Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мисия Земя (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
An Alien Affair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 10 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

МИСИЯ ЗЕМЯ. ТОМ 4. ИЗВЪНЗЕМНА ВРЪЗКА. 1995. Изд. Вузев, София. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Владимир ЗАРКОВ [Mission Earth / L. Ron HUBBARD]. Печат: Полиграфия, Пловдив. Със схеми. Формат: 18 см. Страници: 390. Цена: ----. ISBN: 954-422-035-6 (т. 4).

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Девета глава

Наближаваше девет вечерта и около болницата не се мяркаха много хора.

Поведох графиня Крек през фоайето и я вкарах в един от кабинетите.

Доктор Прахд Битълстифендър чакаше да се появим и веднага дойде.

Тя се настани на стол. Явно не харесваше воала и го махна от лицето си. Отметна качулката.

Младият доктор Прахд влезе в кабинета с походка на разглобена машина.

Застина.

Зяпна.

Обърнах се към графинята на волтариански:

— Това е вашият лекар. Той е един от най-компетентните целолози, възпитани някога от волтарианската наука. Докторе, това е мис Х. Току-що пристигна с „Бликсо“ и както обикновено, задължително ще й бъдат премахнати отличителните белези.

Но тъпото шимпанзе Прахд въобще не схвана намека. Само стоеше и я зяпаше с отворена уста!

Ала аз действах безупречно. Казах й:

— Сега ще отидем до склада за хипношлемовете. Моля да ни извините.

Сритах го да се опомни от вцепенението, изведох го в коридора и затворих вратата. С нейната чанта и кутията с устройствата в ръце го накарах да отидем в усамотението на личния му кабинет.

Изръмжах му:

— От какво, по дяволите, се стъписа толкова?

— От онази дама — промълви той с широко отворени очи.

— Онази „дама“ — казах му кисело — е сред най-издирваните престъпници!

— КАКВО? Тази хубава жена? Не мога да повярвам. Та тя е сред най-великите красавици на Волтар! Виждал съм само една, която може да се мери с нея. И това беше Хайти Хелър, звездата на „Домашен екран“!

Бутнах го в креслото и се надвесих над него.

— Слушай ме внимателно — излаях. — Онази жена, от която главата ти излетя в околоземна орбита, вече е осъдена на смърт и няма никакви права. Лично аз знам, че е убила четирима. И трима от тях за най-невинни закачки. Затова си избий от мозъчето всякакви романтични идеи за „дамата“! Изпратена е тук за друго. За да убива.

Гледаше ме ококорено, сламената му коса стърчеше във всички посоки. Възползвах се от преимуществото си.

— Трябва да я прецакаме, за да опазим себе си — продължих. — Ти наистина ще й махнеш белезите. Но освен това ще имплантираш тези аудио-видео устройства за проследяване в черепа й, както направи с Хелър. Точно над дясното й око има белег, който ще ни свърши чудесна работа. Затова веднага ще я упоиш с газ и да се залавяме за работа. Тя не бива да научи за устройствата.

— Но ако надуши, ще ни убие! — промълви той.

— Именно! — отсякох. — Аз обаче и това съм измислил как да стане. Тя се смята за голяма хипнотизаторка. Ще й предложа да сложи и на двама ни хипношлемове…

— КАКВО?

— По-кротко, де — спрях го аз. — Разбърниках шлема, така че да не работи. Ти само ще се преструваш, че си хипнотизиран. Аз също. И ще сложим на ръката й регистратор. Тогава тя съвсем безропотно ще понесе операцията. Само се опитвам да те опазя, това е всичко. Сега бягай до склада и донеси два от хипношлемовете, които ти изпратих, ще се видим в кабинета при нея.

Той взе кутията с двете устройства и я пусна в джоба си. Излезе.

Аз припряно отворих нейната чанта. Прерових я най-старателно. Само няколко тоалетни принадлежности и малко грим. Останалото място заемаха езиковата машина и няколко текста на земни езици. Грижливо опипах подплатата. Нищо.

В куртката и гащеризона, които бях донесъл, също нямаше нищо. Когато на времето й дадох „документите“, тя отначало ги скри на тялото си. И би трябвало сега да са точно там. Не можех да си представя дори страж от Апарата да я претърси на голо — нали ще го убие! А ако ги бяха намерили, щяха да ги сверят с архивите в Дворцовия град, да научат, че са фалшиви, и сега тя щеше да бъде една отдавна екзекутирана графиня Крек, вместо да се намира на Земята.

Но и моята шия все още беше на дръвника. Даже след смъртта на Боуч и фалшификаторите графиня Крек можеше да ме натопи. Е, добре. След малко отново ще бъдат в ръцете ми, защото тя ще лежи упоена с газ. Дори бих могъл да ги сменя с други хартии. Да, това се казваше замисъл. Приготвих пакета с хартиите.

Някъде трясна врата и разбрах, че Прахд се е върнал. Забързано тръгнах към кабинета и стигнах точно когато той влизаше. Очите на графиня Крек светнаха.

Прахд носеше два кашона и когато ги остави на бюрото, тя незабавно стана и го избута встрани. Разбира се, много внимателно бях възстановил оригиналните печати на опаковката — в Апарата сме майстори на тези работи — и двата кашона изглеждаха така, сякаш никой не ги е докосвал от деня, когато са били затворени.

Тя отвори единия. Приличаше ми на човек, който сега ще разреже тортата за рождения си ден.

— Охо! — възкликна. — Новички и лъскави, последен модел! Вижте ги само! Може да се включва микрофон, има и къде да се пускат касети. О, прекрасни са! И какви приятни цветове.

Тя с опитна ръка зареди енергиен пакет и провери индикатора. Включи микрофона.

— Кой ще е пръв?

Не бях съвсем сигурен дали няма да размаха и някой нож. Бутнах Прахд към стола. Той нервно настани дългурестото си тяло на самия му край.

— Вие ли сте собственикът на тази болница? — светски го попита тя.

— Не, не — Прахд ме посочи. — Той е. Тоест той е шефът тук. Ако имате някакви оплаквания…

— Още нямам — графиня Крек му се усмихна мило.

Нагласи шлема върху сламената му коса. Обърна се към мен.

— Солтан, би ли почакал в коридора?

В едната ръка държеше микрофона, с другата се канеше на включи шлема.

Излязох. Но притиснах ухо към затворената врата.

— Заспи, заспи, сладко ти заспи — произнесе тя. — Чувате ли ме?

Приглушено „да“.

— Ще направите операция. Ще я направите възможно най-професионално. Няма да причинявате никакви физически изменения или дефекти. С други думи — няма да си играете с моите крайници или жлези. Ясно ли е?

Приглушено „да“.

— В операцията ще се ограничите с премахването на няколко белега и драскотини и ще се постараете да задравеят бързо, без да остават следи и без да ви хрумват хитри идеи. Нали така?

— Да.

— Сега следващото — ако вие или Солтан, или който и да е друг мъж започне да ме опипва или направи опит за сексуален контакт с мен, докато съм упоена, ще използвате електрическия нож срещу тях или срещу себе си. Разбрахте ли ме?

— Да.

— И няма да говорите нито на мен, нито на другиго, докато съм упоена. Разбрахте ли?

— Да.

— Ако нарушите някое от тези правила, ще се почувствате така, сякаш атомни бомби избухват върху главата ви. Нали така?

— Да.

— Сега ще забравите какво ви казах и когато се събудите, ще сте убеден, че само съм ви разпитвала за вашия професионален опит. Договорихме ли се?

— Да.

Щракане. Тя изключи шлема. След минута Прахд излезе неуверено от стаята. Наблюдавах го много внимателно. Исках да се уверя, че шлемът не работи, когато вграденият в мен прекъсвач е на по-близо от две мили от него.

Прахд триеше потта от лицето си.

— Божичко — прошепна той. — Атомни бомби! Сега разбрах онова, което ми казахте за нея!

Затътри се по коридора към операционната.

Всичко беше наред. Ако е бил под хипноза, нямаше да помни нищо! Значи беше безопасно за мен.

— Солтан — повика ме мил глас.

Влязох с вид на послушно момченце. Прикривах усмивката си. Тя нахлупи шлема на главата ми. Включи го. През прозрачната пластмаса виждах, че проверяваше индикатора.

Отстъпи и вдигна микрофона към устата си.

— Заспи, заспи, сладко ти заспи. Чуваш ли ме, Солтан?

— Да — казах сънливо.

— Преди време ти казах, че щом помислиш да навредиш на Джетеро Хелър, ще ти се гади и така нататък. Солтан, сега ми кажи, това още ли важи за тебе?

— О, да — излъгах аз.

— И не ти е хрумвало да го нараниш или да му правиш мръсни номера?

— О, не — излъгах аз.

— Добре. Това продължава да важи. Но към него се добавя още нещо — ако решиш да ми сториш зло, ще почувстваш същото. Разбра ли?

— Да.

О, Богове, колко хубаво беше, че шлемът на главата ми не работеше!

— Сега ме слушай внимателно. С всичко, което е по силите ти, ще ми помогнеш да стигна до Джетеро. Ще ми позволиш да отида където поискам в болницата, близките сгради или базата. Ще ме оставиш да взема, каквото пожелая. Разбра ли?

— Да.

— Освен това — продължаваше тя — ще ми позволиш да задържа взетото независимо какво е то. Ще ми позволиш да замина с тези неща. И сам ще измислиш разумна причина да ми позволиш. Ясно ли ти е?

— Да.

— Добре. Сега ще забравиш какво съм ти казала. Когато се събудиш, ще мислиш, че съм те разпитвала за операцията. Нали така?

— Да — отговорих.

Тя протегна ръка, изключи шлема и го вдигна от главата ми.

— Солтан, събуди се.

Потиснах желанието да се ухиля. Казах й:

— Сега вече знаете всичко за тази операция, може ли да отидем в операционната зала?

Ох, умен съм си, няма съмнение! Ами ако не бях инсталирал двойката прекъсвачи в шлемовете и в черепа си? Всички тогавашни мъчения ми се отплатиха щедро. Въобще не можеха да се сравнят с някогашните болки в стомаха!