Л. Рон Хабърд
Извънземна връзка (53)

Девета глава

Макар и обзет от ярост, не загубих предпазливостта си. Хитро се изплъзнах от възможността да ме застреля бащата на сестра Билдирджин, като метнах халата върху главата си и се прибрах в стаята си по странични коридори.

Персоналът сигурно разчистваше за някой друг пациент, макар че пликът с портфейла и документите ми още беше на леглото. По средата на стаята се мъдреше товарна количка с висока камара мукавени кашони. Минах по-навътре. Зад количката таксиметровият шофьор се бе настанил на един стол.

— „Мудлик“ не са се престарали, като са строили това тук — отбеляза той. — Оставили са пръски бяла боя по целия под. Я погледнете. Цяла пътека от леглото до мивката.

Прииска ми се незабавно да отклоня вниманието му от тази тема.

— Чакам те от часове! Не мога да си тръгна оттук без дрехи.

— А, дрехи ли? Ами само погледнете какво донесох за вас!

Той свали най-горния кашон от количката. Пусна го на леглото и го отвори. Стреснах се. Стори ми се, че отвътре ще изскочи някое диво животно!

— Палто до петите от кожа на истинска туркменска мечка! Пипнете само тази козина! Продъбена е от майстор, почти не вони. — Той скочи за друг кашон. — Шапка от каракул — направо от езерото Каракул в Таджикистан. Вижте лъскавината. Пренесена контрабандно от най-добрите в занаята. — Нахлупи я на главата ми. — Ех, че вид ви придава! По-страхотен сте от комисар! — Сграбчи следващия кашон. — Вижте сега тези елегантни ботуши за сняг, с меки кончови! Нима не е красив синият цвят! А това виждате ли? Обувките са ви точно по мярка и са цели три чифта — черни, сини и кафяви. Именно вашия номер. Всичко ви е по мярка.

Не желаеше да слуша какво му говорех, скочи към количката. Кашоните се посипаха на пода. Той разкъса още един.

— Вижте сега този непромокаем, копринен ски-екип. Нима не ви завладява тази небесна синева? Връх на елегантността. Последен вик на модата от Швейцария! Ами тази качулка? Опипайте с какво е подплатена. Норка! Нали е чудесна?

Зае се с други кашони.

— Сега да минем на по-практичните неща. Вижте този ушит по поръчка костюм от английски туид. Само как проблясва! Какъв стил! А това е жокейският брич, който върви в комплект с него. Нали чудесно се съчетават? Ами само вижте как стои това тъмнокафяво на фона на сакото. Ето и обувките. Погледнете кожата. Прекрасна, а? Известна марка. Връх. Точно по мярка ви са.

Разкъсваше кашон след кашон.

— Така, това е тиролски костюм. Ей, ама чудничко е това помпонче на зелената тиролска шапка, нали? Велико, а? Така, сега сакото, късият панталон и планинарските обувки — всичко от най-качествена кожа. Порадвайте се на тирантите. Ръчна бродерия! То си пише на етикета.

Опитах се да го спра. А той ровеше ли, ровеше… Кашоните сякаш край нямаха.

— Това тук е по-официалното облекло. Копринени ризи и копринени шалчета. Ами този италиански сив раиран костюм? Ех, има ли нещо по-достолепно от него? Така, имате дузина пуловери, ръчно плетени от копринени нишки…

— ЧАКАЙ!

Успях да го спра едва когато с тялото си му препречих достъпа до все още голямата купчина кашони върху количката.

— Откъде е всичко това?

— Че как откъде, от града, „Магазин Гийси — Специални доставки на западно облекло за джентълмени“. Преди няколко дни им беше намекнато, че вие се връщате у дома, и те поръчаха светкавично всичко това в Истанбул. Знаят ви мерките. Не се притеснявайте за нищо. Всичко ще ви стане идеално.

— О, Богове! — кряснах. — Казах да ти предадат, че трябва да отидеш във вилата и да ми донесеш някакви дрехи.

— Не, казаха ми да ви донеса дрехи. Но аз първо отидох във вилата, а те ми се сопнаха, че били прекалено заети, за да се занимават с глупости. Навън е ужасно студено, вие досега бяхте в болница и така нататък. Знам какъв изтупан джентълмен сте, затова отскочих до града да взема тези дрехи за вас.

— Но те изглеждат толкова скъпи, че тръпки да те побият! — възразих аз.

— А, нямаше нужда да давам пари. И вие дори ще се изумите, като научите докъде се простира кредитът ви. Купих ги с вашите кредитни карти „Старт Бланчинг“ и „Дънър’с Клуб“!

Стори ми се, че ще падна в несвяст. Кредитни карти! О, Богове, кредитни карти!

Вдъхновението ми дойде на помощ.

— Но ти не знаеш номерата им!

— Ами, всеки в града знае номерата на всичките ви кредитни карти. В Истанбул също. Никакви проблеми!

Тук вече се изискваше изключително вдъхновение. Не само нямах никакви пари, но и бях длъжник на кредитните компании за целия последен месец на нашето пътуване!

Сетих се!

— Няма да подпиша фактурите!

— О, това също не е проблем. Офицер Грис, вие забравяте, че на планетата Модон бях осъден за фалшификации. Знаех колко отпаднал ще бъдете след болницата и останалото. Подписах всичко вместо вас, за да ви спестя тази досада.

— Уредил си всичко това само за да прибереш десетте процента за посредничество от магазина — казах със стържещ глас.

— О, Небеса, не е така, офицер Грис! Колко сте несправедлив! Студът навън е страшен. Щом вече сте си вкъщи, няма да си простя, ако ви оставя да се разболеете. А сега защо не отидете в онази баня да вземете един душ, докато подготвя за вас коприненото бельо, вълнените планинарски чорапи и чудесния костюм от камилска вълна. Ами тази тъмнокафява риза с това бяло шалче от „Кристиан Диор“, ами тези ръчно изработени каубойски ботуши? Не пускайте прекалено гореща вода. Навън е твърде студено. После ще облечете това палто от меча кожа и шапката от каракул, за да ви отведа в дома ви.

Какво ли можех да кажа? Поне имаше един човек в цялата Вселена, който се грижеше за мен, каквито и да бяха подбудите му. Не смятах, че има значение ще нося ли мечешко палто или еднократен халат от „Занко“, когато ме застрелят. Още петнайсетина хиляди не добавяха кой знае какво към моя дълг от около половин милион, натрупан от кредитните карти. Оживих се. Тази сума щеше да пристигне за плащане чак месец след като ме гръмнат за закъснението с вече наличния дълг.

Докато се сапунисвах, хрумна ми, че не знаех истинското име на таксиметровия шофьор. И викнах през шума на водните струи:

— Знаеш ли, никой досега не ми е казвал името ти.

— Ахмед — викна той в отговор.

— Не, не — напъвах се аз. — Знам ти турското име. Исках да кажа — истинското ти име.

— О, това ли. Деплор.

Деплор ли? На модонски език означава „съдба“.

Тепърва щях да имам поводи, за да си припомням това. Но в момента повече ме занимаваха затрудненията да се сапунисам въпреки новите си телесни части. Надявах се панталонът да не ме стяга. Това нещо беше толкова голямо!