Лоис Макмастър Бюджолд
За честта на Вор (8)

8

Устните й отрониха дълбока въздишка, парализиращият ужас най-после започна да я напуска.

— Господи, за малко не ми докара инфаркт! — прошепна едва чуто тя. — Влез и затвори вратата зад себе си!

Устните му беззвучно прошепнаха името й, върху лицето му се изписа паника, която едва ли беше по-слаба от нейната собствена. Едва сега Корделия видя лейтенанта с кестенява коса и лице на булдог, който надничаше зад гърба му. Това й попречи да увисне на врата му и да зарови глава в рамото му — най-горещото й желание в момента. Вместо това отстъпи крачка назад и глухо добави:

— Тук стана нещастие…

— Затвори вратата, Илиан — кратко заповяда Воркосиган и чертите на лицето му видимо се стегнаха. — Ще бъдеш свидетел, затова внимавай!

Стиснал тънките си устни, Воркосиган започна огледа. Не пропусна нищо, част от подробностите посочи и на спътника си.

Лейтенантът пръв откри тялото до леглото, издаде едно многозначително „аха“ и свали плазмения лък до бедрото си. Воркосиган пристъпи крачка напред, огледа трупа, после бавно прибра оръжието си в кобура.

— Пак си чел маркиз дьо Сад — въздъхна той към мъртвия адмирал, протегна крак и го обърна по гръб. От широката рана на гърлото му бликна прясна кръв. — Опасно нещо са повърхностните познания! — Вдигна глава към Корделия и попита: — Кого от двамата да поздравя?

— Не съм сигурна — навлажни устни тя. — Много шум ли ще се вдигне?

Лейтенантът се зае да отваря чекмеджетата и скриновете в апартамента на Ворутиер, като използваше носната си кърпичка. От изражението на лицето му стана ясно, че не е чак толкова добре запознат с модерните средства за сексуално задоволяване. Най-дълго остана пред чекмеджето, което Корделия почти моментално затръшна.

— Императорът положително ще бъде доволен — промълви Воркосиган. — Макар че едва ли ще го покаже…

— Всъщност, аз бях завързана за леглото — призна с въздишка Корделия. — Поздравленията определено се падат на сержант Ботари…

Воркосиган хвърли поглед към Ботари, който продължаваше да седи свит на пода, после очите му за последен път обходиха помещението.

— Обстановката доста ми напомня онази, която заварих в машинната зала на кораба — отбеляза той. — Носи характерния ви почерк… В подобни ситуации баба ми употребяваше една поговорка, но вече не си я спомням добре… Нещо за закъснението и за един долар…

— „С един ден закъснение и с един долар по-малко“… — подсказа Корделия.

— Да, точно така — на лицето му се появи иронична усмивка. — Типична бетианска поговорка, вече започнах да разбирам смисъла й… — Чертите му оставаха спокойни, но не и очите: — Изглежда и аз закъснях, а?

— Нищо подобно — успокои го тя. — Точен си като часовник. Тъкмо се борех с паниката и се чудех какво да предприема…

Той се обърна с гръб към Илиан и в очите му блеснаха весели искрици:

— Май ще излезе, че спасявам флотата си от теб… — думите бяха казани тихо, през зъби. — Нямах точно това предвид, като идвах насам, но все пак съм доволен, че спасявам нещо… — Повиши глас и се извърна към помощника си: — Илиан, предлагам след като свършиш, да идем в кабината ми и да обмислим нещата…

Воркосиган пристъпи крачка напред и коленичи до неподвижната фигура на Ботари.

— Това мръсно копеле му е разбило психиката без остатък — констатира след кратък оглед той. — Жалко, защото почти се беше оправил… — Побутна сержанта и попита: — Ботари, можеш ли да станеш?

Ботари промърмори нещо неразбрано, главата му остана отпусната.

— Ела тук, Корделия — погледна я бараярският капитан. За пръв път я наричаше по име, за пръв път открито й проговори на „ти“. — Опитай се да го вдигнеш. В момента предпочитам да не го докосвам…

Корделия се отпусна на колене срещу сержанта.

— Ботари, погледни ме! Трябва да станеш и да направиш няколко крачки! — Хвана окървавената му ръка и потърси начин да го извади от вцепенението. — Я се виж, целият си в кръв… — На лицето й изплува фалшива усмивка: — А кръвта измива греховете, нали? Сега всичко ще бъде наред. Лошият вече го няма, скоро ще изчезнат и лошите гласове… Ела, ще те заведа да си починеш…

Ботари я слушаше, главата му започна да се повдига. Когато тирадата свърши, той леко кимна и започна да се изправя. Корделия стисна ръката му и го поведе към изхода, по петите на Воркосиган. Процесията завършваше Илиан. Единствената й надежда беше психологическия бинт, с който бе увила наранената душа на сержанта, да се окаже достатъчно здрав. Даваше си ясна сметка, че всичко, дори един неволен вик, може да го възпламени като бомба.

Със смайване установи, че кабината на Воркосиган е насреща, през една врата от покоите на Ворутиер.

— Ти ли си командир на кораба? — попита. Едва сега успя да разгледа ромбчетата на петлиците му — бяха на командор. — Нима през цялото време си бил тук?

— Не, аз работя в щаба. Преди няколко часа се върна специалният ми куриер, от него научих за новата пленница на Ворутиер. Едва изчаках да свърши заседанието с принца и адмирал Ворхалас и потеглих насам. Но дори и в най-мрачните си представи не допусках, че тази пленница ще се окажеш ти…

В сравнение с касапницата оттатък коридора, кабината на Воркосиган изглеждаше спокойна и уединена като монашеска килия. Стая на истински воин, чиста и подредена. Воркосиган заключи вратата, разтърка зачервените си очи и попита:

— Сигурна ли си, че всичко е наред?

— Малко съм пораздрусана — призна Корделия. — Знаех, че приемайки мисията, ще бъда изложена на известни рискове, но нито за миг не допусках, че ще срещна такова чудовище! Класически случай, дълбоко съм изненадана, че можеш да се подчиняваш на такъв тип…

— Аз се подчинявам на императора — отвърна намръщено Воркосиган.

А тя изведнъж си даде сметка за присъствието на Илиан, мълчалив, спокоен, цял превърнат в слух. Какво ще отговоря, ако ме попита за конвоя? — изтръпна Корделия. Воркосиган беше далеч по-опасен от всякакви изтезания. През месеците на принудителната раздяла бе започнала да вярва, че гладът й за него намалява, но сега, изправена срещу този мъж в плът и кръв, сърцето й болезнено се сви. Не можеше да го забрави, не можеше да бъде равнодушна. Дори когато го виждаше уморен, разколебан и напрегнат…

— О, забравих да ви запозная… — промърмори Воркосиган. — Лейтенант Саймън Илиан от Имперската служба за сигурност… Той е моят шпионин. Лейтенант Илиан, командор Нейсмит…

— Сега съм капитан Нейсмит — механично го поправи Корделия и стисна протегнатата десница на лейтенанта, който гледаше невинно, въпреки ужасната сцена оттатък. Държеше се така, сякаш присъстваше на официален прием, изобщо не се впечатли от кръвта, която изцапа дланта му. — Кого шпионирате? — пожела да узнае Корделия.

— Предпочитам думата „наблюдение“ — сдържано отвърна той.

— Словесни еквилибристики, присъщи на бюрократите — намеси се Воркосиган и се обърна към Корделия: — Лейтенантът шпионира мен. Играе нелеката роля на компромисна фигура между императора, Министерството на политическото образование и мен…

— Императорът предпочита думичката „примирие“ — обади се все така сдържано Илиан.

— Да, точно така. Лейтенант Илиан има компютър в главата си, спокойно можеш да го възприемаш като подвижен магнетофон, който се включва единствено по волята на императора.

— Жалко, че отново се срещаме при извънредни обстоятелства — въздъхна Корделия.

— Обстоятелствата са съвсем нормални — поклати глава Воркосиган.

Лейтенантът се размърда и хвърли многозначителен поглед към Ботари, който стоеше с лице към стената и чупеше пръсти.

— Сега какво ще правим, сър?

— Няма смисъл да променяме сценария — реши Воркосиган. — Има прекалено много свидетели, още повече веществени доказателства… Лично аз бих предпочел Ботари изобщо да не беше влизал там… Принцът едва ли ще се впечатли от факта, че не е бил в състояние да отговаря за постъпките си… Най-добре щеше да бъде, ако бяхте изчезнали преди да се появим… — Челото му се набръчка от напрегнат размисъл: — Не зная докога ще можем да крием Ботари тук, може би ще ни трябват и няколко опаковки приспивателно… — Очите му се преместиха върху лицето на Илиан: — Какво ще кажеш за имперския агент в лазарета?

— Можем да уредим нещо — отвърна спокойно лейтенантът.

— Така те искам — отпуснаха се чертите на Воркосиган. Извърна се към Корделия и добави: — Ще трябва да останеш тук и да наблюдаваш Ботари. А ние с Илиан тръгваме веднага, иначе ще се получи прекалено голяма пауза и сигурно ще ни попита защо вдигаме тревога толкова късно… Агентите на принца ще направят внимателен оглед на помещението, със сигурност ще засекат и времето на всички свидетели…

— Беше ли Ворутиер в една партия с принца? — попита Корделия. Опитваше се да усети подводните течения в политическия живот на Бараяр.

— Бяха само добри приятели — леко се усмихна Воркосиган.

После вратата се затвори зад гърба му и Корделия остана насаме с Ботари и дълбокото си объркване.

* * *

Настани Ботари на стола зад писалището на Воркосиган, седна с кръстосани крака на леглото и направи опит да изглежда спокойна и приветлива. Нещо, което съвсем не беше толкова лесно, колкото изглеждаше.

След известно време Ботари стана и започна да кръстосва кабината, като мърмореше нещо на себе си. Не, изведнъж осъзна тя. Не говори на себе си, но не говори и на нея. Думите излитаха от устата му накъсани, със смразяващ душата шепот, напълно лишени от съдържание. Времето се точеше бавно, натежало от ужас.

И двамата подскочиха като ужилени, когато вратата най-сетне щракна и се отвори. Беше лейтенант Илиан.

Ботари зае стойката на борец, присви дългите си ръце и изръмжа:

— Слугите на звяра са негови ръце… Той ги храни с кръвта на жената… Лоши слуги…

Илиан му хвърли един разтревожен поглед, после тикна няколко ампули в ръцете на Корделия:

— Ето. Дайте му една. Достатъчни са, за да укротят разгневен слон. А аз трябва да бягам…

— Страхливец! — промърмори след него тя, но после проумя, че е постъпил правилно. Корделия имаше далеч по-големи шансове от него да даде лекарството на Ботари, чието настроение бързо доближаваше точката на експлозията.

Остави купчинката ампули на една страна и пристъпи към сержанта със сладка усмивка на уста. Ефектът й се нарушаваше единствено от очите — уголемени и някак кръгли от страха. А очите на Ботари се бяха превърнали в тесни цепки, от които излитаха мълнии.

— Командор Воркосиган иска да си починеш — промълви тя. — Изпрати специални лекарства, които ще ти помогнат…

Той отстъпи назад, а Корделия се спря. Никак не й се искаше да го притиска в ъгъла.

— Успокоителни, нищо повече…

— Демоните пият лекарствата на звяра… Започват да пеят и крещят… Лоши лекарства…

— Това лекарство е хубаво — успокоително заговори тя. От него демоните ще заспят…

Опасна тактика, прилича на ходене по въже. Въздъхна и реши да опита нещо друго.

— Мирно! — изрева със заповеднически глас Корделия. — Приготви се за проверка!

Погрешен ход. Пръстите му за малко не избиха ампулата от ръката й, после се увиха около китката й — горещи като включена ютия. Тя изохка от болка, но все пак успя да забие спринцовката във вътрешната част на ръката му. В следващия миг вече летеше във въздуха, по посока на вратата.

Приземи се по гръб, плъзна се по подовата настилка с ужасен шум и се заби във вратата. Ботари се стрелна след нея. Дали ще ме убие преди лекарството да започне да действа? — отчаяно се запита тя. После застина на място. Някъде беше чувала, че неподвижните хора не излъчват заплаха… Само не беше сигурна дали ставаше въпрос за неподвижните, или за изпадналите в безсъзнание…

Това правило очевидно не важеше за Ботари, който се стовари отгоре й и ръцете му се сключиха около гърлото й. Коляното му потъна дълбоко в гръдния й кош, нещо болезнено изпука. Отвори очи точно навреме, за да види как неговите се обръщат с бялото нагоре. Пръстите му се разтвориха, тялото му се плъзна встрани и падна ничком на пода.

— Искам у дома! — прошепна Корделия и облегна гръб на стената. — Това го нямаше в длъжностната ми характеристика! — Мрачната шега не успя да разтопи истеричната топка, която се надигаше в гърдите й и тя се зае с едно старо и далеч по-изпитано упражнение. Произнасяше думите с висок шепот и усети как спокойствието й бавно се възстановява.

Не успя да вдигне Ботари на койката, затова тикна една възглавница под главата му и издърпа крайниците му в по-удобно положение. Останалото щяха да свършат Воркосиган и сянката му.

Вратата най-после изщрака и двамата мъже се появиха в кабината.

— Е, как мина? — попита Корделия.

— Като по мед и масло, като топлинен скок към ада! — изръмжа Воркосиган, после вдигна ръка с дланта напред. Сърцето на Корделия прескочи един такт при познатия жест.

— Изразяваш се не по-малко загадъчно от Ботари — озадачено го изгледа тя. — Питам те как приеха новината за убийството…

— Приеха я отлично. Аз съм под домашен арест, без право да напускам кораба. Принцът реши, че стоя зад цялата работа и съм успял да подтикна Ботари към убийството — отговори Воркосиган. — Само не ми обясни как съм успял да го направя…

— Уморена съм и вероятно не мога да разсъждавам добре — промърмори тя. — Но не чух ли думата „отлично“?

— Командор Воркосиган — намеси се Илиан. — Не забравяйте, че съм длъжен да докладвам за този разговор!

— Какъв разговор? — учуди се Воркосиган. — Забрави ли, че ние с теб сме само двамата? А ти не си длъжен да ме наблюдаваш, когато съм сам… Скоро ще започнат да се питат защо се бавиш толкова дълго в кабината ми…

Лейтенантът се намръщи на това йезуитско извъртане.

— Намеренията на императора…

— Моля? — изгледа го намръщено Воркосиган. — Хайде, кажи какви са намеренията на императора!

— Императорът не желае да се замесвате в никакви нарушения, а още по-малко в престъпления — отвърна офицерът. — Добре знаете, че не мога да променям своите рапорти.

— Този аргумент го чух вече преди четири седмици! — изръмжа Воркосиган. — И видя докъде стигнахме!

На лицето на Илиан се изписа смущение.

— Ще изпълня всичко, което императорът иска от мен — продължи бавно и отчетливо Воркосиган. — Той е велик хореограф и ще получи своите лунатични танци… — Пръстите му се разтвориха, после отново се свиха в юмрук: — Ще признаеш, че никога не съм мислил за себе си и винаги му служа вярно. Залагам честта си за него и ще продължавам да го правя. — Ръката му се стрелна по посока на Корделия: — Имам думата ти по отношение на нея, нима възнамеряваш да я оттеглиш?

— Някой да ми каже за какво става въпрос, моля — повиши глас Корделия.

— В момента лейтенант Илиан преживява малък конфликт между съвест и чувство за дълг — поясни Воркосиган със скръстени на гърдите ръце. — Той не може да бъде решен без лека промяна в едно от тези две понятия и лейтенантът ще трябва да избере кое от тях се налага да модифицира…

— Преди няколко седмици имаше друг подобен инцидент с пленник — добави Илиан и палецът му посочи към кабината на Ворутиер. — Командор Воркосиган искаше да предприеме известни… хм… действия, но аз успях да го разубедя. А по-късно се съгласих, че ще подкрепя тези негови действия, в случай че ситуацията се повтори…

— Уби ли я Ворутиер? — попита с несигурен глас Корделия.

— Не — промърмори Илиан, очите му мрачно се насочиха към пода.

— Хайде, Илиан — промърмори угрижено Воркосиган. — Ако не бъдат разкрити, ти не можеш да предложиш на императора истинския си рапорт, следователно и той няма да получи възможността да го редактира. А ако наистина ги открием тук, едва ли ще имаш време да се тревожиш за обществения резонанс на своите рапорти… В това отношение можеш да ми повярваш!

— По дяволите! — въздъхна Илиан. — Капитан Негри беше прав!

— Обикновено е прав — съгласи се Воркосиган. — За какво става въпрос в случая?

— Каза, че ако позволя лично отношение в рапортите си, ще заприличам на бременна жена… Тоест, на даден етап последиците от подобен акт ще излязат извън контрол.

— Капитан Негри е изключително опитен човек — засмя се Воркосиган. — Но трябва да те успокоя, че от време на време (наистина изключително рядко) дори той допуска лично отношение в преценките си…

— Но оттатък хората от сигурността обръщат всичко наопаки — възрази Илиан. — Рано или късно ще бъдат и тук, дори само заради процеса на елиминацията. Усъмнят ли се в мен, всичко ще хвръкне по дяволите!

— Рано или късно, казваш — погледна го Воркосиган. — Какво означава това в реално време?

— След няколко часа ще приключат с претърсването на кораба.

— Значи трябва да пренасочиш усилията им — тръсна глава командорът. — И да разшириш територията на огледа. Нима в отрязъка от време между смъртта на Ворутиер и отцепването на района не са излитали никакви совалки?

— Излетяха две, но…

— Отлично. Използвай авторитета на императора. Предложи им помощта си, напомни им, че си най-довереният помощник на капитан Негри. Споменавай името му непрекъснато, давай мнения и препоръки, изразявай съмнения… Засега се въздържай от заплахи и изнудване, може би това ще бъде последния ни коз… Поставяй под съмнение и забавяй процедурите на инспекцията — изобщо прави каквото трябва, за да мътиш водата… Трябват ми 48 часа, Илиан. Това е всичко, за което те моля…

— Всичко!? — едва не се задави лейтенантът.

— О, и не забравяй лично да носиш храната в кабината. Междувременно няма да е зле, ако докопваш и по някоя допълнителна порция…

Воркосиган изчака вратата да се затвори зад гърба на Илиан, въздъхна и се обърна към Корделия.

— Добре дошла…

Тя иронично отдаде чест, на лицето й се появи щастлива усмивка.

— Надявам се, че не обърках прекалено нещата — рече. — В личен план, имам предвид…

— Напротив, дори ги опрости.

— Така ли? Изтокът става запад, горе става долу, арестуван си за убийството на началника си, което няма нищо общо с теб. Това ли наричаш опростяване? Сигурно не познавам достатъчно порядките на Бараяр, но все пак се надявам да ми обясниш какво става тук…

— Ще го направя, имай малко търпение. Вече разбирам защо в историята на Бараяр са намерили място толкова луди хора. Просто, защото целите им нямат никакво значение, важни са последиците… — Въздъхна и гласът му премина в шепот: — О, Корделия! Нямаш представа каква нужда изпитвам от нормален човек до себе си! Ти си като бистро изворче в пустинята!

— Малко си отслабнал, но изглеждаш добре — излъга Корделия. На практика изглеждаше с десет години по-стар от последната им среща преди шест месеца.

— О, Господи! — прокара пръсти през косата си той. — Съвсем забравих, че си изморена! Искат ли да поспиш?

— Все още не съм сигурна, че ще мога. Но бих желала да се измия. Не посмях да пусна душа в твое отсъствие, може би подслушват кабината ти…

— Добре си постъпила. Сега можеш да действаш…

Ръката й се плъзна по безчувственото бедро, пръстите напипаха нещо мокро и лепкаво.

— Дали ще ти се намерят някакви дрехи? Тези са целите в кръв… Освен това принадлежат на Ворутиер и сякаш вонят на перверзия…

— Твоя ли е кръвта? — потъмня лицето на Воркосиган.

— Да. Ворутиер си поигра на хирург. Не ме боли, защото точно там нервите ми са безчувствени…

— Хм… — Воркосиган опипа белега на брадичката си, после лицето му изведнъж се разведри. — Сетих се! Имам нещо точно за теб!

Отключи един от скриновете до стената, като използва сложен, осемцифрен код. Разрови съдържанието му и за огромна изненада на Корделия, измъкна от дъното собствената й защитна униформа, която бе зарязала на борда на „Генерал Воркрафт“. Почистена, изгладена и акуратно сгъната.

— Не успях да открия ботушите, отличителните знаци на петлиците са избелели — извинително промърмори той. — Но иначе всичко е наред.

— Ти си запазил дрехите ми?! — смаяно го изгледа тя.

— Нали виждаш…

— Просвети Боже! Но защо?

На лицето му се изписа видимо притеснение.

— Ами… Само това остана от теб… Ако не броим совалката, която твоите хора бяха зарязали долу. Но тя би била доста обемист спомен, не мислиш ли?

Пръстите й пробягаха по бежовия плат, в душата й изведнъж нахлу свенливостта. Обърна се към банята, ръцете й бяха заети с дрехите и комплект за първа помощ. Спря на прага и го погледна право в очите:

— У дома пазя една бараярска униформа. Увита в хартия, в гардероба…

Очите му светнаха.

Когато излезе от банята, светлината в кабината беше намалена до минимум. Воркосиган седеше пред бюрото и изучаваше някаква информация на компютъра. Корделия скочи в леглото, подгъна крака под себе си и попита:

— Какво е това?

— Малко домашна работа — отвърна той. — Част от официалните ми функции като член на щаба на Ворутиер… на покойния адмирал Ворутиер… — поправи се с усмивка, в която се долавяше нещо кръвожадно. — Отговарям за планирането на всичко, дори и евентуалното ни отстъпление… Императорът ми възложи тази задача на заседание на Съвета. Каза, че след като така и така съм убеден в провала на операцията, никой по-добре от мен не може да се погрижи за отстъплението на разбитата ни флота… В момента тук ме смятат за пето колело или нещо подобно…

— Но доколкото разбирам, нещата се развиват добре за вас — отбеляза мрачно Корделия.

— Разпростираме се прекалено нашироко и някои хора погрешно си мислят, че това е напредък — поклати глава Воркосиган. Вкара някакви данни в паметта, после изключи компютъра.

Корделия потърси по-безопасна тема.

— Виждам, че в крайна сметка не са те обвинили в предателство…

Имаше предвид последния им разговор, там, над далечната и непозната планета.

— Нещата се развиха така, че резултатът стана равен — заразказва той. — След твоето бягство ме отзоваха на Бараяр. Министърът на политическото образование Гришнов — трети по влияние след императора и капитан Негри, беше абсолютно сигурен, че съм му паднал в ръчичките. Но обвиненията ми срещу Раднов бяха железни… Императорът се намеси в последния момент, малко преди да се хванем гуша за гуша. Наложи ни компромис, според който обвиненията срещу мен трябваше да потънат някъде в бюрократическите архиви…

— Как го постигна?

— С цената на дипломатически еквилибристики и съвсем реални отстъпки. Гришнов и милитаристичната върхушка получиха на тепсия всичко, което искаха. Включително зелена светлина на проекта им за война с Ескобар. Получиха дори повече: принцът и пълна свобода на действие. Един изключително мъдър ход, тъй като както Гришнов, така и принцът започнаха да живеят с чувството, че след победата над Ескобар един от тях ще стане реален владетел на Бараяр…

Гениалността на императора се прояви и в друга светлина — принуди Ворутиер да преглътне моето повишение. Това можеше да стане само по един начин — като ме постави в негово пряко подчинение. Разбира се, Ворутиер моментално налапа въдицата… — Потънал в спомени, Воркосиган несъзнателно свиваше и разпускаше пръстите си.

— Откога го познаваш? — предпазливо попита тя, усетила бездънната омраза, която клокочеше в душата му.

— Бяхме съученици — отвърна Воркосиган и очите му се отместиха от лицето й. — Едновременно ни произведоха лейтенанти, но той вече беше започнал да си показва рогата. Сближи се с принц Серж и нещата станаха неудържими. Беше убеден, че може да си позволява всичко, абсолютно всичко… Бог да благослови Ботари, че ни отърва от него! Този човек заслужава медал за обществени заслуги!

Не само за обществени заслуги, любов моя, помисли си Корделия. Ботари ни свърши и неоценима лична услуга, възбуденото ти въображение не може да не оценява този факт…

— Като говорим за Ботари, се сещам, че следващия път ти трябва да му биеш инжекцията… — каза гласно тя. — За малко не ме преби, като видя ампулата в ръцете ми.

— Добре. Мисля, че мога да го разбера. Видях нещо подобно в рапортите на капитан Негри… Ворутиер имал навика да упойва своите… хм… играчи… Тъпчел ги с какво ли не, за да се наслаждава на програмата… Убеден съм, че Ботари е бил един от тях.

— Гадина! — прошепна Корделия. Стана й лошо, мускулите около раната на бедрото й болезнено се стегнаха. — Но кой е този капитан Негри, за когото постоянно говориш?

— Негри? Той се държи в сянка, но влиянието му е огромно. Началник на охраната на императора, пряк шеф на Илиан. Наричат го „член на императорското семейство“… Ако си представиш, че Министерството на политическото образование е дясната ръка на императора, Негри е лявата. Отговаря пряко за вътрешната сигурност на най-високо равнище — министри, графове, семейството на императора, принца… — Воркосиган замислено се намръщи. — Опознах го доста отблизо по време на подготовката за тази налудничава операция. Интересна личност, много интересна… Би могъл да получи всяка титла, за която се сети. Но за него формата е без значение, важно е единствено съдържанието.

— Той добър ли е или лош?

— Що за абсурден въпрос!

— Хрумна ми, че може би е скритата сила зад трона…

— Едва ли — поклати глава Воркосиган. — Ако Езар Ворбара му каже, че е жаба, той положително ще започне да квака. Не. На Бараяр има само един император и той едва ли ще позволи на някого да го дублира. Защото не е забравил начина, по който е стигнал до властта.

Тя се протегна, лицето й се смръщи от болка.

— Какво ти е? — загрижено попита Воркосиган.

— О, нищо особено. Ботари ме попритисна с коляно, докато се борехме за ампулата… Бях сигурна, че вдигаме ужасен шум и направо умрях от страх!

— Дай да видя — протегна ръка той.

Пръстите му леко пробягаха по ребрата й, тя напразно се опита да прогони видението, че над тях се вдига многоцветна дъга.

— Ох!

— Ами да… Две счупени ребра!

— Пак добре, можеше да ми счупи и врата… — Корделия се отпусна по гръб, оставяйки се в ръцете му. Той сръчно уви няколко пласта бинт около гръдния й кош, после се отпусна на койката до нея. Очите й внимателно пробягаха по лицето му:

— Мислил ли си някога да избягаш от тази лудница? Да се оттеглиш някъде на спокойствие, например, на Земята?

— Често — усмихна се той. — По едно време си мечтаех как ще отлетя за Колония Бета и ще се появя на прага ти… Имаш ли праг?

— Не съвсем, но ти продължавай…

— Нямам представа с какво бих могъл да се занимавам там… Аз съм военен стратег, следователно не бих могъл да намеря място в търговския флот на Бета. Там вероятно имат нужда от навигатори, техници и пилоти… Не биха ме взели във вашата армия, а още по-малко в някоя държавна компания.

— Естествено — изсумтя с презрение Корделия. — Подобен акт би накарал „Стабилния Фреди“ да подскочи от ужас!

— Така ли наричате президента си?

— Аз не съм гласувала за него!

— Допускам, че бих могъл да стана инструктор по бойни изкуства — единствената работа, която сигурно няма да ми откажат… Би ли се омъжила за един инструктор по джудо, скъпи капитане? — От гърдите му се откърти тежка въздишка, главата му унило клюмна: — Но това са само фантазии… До костите съм пропит от Бараяр, тази планета ще бъде с мен, където и да се запилея… В политическите борби няма нищо достойно, но изгнанието ще ме лиши от чувството за чест. А това ще бъде окончателното поражение, тъй като с него ще си отиде и последната надежда…

Тя си помисли за смъртоносния товар, който вече беше кацнал на Ескобар. С нейна помощ, благодарение уменията на нейния екипаж… В сравнение с разрухата, която се криеше в него, съвместният й живот с Воркосиган изглеждаше лек и незначителен като перце… А той взе за страх мъката, която се изписа върху лицето й.

Пръстите му пробягаха по брадичката й, палецът за миг докосна устните — като нежна целувка.

— Не бих казал, че се събуждам от кошмар — прошепна. — Гледам лицето ти и си мисля, че сънувам нещо хубаво… Нещо светло и добро, което ме очаква след събуждането… И искам да бъда част от него, заедно с теб… Ще видиш, че ще стане точно така. Ще видиш!

Ботари простена и се размърда върху пода на кабината.

— Аз ще се погрижа за него — надигна се Воркосиган. — А ти се опитай да поспиш, докато все още имаш възможност за това…