а Иван се вцепени от ужас.

В поведението на Ворхалас започна да се долавя някакъв транс. Приведе се към бащата на Майлс и прошепна:

— Хайде, покажи го, Воркосиган!… Хайде!…

Главата на граф Воркосиган се сведе още по-ниско, ръцете му се свиха в юмруци.

Ако изобщо ме вижда, тоя тип очевидно ме счита за оръжие срещу татко, помисли смаяно Майлс. Май е крайно време да привлека вниманието му.

— Граф Ворхалас! — гласът му прониза тишината като кинжал. — Предлагам да спрете дотук, тъй като в противен случай ще се наложи да повторите всичко това пред очите на майка ми! Ще посмеете ли?

Ворхалас леко се намръщи.

— Нима майка ти може да те гледа и да не изпитва желание за мъст? — дрезгаво попита той и многозначително махна с ръка към недъзите на тялото му.

— Мама счита всичко това за моята най-голяма дарба — поклати глава Майлс. — Според нея изпитанията са дарба, тежките изпитания — голяма дарба… — Поклати глава и замислено добави: — Разбира се, много хора приемат мама за странна… — Очите му се заковаха върху лицето на стареца: — Как предлагате да използваме вашата дарба, графе?

— По дяволите! — промърмори след известно време Ворхалас, обръщайки се към граф Воркосиган: — Има очите на майка си!

— Забелязах — промърмори в отговор граф Воркосиган и издържа притеснения поглед на врага си.

— Аз не съм някакъв шибан светец! — обяви внезапно Ворхалас, без да се обръща конкретно към никого.

— Никой не те кара да бъдеш — намеси се с успокоителен тон Грегър. — Но ти си ми дал клетва за вярност, ти си мой покорен слуга… А аз не желая моите слуги да се разкъсват помежду си, вместо да се обединяват срещу враговете на империята!

— Добре, господарю — с нежелание промърмори Ворхалас и започна да щрака с пръсти. Сякаш разкопчаваше някакъв дяволски капан. — Хайде, ставай… — нетърпеливо подхвърли той към граф Воркосиган. Бившият регент бавно се изправи, лицето му беше безизразно.

Очите на Ворхалас се преместиха върху Майлс, в зениците им светеха гневни пламъчета.

— Добре, Арал — изръмжа той. — Искам да чуя как възнамеряваш да държиш под контрол този надарен млад маниак и неговата „случайно“ събрана армия!

Граф Воркосиган внимателно мереше думите си, сякаш отброяваше с пипетка капките на силно лекарство:

— Наемниците на Дендарии са истинска загадка за мен. Вие какво ще кажете, господарю?

Грегър се стресна, рязко изтръгнат от ролята на зрител.

Погледна към Майлс, в очите му се четеше молба:

— Подобни армии се формират и разформироват, нали? Има ли шанс твоите хора просто да се разпръснат?

— Същата надежда ми се мярна в главата преди да замина — прехапа устни Майлс. — Но те изглеждаха в отлична форма и продължаваха да се разрастват…

— Едва ли ще изпратя своята армия срещу тях, както направи някога Дорка — направи гримаса Грегър. — Подобна разходка е прекалено дълга за мен…

— Срещу тях не бива да се повдигат никакви обвинения — побърза да изтъкне Майлс. — Нито за момент не са подозирали истинската ми самоличност, освен това повечето от тях изобщо не са бараярци.

Грегър хвърли един несигурен поглед към граф Воркосиган, който съсредоточено разглеждаше носовете на ботушите си и сякаш искаше да каже: „Нали те сърбеше да вземаш самостоятелни решения, момче?“ Гласът му обаче беше спокоен и напълно неутрален.

— Ти си толкова император, колкото и Дорка. Можеш да постъпиш както пожелаеш…

Очите на Грегър се върнаха върху лицето на Майлс и дълго време останаха там.

— Ти не си бил в състояние да пробиеш блокадата с военни средства и си прибягнал до други, нали така?

— Да, сър.

— А аз не мога да променям законите на Дорка — бавно промълви Грегър и граф Воркосиган пусна една открита въздишка на облекчение: — Те спасиха Бараяр…

Императорът потъна в мълчание. Майлс прекрасно знаеше какво изпитва в момента младия Грегър, но въпреки това изчака докрай. Когато напрежението стана непоносимо, а лицето на Грегър заприлича на ученик, който не е в състояние да промълви нито дума на важен изпит, той най-сетне подхвърли:

— Дендарийска наемническа армия на Негово Величество императора…

— Какво?

— Защо не? — усмихна се Майлс и протегна ръце с дланите нагоре. — С удоволствие ще ти ги отстъпя, а ти ще ги обявиш за имперско подразделение. Историята познава подобни случаи…

— Но тогава е ставало въпрос за кавалерия — поклати глава граф Воркосиган. Въпреки уточнението, на лицето му се изписа неприкрито облекчение.

— Каквото и да бъде решението на Негово Величество, то ще бъде една юридическа фикция, тъй като наемниците се намират прекалено далеч — Майлс не пропусна да отправи един извинителен поклон по посока на Грегър. — Но може да уреди нещата така, че да има максимална полза…

— За каква максимална полза говориш? — сухо попита граф Ворхалас.

— Надявам се, че изразяваш само личното си мнение — вметна граф Воркосиган.

— Всъщност, да… Страхувам се, че повечето от наемниците няма да приемат спокойно включването си в имперската армия на Бараяр. Но защо да не ги прикрепим към отдела на капитан Илиан? В такъв случай статутът им остава непроменен и те ще действат под прикритие… Нека той им измисли полезна работа. Един „свободен“ наемнически флот под тайното командване на Бараярската служба за сигурност…

Грегър изведнъж се отърси от напрежението.

— Идеята е интересна… — подхвърли той.

Зъбите на граф Воркосиган за момент просветнаха в усмивка:

— Саймън ще бъде много доволен…

— Наистина ли? — погледна го със съмнение Грегър.

— Имате личните ми гаранции — поклони се от седнало положение граф Воркосиган.

Ворхалас изсумтя и спря поглед върху лицето на Майлс:

— Знаеш ли че си прекалено умен, за да бъдеш щастлив, момче?

— Зная, сър — отвърна замаяно Майлс, все още несвикнал с мисълта, че се освобождава от бремето на 3000 и Бог знае още колко човешки съдби, плюс тонове военно оборудване… Успя! Последното късче от мозайката легна на мястото си!

— … само не смей да ме правиш на глупак! — довърши някаква своя мисъл Ворхалас, после се извърна към граф Воркосиган: — Това е само част от отговора на въпроса ми, Арал…

Граф Воркосиган разглеждаше ноктите си със светнали очи.

— Прав си — въздъхна той. — Не бива да го оставим да си разиграва коня… Сърцето ми се свива при представата какви още неприятности може да ни създаде… Без съмнение трябва да го предадем в ръцете на някоя надеждна институция, където ще бъде принуден да работи денонощно, под непрекъснат контрол… — Замълча за миг, после подхвърли: — Бих предложил Имперската военна академия…

Майлс зяпна от изненада, в очите му блесна безумна надежда. Всичките му досегашни усилия бяха насочени към едно — да се измъкне от клещите на Закона Ворлупулус. Не смееше дори да помисли за живота след това, да не говорим за такава блестяща награда…

— При положение, че това не е унизително за вас, адмирал Нейсмит — наведе се към него баща му с иронична усмивка на уста. — Така и не успях да те поздравя за повишението в чин…

— Всичко беше измама, сър — почервеня Майлс. — И вие отлично го знаете…

— Всичко?

— Е, да речем почти всичко…

— О, започваш да ставаш тайнствен дори с мен… Но вече познаваш вкуса на командването, ще можеш ли да се върнеш отново към подчинението? Разжалването понякога е доста неприятна работа… — Устните му се свиха в иронична усмивка.

— Вие сте бил разжалван след Комар, сър…

— Да, в капитан с пречупен гръбнак…

— Вече имам бионически стомах, който може да мели всичко — подсмихна се Майлс. — Вярвам, че ще се справя…

— За каква длъжност според теб може да бъде обучаван? — вдигна скептично вежди граф Ворхалас.

— От него ще излезе чудесен тактически офицер — отвърна Воркосиган. — Разбира се, ако преди това не бъде удушен от висшестоящите офицери поради прекалена инициативност… Но някой ден ще стане добър щабен офицер, в това няма никакво съмнение…

Ворхалас неохотно кимна в знак на съгласие. Очите на Майлс светеха като прожектори, отразявайки блясъка в очите на баща му.

* * *

След два дни показания и задкулисни маневри Съветът единодушно гласува оправдаването му. Това стана благодарение позицията на Грегър, който използва правото си на глас като граф Ворбара още при първото гласуване и каза своето тежко „невинен“. В подобни случаи императорът обикновено се възползва от правото си на върховен държавен глава и се въздържа… Нататък вече беше лесно.

Част от старите политически противници на граф Воркосиган изглеждаха така, сякаш са хапнали лимон, но само граф Ворхалас посмя да се въздържи. Но той никога не беше участвал в политическите игри на Вордрозда и можеше да си го позволи.

— Проклетото му копеле! — промърмори познатата „любезност“ граф Воркосиган и хвърли поглед към основния си враг. — Много ми се иска и други хора да притежават неговия кураж!

Майлс кротко се наслаждаваше на триумфа си. В крайна сметка Елена ще бъде в безопасност.

Но не беше щастлив. Ловните соколи не могат да живеят в клетка, независимо от грижите на собственика си, независимо от златните решетки… Те са далеч по-красиви на свобода. Потресаващо красиви…

Въздъхна и се надигна да посрещне съдбата си.

* * *

Лозята по терасираните брегове на езерото в имението Воркосиган бяха започнали да освежават листата си. Лек ветрец полъхваше над гладката повърхност на водата, тук-там се виждаха концентрични кръгове, блестящи като сребърни монети. Майлс беше чел, че в някои страни слагали монети в очните кухини на мъртвите. Така те пътували удобно до царството на сенките. Представи си как слънчеви монети се спускат към дъното на езерото, трупат се на купчина там и след години изведнъж пробиват повърхността, като нов остров.

Буците разкопана земя бяха студени и влажни, зимата продължаваше да държи на правата си под повърхността на почвата. Напрегна мускули и изхвърли поредната лопата от дупката, която копаеше.

— Ръцете ти кървят — отбеляза майка му. — Можеш да я изкопаеш само за пет секунди с помощта на плазмения лък…

— Кръвта измива греховете — отвърна Майлс. — Така казваше сержанта.

— Ясно — промърмори майка му и потъна в мълчание. Облегнала гръб на близкото дърво, тя извърна поглед към езерото. Това са дължи на бетианското й потекло, помисли Майлс. Винаги е готова да се наслаждава на водата и небето.

Най-сетне приключи. Граф Воркосиган протегна ръка и му помогна да излезе от дупката. Хвана контролната ръчка на плаващия палет и бавно насочи сандъка към мястото на вечния му покой. Както винаги Ботари беше проявил безкрайно търпение и дочака своя миг…

Зариването беше по-лесно. Знакът, поръчан от баща му, все още не беше готов. Той трябваше да бъде с ръчна резба, подобно на всички останали в тази част на имението. Недалеч оттук лежеше дядото на Майлс, редом до баба му — която Майлс никога не бе виждал, тъй като беше починала десетилетия по-рано, по време на гражданските размирици в Бараяр. Очите му за момент се спряха на празното място за два гроба до паметника на дядо му. Беше точно на хълмчето, перпендикулярно на гроба на сержант Ботари. Въздъхна и извърна глава. За това все още беше рано да мисли…

Пристъпи към долната част на гроба, взе една плитка медна купичка и я прикрепи на специалния триножник, който беше донесъл. Вътре сложи сухи съчки, събрани по планинските склонове, отгоре пусна кичур от собствената си коса. Извади шарена кърпичка от джоба си, внимателно я разгъна и между съчките легна друг, по-черен и по-лъскав кичур. Майка му прибави няколко посивели косми, смесени с част от яркочервената й грива, после дискретно се отдалечи.

Майлс постоя малко без да върши нищо, после сложи шарената кърпа върху купчината.

— Страхувам се, че не бях особено изобретателен по отношение на сватосването й — прошепна той. — Но не съм искал да ти се подигравам… Баз я обича и ще се грижи за нея… Лесно дадох думата си, трудното дойде когато трябваше да я сдържам… — Прибави ароматични топчета към купчината и въздъхна: — Ще лежиш тук на топло, ще гледаш как езерото променя лицето си… От зимата към пролетта, от лятото към есента… Тук никога не маршируват войски, и най-мрачната нощ притежава някакво сияние… На подобно място Бог положително няма да те забрави. Ще ти предложи достатъчно милост и прошка… Достатъчно дори за стар пес като теб… — Запали купчината и тъжно се усмихна: — Надявам се да ми оставиш глътка от това питие, особено ако чашата прелее…