Лоис Макмастър Бюджолд
За честта на Вор (4)

4

Воркосиган се събуди три часа преди разсъмване и почти насила принуди Корделия да подремне. Вдигна я малко преди изгрев-слънце и веднага й се стори някак променен. Очевидно се бе изкъпал в поточето, а лицето му беше гладко. Сивата четиридневна четина я нямаше, значи най-после бе решил да използва единствения комплект за мъжко обезкосмяване, който пазеше на колана си.

Корделия не получи възможност да направи оценка на промяната, стресната от напрегнатия му глас:

— За този крак ми трябва известна помощ. Искам да отворя раната и да я почистя. Превръзката ще издържи до следобед, после вече няма да е от значение.

— Добре — кимна тя.

Воркосиган свали ботуша и чорапа, а Корделия тикна крака му под пенливата струя на водопада. Изплакна острието на бойния нож, после решително сряза грозната подутина. Устните на Воркосиган побеляха, но от устата му не излезе нито звук. Корделия обаче не успя да сдържи гримасата си. От раната бликна кръв и гной, примесена с някаква гъста белезникава течност, която вонеше отвратително. Водните струи бързо я отмиха. Опита се да не мисли за количеството непознати микроби, които навлизаха в кръвта му при тази примитивна процедура, но друг начин нямаше. Просто трябваше да рискува.

Намаза раната с последното количество от очевидно безполезния антибиотик в тубичката и я превърза с бинт от еластична изкуствена материя.

— Така сега е добре — похвали я Воркосиган, но за малко не падна, когато се опита да стъпи на болния крак. — Значи вече е време… — промърмори той и тържествено извади последната таблетка болкоуспокоително. Глътна я и захвърли празната опаковка в краката си. Корделия механично се наведе да я вдигне, не откри къде може да я сложи и отново я пусна. — Тези хапчета са голяма работа — увери я той. — Лошото е, че когато прекратят действието си, човек буквално рухва… Като кукла, на която са отрязали конците… От този момент нататък имам около шестнадесет часа…

Докато хапнат последните дажби концентрирана храна и подготвят Дубауер за път, той наистина се промени. Изглеждаше напълно здрав, кипящ от енергия. Никой не отвори дума за разговора от предишната нощ.

Поеха на път. Описаха широк кръг около подножието на планината, по обяд вече се насочваха към кратера на върха, точно от запад. Прекосиха няколко гористи долини и излязоха в подножието на широк сипей, по който преди милиони години се бе стичала лавата на вулкана. Воркосиган предпазливо пропълзя към оголения склон, главата му нито за миг не изскочи над високата трева. Дубауер се просна по гръб, затвори очи и заспа. Корделия изчака, докато дишането му стана дълбоко и равно, после пропълзя към Воркосиган. Бараярският капитан беше доближил бинокъла до очите си и внимателно оглеждаше зеления склон оттатък сипея.

— Ето там е совалката — подаде й бинокъла той. — Лагерът им е край пещерите в склона. Виждате ли тъмната ивица до водопада? Там е входът…

— Някой излиза — съобщи след секунда тя. — Може би ще видите лицето му, ако бинокълът е достатъчно силен…

Воркосиган бързо долепи окуляра до очите си.

— Куделка — установи веднага. — Той е от моите хора. Но зад него виждам Даробей — един от шпионите на Раднов в свързочната… Огледайте го и добре запомнете лицето му. Така ще знаете кога трябва да залегнете.

Дали възбудата му се дължи на стимулантите, или просто се радва на предстоящия сблъсък? — запита се Корделия. Блестящите му очи бяха внимателни, не пропускаха нищо… От устата му излетя тихо съскане, сякаш изведнъж се беше превърнал в братовчед на месоядните шестокраки животни.

— Ето го и Раднов! Господи, какво ли не бих дал да го пипна! Но сега трябва да се действа по друг начин. Разполагам с достатъчно доказателства да го дам под съд и ще ми е много приятно да му гледам физиономията, докато слуша обвинението в подстрекателство към бунт! Този път няма мърдане — и Щаба на армията, и Съвета на графовете ще бъдат на моя страна! Не, Раднов, няма да те убия! Ще живееш, за да се проклинаш!

След тези думи се намести на лакти и продължи наблюдението. За миг тялото му се стегна, после на лицето му светна усмивка.

— Е, крайно време беше да извадя и малко късмет! Появи се и Готиан, въоръжен до зъби, както си му е реда. Значи е решил лично да оглави експедицията. Вече сме си почти у дома, да тръгваме!

Пропълзяха обратно до високите дървета, под които спеше Дубауер. Но мястото му се оказа празно.

— Господи! — простена Корделия и започна нервно да се оглежда. — Накъде ли е хукнал?

— Не е стигнал далеч — промърмори Воркосиган, но на лицето му се появи загрижено изражение. Разделиха се и започнаха претърсването на околността.

— Каква съм глупачка! — ядосано тръсна глава Корделия. — Не трябваше да го изпускам от очи!

Срещнаха се на мястото, откъдето тръгнаха, от Дубауер нямаше и следа.

— Вижте, сега нямаме време за основно претърсване на гората — въздъхна Воркосиган. — Ще бъде по-добре, ако отидем отсреща. Ще изпратя патрул да го търси, веднага след като поема командването… Те положително разполагат с технически средства и бързо ще го намерят.

В главата на Корделия изплуваха тревожни картини: скали, дълбоки вирове, хищници и бараярски войници с пръст върху спусъка…

— Така и така стигнахме чак дотук… — започна тя, но Воркосиган вдигна ръка.

— Ако нещо ми попречи да поема командването, с вас двамата и без това е свършено!

Принудена бе да се подчини на желязната му логика. Въздъхна и се остави да бъде поведена към лагера на бараярците. Той я държеше за ръка и леко се облягаше на рамото й. Скоро прекосиха гъсталаците и Воркосиган предупредително докосна устните си с пръст.

— Сега трябва да вървим с безкрайно внимание — прошепна. — След толкова мъки и лишения, съвсем не ми се иска да бъда застрелян от собствените си постове.

Замъкна я зад дебел пън, обрасъл с висока трева, очите му внимателно опипаха наскоро изсечената просека в храсталаците.

— Няма ли направо да почукате на вратата? — попита Корделия.

— Не.

— Защо? Нали там е верният ви Готиан?

— Нещо не е наред — поклати глава Воркосиган. — Не мога да разбера защо са се приземили точно тук… — Помълча известно време, после тикна станъра в ръцете й: — Ако се наложи да стреляте, по-добре да бъде с оръжие, което познавате… Зарядът е слаб, но предполагам, че ще стигне за един-два изстрела… Тази пътека е за часовите, рано или късно някой ще се появи. Стойте тук и не мърдайте, докато не ви повикам!

Разкопча канията на ножа си и пъргаво се прехвърли оттатък просеката. Затаиха дъх и зачакаха. Измина четвърт час, после втори. Гората дремеше под топлите слънчеви лъчи.

Най-накрая откъм пътеката се разнесе шумолене на листа, придружено от тропот на тежки ботуши. Корделия замръзна, очите й отчаяно търсеха пролука сред тревата. Първо видя високата мъжка фигура в новичка бараярска униформа, след това зърна и лицето на притежателя й: набраздено от бръчки, с посивели бакенбарди отстрани. Воркосиган бавно се надигна от храстите.

— Корабик! — тихо, но развълнувано промълви той. Ръцете му бяха скръстени на гърдите, на лицето му грееше щастлива усмивка.

Готиан рязко се завъртя, ръката му се стрелна към невропаралитичния заряд на колана. После на лицето му се изписа дълбоко смайване.

— Арал! Разузнавателният екип докладва, че си бил убит от бетианците!

За учудване на Корделия, офицерът не се втурна към своя командир, а отстъпи крачка назад. Ръката му продължаваше да стиска капсулата с невропаралитичен заряд, пръстите му върху спусъка побеляха. Корделия усети как стомахът й се превръща в оловна топка.

Воркосиган посрещна хладното му поведение с леко учудване. После поклати глава, на лицето му отново грейна усмивка:

— Радвам се, че не си суеверен — направи опит да се пошегува той.

— Би трябвало да те смятам за мъртъв, само ако те видя с прободено сърце — поклати глава Готиан, а в гласа му прозвуча тъжна ирония.

— Какво има, Корабик? — стана сериозен Воркосиган. — Нима си станал подлога на Министерството, като всички останали?

Невропаралитичният заряд в ръката на Готиан се насочи право към гърдите на Воркосиган и той замръзна на място.

— Нищо подобно — отвърна сивокосият. — Веднага разбрах, че в тази история с бетианците има нещо гнило. И възнамерявах да предизвикам разследване, веднага след като се приберем у дома. Но… — Замълча за миг, преодоля колебанието си и продължи: — Но тогава щях да имам шест месеца стаж като и.д. командир и можех да разчитам на официално повишение… Какви са според теб шансовете на офицер на моите години, особено ако трябва да чакам рутинно повишение? Пет процента? Два? Нула?

— Не са чак толкова малки — спокойно отвърна Воркосиган. — Предстоят събития, за които малцина подозират. Ще се построят нови кораби, ще има нов щат…

— Обичайните слухове! — махна с ръка Готиан.

— Значи не повярва, че съм мъртъв, така ли? — смени темата Воркосиган.

— Напротив, бях сигурен в това. Поех командването и… Между другото, къде си скрил запечатаните заповеди? Обърнахме наопаки цялата ти кабина, но не успяхме да ги открием.

Воркосиган се усмихна и поклати глава:

— О, не. Няма да ти кажа, защото това би засилило изкушението в душата ти…

— Както искаш — отвърна Готиан, без да отмества дулото на капсулата от гърдите на командира си. — Онзи ден имах посещение в кабината. Психопатът Ботари ми разказа какво в действителност се е случило в лагера на бетианците. Останах доста изненадан, тъй като очаквах, че с удоволствие ще ти пререже гърлото. Върнахме се тук под претекста за наземни учения, но аз знаех, че ще се появиш… Даже доста се забави.

— Имах проблеми — кратко отвърна Воркосиган и незабележимо се отмести малко встрани. Така Корделия можеше да стреля, без никакви затруднения. — Къде е Ботари сега?

— В единична килия.

— Лошо — намръщи се Воркосиган. — Надявам се, че не си споделил с никого новината за моето оцеляване…

— Дори Раднов не знае. Продължава да мисли, че Ботари те е заклал.

— Гадно копеле, а?

— Аха. С удоволствие бих му видял сметката, особено ако ти се беше натъкнал на нещо неприятно по време на пътешествието си дотук…

— Май не знаеш какво искаш — усмихна му се Воркосиган. — Затова ще ти направя едно предложение… Още не е късно да застанеш на моя страна.

— Никога няма да се справиш — поклати глава Готиан, но в гласа му се долови несигурност.

— Ако бях по-млад и по-твърдоглав — сигурно… Но честно ще ти призная, че вече се уморих да сека вражески глави, за да им давам урок… — Воркосиган вирна брадичка и заби поглед в очите на Готиан: — Давам ти думата си, ти знаеш колко струва тя. Сам ще решиш дали да я приемеш, или не…

Невропаралитичният заряд в ръката на сивокосия офицер едва забележимо потрепна. Затаила дъх, Корделия забеляза влагата в очите му. Човек не плаче за живите, а за мъртвите, помисли си тя. Което означава, че всеки момент ще натисне спусъка. Нима Воркосиган не усеща това?

Вдигна станъра, прицели се и стреля. Зарядът излетя с немощно свистене, но все пак беше достатъчно силен, за да повали Готиан. Офицерът се олюля и падна на колене, главата му се извърна по посока на храстите. Воркосиган скочи като тигър, изби капсулата от ръката му, после побърза да му отнеме и плазмения лък.

— Да те вземат мътните! — изруга полузамаяният Готиан. — Никога ли не са те надхитряли?

— Това би означавало сега да не съм тук — сви рамене Воркосиган и се зае да претърсва бившия си помощник. Конфискува ножа му и няколко дребни вещи, после попита: — Кого си изпратил на пост?

— Сенс на север, Куделка на юг…

Воркосиган свали колана на Готиан и стегна китките му зад гърба.

— Май наистина си бил някъде по средата — констатира той и се обърна към Корделия: — Сенс е от хората на Раднов, а Куделка е от моите… Прилича ми на ези-тура…

— Такива ли са всичките ви приятели? — изви вежди тя. — Според мен, единствената разлика между тях и враговете ви е продължителността на диалога, след който се готвят да ви застрелят…

— Така е — призна Воркосиган. — С армия като нашата бих превзел цялата галактика, но при условие, че успея да насоча в една посока всички оръжия, с които разполагаме… Имам една молба, командор Нейсмит… Бихте ли ми заели колана си, разбира се, ако това не пречи на тоалета ви…

Стегна краката на Готиан с колана й, натъпка носната си кърпа в устата му, после се изправи и огледа просеката.

— „Всички кретианци са лъжци“… — промърмори на себе си Корделия, после повиши глас: — А сега? На север или на юг?

— Интересен въпрос. Какъв отговор бихте предложили вие?

— Имах учител, който приемаше въпросите ми по този начин. Методът на Сократ или нещо подобно… Бях страхотно впечатлена, а после открих, че той прибягва до метода само когато не знае отговора…

Очите й се насочиха към тялото на Готиан, заело мястото й зад пъна. Дали беше искрен, или бе направил отчаян опит да се отърве завинаги от командира си? Срещна погледа му, враждебен и малко озадачен.

— На север — реши най-после тя. Воркосиган я погледна с разбиране и кимна.

— Тогава да вървим.

Поеха по пътеката и скоро тялото на Готиан изчезна зад затревеното хълмче.

— Отдавна ли го познавате? — попита Корделия.

— Вече четири години служим заедно. Мислех, че е отличен офицер от кариерата. Опитен и разумен, напълно аполитичен. Има и семейство…

— Бихте ли го взел отново? Имам предвид, на по-късен етап…

— Да простя и забравя? — погледна я той и поклати глава. — Дадох му шанс, но той не се възползва от него… Дори два, ако вашият избор на посоката се окаже правилен… — Започнаха продължително изкачване. — Постът трябва да е на върха. Скоро ще ни засече… Останете тук да ме прикривате. Ако чуете стрелба… — Направи кратка пауза, после тръсна глава: — Действайте по собствена преценка…

Корделия се усмихна, а Воркосиган разкопча кобура на невропаралитичния заряд и тръгна открито по пътеката, като вдигаше възможно най-голям шум.

— Постови, обади се! — долетя иззад дърветата спокойният му глас.

— Произшествия няма… — отвърна някакъв мъжки глас, после изведнъж смени октавата си: — Просвети Боже, та това е КАПИТАНЪТ!

Смехът, който последва, беше най-приятната музика за ушите на Корделия. Краката й изведнъж омекнаха и тя неволно се облегна на близкото дърво. Как стана така, че престана да се страхуваш от него и започна да се страхуваш ЗА него?! — удивено се запита Корделия. Защо този нов страх е далеч по-силен от предишния? Май нещо става с главата ти!

— Можете да излезете на открито, командор Нейсмит — долетя гласът на Воркосиган.

Тя заобиколи храсталаците и пое нагоре по затревената просека. На върха на възвишението стояха двама бойци, облечени в чисти и спретнати униформи в защитен цвят. Единият несъмнено беше Куделка, когото успя да разгледа през бинокъла — с една глава по-висок от Воркосиган, с тяло на мъж и лице на момче. Сграбчил ръката на капитана, той я разтърсваше с такава ярост, сякаш искаше да се увери, че насреща му не стои призрак. Пръстът на втория неволно се насочи към спусъка, очите му внимателно опипаха униформата й.

— Казаха ни, че сте бил убит от бетианците, сър — подозрително изръмжа той.

— Нямаше как да докажа, че това е само слух — отвърна Воркосиган. — Но сам виждаш, че съм жив и здрав, нали?

— Погребението ви беше страшно тържествено — поклати глава Куделка. — Трябваше да сте там!

— Е, ще отложим за следващия път — ухили се Воркосиган.

— О, извинете, сър. Не исках да прозвучи по този начин. Лейтенант Раднов произнесе много прочувствено слово…

— Сигурен съм в това. Кой знае колко месеца е работил върху него…

Куделка веднага схвана смисъла на тези думи, докато другият боец просто изглеждаше озадачен.

— Позволете ми да ви представя командор Корделия Нейсмит от Бетианския астрономически институт. Тя е… — поколеба се и млъкна, а Корделия с интерес чакаше да чуе какъв ще бъде статута й. — Тя е…

— Хайде де, какво чакате? — реши да му помогне тя.

— Тя е мой пленник — тръсна глава Воркосиган, после побърза да добави: — Но предвид създалите се обстоятелства, аз реших да й върна свободата, поне до края на експедицията. Ще й бъде забранен достъпа до поверителна информация и това е единственото й ограничение.

Двамата младежи очевидно изгаряха от любопитство.

— Въоръжена е — отбеляза с известна доза несигурност колегата на Куделка.

— Така и трябва — отвърна Воркосиган, после побърза да смени темата: — Кои са членовете на екипажа на совалката?

Куделка започна да изрежда имена, колегата му също помагаше.

— Ясно — кимна Воркосиган. — Задачата е следната: да се обезоръжат Раднов, Даробей, Сенс и Тафас. Бързо и без излишен шум. Да бъдат арестувани по обвинение в бунт. После към тях положително ще се присъединят и други. Да бъдат лишени от възможност за контакт с „Генерал Воркрафт“. Къде се намира лейтенант Буфа?

— В пещерите — каза Куделка, поколеба се за миг, после вдигна глава: — Сър?… — На лицето му се изписа нещастно изражение.

— Да?

— Сигурен ли сте за Тафас?

— Почти — смекчи тон Воркосиган. — Ще бъдат съдени. Нали в това е смисъла на съдебния процес? При него ще се види кой е виновен и кой не…

— Ясно, сър — отвърна с лека въздишка Куделка. Очевидно този Тафас му е приятел, отбеляза Корделия.

— Започна ли да разбираш какво имах предвид с твърдението си, че официалната статистика за гражданската война прикрива почти цялата истина? — попита Воркосиган.

— Да, сър — кимна Куделка и погледна командира си право в очите.

— Добре. Сега вие двамата ще дойдете с мен.

Потеглиха в обратна посока. Воркосиган хвана ръката на Корделия, за да скрие накуцването си. Почти успя, само тя знаеше колко много му струва това. Скоро спускането завърши, пътеката отново тръгна нагоре. Излязоха от гората, прекосиха стръмен сипей и се насочиха към замаскирания вход на пещерата, в която бяха складирани продукти и амуниции. От съседната скала се спускаше малък водопад и образуваше красив вир под нея. Оттам започваше пенливо поточе, което чезнеше в гъстата гора. На брега имаше странна групичка. Корделия с недоумение гледаше как двама бараярци се бяха отпуснали на колене и вършеха нещо във водата, докато други двама стояха на крачка встрани и внимателно ги наблюдаваха. Миг по-късно коленичилите се изправиха и издърпаха след себе си мокър човек с вързани на гърба ръце, който кашляше и правеше опит да си поеме въздух.

— Това е Дубауер! — извика Корделия. — Какво му правят?

Воркосиган очевидно беше наясно какво му правят, промърмори едно сподавено „по дяволите“ и с накуцване се затича към брега на потока.

— Долу ръцете! — изрева заплашително той на няколко крачки от групичката. — Този човек е мой пленник!

Бараярците подскочиха като ужилени, Дубауер бавно се отпусна на колене. Корделия се втурна към него и мимоходом отбеляза, че никога през живота си не е виждала толкова смаяни мутри. Изпитото брадясало лице на Дубауер беше мокро, капчици вода се стичаха от косата му. Гърдите му се раздираха от суха кашлица, очите му бяха зачервени. Корделия с ужас разбра, че бараярците са натискали главата му под водата.

— Какво означава всичко това, лейтенант Буфа? — попита Воркосиган и заплашително пристъпи към старшият в групичката.

— Мислех, че сте убит от бетианците, сър — объркано отвърна онзи.

— Сега можеш да се увериш в обратното! — сухо заяви Воркосиган. — Какво вършехте с този бетианец?

— Тафас го плени в гората, сър. Опитвахме се да го разпитаме, да научим дали в гората не се крият и други… — Очите му подозрително стрелнаха Корделия: — Но той отказва да говори, сър… Не отрони нито дума и това е много чудно. Винаги съм бил убеден, че бетианците са меки…

Воркосиган прокара длан през лицето си, сякаш молеше боговете да го дарят с още малко сила.

— Буфа — тежко започна той. — Преди пет дни този човек беше улучен от невропаралитичен заряд. Не е в състояние да говори, но дори да беше здрав, едва ли щеше да ви бъде от полза…

— Варвари! — извика Корделия и коленичи до Дубауер, който я позна и веднага се вкопчи в нея. — Всички бараярци сте един дол дренки! Жестоки варвари и убийци!

— Забравихте да добавите — и глупаци! — изръмжа Воркосиган, без да сваля пламналите си очи от лицето на Буфа. Войниците зад него изглеждаха дълбоко притеснени. — Ще се оправи ли?

— Вероятно — неохотно отвърна Корделия. — Но е здравата разтърсен… — Самата тя се тресеше от гняв.

— Командор Нейсмит, моля да приемете моите извинения за некоректните действия на екипажа ми — вдигна глава Воркосиган. Каза го високо и ясно, всички присъстващи си дадоха сметка, че капитанът им е принуден да се унижава пред своята пленница.

— Само не тракайте с токове! — промърмори Корделия, сигурна, че единствено той може да я чуе. После вдигна глава и вече по-високо, добави: — Очевидно тук става въпрос за крещяща некомпетентност! — Очите й се заковаха върху лейтенант Буфа, който явно се чудеше къде да се покрие от неудобство: — Дори слепец би разбрал, че срещу себе си има човек с поразени нервни центрове! — Тялото на Дубауер се разтърси от силна конвулсия и тя гневно обърна глава: — Дяволите да ви вземат!

Войниците гледаха встрани, а Воркосиган приклекна да й помогне. Конвулсиите скоро стихнаха и той отново се изправи.

— Тафас, предай оръжието си на Куделка!

Тафас колебливо се огледа, после неохотно се подчини.

— Не исках да се забърквам, сър — отчаяно прошепна той. — Но лейтенант Раднов каза, че вече е късно…

— Ще получиш възможност за защита — навъсено го изгледа Воркосиган.

— Но какво става? — озадачено попита Буфа. — Видяхте ли се с командор Готиан, сър?

— Командор Готиан изпълнява друга задача — вирна глава Воркосиган. — Лейтенант Буфа, от този момент те назначавам за командир на тази експедиция.

После повтори имената на хората, които трябваше да бъдат арестувани и определи изпълнителите.

— Мичман Куделка, отведи МОИТЕ пленници в пещерата и се погрижи да получат добра храна и всичко друго, от което може да се нуждае командор Нейсмит. После подготви совалката за полет. Тръгваме веднага, след като обезоръжим… хм… хората от списъка…

Умишлено избягна определението „бунтовници“, което за момента му се стори прекалено силно.

— А вие къде отивате? — попита Корделия.

— Ще проведа един малък разговор с командор Готиан — отвърна Воркосиган. — На четири очи.

— Хм… Не ме карайте да съжалявам за съветите, които ви дадох…

По този начин искаше да му каже „внимавай!“… Просто и ясно, съвсем по човешки.

Воркосиган разбра какво се крие зад думите й, махна с ръка и тръгна към гората. Накуцването му личеше доста по-силно отпреди.

* * *

Корделия помогна на Дубауер да се изправи и Куделка ги поведе към отвора на пещерата. Този младеж приличаше на Дубауер толкова силно, че тя не можеше да бъде враждебна към него.

— Какво е станало с крака на стареца? — попита той, като хвърли кос поглед през рамо.

— Малка драскотина, която се инфектира — отвърна тя, инстинктивно почувствала, че трябва да играе играта на Воркосиган. Пред него стоеше трудната задача да възвърне авторитета си пред един недостоен за доверие екипаж. — Трябва да се обработи с по-силни лекарства, но преди това е необходимо някой да го убеди, че за целта все пак се изисква и време…

— Такъв си е нашият старец — поклати глава Куделка. — Никога не съм виждал толкова енергичен човек на неговите години!

— На неговите години? — вдигна вежди Корделия.

— Е, на вас сигурно не ви изглежда чак толкова стар — съгласи се Куделка и озадачено изгледа развеселеното й лице. — Всъщност, нямах предвид точно определението „енергичен“…

— Може би, властен — подсказа му тя, вътрешно доволна от факта, че Воркосиган има поне един верен почитател. — Състоянието, което се получава, когато енергията е целенасочена…

— Точно! — възхитено я изгледа младежът. А Корделия си напомни да не споменава за малките сини хапчета, до които бе принуден да прибегне Воркосиган.

— Изглежда интересен тип — промърмори тя. — Как е позволил да го изработят?

— Имате предвид Раднов?

Корделия кимна.

— Как да ви кажа… Не бих искал да критикувам стареца, но… Не съм чувал някой друг командир да е посрещал политическия си офицер с предложението да не му се мярка пред очите, ако иска да е жив след изпълнението на мисията…

Корделия последва младежа зад завоя на скалата и изведнъж застана нащрек. Много странно, рече си тя. Воркосиган ме подведе… Лабиринтът от пещери беше дело на природата само отчасти — повечето от тях бяха издълбани с помощта на плазмен лък — зле осветени, влажни и хладни.

Претъпкани догоре с кашони и сандъци, те съвсем не приличаха на малък склад с животоспасяващи запаси от храна и медикаменти, както й бе обяснил бараярският командир. Това тук си беше депо, в което имаше всичко необходимо за поддръжката на цяла космическа флота. Корделия облиза устни и притеснено се огледа. В съзнанието й се появиха някои доста неприятни перспективи за близкото бъдеще.

В единия край на просторната пещера се издигаше стандартен бараярски заслон — полукръгла тръбна конструкция, върху която бе опъната гумирана материя. Това беше кухня с трапезария, доста гола и мрачна. Самотен младеж в униформа на доброволец почистваше трохите от масите.

— Старецът се оказа жив! — извика вместо поздрав Куделка.

— Тъй ли? — изненадано вдигна глава онзи. — Аз пък мислех, че бетианците са му прерязали гърлото! Нали вече правихме прощална вечеря в негова памет?

— Тези двамата са негови ПЕРСОНАЛНИ пленници — поясни Куделка и им представи готвача. Корделия веднага изпита подозрението, че този младеж е попаднал тук случайно и едва ли има качествата на готвач. Приличаше на обикновен боец, изтеглил неблагоприятния жребий. — Знаеш какво означава това, нали? Мъжът е получил солидна доза невропаралитичен газ… Старецът каза да им дадем истинска храна, затова гледай да не им пробутваш обичайната помия…

— Всички критикуват! — промърмори готвачът-доброволец и изгледа гърба на отдалечаващия се Куделка. — Какво предпочитате?

— Каквото и да е, стига да не включва овесена каша и пастет от рокфор — отвърна Корделия.

Доброволецът изчезна във вътрешното помещение. Няколко минути по-късно се появи с две димящи купи в ръце. Вътре имаше нещо, което приличаше на задушено. Хлябът обаче беше истински, щедро намазан със зеленчуков сос. Корделия без колебание се нахвърли на храната.

— Как е? — попита почти безгласно доброволецът, а главата му потъна в раменете.

— Вкусно! — промърмори тя с пълна уста. — Страхотно!

— Наистина ли? — поизправи се той. — Значи ви харесва?

— Много — кимна Корделия и се зае да храни Дубауер. Топлото ядене бързо го извади от вцепенението, челюстите му ентусиазирано се раздвижиха.

— Искате ли аз да го храня? — предложи услугите си доброволецът.

— Разбира се, защо не — отвърна тя и го възнагради с ослепителна усмивка.

След по-малко от час вече знаеше, че името на младежа е Нилеса. Научи почти всички подробности от живота му, като междувременно се запозна с пълното съдържание на бараярските хранителни запаси, които се оказаха ограничени по асортимент, но в замяна на това силно питателни. Младежът очевидно изгаряше от желание някой да похвали кулинарните му умения и се чудеше какво още да й предложи.

После се появи Воркосиган и тежко се отпусна на пейката до Корделия.

— Добре дошли, сър — поздрави го готвачът. — Всички мислехме, че бетианците са ви убили…

— Да, зная — махна с ръка Воркосиган. Очевидно му беше дошло до гуша да слуша този поздрав. — Дай нещо за хапване.

— Какво желаете, сър?

— Всичко, без овесена каша.

Скоро и пред него се появи купа задушено и пресен хляб. Той започна да се храни, но апетитът му беше далеч по-слаб от този на Корделия. Причина за това очевидно беше комбинираното въздействие на треската и стимулантите.

— Какво стана с командор Готиан? — тихо попита Корделия.

— Всичко е наред. Отново пое задълженията си.

— Как успяхте?

— Развързах го и тикнах плазмения лък в ръцете му. Казах, че не мога да работя с човек, от когото ме засърбява между лопатките в момента, в който му обърна гръб. Дадох му да разбере, че това е последният му шанс да остане на служба и да очаква близко повишение, после седнах с гръб към него. Десетина минути не помръднахме, след което той ми върна лъка и заедно се прибрахме в лагера.

— Питам се дали ще имате успех с подобен подход — със съмнение каза Корделия. — И не съм убедена, че на ваше място бих прибягнала до него…

— Аз също, но бях дяволски уморен. Просто трябваше да поседна… — В гласа му се появи леко оживление: — Отлитаме на „Генерала“ веднага след арестите. Корабът е чудесен. За вас е определена кабината за гости, екипажът я нарича „адмиралския апартамент“. Но не очаквайте Бог знае какво — тя е кабина като всички останали… — Воркосиган разбърка задушеното на дъното на купата: — Как беше храната?

— Прекрасна.

— Малко хора използват подобни суперлативи…

— Доброволецът Нилеса беше изключително любезен.

— Така ли? Имах чувството, че говорим за различни хора.

— Според мен, той се нуждае от съвсем мъничко похвали… Опитайте.

Воркосиган облегна лакти на масата и се усмихна:

— Някой друг път.

Останаха да храносмилат около желязната масичка — уморени, но доволни. Воркосиган се облегна в стола си и затвори очи. Корделия подпря глава на дланите си и се наведе над масата. Половин час по-късно почивката им беше прекъсната от Куделка.

— Хванахме Сенс, сър — докладва той. — Но с Раднов и Даробей имахме… хм… малък проблем… Успяха да разберат какво ги чака и изчезнаха в гората… Пратих патрул да ги търси.

Воркосиган го погледна така, сякаш всеки момент щеше да избухне.

— Трябваше сам да се заема — промърмори той. — Въоръжени ли са?

— Имат невропаралитични заряди — кимна Куделка. — Но не успяха да вземат плазмени лъкове.

— Е, хубаво… Не искам да губим излишно време тук. Извикай патрула обратно и се заемай със запечатването на хранилището. Нека и те разберат как се живее в горите на тази планета… — В очите му се появи блясък: — Ще ги приберем по-късно, няма къде да се дянат…

* * *

Корделия помогна на Дубауер да седне на една от свободните седалки, после се настани до него. Совалката беше малка и гола, претъпкана с бараярски войници. В дъното натикаха арестантите с белезници на ръцете и нещастни физиономии. Всички бяха млади и огромни, Корделия получи възможност да се увери, че Воркосиган наистина е най-дребният сред тях.

Гледаха я с любопитство, подхвърляха реплики на две-три различни наречия. Не беше трудно да разбере съдържанието им, на устата й се появи мрачна усмивка. Младите изглеждаха напълно заблудени по отношение на сексуалната енергия на двама души, които са принудени да вървят по четиридесет километра на ден, страдат от контузии и инфекции, а освен това трябва да се грижат за ранен и да се пазят от кръвожадни хищници. Но това си е съвсем в реда на нещата, рече си тя. Не само за младите, а и за тези, които надхвърлят четиридесетте.

Засмя се вътре в себе си, затвори очи и се изключи от обстановката.

Воркосиган излезе от кабинката на пилота и се настани до нея.

— Всичко наред ли е?

— Да — кимна тя. — Малко ми е неудобно сред толкова много момчетии, но няма как… Вие, бараярците, сте единствените, които не използвате смесени екипажи… Защо?

— Частично заради традициите, частично — за да поддържаме агресивен външен вид. Нали не ви притесняват с нещо?

— Не, по-скоро ме забавляват. Питам се дали си дават сметка, че ги използват?

— Абсурд! Мислят се за господари на вселената.

— Бедните агънца!

— Едва ли бих приел подобно сравнение…

— Мислех за жертвоприношенията…

— А, сега вече ви разбрах.

Двигателите на совалката засвистяха, след миг вече бяха във въздуха. Направиха кръг около кратера на планинския връх, после набраха височина и се понесоха на изток. Корделия притисна лице до прозорчето. Земята, която бяха прекосили с цената на толкова усилия, сега се изнизваше под тях за броени секунди. Стрелнаха се над величествения масив, в подножието на който гниеше Розмънт, ледници и заснежени върхове проблеснаха под лъчите на залязващото слънце. Скоро напуснаха часовите пояси, нощта остана ниско долу, над планетата. Совалката се понесе в необятния, вечен ден на космоса.

Не след дълго наближиха орбиталната площадка за кацане на „Генерал Воркрафт“. Воркосиган се надигна от мястото си и тръгна към пилотската кабина. Беше някак отчужден от Корделия, бързото му завръщане към обичайните задължения очевидно си казваше думата. Е, положително ще имат време за спокойни разговори насаме през идващите месеци, успокои се тя. Няколко месеца, според думите на командор Готиан. Ще се правиш на антрополог, заел се да изучава поведението на дивите бараярци, рече си. Все едно, че вече си получила дългата отпуска, която възнамеряваше да вземеш след приключване на експедицията. Е, добре, значи всичко е наред… Пръстите й несъзнателно дърпаха нишките на облегалката пред нея, Корделия се намръщи и рязко ги дръпна.

Скачването стана изключително леко, войниците събраха екипировката си и се струпаха пред изхода. Куделка се появи неизвестно откъде и любезно й съобщи, че е назначен за неин придружител. По-скоро за пазач, каза си тя. Всъщност — за бавачка, тъй като не виждаше с какво може да навреди на многолюдния екипаж. Помогна на Дубауер да се изправи и го поведе към кораба на Воркосиган.

Миришеше различно от нейния изследователски кораб, стените бяха голи и студени, лишени от всякакъв уют. Разликата беше огромна — като между добре обзаведена всекидневна и обикновен склад. Насочиха се към лазарета, където трябваше да остане Дубауер. Помещенията бяха просторни и светли, явно проектирани за обслужването на голям брой пациенти. Квадратурата им положително надвишаваше цялата площ на изследователския кораб на Корделия. Вътре завариха дежурния хирург и двама санитари, които убиваха времето си в описване на инвентара. Единственият пациент бе някакъв войник със счупена ръка, който явно умираше от скука. Дубауер беше подложен на обстоен преглед. Докторът очевидно си разбираше от работата. После мичманът бе прехвърлен на санитарите, които щяха да го изкъпят и настанят в леглото.

— Очаквайте още един пациент — каза Корделия и огледа лицето на хирурга, който изглежда беше един от четиримата служители на Воркосиган, надхвърлящи четиридесетте. — Вашият командир има лошо възпаление на крака, с много гной. Не зная какви точно са малките сини хапчета, които слагате в комплектите за спешна помощ, но той глътна едно сутринта и спомена, че въздействието му ще отмине някъде в късния следобед. Което означава всеки момент…

— Това е една гадна отрова — смръщи лице докторът. — Наистина има ефект, но последиците са отвратителни… Да не говорим за затрудненията, които изпитваме при тяхното отстраняване!

Ох, боже, въздъхна в себе си Корделия, разбрала, че подозренията й са били основателни. Докторът й обърна гръб и се зае да подготвя за програмиране антибиотичния синтезатор. Корделия гледаше безизразното лице на Дубауер, който вече беше поставен в леглото. Започваше първият ден от лечението, което по всяка вероятност щеше да продължи до края на дните му — безлични и монотонни като самата смърт… В душата й се прокрадна въпросът, който вероятно дълго щеше да смущава нощите й: дали наистина му оказа услуга, като го спаси и доведе дотук? Остана да се навърта около него с тайната надежда, че в лазарета скоро ще се появи и другият участник в нелеката им експедиция.

И Воркосиган действително се появи. Изправи се на вратата, прегърнал през раменете двама непознати за Корделия офицери. Очевидно правилно бе преценил въздействието на хапчето, тъй като лицето му беше разкривено от болки и едва се държеше на крака. Беше блед и трепереше, от челото му капеше пот. Корделия ясно видя местата на бръчките, които щяха да издълбаят лицето му, когато стигнеше седемдесет…

— Не се ли погрижиха за вас? — спря на прага Воркосиган. — Къде е Куделка? Мисля, че му наредих да… Аха, ето го и него. Заведи я в адмиралския апартамент, но първо се отбийте в склада за облекло. Дай й вечеря, после зареди станъра й…

— Аз съм добре — прекъсна тирадата Корделия. — По-добре помислете за себе си! Май вече е крайно време да полегнете!

Воркосиган не й обърна внимание. Въртеше се из лазарета като играчка със счупена пружина, челото му бе прорязано от дълбоки бръчки.

— Трябва да освободя Ботари — промърмори той. — Сигурно вече е в плен на халюцинациите…

— Току-що го сторихте, сър — напомни му един от офицерите и хвърли многозначителен поглед към хирурга. Онзи кимна с глава по посока на масата за прегледи. Двамата пресрещнаха командира, прекъснаха обиколките му и почти насила го накараха да легне.

— Проклетите хапчета — промърмори хирургът, забелязал загриженото изражение на Корделия. — Утре сутринта ще бъде добре, ако не броим ужасното главоболие, което го чака…

Извърна се към масата, сряза крачола на ранения крак и изруга под нос. Гледката действително не беше от най-приятните. Куделка надникна зад гърба му и побърза да се дръпне встрани. Лицето му позеленя, усмивката върху устните му беше безкрайно фалшива.

Корделия въздъхна и остави Воркосиган в ръцете на специалистите. Куделка отново се вживя в ролята на гид, бързо забравил за пропуснатата атракция по завръщането на капитана на борда. Заведе я в склада за облекло, изчезна със станъра й и скоро се върна с нов заряд.

— Не зная за какво ми е — призна Корделия, забелязала подозрителното изражение върху лицето на младежа.

— Не, не — размаха ръце Куделка. — Старецът каза да ви го дам. Нямам желание да нарушавам заповедите му, особено, когато става въпрос за пленници. На тази тема е страшно чувствителен…

— Така разбрах и аз — съгласи се Корделия. — Но за ваша информация ще добавя, че нашите правителства не са в състояние на война, от което следва, че моето задържане е напълно незаконно…

Куделка се замисли над тази нова ситуация, после очевидно реши, че не трябва да се тревожи от нея. Взе вързопа с чисти дрехи и тръгна по дългия коридор, който водеше към кабината за гости.