Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shards of Honor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 76 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (октомври 2000)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)

Източник: http://sfbg.us

ЗА ЧЕСТТА НА ВОР. 1997. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.38. Роман. Превод: [от англ.] Николай ВАСИЛЕВ [Shards of Honor, by Lois McMaster BUJOLD]. Формат: 20 см. Страници: 256. Цена: 2600.00 лв. ISBN: 1507.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Mandor)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за За честта на Вор от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
За честта на Вор
Shards of Honor
АвторЛоис Макмастър Бюджолд
Първо издание1986 г.
Оригинален езиканглийски език
Жанрроман

„За честта на Вор“ (оригинално загланвие: Shards of Honor, „Парчета чест“) е книга от поредицата на Лоис Макмастър Бюджолд за рода Воркосиган и Бараяр. Издадена е за пръв път през 1990 г., а в България излиза през 1997 г.

Това е историята на запознанството между бъдещите майка и баща на Майлс Воркосиган (главния герой в по-голямата част от поредицата) – Корделия Нейсмит и Арал Воркосиган, които по стечение на обстоятелствата са принудени да оцелеят заедно на една неизследвана планета във враждебна обстановка, като и двамата са на срещуположни враждуващи страни.

6

На следващата сутрин (корабно време) Корделия остана в кабината с книга в ръце. Трябваше й време, за да асимилира разговора с Воркосиган и искаше да го направи на спокойствие.

В душата й цареше хаос, сякаш звездните й карти изведнъж се бяха объркали. Единственото нещо, което знаеше със сигурност, беше факта, че е изпаднала в дълбок смут. Но една стъпка назад към истината е за предпочитане пред самозаблудата, утешаваше се тя. Изпитваше глад за сигурност, колкото и далечна да бе възможността да я постигне.

Корабната библиотека предлагаше голямо разнообразие. Някакъв благородник на име Абел беше написал подробна история на Бараяр, изпълнена с имена, дати и пълно описание на забравени сражения, участниците в които положително вече не бяха между живите. Учен на име Акцид се бе справил по-добре със своята интересна биография на император Дорка Ворбара „Справедливият“ — тайнствената личност, която по пресмятанията на Корделия се явяваше прадядо на Воркосиган. В края на неговото управление бе приключила Ерата на изолацията. Потънала дълбоко в интригите на изкусни политици и безкомпромисни военни, тя дори не вдигна глава при почукването на вратата, а само извика едно разсеяно „влезте“.

В кабината нахлуха двама мъже, облечени в сиво-зелените униформи, с които екипажите на разузнавателните совалки се спускаха на планетите. Движенията им бяха толкова стремителни, че почти паднаха на пода. Единият се обърна и побърза да сложи резето. Изглеждат доста жалки, механично отбеляза Корделия. Най-сетне да видя бараярски войник, който да е по-нисък от Воркосиган — беше втората й констатация. Позна ги едва когато откъм коридора се разнесе ритмичния вой на алармената инсталация. Май няма да стигна до…

— Командор Нейсмит! — извика лейтенант Стабън. — Добре ли сте?

Зърнала лицето му, Корделия усети как върху плещите й се завръща отговорността. Кестенявата му коса, доскоро дълга чак до раменете, сега беше подстригана по подобие на бараярските военни прически, без нея главата му изглеждаше малка и гола. Сякаш някое противно тревопасно го е опоскало, помисли си Корделия. До него се поклащаше високата и слаба фигура на лейтенант Лай, който още по-малко приличаше на боец в прекалено голямата униформа, набръчкана в коленете и лактите. Интелигентното му лице влизаше в рязък контраст с всичко по него, включително и с обстановката в кабината.

Тя понечи да каже нещо, затвори уста, после успя да изпусне въздуха от гърдите си:

— Защо не сте на път за дома?! Дадох ви съвсем ясна заповед, лейтенант!

Стабън посърна. Очевидно се бе надявал на доста по-топъл прием.

— Гласувахме — отвърна той и млъкна, сякаш тази дума обясняваше всичко.

— Така значи, гласувахте и толкоз… — Корделия отчаяно поклати глава и стисна с длани слепоочията си. — Защо?

— Идентифицирахме бараярския кораб като „Генерал Воркрафт“, открихме името на командира му. И гласувахме единодушно, че не можем да ви оставим в лапите на Касапина на Комар!

— Как, по дяволите, стигнахте до единодушие при наличието на… — изведнъж млъкна и се запита дали да не разбие главата си в стената. В очите на лейтенанта се появи доволен блясък. Не, по-добре да получа цялата информация. Той също…

— Нима не си дадохте сметка, че бараярците възнамеряват да прехвърлят тук внушителна армия и да нападнат Ескобар? — внимателно започна тя. — Ако бяхте се прибрали у дома да докладвате за съществуването на тази планета, техните шансове за внезапна атака щяха да са равни на нула! Но сега всичко отива по дяволите! Къде е в момента „Рене Магрит“? Как, по дяволите, вие двамата СЕ ПРОМЪКНАХТЕ тук?!

— Откъде знаете всичко това? — смаяно я изгледа лейтенант Стабън.

— Нямаме време! — напомни му нервно лейтенант Лай и почука с пръст по хронометъра на китката си.

— Ще говорим на път за совалката — предложи Стабън. — Къде е Дубауер? Не го открихме в кубрика…

— Каква совалка? Чакай — трябва да започнеш отначало. Преди да стъпя в коридора, искам да науча всичко, абсолютно всичко! Доколкото разбирам, те знаят за присъствието ви на борда, нали? — Алармената инсталация продължаваше да вие, тя потръпна при представата, че всеки момент вратата ще отхвръкне от пантите си.

— Нищо не знаят — гордо се усмихна Стабън. — И в това е красотата на цялата работа!… Преследваха ни в продължение на два дни. През това време нито веднъж не използвах цялата тяга на двигателите. Просто се държахме на почетно разстояние от тях, но все пак им давахме надежда, че ще ни пипнат… Мислех, че в един момент ще успеем да направим широк кръг и ще се върнем да ви приберем… Но те изведнъж се отказаха от преследването, обърнаха кораба и тръгнаха обратно… Изчакахме ги да се отдалечат, после ги последвахме. Надявахме се, че вие още сте някъде из горите.

— Не, плениха ме още първата нощ — поклати глава Корделия. — Продължавай.

— Направихме съответното преустройство, преминахме на максимална тяга–3 и отстранихме всички източници на евентуален електромагнитен шум… Между другото, прожекторът се оказа отличен заглушител, ефектът не отстъпва на симулациите, които преди месец извърши Рос… Префучахме на косъм от тях, а те и хабер си нямаха…

— За Бога, Стю! — нетърпеливо промърмори Лай. — Бъди по-кратък, нямаме цял ден на разположение!

— Ако този прожектор попадне в ръцете на бараярците… — започна със заплашителен тон Корделия, но Стабън размаха ръце.

— Няма, няма! В момента „Рене Магрит“ завършва параболична орбита около слънцето. Когато влезе в зоната на електромагнитното му излъчване, корабът ще спре и ще се обърне насам. После ще се появи като метеор, с пълна тяга и ще ни вдигне… Ще разполагаме с два часа промеждутък във времето — докато се изравни скоростта на придвижване… Всъщност, преди десетина минути тези два часа започнаха да текат…

— Много е рисковано! — критично поклати глава Корделия. В главата й се появиха ужасните последици от един евентуален провал.

— Но ще стане — защити се Стабън. — Освен това извадихме късмет… Докато търсехме вас и Дубауер в гората, изведнъж се натъкнахме на двама бараярци…

В стомаха на Корделия се появи оловна топка.

— Случайно да се казват Раднов и Даробей?

— Откъде знаете? — зяпна насреща й Стабън.

— О, няма значение — тръсна глава тя. — Продължавай.

— Оказа се, че са организирали заговор за отстраняването на този маниак Воркосиган. Той обаче ги разкрил и започнал да ги преследва. Бяха много щастливи, че ги открихме…

— Как не — промълви Корделия. — Истинска манна небесна!

— Появи се бараярски патрул, спуснат от совалката, за да ги залови. Направихме засада и парализирахме всички… С изключение на един, който беше убит на място от Раднов. Тези момчета наистина си ги бива…

— Случайно да знаеш кой по-точно… — започна Корделия, после тръсна глава: — Всъщност, това няма значение. Продължавай. — Топката в стомаха й започна да пари.

— Взехме униформите им, използвахме совалката и ето ни тук. Скачихме се с „Генерала“ гладко и незабелязано… Раднов и Даробей знаят всички кодове, не ни беше трудно да стигнем кубрика. Мислехме, че вие с Дубауер сте там, в арестантските кабини… Раднов и Даробей освободиха своите съмишленици и в момента се насочват към машинното отделение. Оттам могат да изключат всички системи, включително достъпа до арсенала и климатичната инсталация. Оръдията и системите за външна отбрана ще бъдат изключени в момента, в който ние се настаним в совалката!

— Не разчитай на това! — предупреди го с тревога в гласа Корделия.

— Всичко ще е наред — усмихна се Стабън. — Бараярците ще бъдат прекалено заети да се избиват помежду си, за да ни обърнат внимание. Каква ирония на съдбата! Касапина на Комар ще бъде ликвидиран от собствените си хора! Вече започвам да разбирам какво може да е приложението на джудото…

— Прекрасно — въздъхна Корделия. Май трябва да разбия в стената не своята, а неговата глава, каза си тя. — Колко от нашите са на борда?

— Шестима. Двама в совалката, двама търсят Дубауер и ние тук…

— На планетата не остана никой, така ли?

— Никой.

— Е, добре.

Разтърка слепоочията си с надеждата да я осени вдъхновението, но вдъхновение нямаше.

— Между другото, Дубауер се намира в лазарета. Тежки контузии, вследствие невропаралитичен заряд… — Предпочете да не навлиза в подробности относно състоянието на мичмана.

— Мръсни убийци! — изръмжа Лай. — Надявам се да се избият взаимно до крак!

Корделия се извърна към библиотечния интерфейс над леглото и набра програмата, която предлагаше общи данни за „Генерал Воркрафт“. На екрана се изписаха чертежи без техническа информация.

— Разучете тази карта и вижте как ще стигнете до лазарета и платформата за приемане на совалки. Аз отивам да потърся нещо. Стойте тук и не отваряйте на никого. Кои са другите двама, които се мотаят из кораба?

— Макинтайър и Големия Пит.

— Хубаво — въздъхна тя. — Те поне имат някакви шансове да минат за бараярци… Защото тръпки ме побиват, като ви гледам вас двамата…

— Къде отивате, капитане? Не е ли по-добре да тръгнем всички заедно?

— Ще ти обясня, когато получа поне една седмица отпуска! — изгледа го с присвити очи тя. — А сега, моля да се придържате към проклетите заповеди! Няма да мърдате оттук!

Плъзна се в коридора и внимателно се насочи към командната зала. Страшно й се искаше да тича, но си даде сметка, че ще привлече прекалено много внимание върху себе си. Размина се с четирима бараярци, които бързаха за някъде и не я удостоиха дори с поглед. За пръв път в живота си остана доволна, че я приемат като част от тапетите.

Откри Воркосиган на мостика, заобиколен от своите офицери. Всички се бяха надвесили над панела за вътрешна връзка с машинното отделение, в позите им личеше напрежение. Там беше и Ботари, надвесен като мрачна сянка зад гърба на Воркосиган.

— С кого разговарят? — попита шепнешком тя и пристъпи по-близо до Воркалонер. — С Раднов?

— Да… Тихо!

Лицето върху екрана беше злобно, но думите звучаха равно и спокойно:

— … Воркосиган, Готиан и Воркалонер… Един по един, в интервал от две минути! Без оръжие! В противен случай ще изключа животоподдържащите системи на кораба! Разполагате с петнадесет минути, после започвам да изпускам кислорода. Разбрахте ли? Добре. Няма да е зле да побързаш, КАПИТАНЕ! — Обръщението тежеше от мрачен сарказъм.

Образът върху екрана се стопи, но гласът продължаваше да се носи от репродукторите:

— Войници на Бараяр! Вашият капитан извърши предателство по отношение на императора и Министерския съвет! Не му позволявайте да предаде и вас! Арестувайте го и го предайте на официалната власт в лицето на политическия офицер! В противен случай ще бъдем принудени да избием всички, невинните заедно с виновните! След петнадесет минути ще бъдат прекъснати животоподдържащите системи на кораба и…

— Изключете го! — ядосано заповяда Воркосиган.

— Не можем, сър — отвърна един от техниците с безпомощно изражение на лицето. Ботари небрежно свали плазмения лък от колана си и изстреля един заряд. Репродукторът на стената се пръсна на хиляди късчета, няколко души се наведоха да избягнат огнените пръски.

— Хей! — извика с негодувание Воркалонер. — Това може да ни потрябва!

— Няма значение — махна с ръка Воркосиган. — Благодаря, сержант. — Гласът продължаваше да се чува в далечината, от многобройните репродуктори, пръснати из кораба.

— Страхувам се, че не разполагаме с много време за приказки — добави Воркосиган, очевидно решил да възобнови някаква прекъсната дискусия. — Лейтенант Сен Симон, имаш разрешение да изпробваш инженерната си идея… Колкото по-бързо го направиш, толкова по-добре. Сега ни трябва по-скоро хитрост, отколкото смелост…

Лейтенантът кимна и веднага се насочи към изхода.

— Страхувам се, че ако Сен Симон не успее, ще се наложи да ги атакуваме директно — въздъхна Воркосиган. — Те са в състояние да избият всички на борда, а после лесно ще вкарат в електронния дневник каквото им хрумне… Даробей и Тафас знаят как става това. Доброволци? Ние с Ботари сме първите…

Всички пристъпиха като по команда крачка напред.

— Готиан и Воркалонер отпадат — категорично заяви Воркосиган. — Искам някой все пак да може да обясни какво се е случило. Сега слушайте бойния ред: първи тръгваме ние с Ботари, ще ни последва патрулът на Сигъл, последен е Куш с хората си. Да се използват само станъри. Не искам никакви повреди в машинното отделение.

— Възразявам срещу бойния ред, сър — обади се с отчаяние в гласа Воркалонер. — Те с положителност ще използват невропаралитични заряди. А това означава сигурна смърт за първите, които нахлуят в залата.

Воркосиган мълчаливо закова очи върху лицето на младежа и той неволно се сви.

— Лейтенант Воркалонер е прав, сър — неочаквано избоботи плътен глас и Корделия с учудване установи, че той принадлежи на Ботари. — Първото място е мое, сър. Принадлежи ми по право! — Очите му възбудено проблясваха, челюстите му се движеха.

— Много добре, сержант — промърмори след няколко секунди Воркосиган, а Корделия остана с чувството, че двамата мъже си размениха някакви безмълвни послания: — Ти си пръв, след теб съм аз… Останалите — без промяна. Да вървим!

Мъжете с тропот напуснаха мостика.

Воркосиган остана последен, спря се пред Корделия и леко поклати глава:

— Страхувам се, че едва ли ще осъществим нашата лятна разходка — промълви той.

Корделия безсилно поклати глава, идеята, която започна да се оформя в съзнанието й, я накара да потръпне от ужас:

— Аз… Мисля, че…

Воркосиган нетърпеливо махна с ръка.

— Не забравяйте предпочитанията ми, в случай, че вляза в компанията на вашия мичман Дубауер… Искам да го извършите със собствените си ръце, стига да имате кураж. Ще предупредя и Воркалонер… Да разчитам ли на думата ви?

— Да.

— Отлично. Сега бягайте в кабината си и стойте там, докато всичко приключи!

Протегна ръка, докосна червеникавата къдрица на рамото й, после се обърна. Корделия се затича по коридора, пропагандните призиви на Раднов бучаха неразбираемо в ушите й. Планът започна да се избистря, въпреки протестите на разума. Ти нямаш задължения към бараярците, шепнеше един настоятелен глас вътре в нея. Ти си бетианка, трябва да се грижиш за Стабън и останалите от екипажа на „Рене Магрит“. Твой дълг е да се измъкнеш оттук и да предупредиш за…

Втурна се в кабината си.

Чудо на чудесата, Стабън и Лай все още бяха там! Очите им с тревога се впиха в развълнуваното й лице.

— Отивайте в лазарета! — заповяда тя. — Вдигайте Дубауер и тръгвайте към совалката! Кога ще се появят Пит и Мак?

— След десет минути — отвърна Лай, като направи кратка справка с хронометъра си.

— Слава Богу! — въздъхна с облекчение Корделия. — На доктора ще кажете, че Воркосиган е заповядал да доведете Дубауер тук, при мен. Лай, ти ще останеш в коридора, защото едва ли ще успееш да заблудиш лекаря. Дубауер не може да говори, но вие не показвайте изненадата си. Качете се в совалката и чакайте до… Лай, нека си сверим часовниците… Чакайте до 6:20 наше корабно време, после излитайте. Ако не дойда до този час, значи изобщо няма да се появя. Пълна тяга, без да се оглеждате, ясно ли е? Колко души са под командата на Раднов и Даробей?

— Десет или единадесет — промърмори Стабън.

— Добре. Дай ми станъра си. А сега вървете! Бързо!

— Капитане! — извика извън себе си Стабън. — Ние дойдохме тук, за да спасим вас!

— Знам и ви благодаря — докосна рамото му тя, после изскочи навън, за да скрие издайническата влага в очите си.

Насочи се към машинното отделение, което се оказа едно ниво под коридора. Скоро стигна мястото, където коридорът се разделяше на две. Вдясно видя група войници, които проверяваха оръжието си, вляво имаше само двама. Изправени над отворен люк, те очевидно охраняваха достъпа към долното ниво, в което властваше Раднов. Единият беше доброволец Нилеса и Корделия се насочи към него.

— Капитан Воркосиган иска да сляза долу — излъга тя. — Надява се, че моят неутралитет ще помогне за постигането на някакъв компромис…

— Само ще си губите времето — поклати глава Нилеса.

— Точно на това разчита и капитанът — продължи с импровизациите тя. — Ще ги ангажирам с преговори, а през това време той ще се подготви добре. Можеш ли да ме спуснеш долу, без да вдигаме много шум?

— Мога да опитам — колебливо отвърна Нилеса и се наведе към секретните ключалки на люка в краката си.

— Колко души охраняват този изход? — попита шепнешком тя.

— Двама, най-много трима…

Капакът отскочи, пред очите им се разкри цилиндрична дупка с метален прът в средата и тясна стълбичка на едната стена.

— Хей, Венц! — извика Нилеса.

— Какво има? — обади се приглушен глас отдолу. — Кой е?

— Аз съм, Нилеса. Капитан Воркосиган праща оная бетианска фуста да преговаря с Раднов!

— За какво?

— Откъде да знам, по дяволите? Нали вие имате възможност да подслушвате всички кабини? Може би е решил, че не я бива за оная работа… Казва ли ти някой? — Раменете му извинително помръднаха, Корделия го успокои с насърчително кимване.

Долу разгорещено зашепнаха.

— Въоръжена ли е?

Корделия опипа двата станъра, главата й се поклати в знак на отрицание.

— Ти би ли дал оръжие в ръцете на бетианска фуста?! — извика с престорено учудване Нилеса, но очите му с безпокойство следяха подготовката й.

— Добре. Вкарай я в тръбата и затвори капака отгоре. Ако капакът не е затворен в момента на спускането, ще я гръмнем. Ясно ли е?

— Аха.

— Какво да очаквам долу? — попита с напрегнат шепот Корделия.

— Гаден капан. Ще се спуснете в нещо като ниша, която се пада в склада на машинното… Изходът е тесен, не можете да отстраните повече от един човек… Същевременно ще представлявате чудесна мишена, тъй като от трите ви страни ще има метални стени…

— Не сте мислили да прониквате оттук, така ли?

— В никакъв случай!

— Добре, благодаря.

Корделия влезе в отвора, люкът изщрака над главата й като капак на ковчег.

— Хайде, скачай — обади се глух глас отдолу.

— Високо е — извика с треперещ глас тя. — Страх ме е.

— Не бой се, ще те хвана…

— Добре.

Преплете крака около металния прът. Натика втория станър в колана си и забеляза, че ръката й трепери. Стомахът й се сви на топка, в устата й се появи горчив вкус. Преглътна, напълни дробовете си с въздух и се плъзна надолу. Дулото на станъра сочеше право напред.

Приземи се на сантиметри от лицето на човека, който я очакваше долу. В ръката си държеше капсула с невропаралитичен заряд, дулото й небрежно сочеше някъде в кръста на Корделия. Мъжът видя станъра и очите му се разшириха. Тук й помогна закостенялото виждане на бараярците относно изцяло мъжките екипажи. За част от секундата този войник се поколеба да стреля срещу жена и това й позволи първа да натисне спусъка. Тялото му политна напред, главата му увисна. Корделия го хвана за раменете и го изправи като щит пред гърдите си.

Вторият изстрел повали още един войник, който понечи да вдигне своята капсула. Третият успя да стреля, но зарядът попадна в тялото на мъжа, зад който се прикриваше Корделия. Частица от него все пак улучи лявото й бедро и тя стисна зъби, за да не изкрещи от болка. После натисна спусъка на станъра си и третият противник се просна на пода. Стори го с хладна жестокост, сама се учуди на нетрепващата си ръка. Пусна безжизненото тяло на живия щит и трескаво се огледа за някакво прикритие.

Над главата й се преплитаха дебели тръби. Когато влизат в непознато помещение, хората обикновено гледат надолу и встрани, а не нагоре. Това й помогна да вземе решение: затъкна станъра в колана си, присви колене и се оттласна от пода. Механично си даде сметка, че в нормално състояние едва ли би осъществила подобен скок, но сега го направи леко и сякаш без усилие. Хвана се за тръбите и бързо придърпа тялото си нагоре, към блиндирания таван. Изпусна въздуха от дробовете си, измъкна станъра и се приготви да посрещне неизвестността, която се олицетворяваше от овалния люк в стената към машинното отделение.

— Какъв беше този шум? — извика някой. — Какво става там?

— Хвърли една граната и запечатай входа — посъветва го втори глас.

— Не мога, там са нашите!

— Венц, обади се!

Мълчание.

— Тафас, влизай вътре!

— Защо точно аз?

— Защото ти заповядвам!

Лицето на Тафас надникна през блиндираната врата, после се появи и тялото му. Очите му бавно обходиха помещението. Тъй като се опасяваше, че ако стреля още веднъж, онези типове ще запечатат люка, Корделия търпеливо го изчака да вдигне глава. Дари го с победоносна усмивка и размаха дулото на станъра.

— Затвори вратата — прошепнаха почти беззвучно устните й, но той остана неподвижен. Върху лицето му се бореха смайване, надежда и ужас. Дулото на капсулата му зееше точно срещу главата й. Корделия изпита чувството, че гледа право в лицето на смъртта. Воркосиган е прав, помисли си тя. Невропаралитичната капсула действително излъчва авторитет…

После Тафас тръсна глава и извика:

— Май има изтичане на газ… По-добре затворете вратата, докато разбера какво става…

Дебелият овал на люка послушно се захлопна зад гърба му.

Очите на Корделия се присвиха, усмивката й се разшири.

— Здрасти — тихо подхвърли тя. — Искаш ли да се измъкнеш от цялата бъркотия?

— Какво правиш тук, бетианке?

Добър въпрос, въздъхна в себе си Корделия.

— Опитвам се да спася живота на тоз-онзи… — отвърна тя, забеляза неспокойния му поглед и добави: — Не се тревожи, твоите приятелчета са само парализирани… — А наум добави: „Няма да споменавам онзи, който ме предпази с цената на живота си“… — Предлагам ти да минеш на наша страна — продължи на глас и изведнъж изпита чувството, че играе детска игра. — Капитан Воркосиган ще ти прости и няма да отбележи в дневника отклоненията в поведението ти. Дори ще ти даде медал!…

— Какъв медал?

— Откъде да знам какъв? Вероятно какъвто поискаш… Не се налага да убиваш никого… Ето тук държа още един станър.

— Какви гаранции ще получа?

— Думата на Воркосиган — отвърна с отчаяние тя. — Можеш да му съобщиш, че аз съм ти я дала от негово име…

— Коя си ти, че да даваш неговата дума?

— Жена му, стига да оцелеем.

Лъжа? Истина? Безумна фантазия? Тафас тихо подсвирна, върху извърнатото му нагоре лице се появи доверие. Корделия впи поглед в очите му:

— Нима наистина си готов да понесеш отговорността за смъртта на сто и петдесет свои колеги, само и само за да спасиш кариерата на онзи министерски шпионин?

— Не — тръсна глава той и в очите му блесна решителност. — Дай ми този станър!

Мигът на изпитанието настъпи. Корделия се поколеба само за секунда, после му хвърли станъра.

— Трима са отстранени, остават седем — направи кратка рекапитулация тя. — Как да се доберем до тях?

— Двама ще успея да подмамя насам — отвърна Тафас. — Но останалите са при главния вход. Ако имаме късмет, бихме могли да ги парализираме в гръб.

— Хайде, давай!

Тафас се обърна и отвори блиндираната врата.

— Беше газ — извика той и изкусно се закашля. — Елате да изтеглим момчетата, после ще запечатаме вратата…

— Готов съм да се закълна, че това, което чух преди малко, беше изстрел на станър — промърмори висок войник и неохотно прекрачи прага.

— Може би са искали да привлекат вниманието ни…

Предположението беше толкова глупаво, че лицето на бунтовника веднага стана подозрително.

— Но те нямат станъри… — започна той. За щастие в този миг се появи и другият войник — Корделия и Тафас стреляха едновременно.

— Петима отстранени, петима остават — продължи с броенето Корделия, докато се спускаше на пода. Левият й крак беше изтръпнал и трудно се движеше. — Шансовете ни постоянно нарастват…

— Трябва да действаме светкавично — предупреди я Тафас. — Иначе всичко ще иде по дяволите!

— Това ме устройва — кимна тя.

Внимателно отвориха вратата и се плъзнаха в машинното. Сложната апаратура работеше на автоматичен режим, равнодушна към намеренията на създателите си. В ъгъла бяха нахвърляни няколко безжизнени тела, облечени в черни дрехи. Тафас пристъпи към коридора и предупредително вдигна ръка. Корделия кимна и спря. Вдигна станъра и зачака, очите й светкавично обходиха помещението. Беше оформено като буквата Г, в далечния му край се намираше главният вход, от който се излизаше на горната палуба. Петима мъже бяха наобиколили металната стълба, оръжията в ръцете им сочеха напред и нагоре.

— Готвят се за щурм — обади се един от тях. — Май е време да им изкараме въздуха…

Добър епитаф, каза си Корделия и натисна спусъка. Тафас я последва, фигурите се разпиляха. След секунди всичко свърши. Никога вече няма да наричам номерата на Стабън тъпи, обеща си припряно Корделия. Изведнъж й се прииска да захвърли станъра и да нададе див, тържествуващ вик. Сдържа се с цената на огромни усилия, тъй като знаеше, че задачата й още не е приключила.

— Тафас — тихо подвикна тя. — Имам да свърша още нещо…

Той се приближи, на лицето му беше изписано дълбоко вълнение.

— Измъкнах те от тази бъркотия и ще ти поискам една услуга в замяна… Кажи ми как да изключа дългобойните плазмени оръжия… Поне час и половина трябва да бъдат блокирани.

— Защо искаш това? — вдигна вежди бараярецът. — Капитанът ли нареди?

— Не — призна Корделия. — Капитанът няма нищо общо с цялата работа, но несъмнено ще бъде доволен… Ти как мислиш?

Тафас се поколеба, после кимна.

— Ако направиш късо в онзи панел насреща, всичко ще блокира — неохотно посочи той.

— Дай ми плазмения си лък.

Очите й изпитателно огледаха помещението. Необходимо ли е това? Да, тръсна глава тя. Той ще стреля по нас, без никакво колебание. Доверието е едно, но предателството съвсем друго… Няма смисъл да изпробвам склонността му към унищожение.

Дано не ми е посочил контролния панел за тоалетните, въздъхна в себе си Корделия и натисна спусъка. Конзолата се пръсна на хиляди огнени искри, в очите й се мярна детска възхита.

Тикна плазмения лък обратно в ръцете на Тафас и каза:

— Искам да ми дадеш две-три минути аванс, после отваряш вратата и ставаш герой. Но преди това ги предупреди, просто за всеки случай. Най-отпред е сержант Ботари…

— Добре, благодаря.

Очите й се вдигнаха към люка под покрива на помещението. Той е на около три метра оттук, помисли си тя. Една бездънна пропаст… Но при чувствата разстоянието е нещо относително, там властва единствено времето. Секундите се плъзгаха като паяци по гърба й.

Прехапа устни, погледът й колебливо се спря върху лицето на Тафас. Последен шанс да остави послание на Воркосиган… Не! Представата, че устните на Тафас ще промълвят думите, които искаше да му каже, я накараха да се усмихне. Нима е възможно това? Нима можеш да кажеш „обичам те“ с чужда уста? „Много здраве“ й се стори кухо и лишено от съдържание; „всичко хубаво“ — прекалено надменно. Може би едно кратко „да“…

Поклати глава и се усмихна на озадачения боец, после му обърна гръб и изтича към шахтата в склада. Изкатери се по металните стъпенки и почука по блиндирания люк. Ключалките изщракаха и носът на Корделия почти опря в плазмения лък на доброволеца Нилеса.

— Имам нови условия за капитана — промълви закачливо тя. — Малко са объркани, но той положително ще ги хареса…

Изненаданият Нилеса мълчаливо я изтегли горе и отново запечата капака. Корделия тръгна по коридора. В дъното се тълпяха въоръжени мъже, а малко по-насам екип от техници сваляше обшивката на стената. За миг зърна главата на Ботари, която стърчеше високо над останалите. Воркосиган положително беше някъде около него. Добра се до металната стълба, без да бъде забелязана от никого, качи се на горната палуба и се впусна в бяг.

Скоро стигна площадката за изстрелване на совалки. В очите й блестяха сълзи, но устата й се смееше. На входа пазеше доктор Макинтайър — мрачен и намръщен като истински бараярец.

— Всички ли са тук?

Той доволно кимна с глава.

— Тогава скачай вътре, трябва да излитаме.

Задействаха вакуумните ключалки, после се отпуснаха на меките кресла и затегнаха коланите. Совалката се отлепи от корпуса на кораба, разтърси се от рязкото ускорение и бързо започна да се отдалечава. Пит Лайтнър я управляваше ръчно, тъй като пилотската му имплантация се различаваше от бараярската контролна система в някои от основните си неврологични възли. Тази разлика се преодоляваше с помощта на специален преводен куплунг, но те не разполагаха с такъв. Корделия въздъхна и се приготви за тежък полет.

Отпусна се в седалката и направи опит да успокои дишането си. Стабън седна до нея и с тревога отбеляза неконтролируемите конвулсии на тялото й.

— Това, което са направили на Дубауер, е истинско престъпление! — гневно изръмжа той. — Страшно много ми се иска да взривя проклетия им кораб! Случайно да знаете дали Раднов все още ни прикрива?

— За определено време дългобойните им оръдия ще бъдат извън строя — неохотно отвърна Корделия. Излишно беше да му обяснява каквото и да било. — О, щях да забравя… Кой е бараярецът, улучен от невропаралитичен заряд долу на планетата?

— Не зная — сви рамене Стабън. — Доктор Мак облече униформата му… Хей, Мак, какво име е изписано на джобчето ти?

— Чакай да видя дали ще се справя с проклетата им азбука — промърмори той и започна да срича: — Ку… Куделка…

— Мъртъв ли е? — наведе глава Корделия.

— Когато го оставихме, беше жив, но не изглеждаше добре — поклати глава Стабън, после любопитно я погледна: — Какво правихте през цялото това време на „Генерала“?

— Наложи се да върна един жест — тихо отговори Корделия. — Беше въпрос на чест…

— Добре, по-късно ще ми разкажете цялата история…

— Виж какво, Стю… Високо ценя всичко, което направи, но в момента искам да бъда сама…

— Слушам, капитане — козирува той, стана на крака и се оттегли. Но в погледа му продължаваше да се чете дълбоко безпокойство. — Проклети чудовища…

Думите бяха казани тихо, но ясно.

Корделия облегна глава на студеното стъкло и беззвучно се разплака за враговете си.