Лоис Макмастър Бюджолд
За честта на Вор (9)

9

Събуди я някакво раздвижване в коридора. Видя как Воркосиган се надига от креслото, а Илиан застава пред него, изпънат като струна.

— Ворхалас и принцът! — напрегнато прошепна младежът.

— Мръсен кучи син! — процеди Воркосиган и напрегнато огледа тясната кабина. — Няма друго място, освен банята… Ще го изтикаме под душа!

Скочи и хвана Ботари за раменете, Илиан улови краката му. С мъка го прекараха през тясната врата на банята и го натикаха във ваната.

— Не трябва ли да му инжектираме ново приспивателно? — погледна го въпросително Илиан.

— Няма да е зле — кимна Воркосиган. — Корделия, вкарай му една нова ампула! Още е рано, но ако ви открият, с вас ще бъде свършено! — Побутна я към помещението с размери на обикновен гардероб, изгаси лампата и тикна лекарството в ръката й. — Никакъв шум и никакво движение!

— Да затворя ли вратата? — попита Илиан.

— Само я притвори. Облегни се на нея и си придай небрежен вид. Не позволявай на бодигарда да те усети.

Корделия пипнешком намери тялото на сержанта, вдигна ръката му и вкара иглата във вената. После се настани на тоалетната чиния и откри, че в огледалото се отразява част от кабината на Воркосиган — обърната наопаки и сякаш напълно непозната. Чу как външната врата се отваря, после и непознати гласове:

— … освен ако не възнамерявате да го освободите изцяло от задълженията му… В случай, че нямате намерение да правите това, аз ще се придържам към инструкциите. Видях кабината и смятам обвиненията ви за напълно несъстоятелни…

— Ще видим! — заканително изръмжа втори глас.

— Здравей, Арал — каза около петдесетгодишен офицер в зелена униформа, който стисна ръката на Воркосиган и му подаде пакет информационни дискети. — След един час потегляме за Ескобар. Тези дискети пристигнаха по куриер, наредих да те държат в течение на всички промени… Ескобарците бият отбой. Отказаха се дори от шанса да осъществят топлинен скок към Тау Сети и бягат колкото им държат краката…

Собственикът на втория глас също носеше зелена униформа. Петлиците му бяха отрупани със злато, скъпоценните камъни върху лентичката за ордени над джоба му проблясваха ослепително в светлината на настолната лампа. Беше около тридесетгодишен, с черна коса и напрегнато лице. Тънките му устни бяха гневно стиснати, тежки клепачи скриваха изражението на очите му.

— Няма да заминете и двамата, нали? — попита Воркосиган. — Командващият трябва да остане на флагманския кораб. След смъртта на Ворутиер задълженията му се поемат от принца. А онова шоу за пони и кученца беше планирано преди неочакваната смърт на Ворутиер…

Принц Серж се вкамени от гняв.

— АЗ ще поведа армията към Ескобар! — просъска той. — Пък нека баща ми и неговите блюдолизци пак кажат, че не ставам за войник!

— Ще я поведеш, как не! — изгледа го с открито презрение Воркосиган. — И знаеш докъде ще стигнеш, нали? Ще си стоиш в двореца-крепост за чието строителство ще ангажираш поне половината от инженерните ни части, а през това време хората ще умират вместо теб. Накрая купчината трупове ще стигне чак до трона ти. Ето на какво са те научили твоите инструктори. Междувременно ще засипеш родната планета с хвалебствия за великата ти победа, а списъка на жертвите ще обявиш за държавна тайна, нали?

— По-внимателно, Арал! — изгледа го слисано Ворхалас.

— Вече преминаваш всякакви граници! — изръмжа принцът. — Особено като се има предвид, че дори няма да помиришеш сраженията, защото трябва да чакаш на опашка за топлинния скок, който ще те отведе у дома!

— Не можеш да ме затвориш в щаба, а после да кажеш, че съм страхливец! — изгледа го с убийствен поглед Воркосиган. — Дори пропагандата на министър Грашнов прибягва до по-логични обяснения!

— Но на теб много ще ти хареса да ме оставиш тук и да обереш лаврите след победата! — изсъска принцът. — Заедно с онзи клоун Вортала и фалшивите му либерали, нали? Само през трупа ми, Воркосиган! Ще стоиш тук, докато краката ти пуснат корени, така да знаеш!

Воркосиган стисна зъби, очите му се скриха зад полуспуснатите клепачи, устните му побеляха.

— Ще изпратя официален протест — изръмжа той. — Ако се приземиш на Ескобар заедно с бойните части, това ще означава, че си дезертирал от поста си!

— Протестирай колкото искаш! — отвърна принцът, пристъпи напред и заплашително проточи врат: — Но дори и баща ми няма да живее вечно! В деня на неговата смърт протекциите на твоя баща няма да струват пукнат грош! Тогава ще стане страшно, Воркосиган! Отсега мога да ти обещая, че ти, Вортала и неговите лигльовци първи ще бъдете изправени до стената! — Сети се за присъствието на Илиан, който се бе облегнал до вратата на банята и напрегнато слушаше. — В най-добрия случай ще получиш ново петгодишно назначение в Колонията на прокажените… Има да си патрулираш, докато ти се завие свят!

Ботари се размърда и за огромен ужас на Корделия, започна да хърка.

Лейтенант Илиан реагира мигновено, кашлицата му беше почти истинска.

— Извинете! — прошепна той, влезе в банята и затвори вратата след себе си.

Светна лампата и двамата с Корделия си размениха изпълнени с отчаяние погледи. Награбиха тежкото тяло на Ботари и успяха да го извърнат настрана с цената на огромни усилия. Но хъркането все пак престана. Корделия поздрави младежа с вдигнат палец, той кимна и се измъкна навън.

Принцът беше излязъл, а адмирал Ворхалас разменяше няколко думи със своя подчинен.

— … да бъде в писмена форма. Ще го подпиша преди излитането.

— Поне не пътувайте в един и същ кораб! — примоли се Воркосиган с мрачно лице.

— Оценявам желанието ти да го махнеш от гърба ми — въздъхна Ворхалас. — Но все някой трябва да му разчисти императорската клетка, особено след като Ворутиер вече го няма… Слава тебе, Господи! Теб не те понася, следователно изборът пада върху мен. Едно обаче не мога да разбера — защо не си изпускаш нервите пред подчинените си, като всички нормални хора? Защо трябва да го правиш пред началниците? След онази история с Ворутиер мислех, че си се излекувал от тази проклета болест!…

— Всичко е отдавна мъртво и погребано.

— Амин — въздъхна Ворхалас и механично се прекръсти. Жест, който съдържаше не толкова вяра, колкото дългогодишен навик.

— Какво представлява тази Колония на прокажените? — не успя да сдържи любопитството си Воркосиган.

— Не си ли чувал за нея? — изненадано го погледна Ворхалас, после поклати глава: — Всъщност, точно това можеше да се очаква… Нима никога не си се питал защо твоите екипажи гъмжат от откачени типове?

— Никога не съм очаквал да ми изпратят каймака на армията…

— Твоите екипажи получиха прякора си в щаба… „Колонията на прокажените на Воркосиган“…

— И аз — старши-прокажен, а? — Воркосиган беше по-скоро развеселен, отколкото обиден. — Е, след като това е най-лошото, с което разполага армията, все пак имаме известни шансове… Пази се, моля те! Никак не се виждам като заместник на принца!

Ворхалас се засмя и стисна протегнатата му ръка. На прага се спря и попита:

— Как мислиш, дали ще контраатакуват?

— Господи! Разбира се, че ще контраатакуват! Тук не става въпрос за някакви търговски спорове, хората се бият за собствените си домове!

— Кога?

Воркосиган се поколеба само за миг, после тръсна глава:

— Най-вероятно, след като започнете да прехвърляте пехотата, но далеч преди да сте свършили. Това е най-подходящото време, евентуалното отстъпление ще предизвика пълен хаос. Совалките няма да знаят дали да излитат, или да се приземяват, корабите-майки ще бъдат подложени на интензивен обстрел… Необходимите доставки няма да се приземят, на тяхно място ще кацнат ненужните… Връзката с щаба ще бъде прекъсната и операцията ще се окаже в ръцете на някой неопитен младок…

— Стига, тръпки ме побиват като те слушам!

— Ами да, какво друго очакваш? Опитай се да протакаш, отлагай старта до последния момент… През това време проведи допълнителен инструктаж на корабните командири… Те трябва да имат кристално ясни заповеди и стриктно да се придържат към тях.

— Принцът не е на твоето мнение…

— Естествено, той мисли единствено за парада след победата.

— Какво ще ме посъветваш?

— Този път не съм твой командир, Ръф…

— Вината не е моя, опитах се да те препоръчам на императора…

— Зная. Аз пък препоръчах теб. Не бих приел този пост за нищо на света!

— И се насадихме на онзи извратен тип Ворутиер! — въздъхна Ворхалас. — Нещо не е наред, приятелю…

Воркосиган внимателно го насочи към вратата, затвори я зад гърба му и изпусна въздишка на облекчение. Остана на място, дълбоко замислен. После вдигна очи и срещна погледа на Корделия, върху устните му се появи иронична усмивка.

— Нямаше ли някаква пиеса на тази тема? Древните римляни празнуват поредната победа, но край тях винаги се навърта един мрачен тип и шепне в ушите им, че всички сме смъртни… Вероятно и те са го приемали като трън в задника…

Корделия запази мълчание.

Воркосиган и Илиан влязоха в банята и освободиха Ботари от оковите на малката седяща вана. Помъкнаха го навън, после Воркосиган изведнъж се закова на място.

— Той не диша!

Илиан изпусна въздуха от гърдите си с пронизително свистене, издърпа тялото на сержанта и го просна по гръб на гумирания мокет. Воркосиган залепи ухо на гърдите му, пръстите му трескаво започнаха да търсят пулс.

— Кучи син! — изръмжа той, вдигна юмруци и ги стовари с пълна сила върху гръдния кош на Ботари. После отново залепи ухо до униформата му. — Нищо!

Облегна се назад, лицето му беше смръщено.

— Илиан! Бягай да намериш глупака, който ти е дал тази котешка пикня! Поискай му противоотрова и веднага се връщай! Но внимавай!

— Как да… — започна Илиан, преглътна и добави: — Защо вие не… — Размаха ръце в знак на отчаяние и хукна навън.

Воркосиган премести поглед върху лицето на Корделия.

— Имаш избор, в случай че искаш да ми помогнеш — да натискаш гърдите му или изкуствено дишане, уста в уста…

— Предпочитам да натискам гърдите му — отвърна тя. Коленичи до Ботари, а Воркосиган застана зад главата му, наведе я назад и му вкара първата порция въздух. Корделия залепи длани за гърдите му и натисна с всичка сила. Продължи по същия начин с високо темпо, скоро на челото й се появиха ситни капчици пот. Ръцете й се разтрепериха, под лъжичката й се появи остра болка.

— Май трябва да се сменим — промърмори след известно време тя.

— Готово, и без това въздух не ми остана — надигна се Воркосиган.

Размениха местата си. Воркосиган възобнови сърдечния масаж, а Корделия стисна ноздрите на Ботари и залепи устата си в неговата. Устните му бяха влажни от слюнката на Воркосиган и тя неволно си представи, че го целува. Какво съм чудовище, Господи, укори се мислено, но тръпката на желанието все пак пробяга по тялото й.

Лейтенант Илиан най-накрая се върна, беше останал без дъх. Отпусна се на колене и заби иглата на спринцовката в областта на сънната артерия на Ботари. Ефект нямаше. Воркосиган продължи с масажа.

Изведнъж тялото на сержанта се разтърси от могъща конвулсия, гърбът му се изви като дъга. Устата му трескаво пое въздух, после отново спря.

— Хайде, дишай! — примоли се сякаш на себе си Корделия.

Дробовете на нещастника се раздвижиха рязко, сякаш с помощта на ритник. После се възстанови и дишането — плитко, но стабилно. Корделия се отпусна върху мокета, на лицето й се появи тържествуваща усмивка:

— Още ще се мъчиш на този свят, проклетнико!

— Мислех, че виждаш смисъл в страданието — обади се Воркосиган.

— Само по абстрактен начин. То постоянно е около нас, още от деня на зачатието. Блъска се в мрака и се чуди защо боли…

Воркосиган избърса потта от лицето си и се втренчи в Ботари. После изведнъж скочи на крака и се затича към писалището.

— Протестът! Трябва да го напиша преди излитането на Ворхалас, иначе си губи смисъла!

Плъзна се в стола и започна да чука по клавиатурата на компютъра.

— Толкова ли е важен? — изви вежди Корделия.

— Тихо! По-късно ще ти обясня.

Писането продължи десетина минути, после нотата бе изпратена по електронен път в компютъра на командващия.

Дишането на Ботари беше стабилно, но лицето му запази мъртвешкия си цвят.

— Сега какво ще правим? — попита Корделия.

— Ще чакаме, какво друго? И ще се молим дозата да е точна… — Очите му гневно стрелнаха Илиан: — Ще се молим и този приятел да не получи нервно разстройство, разбира се!

— Не е ли по-добре да потърсим начин да ги разкараме оттук? — гневно извика Илиан.

— Само ако имаш конкретно предложение — отвърна Воркосиган и започна да зарежда компютъра с новополучените дискети. — Моята кабина има две основни предимства пред всяко друго скривалище на кораба. Разбира се, ако си толкова добър, колкото твърдиш… Първото е, че тя не се наблюдава нито от главния политически офицер, нито от хората на принца…

— Готов съм да заложа репутацията си за това! — вирна брадичка младежът.

— В момента си заложил живота си, затова гледай да не бъркаш! Второ, в коридора има въоръжена охрана и никой не може да припари дотук. Мисля, че това е повече от достатъчно…

Илиан отчаяно извърна очи.

— Забавих претърсването колкото мога! Продължа ли да шикалкавя, подозренията неминуемо ще се насочат към мен.

— Ще се задържи ли положението такова още 24 часа?

— Може би — намусено отвърна Илиан, а в очите му се появи открито подозрение: — Намислил сте нещо, нали, сър?

— Аз ли? — попита Воркосиган, без да прекъсва работата си. Цветни отражения от екрана тичаха по безстрастното му лице. — Просто се надявам на някоя благоприятна възможност. Когато принцът отлети за Ескобар, същото ще сторят и повечето от тайните агенти на негово разположение. Търпение, Илиан…

Набра един код на конзолата и доближи устни до микрофона:

— Воркосиган търси тактическата зала.

— Командор Вен слуша, сър.

— А, Вен, ти ли си? Слушай ме внимателно: от момента, в който принцът и адмирал Ворхалас излетят, искам пълна информация за обстановката, ще ми я изпращаш на всеки кръгъл час. Ако се появи нещо непредвидено, веднага ще ме уведомиш.

— Слушам, сър. Принцът и адмиралът току-що тръгнаха, сър.

— Много добре, действай.

Облегна се назад и започна да барабани с пръсти по бюрото.

— Е, сега не ни остава нищо друго, освен да чакаме. Принцът ще влезе в орбита около Ескобар най-рано след дванадесет часа. Веднага след това започва операцията по приземяването. Един час сигналът ще пътува от Ескобар дотук, още един — за нашите сигнали натам. А в рамките на два часа не е изключено битката да свърши… Можем да скъсим времето за комуникация, само ако принцът разреши да напуснем орбиталната станция.

Небрежният тон не успяваше да прикрие вътрешното му напрежение, съветът му към Илиан звучеше съвсем не на място. Очевидно не забелязваше околната обстановка, умът му бе с армадата, която свиваше железния си обръч около Ескобар. Блестящите и бързи като светкавици куриерски кораби, заплашителните крайцери, тежките транспортни кораби, претъпкани с войници… Пръстите му механично прехвърляха една светлинна писалка, но очите му не я виждаха.

— Няма ли да е по-добре, ако похапнете, сър? — обади се Илиан.

— Какво? О, да, защо не… Корделия сигурно вече умира от глад…

Илиан тръгна към кухненския блок, а Воркосиган поработи още известно време с компютъра, после въздъхна и го изключи.

— Май трябва да помисля и за малко сън — каза. — За последен път спах на борда на „Генерал Ворхартунг“ на път за Ескобар. Преди ден и половина… Точно, когато са те пленили.

— Плениха ни малко по-рано — отвърна Корделия. — Почти цял ден ни влачиха на буксир.

— Поздравявам те за майсторската маневра — усмихна се Воркосиган. — Доколкото разбирам, онова там не е бил истински боен кораб…

— Не мога да ти кажа.

— Някои хора искат да си припишат унищожението му…

— Лично на мен ми е все едно — заяви тя и с мъка скри усмивката си. После се стегна в очакване на нови въпроси, но той побърза да смени темата.

— Бедничкият Ботари! Много ми се иска да бъде награден от императора… Страхувам се обаче, че едва ли мога да постигна това. Най-много да го уредя в добра болница.

— Защо императорът е поверил командването на Ворутиер, след като толкова го мрази?

— Защото беше човек на Гришнов и постоянно се перчеше с този факт. Освен това бе любимец на принца…

— Накара ме да се почувствам така, сякаш гледам в очите самия дявол! Не мисля, че след този инцидент нещо може да ме уплаши…

— Гес Ворутиер? Дребен разбойник и нищо повече. Старомоден садист, който си пада по мъченията. Истинските престъпления се вършат от онези в разкошните зали с копринени тапети, които търгуват със смъртта на едро, с цели кораби… Вършат го безстрастно, без да се вълнуват, обладани от страх пред едно въображаемо бъдеще… Мислят, че предотвратяват някакви престъпления в това бъдеще, но на практика те самите са престъпници… — гласът му спадна и премина почти в шепот.

— Командор Воркосиган… Арал… Какво те яде отвътре? Толкова си възбуден, че очаквам всеки момент да тръгнеш по тавана!

— Наистина се чувствам така — отвърна той с кратък смях. — Предполагам, че е от принудителното очакване. Хич не ме бива в този спорт, а това е сериозен недостатък… Завиждам ти за търпението… Спокойна си като лунен лъч върху планинско езеро.

— Красиво ли е това?

— Изключително!

— И на мен ми прозвуча така. За съжаление ние нямаме нито лунни лъчи, нито планински езера…

Сърцето й се стопли от косвения комплимент.

Появи се Илиан с поднос в ръце и Воркосиган замълча. Хапнаха, после командорът реши да поспи. Изтегна се на леглото и затвори очи, но скачаше на всеки кръгъл час да провери новите данни от фронта.

Изправен зад гърба му, лейтенант Илиан внимателно следеше обясненията на схемите.

— Всичко ми изглежда наред — обади се по някое време той. — И не разбирам защо сте толкова неспокоен. Операцията има всички изгледи да приключи успешно, въпреки предимството по отношение на ресурсите, което е на страната на Ескобар. Ако действаме бързо, те нямат никакви шансове да се възползват от него.

Опасявайки се от нова кома, тримата единодушно решиха да не инжектират друга доза приспивателно на Ботари. Сержантът седеше в ъгъла, прегънат надве, съзнанието му ту се проясняваше, ту отново потъваше в мъглата на съня. Но и в двете състояния го измъчваха ужасни кошмари.

По някое време Илиан се оттегли в кабината си да поспи, Корделия също задряма. Този път нищо не смути почивката й — събуди се едва когато Илиан се появи с нов поднос в ръце. Заключена между металните стени на кабината, тя започна да губи ориентация. Почти не беше в състояние да определи дали е ден, или нощ… За разлика от нея, Воркосиган следеше хода на времето с точност до минута. След храната отскочи до банята и излезе оттам свежо обръснат, облечен в чиста и безупречно изгладена зелена униформа. Като че ли му предстоеше аудиенция при императора.

Очите му пробягаха по последната информация на екрана.

— Започнаха ли прехвърлянето на пехотата? — попита Корделия.

Той погледна хронометъра на ръката си.

— Преди около час. Всеки момент ще пристигнат първите официални сведения…

Вече беше спокоен. Седеше пред екрана без да помръдва, лицето му сякаш бе изсечено от камък.

Скоро сведенията започнаха да текат на екрана. Воркосиган се раздвижи и се зае да сортира информацията. Изведнъж потокът от цифри и диаграми изчезна, вместо него на екрана се появи лицето на командор Вен.

— Командор Воркосиган? — попита той. — Получаваме доста странни неща… Искате ли да ви прехвърля информацията във вида, в който пристига?

— Да, веднага!

В репродуктора се разнесе остро пропукване, после няколко гласа започнаха да говорят едновременно. Воркосиган протегна ръка и изчисти звука. На екрана се появи лицето на мургав и широкоплещест командир на кораб, който говореше в микрофона мрачно, а в очите му се четеше страх.

Ето, започва се! — простена безгласно Корделия.

— … и атакуват със СОВАЛКИ! Отвръщат на огъня ни с изключително точна стрелба… Плазмените екрани са на максимум, не можем да увеличим обхвата им и едновременно с това да поддържаме огъня! Или трябва да ги изключим, за да усилим огневата си мощ, или трябва да се откажем от атаката!… — Гласът заглъхна в електростатичен пукот, после отново се появи: — … не зная как постигат това! Сякаш в проклетите им совалки има изключително мощни допълнителни двигатели и… — Ново пропукване и линията се разпадна.

Воркосиган трескаво потърси друга честота, Илиан разтревожено се надвеси над рамото му. Седнала на леглото, Корделия слушаше мълчаливо, с наведена глава. Ето я чашата на победата… Горчива на вкус, тежка в стомаха, тъжна като поражение…

— … Флагманският кораб е подложен на интензивен обстрел — докладва друг командир. Корделия разпозна гласа му и напрегнато се взря в екрана. Това беше Готиан, който явно най-сетне бе получил капитанското звание. — Изключвам предпазните екрани, за да изстрелям максимално силен заряд по нападателите!

— Не прави това, Корабик! — извика отчаяно Воркосиган. В гласа му прозвуча безнадеждна мъка. Добро или лошо, решението на капитана е било взето преди час, последиците от него вече бяха фиксирани във времето. Главата на Готиан се извърна встрани:

— Готов ли си, командор Воркалонер? Пристъпваме към… — репродукторът пропука и затихна, образът върху екрана се стопи. В кабината се възцари тежка тишина.

— По дяволите! — изрева Воркосиган и стовари юмрука си върху бюрото. — Колко време ще им трябва да осъзнаят, че…

Млъкна и отправи поглед към снежинките на екрана. Ръката му трескаво започна да превключва честотите, върху лицето му се бореха мъка, гняв и покруса. Попадна на някаква компютърна графика, изобразяваща космическото пространство около Ескобар. Корабите бяха обозначени с мигащи светлинки. Всичко изглеждаше ясно и лесно, като детска игра. Воркосиган мрачно поклати глава, устните му побеляха.

После на екрана се появи лицето на Вен — бледо и напрегнато.

— Сър, най-добре елате в тактическата зала — промълви той.

— Не мога, Вен. Тук съм под арест. Къде са Хелски и Коуър?

— Командор Хелски замина заедно с принца и адмирал Ворхалас, сър. А командор Коуър е тук. В момента вие сте най-старшият офицер на борда.

— Заповедта на принца беше категорична, нали?

— Принцът… Мисля, че принцът е мъртъв, сър…

Воркосиган затвори очи, от гърдите му се откърти тежка въздишка. После се стегна, тялото му напрегнато се приведе напред:

— Имате ли потвърждение? Получихте ли нови заповеди от адмирал Ворхалас?

— Адмирал Ворхалас е заедно с принца, сър… Корабът им е бил улучен… — Вен се обърна да погледне нещо зад гърба си, после отново насочи очи към камерата: — Вече е потвърдено, сър… — Прокашля се и тихо добави: — Флагманският кораб е унищожен… Отломките му са разпилени на стотици километри… Сега вие сте главнокомандващ, сър…

Лицето на Воркосиган беше мрачно и студено.

— Тогава слушай заповедта ми и веднага я предай. Обявявам „синя тревога“! Всички кораби да прекратят огъня незабавно! Защитните екрани да бъдат включени на максимална мощност. Приготви кораба за път, посока Ескобар! Трябва да съкратим времето за получаване и предаване на сигнали!

— „Синя тревога“ ли казахте, сър? Но това означава пълно отстъпление!

— Зная, командор. Лично съм я писал…

— Но пълно отстъпление…

— Командор Вен! Ескобарците разполагат с нова оръжейна система, която се нарича ОГЛЕДАЛНО ПЛАЗМЕНО ПОЛЕ. Разработена е на Колония Бета и може да връща всеки енергиен сноп, изстрелян срещу нея. Това означава, че нашите кораби се самоунищожават, командор Вен!

— Господи! Какво можем да направим?

— Абсолютно нищо, освен ако не решим да минем на абордаж и да ги победим в ръкопашен бой! Примамлива, но напълно непрактична идея, нали? Предай незабавно моите заповеди! После извикай при себе си главния инженер и старши пилота. Не забравяй и началника на охраната — предупреди го да изтегли пазачите от коридора на моето ниво. Защото никак не ми се ще да получа порция невропаралитичен газ пред вратата на кабината си!

— Слушам, сър! — стегнато отвърна Вен и образът му изчезна.

— Най-напред трябва да върнем транспортните кораби! — промърмори под нос Воркосиган и се надигна от стола. Обърна се и видя напрегнатите лица на Корделия и Илиан.

— Откъде знаете за… — започна лейтенантът, но Корделия завърши вместо него:

— … за плазмените огледала?

— От теб, Корделия — отсече бараярецът с каменно лице. — Говореше насън, докато Илиан го нямаше. Предполагам, че това се дължи на малката доза специално лекарство, което докторът сложи в храната ти по мое настояване… Абсолютно безвредно, можеш да бъдеш сигурна…

Тя подскочи, на лицето й се изписа ужас:

— Но това… Това е подло! Далеч по-гадно от изтезанията!

— Отлично, сър! — извика с широка усмивка Илиан. — Знаех си, че ще измислите нещо!

Воркосиган му хвърли един кос, изпълнен с неприязън поглед.

— За съжаление всичко беше напразно! — измърмори той. — Потвърждението на информацията дойде твърде късно, за да можем да реагираме.