Линда Лаплант
Изкупление (9)

Глава 8

Лорийн запази самообладание. Взе пакета с цигари и тръгна към спалнята.

— Джейк, ако питат за Лора Брадли, кажи им, че е живяла тук известно време, но вече си е тръгнала.

— За теб ли идват? — попита Роузи.

— Да, но ви се кълна, че нищо лошо не съм извършила. Просто имам много актове за неспазване на пътните знаци…

— А защо Лора Брадли? — Той я стисна за лакътя и я бутна към спалнята.

— Защото вече идваха преди време. Онази моя приятелка сигурно им е казала къде съм отседнала. Моля те, махни ги от главата ми. Обещавам, че няма да се самоубия.

Роузи каза името си и мълча през цялото време. Джейк свърши останалото. Посрещна ги спокоен, усмихнат и приветлив. Изказа съжаления, че не може да им помогне, но Лора си тръгнала оттук. Младият полицай, загорял и красив като кинозвезда, козирува и се сбогува с усмивка. Роузи проследи през прозореца как колата се отдалечи и изчезна зад отсрещния блок.

Щом завиха зад ъгъла, полицаите паркираха и се свързаха с участъка. Шофьорът на таксито бе казал, че когато ранената жена слизала от колата, на помощ й дошли дребен мъж и дебела тъмнокоса жена.

Лорийн усещаше, че непременно ще се върнат, и съжаляваше, че бе започнала тази глупава игра.

— Добре — въздъхна тя, когато стълбищата отново заскърцаха. — Не забравяйте, че в онази нощ съм си разбила главата при падане. Кажете им, че и вие сте били там. Връщали сме се от събрание на дружеството. Дръжте на това и не позволявайте да ви притиснат.

— Защо трябва да лъжем? — Приятелката й уплашено гледаше към вратата. Стъпките се чуваха съвсем ясно.

— Защото иначе ще ме арестуват за неявяване в съда. Нали ви казах, че имам много шофьорски актове. Освен това изнудих Арт Матюз, а ти, Роузи, изхарчи парите му. Искаш ли още причини?

На вратата се похлопа и Лорийн отвори. Бе приготвила чантата, цигарите и сакото си.

— Добре, момчета. Пред вас е Лора Брадли.

 

 

Роузи и Джейк бяха отведени с втора кола, докато Лорийн пътуваше с двамата полицаи в патрулната. Въведоха я направо при Джош Бийн. Веднага призна, че се казва Лорийн Пейдж. Той прие обяснението й, че е излъгала, за да не се намесва в историята, тъй като е бивш полицай. Докато разговаряха, тя видя с крайчеца на окото си, че от факса излиза пълното й досие. Радваше се, че поне капитан Руни не е в стаята. Самото й присъствие в сградата на полицията караше коленете й да треперят.

Бийн обясни, че са я довели във връзка с разследването на едно убийство, и я попита къде е била през нощта на седемнайсети миналия месец. Лорийн отговори, че е била на събрание на Дружеството на бившите алкохолици, и посочи адреса. Лейтенантът се държеше приветливо, почти приятелски и се извини за неудобствата, които евентуално са й причинили.

— Търсим една изключително важна свидетелка — поясни той.

Лорийн усещаше, че докато разговарят, той внимателно я изучава; очевидно не я смяташе за жената, която търсят. Най-малкото защото не й липсваше нито един зъб.

— Какви ли не ходят по улиците! — Съвършено хладнокръвна, тя реши, че си струва да се пошегува с младия лейтенант. — Миналата вечер например някаква пияна жена събуди целия квартал с крясъците си.

Приятелите й стриктно се придържаха към историята за събранието в дружеството. Роузи разказа как срещнала Лорийн в клиниката и как я прибрала в дома си. Попитаха ги дали в нощта на седемнайсети миналия месец са помагали на ранена жена да слезе от някакво такси и да се прибере. Двамата заявиха, че тогава не са били вкъщи, но през цялото време си разменяха нервни погледи.

— Да сте виждали някога тъмносин седан, паркиран на вашата улица? Разгледайте внимателно снимката.

— Не си спомням. Тази снимка я показваха по телевизията, нали? — отвърна Роузи.

— Познавате ли господин Норман Хейстингс?

Тя поклати отрицателно глава.

— Този, когото намериха убит, нали? — вметна Джейк.

— Не го познавам, но прочетох всичко във вестниците. Какво общо има тази история с нас? — попита Роузи.

Освободиха ги, но ги предупредиха да уведомяват полицията при всяка промяна на адреса си, защото при необходимост може пак да ги извикат на разпит. Джейк попита дали и Лорийн е освободена. Отговориха му, че нейният разпит още не е приключил.

— Ще я почакаме — поясни той.

Те се свиха един до друг в просторната чакалня. Чувстваха се дребни, подозрителни, не смееха да говорят. Нещата изглеждаха много по-сериозни от няколко акта за нарушения. Не подозираха колко дълго ще се наложи да чакат на канапето.

Четири часа след като влезе в полицията. Лорийн бе отведена на очна ставка. Тя запази спокойствие и помоли само за кафе и цигари. Когато чу, че приятелите й още чакат, помоли да им кажат, че няма смисъл да я чакат, освен ако и те не подлежат на очна ставка. Оказа се, че било почти невъзможно да се намерят дванайсет дебели, къдрави жени и още дванайсет ниски набити мъже за един следобед, за да се организира очна ставка за всеки от тях. Джейк и Роузи напуснаха полицията. Не знаеха нито защо Лорийн е задържана, нито кога ще я освободят. Но Джейк си беше имал доста работа с полицията и разбираше, че задържането им няма нищо общо с правилата за движение по улиците.

 

 

Лорийн познаваше твърде добре полицейските процедури и се постара да покаже недвусмислено, че желае да съдейства на следствието. Тя търпеливо чакаше и си представяше суматохата, която в момента кипи зад кулисите. Капитан Руни още не се появяваше и тя мислено му благодари за това.

Залата за очни ставки не се различаваше много от някогашната, но бе по-просторна и добре оборудвана. Стъкло за еднопосочно виждане отделяше заподозрените от свидетелите и полицаите. Лорийн с възхищение оглеждаше всеки детайл в новата сграда на полицията в Пасадена и се питаше как ли се е приспособил към тази модерна обстановка Бил Руни.

Избра си номер седем, без да има нещо предвид. Искаше просто да не бъде в края или в средата. Останалите единайсет жени влязоха и се наредиха на тясната платформа. Някои бяха затворнички. Други имаха вид на домакини или миячки, готови винаги да припечелят някой допълнителен долар. Имаше и две проститутки.

Когато семейство Самърс пристигна, Бийн им обясни как протича ставката и ги посъветва да не бързат. Ако разпознаят търсената в някоя от присъстващите на платформата, трябваше да излязат и да съобщят номера й. Ако считаха, че трябва да видят как някоя от заподозрените говори, трябваше да кажат на полицая какво искат да чуят, а той щеше да предаде това на съответното лице зад стъклото.

Пръв мина покрай редицата господин Самърс. Той се спираше пред всяка от жените, оглеждаше я внимателно и преминаваше към следващата. След него влезе жена му. Смутена, че първия път са заблудили полицията, припознавайки Хелън Мърфи, тя нервничеше през цялото време.

— Може ли да се усмихнат? — прошепна тя на полицая. — Искам да им видя зъбите.

В наблюдателната стая влезе капитан Руни и веднага забеляза Лорийн. По-висока от останалите, тя стоеше неподвижно, с безизразно лице, вдигнала високо брадичка. Той приближи до стъклото и внимателно се взря в белега на лицето й. Все още носеше следите на някогашната си хубост. Очите й гледаха право в неговите, макар че нямаше как да види кой стои зад стъклото.

Третият свидетел бе шофьорът на таксито. Небръснат, подпухнал, той постоянно мърмореше, че са го вдигнали от сън, защото работел само нощна смяна, и няма ли поне да му платят за това безобразие. Освен това нали вече веднъж бил казал, че онази, умрялата, е същата жена. Кой знае защо очакваше, че ще види дванайсет трупа, и силно се изненада, че са живи и прави.

— Е, казвай — Руни се обърна нетърпеливо към Бийн.

— И двамата Самърс посочиха номер четири, а тя е от затвора. Шофьорът посочи кльощавата, номер две. Тя е проститутка, но на седемнайсети е била задържана, защото се опитала да обере автомобил.

— Прекрасно — въздъхна капитанът.

Помолиха Лорийн да почака в приемната. Бе стояла на платформата с изправени рамене, с поглед напред. Това беше още един трик, който знаеше от опита си на полицай. Постоянното шаване, преглъщане, пристъпване от крак на крак караше подложения на огледа да изглежда подозрителен. „Не трепвай, не се усмихвай, само гледай право напред. Те не могат да издържат на директната конфронтация“ — гласеше едно от правилата.

Руни седна и започна да се върти на стола, докато Бийн преглеждаше досието на Лорийн.

— Ако искаш, ще я задържим. Скитничество, проституция, двайсет и пет транспортни нарушения, пет пъти неявяване пред съда.

— Знам — изсумтя Руни.

— Казва, че била на събрание на Дружеството на алкохолиците. И приятелите й го потвърдиха. Ако искаш, ще проверим и това.

Той сви рамене. Лорийн не отговаряше на описанието, в момента, изглежда, бе стъпила на здрава почва, не пиеше.

— Мога да разбера защо е искала да избегне полицията при първото ни посещение. Ще поговоря с нея. Ти можеш да си вървиш. Почини си, защото скоро отпуски няма да има.

Руни кимна и широко отвори вратата. Тя седна на стола срещу неговия и зачака. Той бавно мина от другата страна на бюрото, потъна в огромния стол и се облакъти на бюрото.

— Лора Брадли.

— Да-а — усмихна се тя. — Не зная защо го казах. Изглежда, това дете никога няма да ми излезе от главата. Съжалявам, ако съм ви загубила времето…

Руни разлистваше досието й.

— Сигурно тази, която търсите, е дала моя адрес. Стар трик — продължаваше Лорийн. — Проверихте ли в съседните апартаменти? Доста странни типове влизат и излизат от тях, а на ъгъла има магазин за алкохол и…

— Познавам квартала. От колко време не пиеш?

— Една година — излъга тя.

Той въздъхна тежко. Дори Бийн не знаеше къде е бил от началото на разпита й. Майкъл Берило го бе извикал. Още с първото изречение шефът го бе туширал на килима.

— Много ме натискат за това разследване. Шефът ми намекна тази вечер, че ще ме уволни, ако скоро не получа резултат. Остават ми няколко месеца до пенсия…

— Какъв е случаят?

— Седем проститутки са убити с удари от чук по тила. Едната е на седемнайсет години, останалите са стари кранти. — Той подсмръкна. — Може би някои от тях са ти приятелки. Искаш ли да ги погледнеш?

— Не, благодаря.

— С какво се занимаваш сега?

— Работя в една картинна галерия, ходя от време на време при децата си. Доста скучно, но това ме крепи. Мога ли да си тръгвам вече?

— Не. Имам нужда да поговоря с някого. Какво мислиш за новата сграда? От пет години сме тук. Май още не беше построена, когато ти напусна, нали?

Тя запали цигара. Руни зарови лице в шепите си.

— Остават броени дни до пенсионирането ми, а аз няма да мога да се добера до нея. Лутам се от една задънена улица в друга. Нищо не се връзва с фактите. — Той вдигна глава и рязко стана.

— Хайде, ела. Може би ще познаеш някоя от тях. Лорийн продължаваше да го гледа, без да мигне.

— Хей, бъди по-любезна. Ако поискам, мога да те арестувам. Знаеш ли колко акта са ти съставени? Двайсет и пет, миличка, така че се размърдай!

Тя го последва. Полицаите по бюрата се обърнаха като по команда. Руни я представи като бивш полицай и из стаята се понесе шушукане. Две от полицайките я бяха видели в залата за очни ставки. Тя запали нова цигара. Някой напомни, че в сградата не се пуши. Лорийн не му обърна внимание.

Капитанът й показа фотографиите на стената и местата, където са били намерени. Тя внимателно разгледа случая Хейстингс. До портрета му бе залепена друга снимка, на която той бе преоблечен като жена.

— Какво ще кажеш за това? Иначе почтен гражданин, само дето през свободното си време предпочита да е педераст.

Той я гледаше, сякаш очакваше да изръкопляска. Руни я задържа повече от два часа. Говореше без прекъсване, за да излее насъбралото се напрежение. Тя го слушаше.

— Ти сещаш ли се понякога за хлапето? — изведнъж без всякаква връзка попита той. — Онова, дето го застреля.

Лорийн извърна лице. Не беше мислила за него и това я накара да се чувства виновна.

— Ти беше доста добра — продължи капитанът. — Ако не беше започнала да къркаш, щеше да стигнеш далеч. Много от нашите хора пропадат, е, не чак толкова ниско, колкото тебе… Ти май я удари съвсем през просото, нали, по пиаците…

— Точно така. — Тя стана. — Слушай, искам да си ходя.

— Не може. Веднага седни на стола! Лорийн се подчини и в следващия миг онемя.

— Искам да ми помогнеш. Предлагам ти сделка. — Разлисти досието й и го размаха. Тя продължаваше да го гледа втрещена.

— Виж какво можеш да ми предложиш като информация. Нали познаваш курвите из града. Поразпитай тук-там…

— Ти майтап ли си правиш?

— Ни най-малко. — Гласът му прозвуча глухо и враждебно.

— Сделката е следната: ти ще разузнаеш каквото можеш, а аз ще изчистя досието ти. Само ако наистина успееш да ми помогнеш. Все някой трябва да е познавал тези проститутки. Някой някъде знае куп неща, например къде е Мърфи. Опитваме се да открием мъжа на едната. Досега обаче все удряме на камък. Добереш ли се до факт, връзка, следа — това досие изчезва от полицията.

— Аз имам работа, Бил — засмя се Лорийн.

— Не ти предлагам работа, а сделка. — Той се наведе над нея толкова близо, че тя усети тежкия му дъх. — Или ще ми помогнеш, или ще те арестувам като заподозряна.

— Ще ми трябва автомобил и…

— Я си гледай работата! На тебе ти е отнета шофьорската книжка за системни нарушения. Погледни. Осем пъти си хващана да караш без книжка, без застраховка и в пияно състояние. Това не мога да изчистя. Другото мога да махна — проституция, неявяване в съда и прочие.

— А разходите ми?

— Ти ми скриваш шайбата — изсмя се Руни.

— Бил, нали трябва да ям, да плащам наем? Ще трябва да напусна работата си…

— Прави това, което вече си правила, миличка. Продавай си задника…

— Защо ти не си навреш тези бумаги в задника? Той е достатъчно грамаден, за да побере целия ви архив.

Руни продължи да се смее, накрая удари с длан по бюрото.

— Добре. Петдесетачка.

— На ден?

— На седмица.

— Майната ти! Зная колко плащате на информаторите. Зная и колко ще получиш в края на месеца. Ще си го разделите с останалите от отдела, а на хартия ще отчетете още двайсет фиктивни имена. Зная, Били! Петдесет долара на ден. Мога да ходя по улиците, по баровете, по пиаците. Ще намеря кой да ми предостави информация. Както вече ти самият каза, едно време бях добро ченге.

Той стана и отиде до прозореца.

— Откога не пиеш?

— Казах ти, от година. Обади се на мъжа ми, той ще ти каже. Попитай, ако искаш, съквартирантката ми. И тя ще ти каже. Не пия вече. Бил.

Той продължаваше да гледа през прозореца и да пипа по навик върха на носа си. Нищо чудно, че е винаги червен, помисли Лорийн.

— Ще се обаждаш ли всеки ден?

— Ще ти се обаждам на кръгъл час, ако поискаш.

— Искам.

Неохотно извади портфейла си. „Господи — помисли тя, — той е готов да плати тук и сега!“ — Ще ми трябва досието на делото, всички доклади. — Руни кимна мълчаливо, докато отброяваше сто долара.

— Ето, Лорийн. И знай, че ако се опиташ да ме разиграваш, ще те докарам тук и вече няма да излезеш. Трябва ми информация.

— Ще ми трябва и целият снимков материал. Погледна я и за миг се подвоуми.

— Бил, трябва да познавам целия случай!

— Да, да, разбирам.

 

 

Руни наблюдаваше от прозореца как Лорийн излезе от сградата и спря такси. После си каза, че е идиот. Бе забравил да я накара да подпише дори разписка за сумата. Бе й дал копия от всички материали по делото. За миг го обхвана паника. Ами ако отиде и разкаже всичко това на някой вестник? Щяха да го изхвърлят на часа! После изведнъж се успокои. Какво значение имаше това? Нали без друго вече го бяха предупредили. Той погледна часовника си и нареди да го свържат с Андрю Фелоуз.

— О, капитане! Съжалявам, че не можах да се свържа с вас, след като ми изпратихте новите материали за Хейстингс. Причината е, че чета лекции в няколко града и постоянно пътувам.

— Ще ви бъда много благодарен, ако ми съобщите заключенията си час по-скоро.

Руни слушаше с усмивка провлачения му говор и чакаше да чуе това, което според него трябваше да последва. И дочака.

— Предполагам, че сигурно има някакъв начин да ме финансирате. Тази консултация ми отнема доста време.

Капитанът отвърна, че ще постави въпроса на вниманието на шефа си, и затвори телефона. Шефът без съмнение щеше веднага да уреди плащането, нали той даде идеята за консултанта психолог.

Спомни деня, в който намери Лорийн под канапето съблекалнята, спомни си усмивката на лицето й, когато в колата й пъхна под носа уокмена на хлапето. Сега щеше да е живо, ако не беше тази кучка, помисли той. Искаше да се ядоса, но някак си не можа. Трябва да е много жилава, щом при такъв живот бе оцеляла и даже бе успяла да се изправи на крака. За миг си представи как тя влиза в някой бар с куфара документи в едната ръка и парите в другата. Тръсна глава, за да пропъди кошмара. Ако това все пак се случеше, бедната Лорийн щеше скъпо да си плати.

 

 

Лорийн чете документите до сутринта. Беше толкова съсредоточена, че дори не обръщаше внимание на гърмящия телевизор. Когато Роузи заспа, тя продължи да се рови из материалите. Четеше всяко показание, разглеждаше внимателно всяка снимка, от време на време си водеше записки. Около четири сутринта стана и се протегна. Бе седяла няколко часа с подвити колене както някога, когато вземаше работа вкъщи. Разтри бедрата си и се облегна на стената. Те действително бяха с празни ръце. Нямаха дори един свидетел, освен самата нея. Ако Руни само знаеше! Тя бе гледала убиеца от непосредствена близост. Знаеше всяко движение от акта на убийството, самата едва не умря от удара. И още нещо. Спомняше си съвсем ясно бутонелите на ризата му. Чудеше се дали Нормън Хейстингс някога е купувал реставрирани коли. От това, което прочете, едва ли… Но тогава защо си беше спечелил име на идеален съпруг?

Около пет сутринта бе вече толкова уморена, че не можеше да заспи. Диванът беше прекалено мек, а гърбът я болеше. В полусънно състояние тя се облегна на възглавницата и в този момент пред нея застана момчето. Виждаше ясно черното яке с крещяща жълта лепенка на гърба му, чуваше стъпките му.

— Стой!

Тя скочи и рязко дръпна завесите. Не искаше да мисли за това дете, за гърчещото се под куршумите тяло. Трябваше да мисли за убиеца. Дали живееше в този град? Отхвърли това предположение. Беше твърде добре облечен, подобно на хората, които пътуват в командировка. Не, мъжът на Хелън Мърфи никак не се връзваше с цялата история. Затвори очи, за да си представи по-добре лицето му. Очилата със златни рамки, сините очи, острия нос, дебелите, влажни устни. Спомни си дума по дума целия разговор в колата, как натисна главата й и отвори жабката на колата. Остави го свободно да се движи из съзнанието й, без да изпита никакъв страх, и както някога Лора Брадли тихо си повтаряше: „Ще те хвана!“