Л. Рон Хабърд
Извънземна връзка (19)

Седма глава

След два дни такова усамотение — и то твърде задоволително за мен — аз се чувствах особено наперен.

Нищо особено не се случи и никой странен човек не ни доближи, затова стигнах до заключението, че Търб не е проговорил.

Реших, че е възможно да се измъкна навън, ако бъда по-предпазлив. Освен това от двете денонощия непрекъснато в леглото с Утанч започвах да усещам слабост. На закуска установих, че са ми необходими немалко усилия, за да вдигна лъжичката със сладолед.

Пък и тя стана от масата, отиде в стаята си и заключи вратата. Сетне се появи, напълно облечена за излизане — палто от норка, ботуши, обточени с кожа от норка, шапка от норка, вече опъваше на пръстите си и ръкавиците от норка.

В гласа й се долавяше само намек за раздразнителност.

— Тъкмо си преглеждах дрехите и открих, че просто няма какво да облека. Най-после престана да вали сняг, а в „Тифани“ има разпродажба.

— Ама те продават бижутерия — напомних й.

— Знам. Чао-чао.

— Почакай! Внимавай с парите!

Със сурово изражение на лицето си тя рязко отвори портмонето от кожа на норка и ми го показа. Претъпкано с пари! Какъв мениджмънт! Обърна ми гръб с намерение да излезе.

— Почакай! — повиках я. — Има още нещо.

Немощно се затътрих до бюрото и взех един „Ремингтън Дабъл Деринджър“ с украсена с бисери дръжка. Малко оръжие, тежеше някакви си триста и трийсет грама. Проверих дали е зареден с късите патрони 41-ви калибър.

— По-добре вземи това.

Тя уплашено се дръпна.

— О, Божичко, не! Изпитвам абсолютен ужас от оръжия! Току-виж, случайно гръмна себе си!

Е да, нали си беше малка дивачка от пустинята, твърде притеснителна, за да застреля когото и да било!

Към един часа на обяд, след още малко сън, събрах достатъчно сили да се облека и също да изляза навън. Подтикваше ме състоянието на моите финанси. Под дюшека останаха не повече от 38 000 долара.

Надничах зад ъглите и стисках в джоба на палтото си моя „Смит & Уесън 44 Магнум“, така успях да се добера по заснежените улици до Роксентър Плаца. Време беше да изтегля възнаграждението си като „шпеонин“ на фамилията.

Скоро стигнах там, накъдето се бях запътил:

Там седеше ново момиче. Е, поне приблизително можеше да я нарече човек така. Имаше мъжка прическа, мъжки костюм и тънък, стиснат процеп вместо уста.

— Къде — започнах неуверено, — е мис… мис…

— Мис Гребол вчера си направи двайсет и петте годинки и се пенсионира, ще живее във вилата си в Монте Карло. Аз съм мис Пинч. А ти кой си, дяволите те взели?

— Инксуич — казах й, поглаждайки документите си на федерален агент.

Тя прелисти тлъстия списък на служителите.

— Тук те няма записан, приятелче.

— Ами просто включете компютъра — услужливо й подсказах аз.

Тя затрака по клавиатурата. Екранът остана празен.

— Разкарай се — посъветва ме тя.

— Чакайте. Нали знаете какво означава празният екран?

— Означава, че викам ченгетата. Но днес съм в добро настроение. Махай ми се от главата, преди да съм дръпнала спусъка на рязаната пушка под гишето. Умирам си от любопитство да видя какви дупки прави.

Естествено, че си тръгнах. Отидох при директора, отговарящ за персонала.

— Мис Пинч ли? А, тя е нова — каза ми той. — С новите все неприятности си имаме.

И той излезе за следобедната си почивка.

Понесох се към офиса на Бери.

Заключено.

И си отидох вкъщи.

Поне Силва не ме гръмна.

До някое време си поиграх мислено с идеята да ограбя банка. Струваше ми се твърде лесно, а несъмнено трябваше нещо да се направи за моето топящо се богатство. Много ми беше мъчно за онези сто хиляди.

Помислих, че Рат сигурно знае доста за банковите обири. Обадих се в нюйоркския ни офис.

— Рат ли? — попита секретарката. — От два дни е в болницата „Мемориъл“ с пневмония.

Пак почивки! О, Богове, как да работя с такива отрепки около себе си?

Денят обаче завърши весело. В едно комедийно шоу по телевизията се появи фалшивото Гениално хлапе с щръкналите зъби и останалите смехории!

Наричаше се „Безсънна нощ“ и го водеше Дони Фартсън младши. От десетилетия шоуто се излъчваше в най-гледаното време и синът бе наследил баща си.

Двойникът седеше в студиото и се хвалеше неспирно какъв страхотен студент бил, колко бил умен и как бил отличник на курса си. Осенен от гениално хрумване, той изобретил новото гориво в университетските лаборатории, а сега напуснал скривалището си, за да каже всичко, а пък „Октопус Ойл“ действала срещу него. После изпълни кратък танц, като размахваше знаменце на своя колеж.

Тогава интервюиращият го попита:

— Щом сте първенец на курса, може би ще ми отговорите на следната загадка. Защо на Ню Йорк му викат „Голямата ябълка“?

Гениалното хлапе се ухили още по-страшно, за да си покаже огромните зъби, и отвърна:

— Защото целият е червясал!

Публиката се заливаше от смях, а Хлапето се поклони два-три пъти.

В този миг ме прободе някаква тревога. Та те въобще не хвърляха развалени яйца по него! Да, смееха му се. Но накрая публиката дори ми се стори дружелюбно настроена! Не исках нещата да се изплъзнат от контрол. Не исках хората да си мислят, че той е блестящ студент. Обадих се на „Мес Стрийт“ 42. Непрекъснато даваше заето.

Все пак се надявах Медисън да се справи.

Завлякох се до леглото да възстановявам енергията си.