Линда Лаплант
Изкупление (15)

Глава 14

Колата спря на паркинга пред сградата на С&А.

— Тръгвам. Чакай ме тук и ако не изляза…

— Ще се застрелям — засмя се Роузи.

Лорийн излезе, подръпна сакото си и тръгна изправена към входа. Залата бе пуста. Огромният махагонов щанд бе покрит с ветрилообразно разположени дипляни и брошури. Разнасяше се тиха музика в стила на двайсетте години. В стъклени шкафове бяха наредени малки пластики, подобни на оскари, спортни купи и знаменца. Стените бяха покрити с красиви снимки на старинни модели автомобили.

На витрините бяха наредени пет блестящи автомобила — един ролс-ройс силвър клауд, бентли от петдесетте години, един бристъл и един спортен мерцедес с две врати. Красивият интериор привличаше погледа.

Лорийн се загледа в изкривеното си изображение в един от лъскавите тасове. Изглеждаше квадратна.

— Здравейте, с какво мога да бъда полезен? — попита току-що появилият се и не по-малко лъскав продавач. Всичко в него блестеше — косата, зъбите, очите. Върху джоба на тъмносиньото му сако и на вратовръзката бе избродирана емблемата на С&А. Той леко дръпна нагоре колосания маншет на ризата си и се усмихна в очакване. Как са забравили да му лепнат една емблема и на челото, запита се Лорийн.

— Разполагате ли с офис? Искам да поговоря с вас. Зъбите му отново блеснаха.

— За какво става дума?

— Ще ви кажа, разбира се, но бих искала да поговорим в офиса ви. Аз съм госпожа Пейдж, а вие сте…

— Алън Хънтър. — Той пристъпи зад щанда. — Аз съм главният консултант по продажбите. С какво мога да ви бъда полезен, госпожо Пейдж? — Хвърли й хладен, преценяващ поглед. Въпреки че очите му не се отделяха от нейните, тя усещаше как разглежда всяка подробност от вида й от пръстите на краката до копчетата на костюма. — Какво ще продавате?

Изпитваше желание да го зашлеви. Някога обожаваше момента, когато изправена пред подобен блестящ, излъскан мошеник, изваждаше полицейската си карта и тихо го питаше дали не иска да прочете името й.

— Не продавам, нито купувам. Искам да поговорим за някои поверителни неща. Как ви беше името?

Нещо в гласа й го постави нащрек и след кратко колебание той повтори името си.

— И тъй, господин Хънтър, да не губим повече време. Нямам намерение да обсъждам сериозни въпроси в този плувен басейн!

Консултантът леко докосна възела на вратовръзката си и махна с ръка към една стъклена врата.

Докато пресичаше залата, Лорийн съзря огромна снимка на Брад Торнбърн и за миг забави крачка. Облечен в бял пилотски костюм, той стоеше облегнат на вратата на автомобила, с шлем в едната ръка и бутилка шампанско в другата. Около нея бяха окачени по-малки негови снимки от автомобилни състезания.

Хънтър отвори вратата и кимна.

— От полицията ли сте?

Лорийн постави чантата си на бюрото и извади пакет цигари.

— Имате ли нещо против да запаля? — Огледа стаята. — Изглежда, не сте отрупани с работа.

— О, не е така, уверявам ви. В дъното са разположени нашите работилници и хангари. Там наистина кипи работа. За какво искате да разговаряте с мен? Да не е за някакво пътно произшествие?

— Не. — Тя се разположи на удобния стол до бюрото.

— Да не е във връзка с. — Хънтър извади от чекмеджето си визитна картичка. — Лейтенант Джош Бийн? Той идва тук преди вас да провери дали нямаме откраднати коли.

— Аз не съм от неговия отдел. Разследвам един застрахователен иск. — Извади снимките на Роузи. — Познавате ли някой от тези мъже?

Хънтър внимателно ги разгледа и отдели седем. Лорийн наблюдаваше внимателно изражението му, когато стигна до снимките на Янклоу.

— Това вероятно е господин Янклоу. Той е един от съдружниците. Снимката е доста неясна. Познах го по-скоро по автомобила, отколкото по лицето. Колата е наша. По-точно на Брад Торнбърн. Да не би посещението ви да има нещо общо с господин Торнбърн?

Тя кимна и се огледа за пепелник. Хънтър веднага й подаде един с емблемата на С&А. Тя тръсна пепелта и му подаде снимката на жената в мерцедеса.

— Познавате ли тази дама?

— Не — той прехапа долната си устна, — но прилича на госпожа Торнбърн, майката на Брад. Не съм сигурен, защото никога не съм я виждал. Колата обаче е същата. Както вече казах, тя е собственост на господин Торнбърн. Да не е катастрофирала?

— Не. — Лорийн прибра снимките. — Имате ли седмично разписание на дежурствата на вашите хора?

Хънтър кимна. Кракът му нервно тактуваше на пода. Тя му подаде снимката на Норман Хейстингс.

— Казваше се Норман Хейстингс — въздъхна отегчено той. — Убиха го. За неговата застраховка ли става дума? Съжалявам, не го познавам лично. Зная, че е купил кола от нас много преди аз да постъпя на работа тук. Казват, че бил голям досадник. — Облегна се и разпери патетично ръце. — Ако купите от нас кола, ние ви осигуряваме първокласен сервиз. Проверяваме основно всеки двигател, а когато е нужно, го реконструираме. Много клиенти искат автомобилът да бъде конструиран по специален, заявен от тях проект. Всяка модификация преминава през основен ремонт и множество тестове, за да се гарантира пълната й безопасност и надеждност. С нови коли обаче не работим. Някои от автомобилите, които предлагаме, са отпреди двайсет-трийсет години. Възникват и безпрецедентни проблеми, но ние ги решаваме по най-добрия възможен начин и даваме шестмесечна гаранция. — Той се засмя със самоирония на добре научения си урок. — Един клиент, който има бентли, неотдавна ни извика, за да пита къде е газта!

— Норман Хейстингс? — тихо попита Лорийн.

— Неговата беше морган. Звънеше почти всеки ден и искаше отново и отново да я изпитваме и регулираме. Накрая разбрахме каква е работата. Господинът имал навика сам да сваля двигателя и да си играе с него. Разбира се, редовно правел поразии, след което хващал телефона и поръчвал посещение на някой от нашите механици. Така поне ми представи нещата господин Янклоу.

— Той тук ли е сега?

— Да.

— Мога ли да видя дали е бил тук по времето, когато Хейстингс беше убит?

— Защо ви е нужна подобна информация? — Консултантът отново прехапа долната си устна. — Всъщност това е без значение, защото Янклоу няма работно време. Той идва и си тръгва когато пожелае.

Лорийн попита дали е бил в сервиза в деня на убийството на Холи, но Хънтър сви рамене.

— Нямам представа. Нали ви казах, че той идва когато си поиска.

— Имате ли отделен паркинг за служителите на фирмата?

— Зад сградата е. Прилича на самолетен хангар. Винаги е пълен с коли на наши служители, на клиенти или току-що доставени от чужбина.

Тя му подаде списък на автомобилите, в които бяха намерени труповете. Резултатът беше нулев. Хънтър не помнеше нито една от тях. Усети, че списъкът на датите и автомобилите все повече го озадачава.

— Нима не си спомняте поне синия седан на Хейстингс?

— О, него го зная. Той често го оставяше тук.

— Кога я остави за последен път? — Сърцето й щеше да се пръсне от радост.

Хънтър вдигна слушалката.

— Шийна, би ли проверила кога Хейстингс е оставил при нас колата си за последен път? — Той затвори телефона. — И полицията ме попита за това. Огледаха и хангарите.

— Доколкото зная, Хейстингс е продал колата си преди доста години, нали? — Лорийн запали втора цигара. — Чрез С&А ли е направил продажбата? Дали все пак не си е купил друга кола от вас?

— Не мога да ви кажа. Никога не съм работил с този клиент.

— А господин Торнбърн познаваше ли Хейстингс?

— Сигурно. — Телефонът иззвъня, Хънтър записа нещо и благодари. — Изглежда, той е имал договор за ползване на паркинга. Секретарката ми не може да каже със сигурност за колко време е подписал договора, нито кога колата е била тук за последен път.

— Хм, значи е ползвал паркинга ви, но не е бил ваш клиент, тоест колата му не е била купена от вас?

— Така излиза.

— Да не е сключил договора с господин Янклоу?

— Нямам представа. Моят пряк началник е господин Торнбърн.

— Какво мислите за него?

— За Брад ли? О, той е чудесен шеф. Твърд, уверен, винаги знаеш какво цели в работата и същевременно умее да се повесели и посмее.

— Имах предвид Янклоу.

— О, не го познавам добре. Рядко работя с него.

— Опитайте.

— Не работя с него… Изглежда ми доста непостоянен. Има дни, в които се държи приятно, но понякога е способен да те смачка. От време на време остроумничи, но хуморът му е доста мрачен.

— Женен ли е? — Не.

— Да не е хомосексуалист?

— Не зная — шокиран отвърна Хънтър.

— Мислите ли, че при него подобни особености не са изключени?

— В смисъл, дали е нормален? Лорийн стана.

— Значи смятате, че е добро, нормално момче. Моля да ме извините, но моята фирма настоява да приключа с всички тези въпросници.

— Нали ви казах, не е чак толкова симпатичен.

— Искате да кажете, не чак толкова нормален — усмихна се тя. Този зализан консултант започна да й харесва. Беше съвсем наивен и вярваше, че разговаря със застрахователен агент.

— Да не е заподозрян в нещо? Полицаите разпитаха доста подробно останалите служители, но към мен не проявиха интерес, защото по време на убийството на Хейстингс бях в отпуск.

Хънтър изглеждаше разочарован. Лорийн отново извади фотографиите и му подаде снимката с русата жена.

— Според вас дамата не прилича ли на Янклоу?

— Не зная, госпожо Пейдж — смутено прошепна той. — Не бих искал да огорчавам Брад. Той ми е приятел.

— Семейство Хейстингс не могат нито да продадат колата, нито да получат застраховката й, докато това разследване не приключи.

— Заподозрян ли е господин Янклоу?

Лорийн прокара пръсти през косата си. Знаеше, че не може да попита за най-важното, без да си навлече неприятности.

— Носеха се слухове… — тихо продължи Хънтър. — Не зная дали имам право да говоря за това. В края на краищата това са само приказки… Янклоу има странни маниери и понякога е доста неуравновесен. Тук никой не знае нищо за личния му живот, но се говори, че преди няколко години е имало разследване. Агентите от Нравствения отдел го арестували за известно време. В крайна сметка нищо не излязло.

На вратата се появи млада красавица.

— Извинете, господин Хънтър, един клиент ви чака.

— Запознайте се със секретарката ми.

Лорийн попита дали Шийла може да й покаже хангарите, но Хънтър отклони молбата й. Трябвало да попита началника си.

— Е, добре. Ще почакам тук заедно с Шийла.

— Разбрах, че се интересувате от Хейстингс — започна момичето. — Той често идваше тук. Паркираше зад сградата и се любуваше на последните доставки. Тази сутрин проверих датите, от полицията ни помолиха за това. Доколкото си спомням, точно в тези дни неговата кола е била при нас. Дадох едно копие на полицая. — Тя подаде на Лорийн един лист. — Бях в шок, когато прочетох как е бил убит. Господин Хейстингс беше толкова тих, скромен човек, също като баща ми.

Лорийн погледна датите и топло се усмихна.

— Можете ли да направите същата справка и за други коли? 1 — От полицията вече ми дадоха още един списък на автомобили. — Шийна прехапа устни. — Обясних им, че това не е гараж. Просто разрешаваме на служителите си й на някои приятели да използват паркинга. Понякога няма нито едно свободно място.

— Може ли да погледна хангара?

В обширния двор имаше още няколко пристройки и множество коли, разположени върху рампите. Лорийн веднага прецени, че компанията имаше много повече служители, отколкото Роузи бе пресметнала. Без съмнение бизнесът процъфтяваше.

В хангара бе горещо като в пещ. Някои от автомобилите бяха покрити с потънали в прах чергила и очевидно стояха тук от месеци. В края на халето бе разположен гаражът на служителите.

— Господин Торнбърн предпочита автомобилите на нашите хора да не се виждат. Не били добра реклама за фирмата. Ето тук обикновено стоеше колата на Хейстингс. Оставяше я по за няколко часа заедно с ключовете, в случай че се наложи да я преместим.

В дъното на хангара бяха оставени три състезателни автомобила, покрити със сребристи чергила.

— Това са любимките на господин Торнбърн — продължи девойката. — Преди време той често се състезаваше, но напоследък все по-рядко го прави. Една от неговите съпруги му правеше големи скандали за това.

Шийна отвори една врата и двете влязоха в обширен прохладен коридор. От двете страни се редяха офиси със спуснати щори. Единият беше на Брад Торнбърн, както показваше табелката на вратата. Малко по-нататък бе този на Шийла. Тя извади някакъв дневник и започна да проверява на кои дати автомобилите, за които Лорийн се интересуваше, са били в гаража.

— Същите коли ми посочиха и от полицията. Само една е била при нас, колата на Хейстингс. — Телефонът иззвъня. Момичето отговори утвърдително и затвори. — Трябва да изляза. Господин Хънтър иска да му занеса фактурите. Той получава премия върху продажбите в края на всяка седмица.

— Мога ли да ви изчакам тук?

— Разбира се. Ще кажа на господин Хънтър, че съм ви оставила сама.

Щом Шийла излезе, Лорийн разтвори дневника и започна да проверява ред по ред. Знаеше, че вече е близо до целта. Стивън Янклоу без съмнение бе замесен в убийствата.

Роузи излезе от колата. Роклята лепнеше по тялото й. Бе паркирала на чуждо място и хората я гледаха накриво. Тя обиколи автомобила, като си вееше с ръка и бършеше изпотеното си лице. Чакаше вече цял час. Тъкмо обмисляше дали да не влезе, когато един от механиците тръгна към нея.

— Знаете ли, че това е частен път? Какво обичате?

— Нищо. Чакам приятелката си. Тя е вътре.

— Защо не я почакате ей там? След малко ще пристигне нова доставка и това място ще ни потрябва. Затова тръгвайте, ако обичате!

Тя излезе от двора, направи кръг около сградата и тъкмо се канеше да паркира до оградата, когато край нея мина белият мерцедес на Янклоу.

— Хайде, Лорийн, какво се мотаеш още там? — измърмори Роузи. Точно срещу нея, на входа на сградата, някакъв елегантен мъж в тъмносиньо сако изпращаше трима японци. След малко и той влезе в хангара. От приятелката й все още нямаше и следа.

 

 

Шийла се върна малко възбудена.

— Не можах да говоря с шефа, защото още разговаря с клиентите. Вероятно искат демонстративна обиколка.

В коридора някакъв глас каза: „Добро утро, господин Янклоу.“

— Той е тук — лицето на девойката се изопна. — Вижте, трябва да предупредя господин Хънтър, че сте при мен.

— Няма смисъл, аз сама ще го намеря. Благодаря за кафето.

— Надявам се, че съм ви била полезна. Какъв ужас, нали? Горкият господин Хейстингс!

— Видяхте ли го, когато дойде за последен път?

— Не. Винаги, когато идваше при господин Янклоу, той оставяше ключовете на колата си при мен. В онзи ден сигурно е паркирал на улицата. Офисът му е наблизо. Страхуваше се да не го глобят. Смешна работа! Да се тревожиш за такава дреболия, без да знаеш, че след малко ще те убият.

— Значи Янклоу е бил тук по това време?

— Да. Искате ли да се срещнете с него?

— Може би по-късно. Сега трябва да видя господин Хънтър. Благодаря за всичко.

Лорийн премина край офиса на Янклоу със свито сърце, но той не беше там. През щорите се виждаше как секретарката му подрежда документи. Тя притича през хангара и още на изхода забеляза белия мерцедес, спрян до четките на автомивката. Някакъв мъж разговаряше с двамата работници, посочвайки гумите на автомобила. Единият служител кимна и каза на едно от негърчетата да донесе прахосмукачката. Притисната до стената, Лорийн следеше сцената със затаен дъх. Искаше й се Янклоу да се обърне, за да види лицето му, но се страхуваше, че той ще я забележи и разпознае. Бе облечен със светлосиньо ленено сако и бял панталон. Безупречно елегантен, с ниско подстригана русо-кестенява коса. Стивън Янклоу бе без съмнение човекът, който се бе опитал да я убие с чук. Защо не можеше да види поне за миг лицето му, за да бъде напълно сигурна?

На входа застана Хънтър.

— Един клиент иска демонстративна разходка с ролс-ройса, господин Янклоу, а той вече е обещан на друг. Какво да правим?

Янклоу бавно пристъпи към него и Лорийн се притисна още по-силно до стената. Двамата се отправиха към входа, но в този момент Хънтър я забеляза и й махна с ръка.

— Ей сега ще се върна, госпожо Пейдж. Извинете, че ви накарах да чакате.

Щом влязоха в сградата, тя премина почти тичешком покрай мерцедеса и излезе по пътеката на булеварда.

 

 

Двамата се отправиха към очакващите ги японци. Хънтър внимателно спомена, че сутринта е бил разпитван от полицията за случая „Норман Хейстингс“.

— И една застрахователна агентка се появи, пак във връзка с Хейстингс, по-точно с колата му. Изглежда, има някакви трудности със застраховката. Питаше дали е използвал нашия паркинг. Мислех, че си е заминала, но току-що я видях на двора.

Янклоу го блъсна и хукна назад. Изумен, Хънтър успя само да извика:

— Ами ролс-ройса, господин Янклоу?

Той връхлетя със стиснати юмруци в офиса на Шийна.

— Къде е жената от застрахователната компания?

— Тя току-що си тръгна, господин Янклоу.

— Какво искаше?

— Същото, за което и полицаите разпитваха — преглътна жената. — За колите, които са използвали паркинга.

— Как се казва? — Той вдигна дневника от бюрото.

— Господин Хънтър сигурно знае. Тя го разпитваше тази сутрин.

— Какво? Разпитвала го, така ли?

— Не, просто разговаряха. Не зная за какво. Правя само това, което ми нареждат, господин Янклоу.

Той влезе в своя офис и яростно захвърли дневника на бюрото си, после набра номера на приемната. Крясъците му се понесоха из целия коридор. Истерията му се засилваше с всяка дума, докато обясняваше на Хънтър, че ако не се яви веднага при него, независимо дали има клиенти и какви, от утре може да се регистрира в бюрото по труда.

Лорийн хукна към Роузи и скочи в колата.

— Мерси. От един час се пека на бавен огън и те чакам. От паркинга ме изгониха. Трябвал им. Умирам за глътка студена вода.

Трябваше веднага да напуснат района на сервиза.

— Хванах го, Роузи! — Тя удари с юмрук по таблото. — Не зная дали Янклоу е размазал главите на всичките, но съм сигурна, че той е убил Норман Хейстингс. Вече имам стопроцентов заподозрян за Бил!

 

 

Въпреки климатичната инсталация Руни се потеше като в сауна. Всеки момент трябваше да го извикат на съвещание с хората на ФБР. Остатъкът от деня щеше да премине в обсъждане на серията убийства и причините за неговия неуспех. Бутилката бе изпита отдавна, а носът и очите му бяха все още червени и подпухнали. Бийн постави на бюрото кана кафе и пакет ментова дъвка. Капитанът не проявяваше никакъв интерес към новата жертва. Погледна докладите и ги остави встрани.

— В крайна сметка какво е това? Мъж или жена? — бе единственото, което измърмори.

— Транссексуална проститутка — поясни Бийн. — В доклада е обяснено. Убита е миналата нощ около десет и половина.

Единствената отлика от останалите бе в начина на нанасяне на ударите. Жертвата бе удряна само в лицето. На тила рана нямаше. Съдебните медици още не бяха дали заключение дали оръжието на убийството е чук или някакъв друг предмет.

— Някакви свидетели? — вяло проговори Руни след дълга пауза.

— Тц. Излязла на улицата в обичайното време, но след малко казала, че ще се прибере, защото десният крак я болял.

— И само толкова?

— Толкова — кимна лейтенантът. — Е, нека да оставим юнаците от Бюрото да разнищят случая. Нали са големи умници? Впрочем защо още ги няма?

— Всеки момент ще се появят. В момента обядват. А, да не забравя за онзи гараж в Санта Моника. Ето доклада ми. Колата на Хейстингс била в гаража им известно време, но той я взел един ден преди да го убият. Познавал се със собствениците и я оставял там без да плаща. Гаражът е собственост на семейство Торнбърн. Да продължавам ли наблюдението?

— Щом шибаната му кола не е била там в самия ден на убийството, не виждам голяма полза от тази информация.

Телефонът иззвъня и Руни направи знак на лейтенанта да напусне. Преди да излезе, Бийн видя как шефът му се обърна към стената. Докладът за посещението му в сервиза остана непипнат на бюрото. Напразно се бе надявал, че капитанът ще го прочете, преди ФБР да започне да го пече на бавен огън. Уви, шефът му бе пил твърде много, за да забележи важните подробности.

Лорийн звънеше от уличен телефон.

— Имаш ли нещо за мене?

— Да, Бил, но не искам да говоря за това по телефона.

— Сега не мога да изляза. Онзи копелдак размаза още една. Някоя си Диди, транссексуална проститутка. И тя бе намерена в багажника на откраднат автомобил с подобни рани по лицето, както всички останали.

— Кога е станало? — глухо запита тя.

— Миналата нощ, около десет. Чувала ли си това име? Уговориха се да се срещнат след час и половина в любимия му индиански ресторант.

Руни тъкмо се канеше да прегледа докладите, когато телефонът отново иззвъня. Шефът му съобщи, че ФБР вече го чака.

 

 

Лорийн влезе и се отпусна на седалката.

— Сега накъде, съдружнико? — погледна я Роузи.

— Диди, единият от двамата травестити, с които те запознах в галерията, е убит. Трябва да се срещна с Нала, преди да говоря с Руни.

— Всичко ли ще му разкажеш? — извика Роузи, за да надвие шума на двигателя. — Ако му посочиш възможен извършител, може би ще успееш да измъкнеш малко повече мангизи от него, а?

 

 

Руни затегна възела на зацапаната си вратовръзка.

— Само това липсваше, Бил! — Берило нервно барабанеше по бюрото. — Кого, за Бога, си изпратил там?

— Лейтенант Бийн и още един полицай.

— Оплакването е за посещение на жена. Коя е тя?

— Бивш полицай. В момента е мой информатор. Среща се с всякаква паплач по улиците и нощните барове. Събира сведения.

— Гаражът в Санта Моника е доста далеч от квартала на проститутките. Някой се е явил там, представяйки се за наш служител! В нито един от докладите няма сведения за тази информаторка. Какво, по дяволите, е търсила там? Семейството на собствениците има дебели връзки и е твърдо решено да вдигне шум. Искам да отидеш и лично да се извиниш. Достатъчно неприятности си имаме вече с коментарите в пресата. Нямам намерения да си изгубя хляба заради тази глупост.

Руни отново оправи вратовръзката си. Нямаше представа кога и защо Лорийн се е озовала в Санта Моника, нито защо шефът му се горещи толкова за тази дреболия.

— Добре, сър — усмихна се насила той. — Толкова важни клечки ли са?

— Това са семейство Торнбърн! Големи пари! Стари пари! Ясно ли ти е? Хайде, действай!

— Ами ФБР? Нали щях да се срещам с тях?

— Първо направи каквото ти казвам.

Руни прекрасно знаеше кои са Торнбърн. В последните години за тях не се пишеше и говореше, но даренията им за полицията бяха огромни. Лорийн Пейдж трябваше да измисли доста добро основание за цялата неприятност, иначе нямаше да си намери място в целия щат!

 

 

Нала бе разстроена. Без грим и изкуствени мигли изглеждаше измъчена и състарена. Очите й бяха подпухнали от плач. Щом видя Лорийн, тя отново избухна в сълзи. Препарираните животни и огромните надиплени завеси придаваха зловеща атмосфера на жилището. Докато Роузи гледаше втрещена огромните снимки на транссексуални сцени по стените, Лорийн поднесе на Нала чаша вода и хвана ръката й.

— Как се случи?

— Тя имаше няколко редовни клиента — подсмръкна Нала. — Често оставаше при тях до сутринта. Щом не се върна в обичайното време, помислих, че е с някого от тях. Когато говорехме с тебе по телефона и някой позвъни, не беше Диди. Полицаите бяха дошли да ми кажат.

— Имаш ли имената на тези редовни клиенти?

— Не, разбира се. Тя никога не уреждаше срещите си с тях предварително. От време на време някой се явяваше, вземаше я от улицата и толкоз. Диди ползваше стая в мотел „Розали“, но напоследък там стана много скъпо и затова понякога ги водеше тук. Не зная никакви имена. О, Боже, как ще живея без нея?

— Можеш ли да опишеш някой от клиентите й? Никого ли не видя минатата нощ?

— Не! Постояхме минута-две на улицата, после тя тръгна. Лорийн извади плика със снимките.

— Разгледай ги добре и ми кажи виждала ли си някого от тях.

Нала отместваше фотографиите една по една, като постоянно духаше носа си в кърпичка и клатеше отрицателно глава. Лорийн бе задържала снимката с русата жена в мерцедеса.

— А сега погледни тази блондинка в белия мерцедес. Нала отново поклати глава.

— Сигурна ли си? Разгледай я добре. Помисли дали не си виждала стар спортен мерцедес в близко време. Виж и жената. Според теб това жена ли е?

— Не зная, не зная! — Нала извърна глава. — Оставете ме сама, моля ви!

— Тази кола мина по Сънсет Авеню вчера вечерта. — Роузи се наведе към нея и погледна многозначително Лорийн, която й отвърна с леко намигане. — Не си ли спомняш дали Диди не е разговаряла с шофьора? Дали някога не е влизала в същата или подобна кола?

Нала отново взе снимката, огледа я внимателно и я върна.

— Да не би тази жена да има нещо общо с убийството на Диди? Вие мислите, че е замесена, така ли?

— Може би, но ти, ти виждала ли си я?

— Нали вече казах. Не съм. Лорийн стана.

— Извинявай, Нала. Трябва да тръгваме. Искрено съжалявам.

— Тя беше най-прекрасният човек, когото познавах. Сега съм сама, нямам си никого. Какво да правя. Господи? — Отново зарови лице в шепите си и захлипа. — Не мога да остана тук. Нямам толкова пари.

— Защо не се свържеш с Арт?

— Той напусна града. Не сме го виждали откакто затвори галерията.

Нала изчака, докато двете си тръгнат и се втурна в стаята на Диди. След малко се върна оттам с черен бележник и след като прелисти няколко страници, взе телефона.

„Това е телефонът на Арт — чу тя записа на телефонния секретар. — Оставете съобщение и телефонния си номер, за да ви се обадя, когато се върна.“

— Арт, на телефона е Нала. Веднага ми се обади! Спешно е. Постави слушалката и влезе в банята. Имаше нужда от ароматна вана, за да успокои нервите си. Преди да пусне водата обаче, се сети за нещо и отново отиде в спалнята. Извади голям плик от най-долното чекмедже на тоалетката и след като порови из фотографиите, намери онази, която търсеше. Бе черно-бяла снимка на руса, изключително красива жена в дълга бяла рокля, с леко подчертани рамене, по модата на петдесетте години. Приличаше на Барбара Стануик. Той толкова искаше да изглежда като нея! Бе я донесъл на Диди за модел, докато нагласи перуката и гънките на роклята му. Арт го бе снимал и той бе платил щедро. Русата жена бе същата, която Лорийн й показа. Нала не се изплаши. Стана и започна внимателно да разглежда всяка от снимките в плика.

 

 

Руни вече я чакаше в индианския ресторант пред чаша бира.

— Надявам се, че си измислила извинение за посещението си в С&А. Защото, ако не си, този град ще ти се стори малък!

Какво си търсила там?

Лорийн взе менюто и го попита дали вече не е поръчал нещо. Умирала от глад. Той удари с чаша по масата.

— Провери ли служителите на С&А, както ти казах? — продължи с вбесяващо безразличен тон тя. — Преди няколко години е имало дело за нарушение на морала срещу Стивън Янклоу. Имаш ли досие на случая? Той е съсобственик на част от фирмата. Брад Торнбърн му е брат.

— Защо се интересуваш от него? Тя постави длани на масата.

— Мисля, че той е убиецът, когото търсиш.

— Какви доказателства имаш? — Капитанът подръпна носа си.

— Доказателства може и да нямам, но зная, че Хейстингс е оставил колата си в техния гараж в деня на убийството.

— Знаеш ли кое е семейството на Янклоу?

— Сигурно са много важни — сви рамене тя, — щом началството така те юрка заради тях. Би ли проверил дали срещу него е било повдигано обвинение за нравствени нарушения? Ако е имало, ти имаш право да го извикаш на разпит за отношенията му с Хейстингс. Той е, Бил!

— Защо си толкова сигурна?

— Той беше човекът, който ме нападна в паркинга на супермаркета.

За няколко мига капитанът не можа да възприеме чутото.

— Повтори какво каза! — Той вдигна поглед към нея.

— Казах, че той ме нападна с чук в колата. За да избягам, го ухапах доста яко по врата.

Руни бавно извади цигара и я захапа, без да я пали.

— Глупава кучка!

— Съжалявам. Страхувах се да се разкрия пред полицията. Хванах го…

— Мили Боже!

— Удряше ме с чук. Сигурна съм, че е Стивън Янклоу.

— Видя ли лицето му? Впрочем по-важно е дали той те е видял.

— Не, стоях далеч от него. Не исках да му подсказвам какво да прави.

Келнерът донесе вечерята й.

— Сигурна ли си, че той е човекът, който те нападна? Можеш ли да го разпознаеш при очна ставка?

— Е, и какво от това, че ще го разпозная? — Лорийн пусна вилицата. — Разпознавам го, той отрича и си излиза от полицията. В крайна сметка това са показания на бивша проститутка и алкохоличка срещу един блестящ, почтен и заможен гражданин на Съединените щати. От него се иска просто категорично да отрече, че по това време е бил на онази улица, където проститутката, тоест аз, е хванала клиент, за да изкара няколко долара. Колата не беше неговата, а ма Хейстингс. Тялото на Хейстингс е било вече в багажника. На кого ще повярват според тебе?

Руни пресуши бирата и махна на келнера да донесе още една.

Лорийн разбърка ястието и го отмести настрана.

— Мисля, че е травестит.

— Какво?!

— Мисля, че Янклоу е травестит.

— Тя мислела! Полицията не се интересува какво мислиш за този или онзи. Тя иска само и единствено факти. Боже мой, Лорийн, даваш ли си сметка колко фантастично звучи всичко, което разказваш? Я помисли дали все пак Янклоу няма две глави?

— Всички убити си приличат и са на еднаква възраст.

— А Холи?

— Тя е убита по грешка. Доказва го убийството на последната, Диди.

Лорийн разказа накратко как двете с Холи тръгнали към една и съща кола, но Холи била по-бърза и се качила. Шофьорът е искал да вземе Нала или Диди. Като е видял, че не може да се отърве по друг начин от Холи, решил да я убие.

Руни отказа да приеме тази версия. Струваше му се твърде глупава. Защо е трябвало да я убива по такъв жесток начин, след като е могъл просто да я изхвърли от колата?

— Чакай! — извика тя и удари по масата. — Ами ако всичките са били взети по грешка? Ако през цялото време е търсил Диди? Защо иначе всичките му жертви си приличат — те са проститутки на еднаква възраст, изрусени и с груби, грозновати лица?

— Опитваш се да кажеш, че този мъж е пречукал седем жени, защото търси, но не може да намери една конкретна проститутка? Хайде сега да ти припомня и за Норман Хейстингс. Дали не е помислил, че инженерът е жената, която търси? Това е тъпотия, Лорийн. Загубила си усета на ченге, миличка! Търсим човек, който от пет години убива жени, защото не може да намери онази, която му трябва? Глупости!

— Добре. Да опитаме друг вариант. — Завъртя нервно вилицата си. — Да разгледаме жертвите една по една, включително Хейстингс. Той обича да се прави на жена. Той продължава да използва гаража на С&А, въпреки че от години не им е клиент, може би защото се познава с Янклоу. Дали не е убит, защото случайно е станал свидетел на нещо скандално?

— Губя си времето! — Руни извади портфейла си и махна на келнера.

— Чуй ме, Бил! В С&А е пълно с всякакви чукове и клещи. Може би оръжията са били взети оттам. Защо не провериш и не направиш съпоставка със следите от ударите?

— Повече не се мяркай на километри около сервиза, ясно ли ти е? Аз ще огледам мястото лично.

— Моля те, провери в Нравствения отдел за досие. Направи ми тази услуга.

— Да й направя услуга! За кого се мислиш? Ако искаш, заведи дело за опит за убийство…

— Знаеш, че няма да го направя. Ако обаче намериш по-безспорни доказателства, мога да се явя, за да дам допълнителни данни в подкрепа на обвинението. Нека да ни направят очна ставка! Покажи му, че съм останала жива и мога да го разпозная в съда, и после гледай какво ще направи. Използвай ме, за да го заловиш.

— Ще помисля над това. — Капитанът стана и тръгна към мъжката тоалетна.

— Бил, той ме удари с чук! — Тя тръгна след него.

— Зная, че мога да те използвам като свидетел. Плащах ти обаче за съвсем друго — да разпиташ проститутките и да ми снесеш информация, която полицай не би могъл да измъкне от тях. Отсега нататък няма да се занимаваш с това. Ако ми потрябваш, ще ти се обадя.

— Имам нужда от няколко долара. Без пукната пара съм.

— Това не е мой проблем. — Той влезе в тоалетната и затръшна вратата.

Когато излезе, тя го чакаше пред входа. Усмихна му се и усмивката й му подейства успокояващо. Не искаше да си признае, но Лорийн наистина бе успяла да помръдне нещата. Най-малкото, защото му бе осигурила заподозрян.

— Ще видя какво може да излезе от тази история. Не предприемай нищо, преди да ти се обадя. Ето малко пари. Остави Янклоу на мене.

Руни потегли и Лорийн погледна часовника си. Минаваше два и половина. Тя тръгна към автобусната спирка и отново премисли разговора си с него. Знаеше, че нито един от доводите й не може да издържи, но все пак… Ако все пак между Янклоу и Диди е имало някаква връзка? Взе такси и тръгна към жилището на Нала.