Лоис Макмастър Бюджолд
За честта на Вор (12)

12

Корделия отлетя за дома, заедно с около двеста новоосвободени пленници, корабът беше от Тау Сети, набързо пригоден за целта. Почти през цялото време на полета се разказваха историите и перипетиите на бившите пленници, в болшинството ескобарци. В един момент тя си даде сметка, че това е един предварително организиран процес, умело ръководен от членовете на екипажа, които на практика се оказаха ескобарски психотерапевти. На фона на тази групова терапия рязко се открояваше нежеланието й да сподели личните си патила и тя беше принудена да съчинява.

Не беше достатъчно. Към нея се прилепи млада жена с открито лице и безкраен запас от търпение. Казваше се Ирен, усърдието й бе удивително. Преследваше я навсякъде — по време на хранене, в коридорите, в залите за почивка. Винаги имаше по някоя интересна преживелица в запас, умението й да разказва беше наистина уникално. Корделия я отбягваше доколкото може, прекъсваше разказите й, понякога доста безцеремонно.

След седмица момичето изчезна. Заедно с него изчезна и жената, която заемаше второто легло в кабината й. На нейно място се появи друга, по-възрастна. Притежаваше свободни маниери и открито лице с проницателни сиви очи. Носеше цивилни дрехи и очевидно не беше от доскорошните пленници. Легнала на койката си, Корделия мълчаливо наблюдаваше как жената си подрежда багажа.

— Здравейте, казвам се Джоан Спраг — представи се с ослепителна усмивка новодошлата.

Май е време да сложим картите на масата, въздъхна Корделия.

— Здравейте, доктор Спраг — отвърна тя. — Вие сте началник на Ирен, нали?

Жената помълча за момент, после кимна.

— Права сте. Но предпочитам отношенията ни да бъдат съвсем обикновени…

— Не, по-скоро предпочитате отношенията ни да ИЗГЛЕЖДАТ обикновени — поклати глава Корделия. — Уверявам ви, че мога да оценя тънката разлика.

— Вие сте интересна личност, капитан Нейсмит…

— Да допуснем. Макар да съм убедена, че интересната личност тук сте вие… Какво ще кажете, ако сключим сделка? Аз приемам да разговарям с вас, а вие прибирате останалите стражеви кучета…

— Тук съм, за да разговаряме — каза Спраг. — Но само когато сте готова за това…

— Добре — съгласи се Корделия. — Задайте въпросите си и да приключим. След това вече ще си почиваме на спокойствие…

Може би наистина ми трябва малко терапия, добави мислено тя. В душата ми е пълен хаос…

Спраг седна на леглото. Усмивката й беше спокойна, очите — внимателни.

— Искам да ви помогна да си спомните всичко, което сте преживяла по време на пленничеството си на флагманския кораб на Бараяр. Осъзнаването на тези събития несъмнено ще бъде болезнено, но едновременно с това и първата стъпка към оздравяването…

— Хм, според мен помощта ви ще бъде излишна… Помня абсолютно всичко, което съм преживяла в този отрязък от време. Нямам никакви проблеми с осъзнаването му и единственото нещо, което искам, е да мога да го забравя. Така със сигурност ще се отърва от безсънието, което ме мъчи…

— Разбирам. Защо не ми разкажете какво се е случило?

И Корделия започна. Описа накратко събитията между топлинния скок от Колония Бета до убийството на Ворутиер, но пропусна появата на Воркосиган. Финалът беше изцяло измислен:

— Ден-два се крих из различни помещения на кораба, но в крайна сметка ме хванаха и отново ме заключиха в карцера.

— А помните ли някакво насилие от страна на адмирал Ворутиер? Мъчения, изнасилване? Помните ли дали сте го убила?

— Не съм го убила. Мисля, че по този въпрос бях съвсем категорична.

Докторката само поклати глава.

— Според сведения от лагера, бараярците на два пъти са ви извеждали извън периметъра. Имате ли спомен за това, което е ставало?

— Разбира се.

— Бихте ли го описали?

— Не — тръсна глава Корделия. Заговорът за убийството на принца едва ли би променил отношението на ескобарците. Те така и така имаха отрицателно мнение за бараярците, а евентуалните слухове за този заговор биха предизвикали гражданска война на Бараяр, която вероятно би довела до свалянето на императора… Това бяха само част от предполагаемите последици. А в една гражданска война биха могли да го убият… О, Господи! Стига вече смърт!

Спраг беше страхотно заинтригувана и Корделия разбра, че няма да й се размине без обяснения.

— Един от моите офицери беше убит по време на научна експедиция на планетата — започна тя. — Вероятно вече го знаете… Помолих бараярците да маркират гроба му и това е всичко…

— Ясно — въздъхна Спраг. — Имаме и друг подобен случай. Едно момиче е било изнасилено от Ворутиер и хората му, но бараярските лекари са прикрили престъплението чрез изкуствено предизвикана амнезия. Предполагам, че са го направили, за да спасят репутацията му…

— О, мисля, че видях това момиче на борда на флагманския кораб… Не беше ли в моята палатка след това?

Спраг не отговори, но по изненадания й поглед Корделия разбра, че е улучила.

— По отношение на нея сте права — продължи тя. — Радвам се, че ще се погрижите за момичето. Но по отношение на мен грешите, както грешите и за репутацията на Ворутиер… Зад фабрикуването на цялата глупава история около мен се крие един прост факт — те са предпочели да пуснат слуха, че Ворутиер е бил убит от една беззащитна жена, за да прикрият истинския извършител — човек от собствената му охрана…

— Не мога да ви повярвам — поклати глава Спраг. — Дори само поради данните от медицинския ви преглед…

— Какъв медицински преглед? — стреснато я изгледа Корделия.

— Онзи, който по категоричен начин доказва, че сте била подложена на изтезания — отвърна лекарката и мрачно поклати глава.

— Нищо подобно! — възрази Корделия. — Никой не ме е изтезавал!

— Прикрили са се отлично — поясни доктор Спраг. — Но само в психологичен аспект. Останали са физическите следи от насилието… Да ги изброявам ли? Счупена ръка, две пукнати ребра, многобройни контузии по шията, главата и цялото ви тяло… Да не говорим за биохимическия тест, който ясно показва присъствието на стрес, намалена чувствителност, нарушения в съня и излишъци от адреналин в кръвта ви. Да продължавам ли?

— О, това ли? — неволно попита Корделия.

— Какво значи „о, това ли“? — изви вежди доктор Спраг.

— Това мога да го обясня — усмихна се Корделия. — За него до известна степен са отговорни вашите сънародници-ескобарци… По време на отстъплението бях затворена в една килия на флагманския кораб. Бяхме улучени от пряко попадение, имах чувството, че съм камък в консервна кутия… Именно там получих всичките тези счупвания и наранявания.

— Отлично — кимна лекарката и си записа нещо. — Наистина отлично. За съжаление обаче недостатъчно достоверно. Защото счупванията на костите ви са станали по различно време…

— Уф… — въздъхна Корделия. Как мога да обясня действията на Ботари, без да замеся и Воркосиган? Тръсна глава и направи опит за поредната версия: — Един приятел ме нарани, докато…

— Много ви моля да помислите внимателно — прекъсна я доктор Спраг. — Става въпрос за вероятността от умишлено предизвикана амнезия. Бараярците са издигнали наистина безупречна бариера пред паметта ви, далеч по-добра от тази, с която са изтрили спомените на другото момиче… Вероятно са имали причини да го направят, нали? Затова искам да получа пълното ви съдействие…

— Господи — изпъшка Корделия, изпъна се на койката и придърпа одеялото към брадичката си. Нима наистина й бяха инжектирали препарати? Кръвта й изстина от ужас. Ще се наложи ли да се подложи на пречистващи процедури? Няма ли да разкрие тайните на Воркосиган по време на тази терапия? Прегърна възглавницата и се сгуши под завивките. Погледът й попадна върху загриженото лице на доктор Спраг. — Още ли сте тук?

— Аз винаги ще бъда тук, Корделия…

— Точно от това се опасявах.

Спраг не успя да изтръгне нищо повече. Корделия се страхуваше да заспи, тъй като лесно биха я манипулирали по време на сън. Задрямваше за по десетина минути, но отваряше очи при всяко раздвижване в кабината. Не изпитваше никакво възхищение от тайните цели на Езар Ворбара в току-що приключилата война, но не можеше да отрече, че в крайна сметка тези цели бяха постигнати. При мисълта за безсмислените жертви я обземаше хладен ужас. Дори смъртта на Ворутиер и лагерния комендант й се струваше безсмислена…

В края на пътуването беше съвсем разнебитена, на прага на нервната криза. Имаше ужасно главоболие, сънят изчезна съвсем, появиха се такива гадни неща като неудържимо треперене на лявата ръка и тежко заекване…

Пътуването от Ескобар до Колония Бета беше далеч по-леко. Отне й само четири дни, при това на борда на бърз куриерски кораб, изпратен специално за нея. Остана доста изненадана от тази проява на внимание, но си замълча.

Затворена в кабината си, тя започна да преглежда холовидните дискове с последните новини. Изпитваше смъртна умора, беше й втръснало да слуша за войната. Споменаха името на Воркосиган в момента, в който се готвеше да изключи екрана. Вниманието й моментално се изостри.

С ужас разбра, че цялата му дейност като председател на Юридическата комисия беше изопачена от пресата на Бета и Ескобар, която стоварваше върху него цялата вина за лошото отношение към военнопленниците. Старата и напълно скалъпена история за Комар отново се раздухваше, името на Воркосиган се споменаваше само в отрицателен смисъл. Пламнала от гняв, Корделия побърза да изключи апаратурата.

Най-сетне влязоха в орбита около Колония Бета и тя отиде в командната зала да хвърли един поглед към родината си.

— Ето я най-сетне нашата пясъчна красавица — усмихна се командирът на кораба и й отстъпи мястото си пред екрана. — Изпращат специална совалка да ви вземе, но над града има пясъчна буря и изстрелването й малко ще се забави…

— Не бързам за никъде — отвърна Корделия. — Бих могла да се обадя на мама, но не виждам смисъл да я безпокоя по време на работа. Болницата е на хвърлей място от площадката за изстрелване. Ще изпия едно питие и спокойно ще изчакам да ме вземе след работа…

— Да, защо не… — промърмори капитанът и я изгледа с любопитство.

Скоро се появи и совалката. Корделия се ръкува с екипажа на куриерския кораб, благодари за приятното пътуване и се прехвърли в тесния пътнически отсек. На входния люк я чакаше стюардеса с комплект нови дрехи в ръце.

— За какво е всичко това? — учуди се Корделия. — Господи, униформата на Експедиционния корпус най-после е готова! По-добре късно, отколкото никога…

— Защо не я облечете? — попита с многозначителна усмивка стюардесата.

— Наистина, защо не — кимна Корделия. Отдавна й беше омръзнала ескобарската униформа, която бе взела назаем. Ръката й попипа блестящата небесносиня материя, очите й изненадано се спряха на ботушите за езда. — А какво е това? На Колония Бета коне могат да се намерят единствено в зоологическата градина… Странно, много странно!…

Оказа се, че е единственият пътник в совалката и може да се преоблече на спокойствие. Стюардесата й помогна да нахлузи ботушите.

— Този, който ги е измислил, трябва да бъде принуден да спи с тях! — изпъшка Корделия. — Кой знае, може и да го прави…

Совалката започна да се снижава и тя пристъпи към прозореца, жадна за панорамата на родния град. Жълтеникавата мътилка бе започнала да се разсейва и приземяването стана гладко, без никакви инциденти.

— Събрал се е доста народ — отбеляза Корделия.

— Президентът ще произнесе реч — поясни стюардесата. — Страшно вълнуващо! Дори за такива като мен, които не са гласували за него…

— „Стабилният Фреди“ ще се перчи пред тълпата? — учудено попита Корделия. — Е, още по-добре… Така ще имам възможност да се измъкна незабелязано… Жалко, че тази униформа е толкова ярка. Днес бих предпочела нещо в по-убити тонове…

Започна да усеща последиците от стреса. Макар да бъркаше с фактите, ескобарската психоложка беше права по принцип — емоционалното напрежение продължаваше да присъства в душата й, възприело формата на оловна топка в стомаха.

Двигателите на совалката заглъхнаха с уморено свистене. Корделия се надигна от креслото и с леко заекване попита:

— Нали няма да бъда посрещната от някоя официална делегация? Днес просто не съм в състояние да изтърпя нещо от този сорт…

— Ще ви помогнат — усмихна се стюардесата. — Ето го, вече идва…

На входния люк се изправи мъж с официален саронг.

— Добре дошла, капитан Нейсмит — поздрави с широка усмивка той. — Аз съм Филип Гулд, секретар по печата на президента. — Корделия смаяно го погледна. Президентският секретар по печата имаше ранг на министър. — За мен е чест да ви посрещна…

— Н-н-надявам се, че не сте организирали някой цирк навън — заекна Корделия. — Е-единственото ми желание е да се прибера у дома…

— Президентът възнамерява да произнесе приветствено слово — отвърна Гулд и някак забързано добави: — Всъщност, той планираше няколко речи във ваша чест, но това ще го обсъдим после… Не очакваме героинята на Ескобар да страда от сценична треска, но за всеки случай ви подготвихме няколко встъпителни думи… Ще бъда непрекъснато до вас, няма защо да се притеснявате от журналистическите интервюта… — Подаде й снопче холовидни дискове: — Ще ви моля да изглеждате учудена, когато излезете на стълбичката.

— Но аз наистина съм учудена — заяви Корделия, докато очите й тичаха по изписаните редове: — Н-н-но това е… Т-това са само лъжи!

— Отдавна ли имате затруднения с говора? — загрижено я погледна Гулд.

— Н-н-е… Подарък ми е от психологическите експерименти на ескобарците и последната война… Но к-к-ой е написал този боклук? — Очите й се заковаха върху един пасаж, в който пишеше буквално така: „… СТРАХЛИВИЯТ АДМИРАЛ ВОРКОСИГАН И НЕГОВАТА БАНДА ГЛАВОРЕЗИ…“ — Воркосиган е най-смелият човек, когото познавам!

Гулд я хвана за рамото и започна да я насочва към изходния люк на совалката.

— Трябва да вървим, иначе ще изпуснем предаването на живо… Ако искате, можете да пропуснете този израз… А сега ви моля да се усмихнете…

— Искам да видя майка си.

— Тя е в компанията на президента. Да вървим.

Подвижният ръкав ги изхвърли в центъра на шумна и разнородна тълпа, която моментално я засипа с въпроси. Тялото на Корделия се разтърси, топката в стомаха й стана още по-тежка.

— Не познавам никой от тези хора! — просъска тя по посока на Гулд.

— Продължавайте напред, не се спирайте! — изсъска в отговор той и започна да й проправя път към набързо издигнатата трибуна, разположена в средата на бетонната полоса. Но бетонът почти не се виждаше, тъй като върху него се люшкаше огромно човешко множество, обзето от тържествено настроение. Лицата на околните се превърнаха в бледи петна, Корделия едва ги различаваше. Най-накрая й се мерна нещо познато, миг по-късно вече беше в прегръдките на разплаканата си майка.

— Искам час по-скоро да ме изведеш оттук! — прошепна в ухото й тя. — Иначе направо ще превъртя!

Но майка й само я гледаше и се усмихваше, неспособна да долови нито дума сред околната шумотевица. После отстъпи място на брата на Корделия, зад когото надничаха изпълнените със страхопочитание лица на жената и децата му.

Наблизо стояха членовете на екипажа й, всички в новички небесносини униформи. Парнел я поздрави с вдигнат палец, на лицето му грееше широка усмивка. После я изтикаха под лекия навес, редом с президента на Колония Бета.

„Стабилния Фреди“ й се стори огромен, сияещ от задоволство. Може би именно заради ръста си изглеждаше толкова добре на холовидните изображения. Хвана я за ръка, повдигна я нагоре и със задоволство прие възторжените възгласи на тълпата. А Корделия се почувства съвсем идиотски.

Президентът произнесе речта си гладко и професионално, без да прибягва до предварително подготвения текст. Вътре гъмжеше от кухи патриотарски фрази и възторжено-тъпи лозунги, но в замяна на това нямаше дори следа от обективна оценка на отминалите събития. Накрая демонстративно отвори кутийката с медала и пристъпи крачка напред. Сърцето на Корделия се сви, главата й инстинктивно се приближи към секретаря по печата:

— Т-т-това е награда за целия екипаж, нали? — нервно попита тя. — В-в-вероятно за добре изпълнената акция с плазмените огледала…

— Те вече получиха своите награди — отвърна секретарят, а тя неволно се запита кога ще изтрие идиотската усмивка от лицето си. — Този медал е лично за вас.

— Р-р-разбирам…

По всичко личеше, че я награждават за самоотвержената постъпка, довела до ликвидирането на адмирал Ворутиер. „Стабилния Фреди“ майсторски пропусна думата „убийство“, използвайки вместо нея някакво сложно словосъчетание от сорта на „очистване на вселената от отровна змия“ или нещо подобно…

Речта вървеше към края си, едновременно с това най-високият медал на Колония Бета бавно се приближаваше към главата на Корделия, окачен на позлатена лента. Гулд я изправи зад подиума, посочи й зеленикавите думи на речта, които бавно се изписваха в кристалния въздух над портативния холовид и тихо прошепна:

— Започвайте да четете!…

— Време ли е?… О, добре… МИЛИ ПРИЯТЕЛИ, СКЪПИ СЪОТЕЧЕСТВЕНИЦИ ОТ КОЛОНИЯ БЕТА!… — Дотук добре… — КОГАТО ОТЛЕТЯХ ДА СЕ БИЯ СРЕЩУ ТИРАНИЧНИЯ РЕЖИМ НА БАРАЯР, В ПОМОЩ НА НАШИЯ ВЕРЕН СЪЮЗНИК ЕСКОБАР, АЗ НЯМАХ НИКАКВА ПРЕДСТАВА ЗА ПОЧЕСТИТЕ, КОИТО МИ Е ПРИГОТВИЛА СЪДБАТА…

Тук млъкна, очите й безпомощно следяха как зелените думи се изнизват във въздуха и изчезват. Като морски кораб, който бавно потъва в бурните океански вълни…

— НО НА ПРАКТИКА НЕ ВИЖДАМ ЗАЩО ТРЯБВА ДА ПРИЕМАМ ПОЧЕСТИ ЗА ЛИКВИДИРАНЕТО НА САДИСТ КАТО ВОРУТИЕР И НЕ БИХ ПРИЕЛА МЕДАЛ, ДОРИ НАИСТИНА ДА ГО БЯХ УБИЛА. НИКОГА НЕ БИХ ПРИЕЛА НАГРАДА ЗА УБИЙСТВОТО НА НЕВЪОРЪЖЕН ПРОТИВНИК…

Свали медала от шията си, но лентата се закачи в косата й. Дръпна с цялата си сила, пребледняла от гняв и болка.

— ИСКАМ ДА БЪДЕМ НАЯСНО. ВОРУТИЕР БЕШЕ УБИТ ОТ СВОЙ ПРИБЛИЖЕН, А НЕ ОТ МЕН. СКОЧИ НА ГЪРБА МУ И МУ ПРЕРЯЗА ГЪРЛОТО. АЗ БЯХ ТАМ, ПО ДЯВОЛИТЕ! КРЪВТА МУ ПЛИСНА ОТГОРЕ МИ… А ПРЕСАТА НА ДВЕТЕ ПЛАНЕТИ ВИ ЗАСИПВА С ЛЪЖИ ОТНОСНО ТАЗИ ГЛУПАВА ВОЙНА! ПРОКЛЕТИ ЕКСХИБИЦИОНИСТИ! ВОРКОСИГАН НЕ БЕШЕ НАЧАЛНИК НА ЛАГЕРА ЗА ВОЕННОПЛЕННИЦИ, КОГАТО ТАМ СТАВАХА ИЗВРАЩЕНИЯ! ОБРАТНО — ИЗВРАЩЕНИЯТА СПРЯХА ИМЕННО БЛАГОДАРЕНИЕ НА НЕГО! З-З-З-ЗАСТРЕЛЯ ЕДИН ОТ ХОРАТА СИ, САМО ЗА ДА ЗАДОВОЛИ ЖАЖДАТА ВИ ЗА МЪСТ. МОГА ДА ВИ КАЖА, ЧЕ ТОВА МУ СТРУВАШЕ МНОГО…

Микрофонът на подиума изведнъж замлъкна. Корделия се извъртя към „Стабилния Фреди“ с насълзени от ярост очи и запрати медала в смаяното му лице с огромна сила. Не улучи. Медалът профуча покрай главата на президента, блесна на слънцето и изчезна в тълпата.

Някой я сграбчи изотзад и изви ръцете й. Това събуди забравени рефлекси и кракът й замахна за рязък ритник.

Президентът положително би останал незасегнат, но за съжаление реши да се намеси. Стана така, че токчето на ботуша й го улучи в слабините с онази невероятна точност, която може да се получи само случайно. Устата му се закръгли в едно беззвучно „о“, след което тялото му изчезна зад катедрата.

Десетина ръце се вкопчиха в Корделия. Тя отчаяно се бореше. Лицето й пламна, очите й се изпълниха с ужас.

— М-м-моля ви! Не ме затваряйте, н-н-няма да го понеса! Искам да си ида у дома! Махнете проклетата ампула! Не, не! Без опиати, моля ви! СЪЖАЛЯВАМ!…

Отведоха я настрана, събитието на годината се провали, заедно с президента, който се търкаляше някъде под трибуната.

* * *

Веднага след това я заведоха в една от канцелариите на летището. Появи се личният лекар на президента, който прогони зяпачите и й даде възможност да си поеме дъх. В стаята остана единствено майка й. Корделия плака почти цял час, без да може да спре. Най-накрая гневът започна да я напуска. Тя успя да седне и да проговори с дрезгав като от настинка глас:

— Моля да ме извините пред президента. Някой трябваше да ме предупреди… Н-н-не съм в най-добрата си форма…

— Трябваше сами да се досетим — поклати глава лекарят. — Защото вашите премеждия са били на лична основа и едва ли имат нещо общо с обикновеното пленничество. Редно е ние да се извиним за излишните мъки, които ви причинихме.

— Мислехме, че това ще е една прекрасна изненада за теб — обади се майка й.

— И наистина беше изненада — въздъхна Корделия. — Единствената ми молба е да не ме затварят в някоя гола килия. До гуша ми дойде от килии! — Вълнението отново скова гърлото й. Наложи се да направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания, за да се успокои.

Запита се къде ли е в този миг Воркосиган, с какво се занимава… Дано наистина се е напил, това май си остава най-доброто разрешение… Много й се искаше да бъде до него. Вдигна глава, колебливо разтърка слепоочията си и попита:

— Мога ли да си ида у дома?

— Дали тълпата се е разпръснала? — добави майка й.

— Страхувам се, че не е — каза докторът. — Но ще ви пробием път.

Изправи се между майка си и доктора, напълни дробовете си с въздух и тръгна. Разстоянието до колата й се стори безкрайно. Извика в съзнанието си спомена за последната целувка на Воркосиган и това й помогна да го измине. Тълпата все още си беше там, но хората мълчаха и я гледаха с някакво ново, примесено с уплаха уважение. От празничната им възбуда нямаше и следа. Корделия изведнъж съжали, че им е развалила веселбата.

* * *

Тълпа имаше и пред жилищния комплекс на майка й, около асансьорите, дори пред вратата на апартамента. Корделия вдигна ръка за поздрав и се усмихна, но отказа да отговаря на въпросите с леко поклащане на глава. Най-накрая вратата се затвори зад гърба им.

— Уф! — изпусна въздишка на облекчение тя. — Предполагам, че са били добронамерени, но имах чувството, че жива ще ме изядат!

— Тук се говореше само за войната! — въздъхна майка й и отново я прегърна. — Всички в униформа бяха третирани като герои, особено хората от твоя Експедиционен корпус. А когато се прибраха първите пленници и разпространиха новината за теб… О, Господи! Най-хубавото беше друго — разбрах, че си жива и здрава! Бедничката ми!

— Е, това обяснява кой им е пуснал тази муха в главата. Никога не съм вярвала, че една клюка може да се възприеме толкова безкритично! Пуснаха я ескобарците, а другите я лапнаха като топъл хляб! Нищо не можех да направя…

— Какво ти направиха?

— Вървяха по петите ми и ме засипваха с предложения за терапия… Всички бяха убедени, че бараярците са манипулирали паметта ми с лекарства… О, разбирам… Ти питаш какво са ми направили БАРАЯРЦИТЕ, нали? Нищо особено. Ворутиер положително имаше желание да се гаври с мен, но смъртта го изпревари… — Реши да не тревожи майка си с повече подробности. — Но се случи нещо друго и то наистина е важно… — Поколеба се за момент, после каза: — Отново се срещнах с Арал Воркосиган…

— С този ужасен човек? — пребледня майка й. — Когато чух името му по новините, веднага се досетих, че миналата година именно той уби лейтенант Розмънт!…

— Да, всъщност не… Човекът е същия, но не той уби Розмънт…

— Не разбирам защо изпитваш симпатия към него.

— И ти трябва да сториш същото, мамо — погледна я в очите Корделия. — Той ми спаси живота. Скри ме в собствената си кабина, докато отмине шумотевицата след убийството на Ворутиер. Ако ме бяха пипнали, положително щяха да ме разстрелят!

Загрижеността отказа да напусне лицето на майка й.

— Той… Той направи ли ти нещо лошо?

Въпросът тежеше от ненаказана ирония. Корделия не посмя да сподели дори с майка си за ужасната тежест на истината, която падна върху плещите й заедно с откровенията на Воркосиган. Но майка й изтълкува погрешно мрачния израз на лицето й.

— О, миличка, извинявай!…

— Какво? Не, за Бога! Воркосиган не е като останалите. Именно той промени нещата в лагера за военнонленнци, не даваше и с пръст да ни докосват! Дори ме помоли… — Думите бавно заглъхнаха в гърлото й. Очите й се насълзиха от милото загрижено лице, вдигнато срещу нея. — Разговаряхме дълго… Той е свестен човек.

— Но репутацията му не е особено добра…

— Да, зная. Ала всичко, което говорят за него, е лъжа.

— Значи не е убиец?

Корделия изпадна в сериозно затруднение.

— Как да ти кажа… Вероятно е убивал, защото е войник. Такава му е работата. Но аз зная само за трима души, които е убил извън повелята на дълга…

— САМО трима, а? — проточи многозначително майка й. — Значи не е сексуален маниак…

— Изключено! — тръсна глава Корделия. — Преживял е доста тежко самоубийството на жена си, но дори не подозира, че аз зная това… Научих го от онзи престъпник Ворутиер, който се е гаврил с него… Подозирам, че това не е цялата истина, но за гаврите съм сигурна… Ворутиер не можеше да го понася. Попитах Арал как стоят нещата, но той отказа да говори по този въпрос…

Добре, че не станах адвокат, помисли Корделия, отбелязала смаяното изражение върху лицето на майка си. Клиентите ми положително щяха да намажат въжето!…

— Надявам се, че всичко ще ти се изясни, когато го видиш лично — завърши накрая тя.

— Явно ти е взел ума — колебливо се усмихна майка й. — Но с какво? С обноски, с външност?

— Не съм много сигурна — въздъхна Корделия. — Говори предимно за политическия живот на Бараяр… Твърди, че е отвратен от него, но аз мисля, че именно това е слабостта му. И пет минути не може да мисли за друго…

— А интересно ли ти е?

— Ужасно е! — призна Корделия. — Разказва такива страшни неща, че човек може да остане буден в продължение на седмици!

— Едва ли си привлечена от външността му — промърмори майка й. — Видях го на холограма преди няколко седмици, нищо особено…

— Така ли? — вдигна глава Корделия. — Случайно да си запазила тази холограма? Къде е?

— Сигурно е в някой от архивните дискове — отвърна майка й и стана на крака. — Но ще ти кажа нещо направо в очите, момичето ми — твоят Рег Розмънт изглеждаше десет пъти по-добре!

— Предполагам, че е така, особено ако човек разсъждава обективно — кимна Корделия.

— Какво тогава те привлича в този човек?

— Не зная. Може би добродетелите, които се крият в недостатъците му… Смелостта му, силата му, енергията… Има власт над хората… Не служебна, а друга — чисто човешка. Макар че разполага и с достатъчно служебни правомощия… Хората или го обожават, или не могат да го понасят. А най-странният тип, който съм срещала някога, изпитва тези две чувства едновременно… Във всеки случай никой не спи в негово присъствие.

— А ти към коя категория се числиш, Корделия? — погледна я с интерес майка й.

— Как да кажа… Не го мразя, но не бих казала и че го боготворя… — Помълча, после тихо добави: — Но когато някой го нарани, имам чувството, че изтича моята кръв…

— О!

Това беше единственият коментар на майка й. Устата й продължаваше да се усмихва, но в очите й проблесна страх. Стана и се зае да подрежда дрехите на дъщеря си.

* * *

Командирът й се появи на четвъртия ден от отпуската. Със себе си водеше мълчалива спътница и сърцето на Корделия пропусна един такт.

— Капитан Нейсмит, това е доктор Мехта от медицинската служба към Експедиционния корпус — обяви командор Тейлър.

Доктор Мехта беше слаба жена с шоколадова кожа, почти връстница на Корделия. Тъмната й коса беше стегната на кок, от безупречно изгладената й униформа лъхаше на стерилност.

— Пак ли психиатър! — изпъшка Корделия и усети как мускулите на врата й окаменяват. Това означаваше нови разпити, нови лъжи и увъртания. С единствената цел да се прикрие празнотата в официалната й версия, запълнена от горчивите истини на Воркосиган…

— Получихме рапорта на командор Спраг с известно закъснение — добави с извинителен тон Тейлър. — Ужасна история! Искрено съжалявам за това, на което те подложихме. Ако рапортът беше пристигнал навреме, положително нямаше да се стигне дотам…

— Не исках да го ритна! — изчерви се Корделия. — Той просто ми се изпречи… Обещавам, че това няма да се повтори никога!

Командор Тейлър с мъка прикри усмивката си.

— Добре де, аз и без това не гласувах за него… Между нас казано, изобщо не ми пука за „Стабилния Фреди“. Но… — Тук направи пауза да се прокашля и някак тържествено добави: — Той самият проявява жив интерес към твоя случай. Вече си известна в цялата страна, независимо дали това ти харесва, или не…

— О, стига глупости!

— Не са глупости. Трябва да изпълниш дълга си!

Кого цитираш, Бил? — запита се Корделия. Това не е в твоя стил. Вдигна ръка да разтърка схванатите си вратни мускули и направи гримаса:

— Мисля, че изпълних дълга си както подобава! Какво още искат от мен?

Тейлър притеснено сви рамене:

— Дадоха ми да разбера, че… Всъщност ми внушиха, че имаш добри перспективи като говорител на правителството по военните въпроси… След като се възстановиш, разбира се.

— Господи! — стисна устни Корделия. — Тези хора имат доста странна представа за военната ми кариера! Виж какво ще ти кажа и го предай където трябва! Пет пари не давам за „Стабилния Фреди“ и глупавите хермафродити, които гласуваха за него! Нямам никакво намерение да се превръщам в пропагандна крава, която да доят разни смахнати политици! Изпитвам отвращение към политиката, ясно ли е? Цитатът е на добър мой приятел…

— Хубаво — сви рамене Тейлър и от устата му излетя въздишка на облекчение. Очевидно беше доволен, че неприятната част на мисията му приключи. — Оправяй се бързо, защото АЗ отговарям за формата на своите подчинени, нали?

— След отпуската ще бъда съвсем наред — увери го Корделия. — Нуждая се от почивка и нищо повече. А после искам да се върна обратно в Изследователския корпус.

— Нямам нищо против. Разбира се, след като преминеш медицинските тестове…

— О, я почакай — спря го тя, изведнъж осъзнала какво й предстои. — Имах малък проблем с доктор Спраг… Много приятна жена, със здрав разум и умение да убеждава… Но работи с погрешни данни…

Командор Тейлър я изгледа с неприкрито състрадание.

— Засега ще те оставя в ръцете на доктор Мехта — каза той. — Тя ще ти обясни какво се иска от теб… Нали ще й бъдеш в помощ?

Корделия го дари с хладен поглед, устните й се разтеглиха в мрачна усмивка.

— Дай да си изясним нещата още сега, Бил — решително заяви тя. — Искаш да кажеш, че ако твоята психоаналитичка не е доволна от мен, кракът ми никога вече няма да стъпи на борда на изследователски кораб. Така ли е?

— Това е… прекалено грубо. Но вярно. Отлично знаеш, че на изследователските кораби се работи с малък екипаж за дълъг период от време… И психическият профил на командира е от решаващо значение.

— Зная — кимна Корделия, усмивката й този път беше малко по-топла от бучка лед. — Обещавам да й бъда в помощ…

Н-н-н-наистина обещавам!